Иван Ефремов
Мъглявината Андромеда

ОТ АВТОРА

   Още не беше завършено първото публикуване на този роман, когато изкуствените спътници започнаха да обикалят около нашата планета.
   Пред тоя неопровержим факт с радост съзнаваш, че идеите, които са заложени в романа, са правилни.
   Размахът на фантазията на техническия прогрес на човечеството, вярата в непрекъснатото усъвършенствуване в светлото бъдеще на разумно организираното общество — всичко това така осезаемо е потвърдено от сигналите на малките луни. Чудното по бързина изпълнение на една от мечтите в «Мъглявината Андромеда» поставя пред мен въпроса: доколко реално е разгърната в романа историческата перспектива на бъдещето? Още като пишех, аз изменях времето на действието — приближавах го към нашата епоха. Отначало ми се струваше, че гигантските преобразования на планетата и живота, описани в романа, не може да бъдат осъществени, преди да изминат три хиляди години. Аз изхождах в изчисленията си от общата история на човечеството, ала не се съобразих с ускорените темпове на техническия прогрес и главно с онези гигантски възможности на почти безграничното могъщество, което човечеството ще получи при комунистическото общество.
   Като доработвах романа, аз съкратих набелязания отначало период на едно хилядолетие. Но пускането на изкуствени спътници на Земята ми подсказа, че е възможно събитията в романа да протекат още по-рано. Ето защо всички определени срокове в «Мъглявината Андромеда» са сменени с такива, в които читателят сам би вложил своето разбиране и предчувствие за времето.
   Особеност на романа, която може би не веднага ще се подразбере от читателя, е наситеността с научни сведения, понятия и термини. Това не е от недоглеждане или нежелание да се разясняват сложните формулировки. Струва ми се, че само по този начин на разговорите в действията на хората от нашето време, когато науката трябва да се внедри дълбоко във всички понятия, в представите и езика, може да се придаде нещо от колорита на бъдещето.

ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ

   Новината, че моят роман за бъдещето се превежда в България, много ме зарадва. Българският език е най-близък до моя роден език. Смятам, не само защото съм русин, а поради неизбежния ход на историята и заслугата на нашия народ пред цялото човечество, че руският език заедно с близките нему славянски езици ще легне в основата на онзи единен език, на който в бъдеще ще говори обединеното население на нашата планета.
   И ето че романът «Мъглявината Андромеда» — опит да се надзърне в това приближаващо време — се издава на още един от езиците, които принадлежат на настъпващата ера на световния комунизъм.
 
   Москва, 29 октомври, 1959 г. И. А. Ефремов

ГЛАВА ПЪРВА
ЖЕЛЯЗНАТА ЗВЕЗДА

   В слабата светлина, която се отразяваше от тавана, скалите на уредите приличаха на галерия от портрети. Кръглите изглеждаха лукави, напречно овалните се разтапяха в нагло самодоволство, квадратните бяха застинали в тъпа увереност. Блещукащите в тях сини, небесносини, оранжеви, зелени светлинки подчертаваха впечатлението.
   В центъра на извития пулт се открояваше широк яркочервен циферблат. Над него някак неудобно се беше привела млада девойка. Забравила за креслото до себе си, тя бе приближила глава до стъклото. Аленият отблясък правеше лицето й по-старо и сурово, очертаваше тъмни сенки около издадените пълнички устни, заостряше малко чипия й нос. Широките навъсени вежди бяха станали съвсем черни и придаваха на очите мрачния израз на обречен човек.
   Пеенето на броячите се прекъсна от слаб металически звън. Девойката трепна, изправи се и обтегна назад тънките си ръце, като разкършваше уморения си гръб.
   Отзад щракна вратата, появи се едра сянка, превърна се в човек с отсечени и точни движения. Разля се златиста светлина и гъстата тъмночервена коса на девойката сякаш заискри. Очите й също пламнаха, изпълнени с тревога и любов, когато тя се обърна към влезлия.
   — Нима не сте заспали? Сто часа без сън!…
   — Лош пример? — без да се усмихва, но весело попита влезлият. В неговия глас се промъкваха високи металически нотки, които сякаш занитваха речта му.
   — Всички други спят — несмело каза девойката — и… нищо не знаят — добави тя полугласно.
   — Не се страхувайте да говорите! Другарите спят и сега само ние двамата сме будни в Космоса, а до Земята има петдесет билиона [*1]километра — всичко парсек [*2]и половина!
   — И анамезон [*3]е останал само за едно ускоряване! — Ужас и възторг звучаха във възклицанието на девойката.
   С две стремителни крачки началникът на тридесет и седмата звездна експедиция Ерг Ноор се озова до яркочервения циферблат.
   — Петият кръг!
   — Да, влязохме в петия. И… нищо. — Девойката хвърли красноречив поглед към звуковия рупор на автомата-приемник.
   — Виждате ли, не бива да се спи. Трябва да се обмислят всички варианти, всички възможности. Към края на петия кръг трябва да вземем решение.
   — Но това са още сто и десет часа…
   — Добре, ще поспя тук, в креслото, когато спораминът [*4]престане да действува. Взех го преди едно денонощие.
   Девойката съсредоточено съобразяваше нещо и най-подир се осмели:
   — Може би трябва да скъсим радиуса на кръга? Ами ако е станала повреда на предавателя им?
   — Не бива! Да се скъси радиусът, без да се намалява скоростта — това значи мигновено разрушаване на кораба. Да се намали скоростта и… после без анамезон… парсек и половина със скоростта на най-старите лунни ракети? Чак след сто хиляди години ще се приближим до нашата Слънчева система.
   — Разбирам… Но не е ли възможно те…
   — Не! В ония далечни времена е било възможно хората да постъпват небрежно, да се лъжат взаимно или самоизмамват. Но не и сега!
   — Не това имам предвид — обида прозвуча в резкия отговор на девойката. — Аз исках да кажа, че «Алграб» навярно се е отклонил от курса и също ни търси.
   — Не може да се отклони така много. Не може да не е тръгнал в определеното време. Ако се е случило невероятното и са излезли от строя и двата предавателя, звездолетът без съмнение би започнал да пресича кръга диаметрално и ние щяхме да го чуем на планетарно приемане. Невъзможно е да сме сбъркали — ето и условната планета!
   Ерг Ноор посочи огледалните екрани, които се намираха в дълбоки ниши от четирите страни на поста за управляване. В непрогледен мрак горяха безброй звезди. На левия преден екран бързо прелетя малък сив диск, едва осветен от своето светило, много отдалечено оттук, от края на системата Б-7336-С+87-А.
   — Нашите бомбени фарове [*5]работят точно, макар че ги хвърлихме преди четири независими години. [*6]— Ерг Ноор посочи ясната ивичка светлина покрай дългото стъкло в лявата стена. — «Алграб» трябваше да бъде тук още преди три месеца. Това значи — Ноор се поколеба, като че ли не се решаваше да произнесе присъдата, — че «Алграб» е загинал.
   — Ами ако не е загинал, а е повреден от метеорит и не може да развива скорост?… — възрази червенокосата девойка.
   — Не може да развива скорост! — повтори Ерг Ноор. — Та нима не е същото, ако между кораба и целта застанат хилядолетия път? Дори по-лошо — смъртта няма да дойде веднага, ще минат години на обречена безнадеждност. Може би ще отправят зов — тогава ще узнаем… след около шест години… на Земята.
   Със стремително движение Ерг Ноор измъкна сгъваемото кресло изпод масата на електронната изчислителна машина. Тя беше малък модел «МНУ-11». Досега поради голямата тежест, размери и чупливост не можеше да се монтира на звездолетите електронна машина-мозък от типа «ИТУ» за всестранни операции и напълно да й се възложи управляването на звездолета. В поста за управляване се налагаше да присъствува дежурен навигатор, още повече че беше изключено да се ориентира точно курсът на кораба за толкова далечни разстояния.
   Ръцете на началника на експедицията защракаха с бързината на пианист по ръчките и бутоните на изчислителната машина. Бледото, с остри черти лице застина в каменна неподвижност, високото чело, упорито наведено над пулта, сякаш изпращаше предизвикателство на силите на стихийната съдба, които заплашваха малкия жив свят, промъкнал се в забранените дълбини на пространството.
   Низа Крит, млада астронавигаторка, за първи път попаднала в звездна експедиция, с притаен дъх наблюдаваше съсредоточилия се в себе си Ноор. Колко спокоен, пълен с енергия и ум е той, любимият човек!… Любим и през петте години на полета. Няма смисъл да скрива от него… И той знае, Низа чувствува това… Сега, когато стана това нещастие, тя изпита радостта да дежури заедно с него. Три месеца насаме, докато останалият екипаж на звездолета е потънал в сладък хипнотичен сън. Останаха още тринадесет дни, после ще заспят те — за половин година, а през това време ще преминат още две смени дежурни — навигатори, астрономи и механици. Другите — биолозите, геолозите, работата на които започва чак на мястото на пристигането — може да спят и по-дълго, докато астрономите… — о, техният труд е най-напрегнат!
   Ерг Ноор се изправи и мислите на Низа секнаха.
   — Ще отида в кабинета със звездните карти. Вашата почивка е след… — той погледна циферблата на независимия часовник — девет часа. Има време да се наспя, преди да ви сменя.
   — Не съм се уморила, ще бъда колкото трябва тук, само вие да можете да си починете!
   Ерг Ноор се намръщи — искаше да възрази, но отстъпи пред нежността на думите и златистокестенявите очи, доверчиво обърнати към него, усмихна се и мълком излезе.
   Низа се разположи в креслото, с привичен поглед обгърна уредите и дълбоко се замисли.
   Над нея се чернееха отразяващите екрани, през които централният пост за управляване оглеждаше бездната, заобикаляща кораба. Разноцветните светлинки на звездите приличаха на игли от светлина, които пронизваха окото.
   Звездолетът изпреварваше планетата и нейното притегляне заставяше кораба да се поклаща в променливото гравитационно поле. И недружелюбните величествени звезди в отразяващите екрани правеха диви скокове. Контурите на съзвездията се сменяваха с неуловима бързина.
   Планетата К-2-2Н-88, отдалечена от своето светило, студена, безжизнена, беше известна като удобно място за рандеву на звездолети… за срещата, която не се състоя. Петият кръг… И Низа си представи своя кораб, който лети с намалена скорост по чудовищния кръг с радиус един милиард километра и непрекъснато изпреварва пълзящата като костенурка планета. След сто и десет часа корабът ще завърши петия кръг… И какво тогава? Могъщият ум на Ерг Ноор сега е събрал всичките си сили за търсене на най-правилния изход. Началникът на експедицията и командир на кораба не може да греши — иначе първокласният звездолет «Тантра» с екипаж измежду най-добрите учени никога не ще се върне от бездната на пространството! Но Ерг Ноор няма да сгреши…
   На Низа Крит изведнъж й се зави свят. Това отвратително състояние означаваше, че звездолетът се е отклонил от курса на нищожна част от градуса, допустима само при намалена скорост, иначе неговият крехък товар не би останал сред живите. Едва-що се разпръсна сивата мъгла в очите на девойката, и прилошаването настъпи отново — корабът се върна в курса. Извънредно чувствителните локатори бяха напипали в черната бездна отпред метеорит — главната опасност за звездолетите. Електронните машини, които управляват кораба (защото само те могат да извършват всички манипулации с необходимата бързина — човешките нерви не издържат при космичните скорости), за милионна част от секундата отклониха «Тантра» и когато опасността премина, също така бързо я върнаха в предишния курс.
   «Какво ли е попречило на също такива машини да спасят «Алграб»? — помисли съвзелата се Низа. — Той сигурно е повреден от среща с метеорит. Ерг Ноор казваше, че досега всеки десети звездолет загива от метеорити, въпреки че са изобретени такива чувствителни локатори като уреда на Вол Ход и защитните енергетични завеси, които отхвърлят дребните частици. Гибелта на «Алграб» постави и самите тях в рисковано положение, когато изглеждаше, че всичко е добре обмислено и предвидено. Девойката започна да си припомня всичко, което се случи от момента на отлитането.
   Тридесет и седмата звездна експедиция беше изпратена към планетната система на близката звезда в съзвездието Змиеносец, чиято единствена населена планета — Зирда — отдавна говореше със Земята и другите светове от Великия пръстен. Внезапно тя млъкна. Повече от седемдесет години не идваше нито едно съобщение. Дълг на Земята, като най-близка до Зирда планета от Пръстена, беше да изясни какво се е случило. Ето защо корабът на експедицията взе много уреди и няколко видни учени, нервната система на които след доста изпитания се оказа способна да издържи годините на затворническия живот в звездолета. Запас от гориво за двигателите — анамезон, тоест вещество с разрушени мезонни връзки в ядрата, притежаващо почти светлинна скорост на изтичане, беше взет точно колкото е нужно не поради теглото, а вследствие огромния обем на контейнерите за съхранение. Запаса от анамезон смятаха да попълнят на Зирда. В случай, че с планетата е станало нещо сериозно, второкласният звездолет «Алграб» трябваше да срещне «Тантра» край орбитата на планетата К2-2Н-88.
   С острия си слух Низа долови, че тонът на настройката на полето на изкуственото привличане се е изменил. Дисковете на трите уреда отдясно замигаха неравномерно, включи се електронният опипвач на десния борд. На светналия екран се появи ръбест блестящ къс. Той се движеше като снаряд право срещу «Тантра» и следователно се намираше далеч. Това беше гигантски отломък от вещество, които се срещаха извънредно рядко в космичното пространство. Низа побърза да определи неговия обем, масата, скоростта и посоката на полета му. Чак когато щракна автоматичната ролка на дневника за наблюдения, Низа се върна към своите спомени.
   Най-яркият от тях беше мрачното кървавочервено слънце, което израстваше в зрителното поле на екраните през последните месеци от четвъртата година на пътуването. Четвърта за всички обитатели на звездолета, летящ със скорост пет шести от абсолютната единица — скоростта на светлината. На Земята бяха минали вече около седем години, които се наричаха независими.
   Филтрите на екраните щадяха човешките очи — изменяха цвета и силата на лъчите на всяко светило. То ставаше такова, каквото би се видяло през дебелата земна атмосфера с нейните озонен и воден защитни екрани. Неописуемата призрачновиолетова светлина на високотемпературните светила изглеждаше небесносиня или побеляваше, мрачните сиворозови звезди ставаха весели, златистожълти, подобно на нашето Слънце. Тук светилото, горящо с победна яркочервена светлина, придобиваше съвсем кървав тон, в който земният наблюдател беше свикнал да вижда звездите от спектралния клас [*7]М5. Планетата се намираше много по-близо до своето слънце, отколкото нашата Земя до своето. С приближаването до Зирда нейното светило стана огромен ален диск, който изпращаше маса топлинни лъчи.
   Два месеца преди да се приближи до Зирда, «Тантра» започна опити да се свърже с външната станция на планетата. Тук имаше само една станция на малък, лишен от атмосфера природен спътник, който се намираше по-близо до Зирда, отколкото Луната до Земята.
   Звездолетът продължаваше да зове и тогава, когато до планетата оставаха тридесет милиона километра и чудовищната скорост на «Тантра» се намали до три хиляди километра в секунда. Дежуреше Низа, но и целият екипаж бодърствуваше — седеше в очакване пред екраните в централния пост за управляване.
   Низа зовеше, като увеличаваше мощността на предаването и хвърляше ветрилообразно напред лъчи.
   Най-сетне те видяха мъничката блестяща точка на спътника. Звездолетът почна да описва орбита около планетата, постепенно се приближаваше към нея по спирала и изравняваше своята скорост със скоростта на спътника. «Тантра» и спътникът сякаш се свързаха с невидимо въже и звездолетът увисна над бързо бягащата по своята орбита малка планета. Електронните стереотелескопи на кораба сега опипваха повърхността на спътника. И внезапно пред екипажа на «Тантра» се появи незабравимо зрелище.
   Огромно плоско стъклено здание гореше в отблясъците на кървавото слънце. Точно под покрива се намираше нещо като голяма зала за събрания. Там, застинали в неподвижност, седяха много същества, които не приличаха на земните жители, но без съмнение бяха хора. Астрономът на експедицията Пур Хис, новак в Космоса, заменил в навечерието на отпътуването един изпитан работник, с вълнение продължаваше да фокусира инструмента. Редиците от хора, които се виждаха неясно под стъклото, си оставаха съвсем неподвижни. Пур Хис повиши увеличението. Очерта се подиум, заобиколен от пултове на уреди, с дълга маса, на която по турски пред аудиторията седеше човек с безумен, устремен надалече страшен поглед.
   — Те са мъртви, замразени! — възкликна Ерг Ноор.
   Звездолетът продължаваше да виси над спътника на Зирда и четиринадесет чифта очи непрекъснато следяха стъкления гроб — това действително беше гроб. Колко години седят тук тези мъртъвци? Планетата млъкна преди седемдесет години, ако се прибавят шестте години полет на лъчите — три четвърти век…
   Всички погледи се обърнаха към началника. Ерг Ноор, бледен, се взираше в светложълтата пелена на атмосферата на планетата. През нея прозъртаха едва забележими щрихи на планини, отблясъци на морета, но нищо не даваше отговора, за който те бяха дошли тук.
   — Станцията е загинала и не е възстановена през седемдесет и петте години! Това означава катастрофа на планетата. Трябва да се спускаме, да пробиваме атмосферата, може би да кацнем! Тук са се събрали всички — аз искам мнението на Съвета…
   Започна да възразява само астрономът Пур Хис. Низа с негодувание разглеждаше неговия голям хищен нос и грозните му уши.
   — Ако на планетата е станала катастрофа, ние нямаме никакви шансове за получаване на анамезон. Обикалянето около планетата на малка височина и още повече кацането ще намалят нашия резерв от планетарно гориво [*8]. Освен това неизвестно е какво се е случило. Може да има мощни излъчвания, които ще ни погубят.
   Останалите членове на експедицията подкрепиха началника.
   — Никакви планетни излъчвания не са опасни за кораб с космическа защита. Да изясним какво се е случило — нима не за това сме пратени тук? Какво ще отговори Земята на Великия пръстен? Да се установи фактът е още твърде малко, трябва да се обясни. Простете ми тези ученически разсъждения! — говореше Ерг Ноор и обичайните металически нотки в гласа му зазвъняха насмешливо. — Едва ли ще можем да се отклоним от своя пряк дълг…
   — Температурата на горните слоеве на атмосферата е нормална! — радостно възкликна Низа.
   Ерг Ноор се усмихна и започна спускането внимателно, извивка след извивка, като забавяше спираловидния летеж на звездолета, който се приближаваше към повърхността на планетата. Зирда беше малко по-малка от Земята и при ниско летене не се изискваше много голяма скорост. Астрономите и геологът сверяваха картите на планетата с това, което наблюдаваха оптическите уреди на «Тантра». Континентите бяха запазили точно предишните си очертания, моретата спокойно блестяха от червеното слънце. Не бяха изменили своята форма и планинските хребети, известни от предишните снимки — само планетата мълчеше.
   Тридесет и пет часа хората не напускаха наблюдателните си постове.
   Съставът на атмосферата, излъчването на червеното светило — всичко съвпадаше със старите данни. Ерг Ноор отвори справочника за Зирда и намери колонката с данни за нейната атмосфера. Йонизацията се оказа над нормалната. Смътно и тревожно предположение започна да зрее в ума на Ноор.
   При шестата обиколка по низходящата спирала се откроиха големи градове. Както и преди, нито един сигнал не прозвуча в приемниците на звездолета.
   Низа Крит беше сменена, за да похапне, и изглежда, задряма. Стори й се, че е спала всичко няколко минути. Звездолетът летеше над неосветената страна на Зирда не по-бърже от обикновен земен спиролет. Тук долу трябваше да се разстилат градове, заводи, пристанища. Но колкото и да ги диреха с мощните оптически стереотелескопи, нито една светлина не блесна в непрогледната тъмнина. Разтърсващият гръм на разсичаната от звездолета атмосфера сигурно се чуваше на десетки километри.
   Измина цял час. Не пламна нито една светлина. Мъчителното очакване ставаше непоносимо. Ноор включи предупредителните сирени. Ужасен вой се понесе над черната бездна. Хората, дошли от Земята, се надяваха, че той, като се слее с грохота на въздуха, ще бъде чут от загадъчно мълчащите жители на Зирда.
   Крило от огнена светлина прогони зловещия мрак. «Тантра» излезе откъм осветената страна на планетата. Долу продължаваше да се разстила кадифена чернота. Бързо увеличените снимки показаха, че това е непрекъснат килим от цветя, подобни на кадифено-черните макове на Земята. Проточиха се хиляди километри, обрасли с тези черни макове, които бяха заменили всичко — гори, храсти, тръстики, треви. Като ребра на грамадни скелети се виждаха сред черния килим улиците на градовете, като червени рани ръждавееха железните конструкции. Никъде нито живо същество, нито дръвце — само едни-единствени черните макове!
   «Тантра» хвърли бомбена наблюдателна станция и отново влезе в нощта. След шест часа станцията-робот съобщи какви са съставът на въздуха, температурата, налягането и другите условия на повърхността на почвата. Всичко беше нормално за планетата с изключение на повишената радиоактивност.
   — Чудовищна трагедия! — сподавено измърмори биологът на експедицията Еон Тал, додето записваше последните данни на станцията. — Те са убили сами себе си и цялата своя планета!
   — Нима е възможно? — попита Низа, като скриваше сълзите си. — Какъв ужас! Та йонизацията съвсем не е толкова силна.
   — Изминали са вече доста години — сурово отвърна биологът. Неговото гърбоносо лице на черкезин, мъжествено, макар и да беше млад, стана страшно. — Такова радиоактивно разпадане е опасно именно с това, че се натрупва незабележимо. Столетия общото количество на излъчванията може да се е увеличавало кор [*9]след кор, както наричаме биодозите на облъчване [*10], а после изведнъж качествен скок! Наследствеността се разстройва напълно, възобновяването на потомството се прекратява, плюс лъчеви епидемии… Това се случва не за първи път — на Пръстена са известни подобни катастрофи…
   — Например така наречената «Планета на лилавото слънце» — чу се отзад гласът на Ерг Ноор.
   — Трагично е, че нейното странно слънце осигуряваше на жителите много висока енергетика — добави мрачният Пур Хис — при светимост седемдесет и осем наши слънца и спектрален клас А нула…
   — Къде е тая планета? — поинтересува се биологът Еон Тал. — Не е ли онази, която Съветът се кани да заселва?
   — Същата. В нейна памет беше кръстен загиналият сега «Алграб».
   — Звездата Алграб, тоест Делта на Гарван! — възкликна биологът. — Та до нея е много далече!
   — Четиридесет и шест парсека. Ала ние строим звездолети за все по-големи разстояния…
   Биологът кимна с глава и промърмори, че надали е трябвало да се дава на звездолет името на загинала планета.
   — Но звездата не е загинала, пък и планетата е непокътната. Няма да мине дори един век, когато ние ще я засеем и заселим — уверено отговори Ерг Ноор.
   Той се реши на трудна маневра — да измени орбиталния път на звездолета, като премине от движение по ширина към движение по меридиана надлъжно по оста на въртенето на Зирда. Как да се отдалечи от планетата, без да е изяснил всички ли са загинали? Може би тези, които са останали живи, не могат да повикат на помощ звездолета поради това, че енергостанциите са разрушени и уредите — повредени?
   Не за първи път Низа виждаше Ерг Ноор при командното табло в момент на важна маневра. С непроницаемо твърдо лице, с резки, винаги точни движения, той й се струваше легендарен герой.
   И отново «Тантра» правеше безнадеждни обиколки около Зирда, сега от полюс към полюс. Във въздуха висеше жълта мъгла, през която прозираха като вълни гигантски редици хълмове от червени пясъци, развявани от вятъра. Тук-там, особено в средните ширини, се появиха широки зони с оголена почва.
   А по-нататък пак се простираха траурните кадифени покривала от черни макове — единствените растения, устояли на радиоактивността или дали под нейно влияние жизнеспособна мутация.
   Всичко стана ясно. Да се търси някъде в мъртвите развалини анамезонно гориво, приготвено за гости от другите светове по препоръка на Великия пръстен (Зирда нямаше още звездолети, а притежаваше само планетолети), беше не само безнадеждно, но и опасно. «Тантра» започна бавно да развива спиралата на полета в обратна посока, от планетата. Като набра скорост седемнадесет километра в секунда с йонно-тригерните [*11]или планетарните мотори, които се употребяваха за полети между планетите, за излитания и кацания, звездолетът се отдалечи от умрялата планета. «Тантра» взе курс към необитаемата, известна само под условен шифър система, където бяха хвърлени бомбени фарове и където трябваше да чака «Алграб». Заработиха анамезонните двигатели. За петдесет и два часа тяхната сила доведе скоростта на звездолета до нормалната — деветстотин милиона километра в час. До мястото на срещата оставаха петнадесет месеца път или единадесет по зависимото време на кораба. Целият екипаж, с изключение на дежурните, можеше да потъне в сън. Но още месец траяха общото обсъждане, изчисленията и подготовката за доклад пред Съвета. От данните на справочниците за Зирда извлякоха бележки за рисковани опити с частично разпадащи се атомни горива. Намериха изказвания на видни учени от загиналата планета, които предупреждаваха за появата на признаци на вредно влияние върху живота и настояваха за прекратяване на опитите. Преди сто и осемнадесет години по Великия пръстен е било изпратено кратко предупреждение, достатъчно за хора с висок разум, но очевидно правителството на Зирда не го е приело сериозно.