Страница:
Не съм психолог или поне не съм професионалист, но си помислих, че
може би и аз ще съумея да извлека от тези отчети нещо полезно за личността
на Лев Абалкин.
Като преглеждах съдържанието на папката, непрекъснато откривах
еднообразни, бих казал просто еднакви и съвсем неразбираеми за мен
документи: синкави листове плътна хартия със зелен обрез и монограм,
отпечатан в горния ляв ъгъл, който изобразяваше нещо средно между китайски
дракон или птеродактил. На всеки от тези листи с вече познатия ми широк
почерк понякога с писалка, понякога с флумастер, а два пъти, кой знае защо -
с лабораторен електронен молив, беше написано: "Тристан 777". Отдолу бяха
поставени датата и същият този засукан подпис. Доколкото можеше да се съди
по датите, от 60 г. насам в папката са слагали такива листове горе-долу
веднъж на три месеца, така че те изпълваха една четвърт от нейното
съдържание.
И още двайсет и две страници заемаше преписката на Абалкин с неговите
ръководители. Тази преписка ме накара да се замисля.
През октомври 63 г. Абалкин изпраща в "Комкон-1" рапорт, с който
изразява все още кроткото си недоумение по повод прекратяването на
операцията "Главанакът в Космоса" без консултация с него, макар че тя се
развивала напълно успешно и имала чудесни перспективи.
Не е известно какъв отговор е получил Абалкин на своя рапорт, но през
ноември същата година той пише съвсем отчаяно писмо на Комов с молба да се
възобнови операцията "Главанакът в Космоса" и в същото време изпраща много
рязко заявление в "Комкон", с което протестира, че той, Абалкин, е изпратен
на курсове за преподготовка. (Ще отбележим, че, кой знае защо, всичко това
той прави в писмена форма, а не по обичайния ред.)
Както става ясно от по-нататъшните събития, цялата тази преписка не
въздействува на никого и Абалкин отива на работа на Гиганда. Три години по-
късно, през ноември 66 г., той отново праща писмо в "Комкон" от Пандора и
моли да го изпратят на Саракш, за да продължи работата с главанаците. Този
път удовлетворяват неговата молба, но само отчасти: изпращат го на Саракш,
но не на Синята змия, а в Хонти като нелегален унионист.
От курсовете за преподготовка през февруари и август 67 г. той пише
още два пъти до "Комкон" (на Бадер, а после и на самия Горбовски), като
изтъква, че не е целесъобразно да използват него, добрия специалист по
главанаците, като резидент. Тонът на неговите писма става все по-рязък,
например писмото до Горбовски не бих могъл да определя иначе освен като
оскърбително. Интересно би било да науча какво е отговорил душичката Леонид
Андреевич на този изблик на ярост и презрително възмущение,
И вече като резидент в Хонти през октомври 67 г. Абалкин изпраща на
Комов последното си писмо: подробен план за ускоряване на контактите с
главанаците, който включва размяна на постоянни представителства,
привличане на главанаците в зоопсихологическите изследвания на Земята и
така нататък и така нататък. Никога не съм следил специално работата в тази
област, но съм останал с впечатление, че този план сега е приет и се
осъществява. Ако е така, то положението е парадоксално: планът се
осъществява, а неговият инициатор е забутан като резидент я в Хонти, я в
Островната империя.
Общо взето, тази преписка остави у мене някакво тягостно впечатление.
Е, добре, да речем, аз не съм специалист по проблема за главанаците и ми е
трудно да съдя. Напълно възможно е планът на Абалкин да е съвсем тривиален
и да няма смисъл да се употребяват такива силни думи, като инициатор. Но
въпросът не е само и не толкова в това! Очевидно момчето е роден
зоопсихолог. "Професионални наклонности: зоопсихология, театър,
етнолингвистика... Професионални данни: зоопсихология, теоретична
ксенология..." И въпреки това от него правят прогресор. Не споря, има цяла
група прогресори, за конто зоопсихологията е насъщният хляб. Например тези,
които работят с леонидяните или със същите тези главанаци. Ама не, момчето
трябва да работи с хуманоиди, да работи като резидент, да бъде член на
бойна група, макар че той пет години проглушава ушите на всички в "Комкон":
"Какво правите с мен?" А после се чудят защо има психическо разстройство!
Естествено професията на прогресора е такава, че желязната, бих казал,
военната дисциплина е абсолютно неизбежна. На всяка крачка прогресорът е
принуден да прави не това, което му се иска, а това, което му нарежда
"Комкон". Това е прогресорът. И навярно резидентът Абалкин е много по-ценен
за "Комкон", отколкото зоопсихологът Абалкин. Но все пак май че са
прекалили с него и няма да е лошо да поговоря на тази тема с Горбовски или
с Комов... Каквото и да е направил този Абалкин (а той явно нещо е
направил), бога ми, аз съм на негова страна.
Впрочем очевидно всичко това няма отношение към моята задача.
Забелязах още, че липсват три номерирани страници след първия отчет на
Абалкин, две страници след втория му отчет и две страници след последното
писмо на Абалкин до Комов. Реших да не обръщам внимание на това.
1 юни 76 година
ПОЧТИ ВСИЧКО ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ВРЪЗКИ НА ЛЕВ АБАЛКИН
Направих предварителен списък на възможните връзки на Лев Абалкин на
Земята и се оказа, че в този списък влязоха всичко осемнайсет имена. На
практика интерес за мен представляваха само шест човека и аз ги подредих
според вероятността (естествено по моите представи) Лев Абалкин да ги
посети. Подреждането изглеждаше така:
Учителят Сергей Павлович Федосеев
Майка му Стела Владимировна Абалкина
Баща му Вячеслав Борисович Цюрупа
Наставникът Ернст-Юлий Хорн
Наблюдаващият лекар от Училището за прогресори Ромуалд Кресеску.
Наблюдаващият лекар от интерната Ядвига Михайловна Леканова.
Във втория ешелон останаха Корней Яшмаа, главанакът Шчекн, Яков
Вандерхузе и още пет човека - до един прогресори. Що се отнася до такива
особи, като Горбовски, Бадер и Комов, тях ги преписах по-скоро проформа. Не
биваше да се обръщам към тях, макар и само защото никаква легенда нямаше да
ми помогне, а да разговарям открито нямах право, даже ако те самите се
обърнеха към мен във връзка с този случай.
В продължение на десет минути информаторът ми даде следните съвсем
неуспокояващи сведения.
Родителите на Лев Абалкин не съществуваха - поне в обичайния смисъл на
тази дума. Възможно беше и съвсем да не съществуват. Работата е там, че
преди повече от четирийсет години Стела Владимировна и Вячеслав Борисович
се спуснали в Черната дупка ЕН 200 056 в състава на групата "Нормала" с
уникалния звездолет "Тъма". Връзка с тях нямаше и не можеше да има според
съвременните ни представи. Оказа се, че Лев Абалкин е тяхното посмъртно
дете. Естествено в този контекст думата "посмъртно" не е съвсем точна -
спокойно би могло да се допусне, че неговите родители са живи и ще живеят
още милиони години според нашето измерение на времето, но от гледна точка
на земляните, разбира се, все едно че са мъртви. Те нямали деца и отивайки
си завинаги от нашата Вселена, както много съпружески двойки преди тях и
след тях, попаднали в същата ситуация, оставили в Института за живота
майчина яйцеклетка, оплодена от бащино семе. Когато станало ясно, че
спускането се е осъществило и че те повече няма да се върнат, клетката била
активизирана и ето че на белия свят се появил Лев Абалкин - посмъртен син
на живи родители. Поне сега ми стана ясно защо в лист N:1 въобще не се
споменаваха родителите на Абалкин.
Ернст-Юлий Хорн, наставникът на Абалкин в училището за прогресори,
вече не беше между живите. През 72 г. той загинал на Венера при изкачването
на връх Строгов.
Лекарят Ромуалд Кресеску бил на някаква планета Лу, която явно се
намираше извън пределите на досегаемостта. Никога даже не бях чувал за
такава планета, но тъй като Кресеску беше прогресор, можеше да се
предположи, че тази планета е обитаема. Интересно беше обаче, че дядката
(на сто и шестнайсет години!) беше оставил в ГВИ своя последен домашен
адрес, придружен от следното характерно послание: "Моята внучка и нейният
мъж винаги ще се радват да посрещнат на този адрес всеки от моите
възпитаници." Можеше да се предполага, че възпитаниците му обичат своето
старче и честичко го посещават. Трябваше да имам предвид това
обстоятелство.
С останалите двама ми провървя.
Сергей Павлович Федосеев, учителят на Абалкин, бил жив и здрав и
живеел на брега на Аятското езеро във вила с многозначителното име
"Комарите". Той също беше надхвърлил стоте години и очевидно беше или
извънредно скромен, или затворен човек, защото не съобщаваше за себе си
нищо освен адреса. Всички останали данни бяха официални: завършил това и
това, археолог. Учител. И толкова. Също като своя ученик Лев Абалкин. Както
се казва, май бяха от един дол дренки... А между другото, щом направих в
ГВИ съответното допълнително запитване, стана ясно, че Сергей Павлович е
автор на повече от трийсет статии по археология, участвувал е в осем
археологически експедиции (в Северозападна Азия) и в три евразийски
конференции на учителите. Освен това в "Комарите" той организирал личен
музей за палеолита в Северен Урал с регионално значение. Ето какъв човек
излезе. Реших да се свържа с него в най-близко време.
А виж, при Ядвига Михайловна Леканова ме очакваше малка изненада.
Лекарите-педиатри рядко сменят своята професия и донякъде вече си
представях една бабка - кожа и кости, прегърбена под невъобразимия товар на
специфичния и фактически най-ценния в света опит, бодро ситняща по все
същите коридори на сиктивкарския интернат. Ситняща ли - друг път! Известно
време тя наистина практикувала педиатрия, и то именно в Сиктивкар, Но после
се преквалифицирала в етнолог и дори нещо повече - занимавала се
последователно с ксенология, патоксенология, сравнителна психология и
левелометрия, като във всички тези не чак дотам свързани помежду си науки
явно преуспяла, ако се съди по количеството на публикуваните трудове и по
ръководните длъжности, заемани от нея. През последния четвърт век Ядвига
Михайловна имала възможност да работи в шест различни организации и
институти, а сега работеше в седми - в подвижния Институт по земна
етнология в басейна на Амазонка. Тя нямаше адрес, на желаещите се
предлагаше да се свържат с нея чрез стационара на института в Манаос. Какво
пък, и на туй благодарим, макар че естествено беше съмнително в сегашното
си състояние моят клиент да се помъкне при нея в тези все още първобитни
дебри.
Съвсем очевидно беше, че трябва да започна с учителя. Взех папката под
мишница, качих се на глайдера и полетях към Аятското езеро.
1 юни 78 година
УЧИТЕЛЯТ НА ЛЕВ АБАЛКИН
Въпреки опасенията ми, вила "Комарите" бе кацнала на края на стръмния
бряг над водата, открита от всички страни, и там нямаше комари. Стопанинът
ме посрещна, без да се учудва и доста приветливо. Настанихме се на
верандата в плетени кресла около кръгла антикварна масичка, на която имаше
купа с пресни малини, кана с мляко и няколко чаши.
Повторно се извиних, че нахълтах така, и отново извиненията ми бяха
приети с мълчаливо кимване. Той спокойно очакваше да продължа и ме гледаше
някак равнодушно, и изобщо лицето му беше малко подвижно, всъщност както на
повечето такива старци, които на своите сто и повече години са запазили
мислите си напълно ясни и тялото си съвсем здраво. Лицето му беше ъгловато,
мургаво от загар, почти без бръчки, с големи гъсти вежди, щръкнали напред
над очите като козирки. Интересно беше, че дясната му вежда беше черна като
смола, а лявата - бяла, именно бяла, а не посивяла.
Подробно се представих и изложих своята легенда. Бях журналист, по
професия зоопсихолог, и сега събирах материали за книга, посветена на
контактите на човека с главанаците... И така нататък, и така нататък...
Признавам си, че през цялото време таях някаква надежда още в самото
начало, докато редях лъжите си, да бъда прекъснат с възгласа: "Почакайте,
моля ви! Та Лев беше при мен буквално вчера!" Обаче не ме прекъсваха и се
наложи да довърша всичко до края - да представя с най-умния си вид всичките
си набързо скалъпени разсъждения, че творческата личност се формира в
детството, тъкмо в детството, а не в преходната възраст между детството и
юношеството, не в юношеството и не чак в зрялата възраст естествено, че
именно се формира, а не, да кажем, просто се залага началото й или там се
заражда... Отгоре на това, когато накрая съвсем се изчерпах, старецът мълча
още цяла минута и после неочаквано попита какви са тези главанаци.
Учудих се най-искрено. Излизаше, че Лев Абалкин не беше намерил време
да се похвали с успехите си на своя учител! Знаете ли, трябва да си крайно
саможив и затворен човек, за да не се похвалиш на учителя си със своите
успехи.
С готовност обясних, че главанаците са разумна киноидна раса,
възникнала на планетата Саракш в резултат на лъчеви мутации.
- Кнноиди ли? Кучета?
- Да. Разумни същества, приличащи на кучета. Те имат много големи
глави и затова ги наричат главанаци.
- Значи Лев се занимава със същества, подобни на кучета... Постигнал е
своето...
Възразих, че съвсем не знам с какво се занимава сега Лев, но преди
двадесет години той се е занимавал с главанаците, и то много успешно.
- Той винаги е обичал животните - каза Сергей Павлович. - Убеден бях,
че трябва да стане зоопсихолог. Когато комисията по разпределението го
изпрати в училището за прогресори, протестирах, доколкото можах, но не ме
послушаха... Впрочем там всичко беше по-сложно. Може би ако не бях започнал
да протестирам...
Той замълча и ми наля чаша мляко. Много, много сдържан човек. Никакви
възгласи, никакви: "Лев! Разбира се! Той беше чудесно момче!" Естествено
напълно възможно беше Лев да не е бил чудесно момче...
- И така, какво бихте искали да научите от мен по-конкретно? - попита
Сергей Павлович.
- Всичко! - отвърнах аз бързо. - Какъв е бил. Какви увлечения е имал.
С кого е дружил. С какво е бил прочут в интерната. Всичко, което сте
запомнили.
- Добре - каза Сергей Павлович без никакъв ентусиазъм. - Ще се опитам
да ви разкажа.
Лев Абалкин бил затворено момче. Още от най-ранното си детство. Това
била първата черта в характера му, която биела на очи. Обаче тази
затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за
ограниченост или от неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност
на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за
околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят.
Грубо казано, този свят, изглежда, се състоял от него самия и от всичко
живо наоколо, с изключение на хората. Това не е чак толкова рядко явление
сред децата, просто той имал талант за това, а учудващото в него било тъкмо
другото: при цялата си очевидна затвореност той с желание и просто с
наслада участвувал във всякакви състезания и в училищния театър. Но
наистина винаги самостоятелно. Категорично отказвал да играе в пиеси.
Обикновено рецитирал, даже пеел с голямо вдъхновение, с необикновен за него
блясък в очите. Сякаш се разкривал на сцената, а после щом слезел в
партера, отново ставал такъв, какъвто си бил - саможив, мълчалив,
непристъпен. И бил такъв не само с учителя си, но и с децата и така и не
могло да се разбере къде била причината. Може да се предполага само, че
неговият талант да общува с живата природа дотолкова надделял над всички
останали движещи сили в душата му, че заобикалящите го деца, пък и изобщо
всички хора просто му били безинтересни. Естествено в действителност всичко
било много по-сложно - тази негова затвореност, това вглъбяване в
собствения му свят били резултат от хиляди малки събития, които оставали
извън полезрението на учителя. Учителят си спомни такава сцена: Лев вървял
след проливен дъжд по алеите на парка, събирал изпълзелите червеи и ги
хвърлял обратно в тревата. Това се сторило смешно на децата, а сред тях
имало и такива, които умеели не само да се смеят, но и жестоко да се
подиграват. Без да каже нито дума, учителят се присъединил към Лев и
започнал да събира дъждовните червеи заедно с него...
- Но се страхувам, че той не ми повярва. Едва ли успях да го убедя, че
наистина ме интересува съдбата на червеите. А той имаше още едно забележимо
качество - абсолютна честност. Не помня нито един случай да е излъгал. Даже
в тази възраст, когато децата лъжат с желание и без всякакъв смисъл, като
изпитват от измислиците си чисто и безкористно удоволствие. А той не
лъжеше. И освен това презираше тези, които лъжат. Даже ако лъжеха
безкористно, за да бъдат по-интересни. Подозирам, че в живота му е имало
някакъв случай, когато той за първи път с ужас и отвращение е разбрал, че
хората са способни да не казват истината. И този момент също съм
пропуснал... Впрочем това-едва ли ви е нужно. Нали на вас ви е много по-
интересно да научите как у него се появиха наченките на бъдещия
зоопсихолог...
И Сергей Павлович взе да разказва как у Лев Абалкин взели да се
появяват наченките на зоопсихолог.
Щом си се хванал на хорото, ще играеш. Взех да слушам много внимателно
и на съответните места вмъквах по някое: "Виж ти?", а веднъж даже си
позволих вулгарно да възкликна: "Дявол да го вземе, точно това ми
трябваше!" Понякога хич не обичам своята професия. После попитах:
- Приятелите му, значи, са били малко?
- Той изобщо нямаше приятели - каза Сергей Павлович. - Не съм го
виждал, откакто завърши, но другите момчета от неговата група ми казваха,
че с тях също не се среща. На тях им е неловко да разказват за това, но
както разбрах, просто ги отбягва.
И неочаквано той избухна.
- Но защо ви интересува точно Лев? Възпитал съм сто седемдесет и двама
човека. Защо от тях ви потрябва точно Лев? Разберете ме, аз не го смятам за
свой ученик! Не мога да го смятам! Това е моята несполука! Единствената ми
несполука! Още от първия ден и в продължение на десет години се опитвах да
установя контакт с него, да прекарам макар и тъничка нишка между него и
мен. Мислил съм за него десет пъти повече, отколкото за всеки друг от моите
ученици. Давах мило и драго, но всичко, буквално всичко, което предприемах,
се превръщаше в зло...
- Сергей Павлович! - казах. - Какво говорите? Абалкин е великолепен
специалист, учен от висока класа, аз лично съм се срещал с него...
- И какво впечатление ви направи?
- Чудесно момче, ентусиаст... Това беше точно по време на първата
експедиция при главанаците. Всички там го ценяха, самият Комов възлагаше на
него такива надежди...И, забележете, тези надежди се оправдаха!
- Малините ми са прекрасни - каза той. - Най-ранните малини в
областта. Опитайте ги, моля ви...
Аз се запънах и поех купата с малините,
- Главанаците... - продума той с огорчение. - Възможно е, възможно е.
Но, вижте, аз самият знам, че той е талантлив. Само че нямам никакви
заслуги за това...
Известно време мълчаливо ядохме малини с мляко. Чувствувах, че той
всеки момент ще насочи разговора към мен. Явно нямаше намерение да говори
повече за Лев Абалкин и елементарната вежливост изискваше сега да поговорим
за мен.
- Много съм ви благодарен, Сергей Павлович - казах аз бързо. - Дадохте
ми цял куп интересен материал. Жалко само, че не е имал приятели. Толкова
се надявах да намеря някой негов приятел.
- Ако искате, мога да ви кажа имената на неговите съученици... - Той
замълча и ненадейно каза: - Вижте какво. Опитайте се да намерите Майя
Глумова.
Изражението на лицето му ме порази. Изобщо не можех да си представя
какво точно си е спомнил сега, какви асоциации са възникнали у него във
връзка с това име, но бих могъл да се закълна, че са най-неприятните. Той
даже целият стана на петна.
- Приятелка от ученическите години ли му беше? - попитах аз, за да
скрия неудобството си.
- Не - каза той. - Тоест тя естествено учеше в нашето училище. Майя
Глумова. Струва ми се, после стана историк.
1 юни 78 година
МАЛЪК ИНЦИДЕНТ С ЯДВИГА МИХАЙЛОВНА
В 19:23 се прибрах и се заех да търся историчката Майя Глумова. Не
бяха минали и пет минути, когато информационната карта лежеше пред мен.
Майя Тойвовна Глумова беше три години по-млада от Лев Абалкин. След
училището тя завършила курсовете за осигуряващ персонал при "Комкон-1" и
веднага взела участие в печално известната операция "Ноев ковчег", а после
постъпила в историческия факултет на Сорбоната. Отначало се специализирала
по ранната епоха на Първата научно-техническа революция, след което се
заела с историята на космическите изследвания. Тя имаше син - Тойво Глумов,
на единадесет години, а за мъжа си нищо не съобщаваше. Сега - ама че чудо! -
тя работеше като сътрудник при специалния фонд на Музея за извънземни
култури, който се намираше през три пресечки оттук, на Звездния площад. И
живееше съвсем наблизо - на Алеята на канадските ели.
Потърсих я незабавно. На екрана се появи сериозна светлоруса личност с
вирнат олющен нос, обкръжен от безброй лунички. Без съмнение това беше
Тойво, или Глумов-младши. Като ме гледаше с прозрачните си северни очи, той
ми обясни, че мама не е вкъщи, че смятала да се прибере, но после се
обадила и казала, че ще се върне утре и ще отиде направо на работа. Какво
да й предаде? Казах, че няма нужда нищо да й предава и се сбогувах.
Така. Налага се да чакам до утре, а утре тя дълго ще си спомня кой
беше този Лев Абалкин и после, като си спомни, с въздишка ще каже, че нищо
не е чувала за него ето вече цели двайсет и пет години.
Добре. В моя списък на главните връзки оставаше още един човек, на
когото впрочем не се осмелявах да възлагам кой знае какви надежди. В края
на краищата след четвъртвековна разлъка хората с удоволствие се срещат с
родителите си, много често - със своите учители, нерядко - с другарите си
от училището, но само в някакви особени, бих казал, в специални случаи
паметта им ги връща при техния училищен лекар. Още повече, ако вземем под
внимание, че този училищен лекар е на експедиция, в затънтен край, на
другата страна на планетата, а нулевата връзка според бюлетина вече втори
ден е несигурна поради флуктуация на неутринното поле.
Но просто нищо друго не ми оставаше. Сега в Манаос беше ден и ако
въобще имаше смисъл да се обаждам, то би трябвало да се обадя сега.
Провървя ми. Оказа се, че Ядвига Михайловна Леканова тъкмо е в пункта
за свръзка и мога да поговоря с нея веднага, на което изобщо не бях се
надявал. Тя имаше пълно, загоряло до блясък лице с разкошна тъмна руменина,
кокетни трапчинки на бузите, сияйни сини очи и буйни, съвсем посребрени
коси. Ядвига Михайловна притежаваше някакъв трудноуловим, но много мил
дефект в говора и дълбок кадифен глас, който навеждаше на съвсем
неуместната закачлива мисъл, че доскоро тази дама е можела, ако пожелае, да
завърти главата на когото си иска. И по всичко личеше, че го е правила.
Аз се извиних, представих се и изложих пред нея своята легенда. Тя
притвори очи, като се мъчеше да си спомни, и повдигна черните си гъсти
вежди.
- Лев Абалкин?... Льова Абалкин... Извинете, как се казвате?
- Максим Камерер.
- Извинете, Максим, не разбрах добре. Вие лично ли се интересувате или
като представител на някаква организация?
- Ами как да ви кажа... Направих предложение в издателството, те
проявиха интерес...
- Но вие самият просто журналист ли сте или все пак работите някъде?
Нали няма такава професия - журналист...
Вежливо се ухилих, докато трескаво съобразявах какво да правя.
- Вижте, Ядвига Михайловна, доста трудно е да го формулирам...
Основната ми професия е... ами, да речем, прогресор... макар че, когато
започнах да работя, още не съществуваше такава професия. До неотдавна бях
сътрудник на "Комкон"... пък и сега в известен смисъл съм свързан с тях...
- Преминахте на свободна практика? - каза Ядвига Михайловна.
Тя продължаваше, както преди, да се усмихва, но сега вече в усмивката
й липсваше нещо много важно. И в същото време твърде, твърде обикновено.
- Знаете ли, Максим - каза тя, - с удоволствие ще поговоря с вас за
Лев Абалкин, но ако ми позволите - след известно време. Хайде аз да ви
позвъня... след час - час и половина.
Тя все още се усмихваше и разбрах какво липсва сега в усмивката й -
най-обикновена доброжелателност.
- Но, разбира се - казах аз. - Както ви е удобно.
- Моля да ме извините.
- Не, вие трябва да ме извините.
Тя си записа номера на моя канал и се разделихме. Някак си странен
излезе този разговор. Сякаш тя научи отнякъде, че лъжа. Опипах си ушите.
Ушите ми горяха. Пр-р-роклета професия... "И започна най-увлекателният лов -
ловът на човека..." О, темпора, о, морес! Колко често все пак са грешали
тези класици... Добре, ще почакаме. Пък сигурно ще се наложи да летя и за
този Манаос. Поисках бюлетина. Нулевата връзка продължаваше да бъде
неустойчива. Тогава поръчах стратолет, отворих папката и се захванах да
чета отчета на Лев Абалкин за операцията "Мъртъв свят".
Успях да прочета четири-пет страници, не повече. На вратата се почука
и Екселенц прекрачи прага. Станах.
Рядко ни се случва да видим Екселенц иначе, освен зад бюрото му и
винаги някак си забравяме каква костелива грамада е той. Безукорно белият
му платнен костюм висеше като на закачалка и изобщо той донякъде напомняше
на циркаджия на кокили, макар движенията му съвсем да не бяха резки.
- Седни - каза той, сгъна се на две и се отпусна в креслото пред мен.
може би и аз ще съумея да извлека от тези отчети нещо полезно за личността
на Лев Абалкин.
Като преглеждах съдържанието на папката, непрекъснато откривах
еднообразни, бих казал просто еднакви и съвсем неразбираеми за мен
документи: синкави листове плътна хартия със зелен обрез и монограм,
отпечатан в горния ляв ъгъл, който изобразяваше нещо средно между китайски
дракон или птеродактил. На всеки от тези листи с вече познатия ми широк
почерк понякога с писалка, понякога с флумастер, а два пъти, кой знае защо -
с лабораторен електронен молив, беше написано: "Тристан 777". Отдолу бяха
поставени датата и същият този засукан подпис. Доколкото можеше да се съди
по датите, от 60 г. насам в папката са слагали такива листове горе-долу
веднъж на три месеца, така че те изпълваха една четвърт от нейното
съдържание.
И още двайсет и две страници заемаше преписката на Абалкин с неговите
ръководители. Тази преписка ме накара да се замисля.
През октомври 63 г. Абалкин изпраща в "Комкон-1" рапорт, с който
изразява все още кроткото си недоумение по повод прекратяването на
операцията "Главанакът в Космоса" без консултация с него, макар че тя се
развивала напълно успешно и имала чудесни перспективи.
Не е известно какъв отговор е получил Абалкин на своя рапорт, но през
ноември същата година той пише съвсем отчаяно писмо на Комов с молба да се
възобнови операцията "Главанакът в Космоса" и в същото време изпраща много
рязко заявление в "Комкон", с което протестира, че той, Абалкин, е изпратен
на курсове за преподготовка. (Ще отбележим, че, кой знае защо, всичко това
той прави в писмена форма, а не по обичайния ред.)
Както става ясно от по-нататъшните събития, цялата тази преписка не
въздействува на никого и Абалкин отива на работа на Гиганда. Три години по-
късно, през ноември 66 г., той отново праща писмо в "Комкон" от Пандора и
моли да го изпратят на Саракш, за да продължи работата с главанаците. Този
път удовлетворяват неговата молба, но само отчасти: изпращат го на Саракш,
но не на Синята змия, а в Хонти като нелегален унионист.
От курсовете за преподготовка през февруари и август 67 г. той пише
още два пъти до "Комкон" (на Бадер, а после и на самия Горбовски), като
изтъква, че не е целесъобразно да използват него, добрия специалист по
главанаците, като резидент. Тонът на неговите писма става все по-рязък,
например писмото до Горбовски не бих могъл да определя иначе освен като
оскърбително. Интересно би било да науча какво е отговорил душичката Леонид
Андреевич на този изблик на ярост и презрително възмущение,
И вече като резидент в Хонти през октомври 67 г. Абалкин изпраща на
Комов последното си писмо: подробен план за ускоряване на контактите с
главанаците, който включва размяна на постоянни представителства,
привличане на главанаците в зоопсихологическите изследвания на Земята и
така нататък и така нататък. Никога не съм следил специално работата в тази
област, но съм останал с впечатление, че този план сега е приет и се
осъществява. Ако е така, то положението е парадоксално: планът се
осъществява, а неговият инициатор е забутан като резидент я в Хонти, я в
Островната империя.
Общо взето, тази преписка остави у мене някакво тягостно впечатление.
Е, добре, да речем, аз не съм специалист по проблема за главанаците и ми е
трудно да съдя. Напълно възможно е планът на Абалкин да е съвсем тривиален
и да няма смисъл да се употребяват такива силни думи, като инициатор. Но
въпросът не е само и не толкова в това! Очевидно момчето е роден
зоопсихолог. "Професионални наклонности: зоопсихология, театър,
етнолингвистика... Професионални данни: зоопсихология, теоретична
ксенология..." И въпреки това от него правят прогресор. Не споря, има цяла
група прогресори, за конто зоопсихологията е насъщният хляб. Например тези,
които работят с леонидяните или със същите тези главанаци. Ама не, момчето
трябва да работи с хуманоиди, да работи като резидент, да бъде член на
бойна група, макар че той пет години проглушава ушите на всички в "Комкон":
"Какво правите с мен?" А после се чудят защо има психическо разстройство!
Естествено професията на прогресора е такава, че желязната, бих казал,
военната дисциплина е абсолютно неизбежна. На всяка крачка прогресорът е
принуден да прави не това, което му се иска, а това, което му нарежда
"Комкон". Това е прогресорът. И навярно резидентът Абалкин е много по-ценен
за "Комкон", отколкото зоопсихологът Абалкин. Но все пак май че са
прекалили с него и няма да е лошо да поговоря на тази тема с Горбовски или
с Комов... Каквото и да е направил този Абалкин (а той явно нещо е
направил), бога ми, аз съм на негова страна.
Впрочем очевидно всичко това няма отношение към моята задача.
Забелязах още, че липсват три номерирани страници след първия отчет на
Абалкин, две страници след втория му отчет и две страници след последното
писмо на Абалкин до Комов. Реших да не обръщам внимание на това.
1 юни 76 година
ПОЧТИ ВСИЧКО ЗА ВЪЗМОЖНИТЕ ВРЪЗКИ НА ЛЕВ АБАЛКИН
Направих предварителен списък на възможните връзки на Лев Абалкин на
Земята и се оказа, че в този списък влязоха всичко осемнайсет имена. На
практика интерес за мен представляваха само шест човека и аз ги подредих
според вероятността (естествено по моите представи) Лев Абалкин да ги
посети. Подреждането изглеждаше така:
Учителят Сергей Павлович Федосеев
Майка му Стела Владимировна Абалкина
Баща му Вячеслав Борисович Цюрупа
Наставникът Ернст-Юлий Хорн
Наблюдаващият лекар от Училището за прогресори Ромуалд Кресеску.
Наблюдаващият лекар от интерната Ядвига Михайловна Леканова.
Във втория ешелон останаха Корней Яшмаа, главанакът Шчекн, Яков
Вандерхузе и още пет човека - до един прогресори. Що се отнася до такива
особи, като Горбовски, Бадер и Комов, тях ги преписах по-скоро проформа. Не
биваше да се обръщам към тях, макар и само защото никаква легенда нямаше да
ми помогне, а да разговарям открито нямах право, даже ако те самите се
обърнеха към мен във връзка с този случай.
В продължение на десет минути информаторът ми даде следните съвсем
неуспокояващи сведения.
Родителите на Лев Абалкин не съществуваха - поне в обичайния смисъл на
тази дума. Възможно беше и съвсем да не съществуват. Работата е там, че
преди повече от четирийсет години Стела Владимировна и Вячеслав Борисович
се спуснали в Черната дупка ЕН 200 056 в състава на групата "Нормала" с
уникалния звездолет "Тъма". Връзка с тях нямаше и не можеше да има според
съвременните ни представи. Оказа се, че Лев Абалкин е тяхното посмъртно
дете. Естествено в този контекст думата "посмъртно" не е съвсем точна -
спокойно би могло да се допусне, че неговите родители са живи и ще живеят
още милиони години според нашето измерение на времето, но от гледна точка
на земляните, разбира се, все едно че са мъртви. Те нямали деца и отивайки
си завинаги от нашата Вселена, както много съпружески двойки преди тях и
след тях, попаднали в същата ситуация, оставили в Института за живота
майчина яйцеклетка, оплодена от бащино семе. Когато станало ясно, че
спускането се е осъществило и че те повече няма да се върнат, клетката била
активизирана и ето че на белия свят се появил Лев Абалкин - посмъртен син
на живи родители. Поне сега ми стана ясно защо в лист N:1 въобще не се
споменаваха родителите на Абалкин.
Ернст-Юлий Хорн, наставникът на Абалкин в училището за прогресори,
вече не беше между живите. През 72 г. той загинал на Венера при изкачването
на връх Строгов.
Лекарят Ромуалд Кресеску бил на някаква планета Лу, която явно се
намираше извън пределите на досегаемостта. Никога даже не бях чувал за
такава планета, но тъй като Кресеску беше прогресор, можеше да се
предположи, че тази планета е обитаема. Интересно беше обаче, че дядката
(на сто и шестнайсет години!) беше оставил в ГВИ своя последен домашен
адрес, придружен от следното характерно послание: "Моята внучка и нейният
мъж винаги ще се радват да посрещнат на този адрес всеки от моите
възпитаници." Можеше да се предполага, че възпитаниците му обичат своето
старче и честичко го посещават. Трябваше да имам предвид това
обстоятелство.
С останалите двама ми провървя.
Сергей Павлович Федосеев, учителят на Абалкин, бил жив и здрав и
живеел на брега на Аятското езеро във вила с многозначителното име
"Комарите". Той също беше надхвърлил стоте години и очевидно беше или
извънредно скромен, или затворен човек, защото не съобщаваше за себе си
нищо освен адреса. Всички останали данни бяха официални: завършил това и
това, археолог. Учител. И толкова. Също като своя ученик Лев Абалкин. Както
се казва, май бяха от един дол дренки... А между другото, щом направих в
ГВИ съответното допълнително запитване, стана ясно, че Сергей Павлович е
автор на повече от трийсет статии по археология, участвувал е в осем
археологически експедиции (в Северозападна Азия) и в три евразийски
конференции на учителите. Освен това в "Комарите" той организирал личен
музей за палеолита в Северен Урал с регионално значение. Ето какъв човек
излезе. Реших да се свържа с него в най-близко време.
А виж, при Ядвига Михайловна Леканова ме очакваше малка изненада.
Лекарите-педиатри рядко сменят своята професия и донякъде вече си
представях една бабка - кожа и кости, прегърбена под невъобразимия товар на
специфичния и фактически най-ценния в света опит, бодро ситняща по все
същите коридори на сиктивкарския интернат. Ситняща ли - друг път! Известно
време тя наистина практикувала педиатрия, и то именно в Сиктивкар, Но после
се преквалифицирала в етнолог и дори нещо повече - занимавала се
последователно с ксенология, патоксенология, сравнителна психология и
левелометрия, като във всички тези не чак дотам свързани помежду си науки
явно преуспяла, ако се съди по количеството на публикуваните трудове и по
ръководните длъжности, заемани от нея. През последния четвърт век Ядвига
Михайловна имала възможност да работи в шест различни организации и
институти, а сега работеше в седми - в подвижния Институт по земна
етнология в басейна на Амазонка. Тя нямаше адрес, на желаещите се
предлагаше да се свържат с нея чрез стационара на института в Манаос. Какво
пък, и на туй благодарим, макар че естествено беше съмнително в сегашното
си състояние моят клиент да се помъкне при нея в тези все още първобитни
дебри.
Съвсем очевидно беше, че трябва да започна с учителя. Взех папката под
мишница, качих се на глайдера и полетях към Аятското езеро.
1 юни 78 година
УЧИТЕЛЯТ НА ЛЕВ АБАЛКИН
Въпреки опасенията ми, вила "Комарите" бе кацнала на края на стръмния
бряг над водата, открита от всички страни, и там нямаше комари. Стопанинът
ме посрещна, без да се учудва и доста приветливо. Настанихме се на
верандата в плетени кресла около кръгла антикварна масичка, на която имаше
купа с пресни малини, кана с мляко и няколко чаши.
Повторно се извиних, че нахълтах така, и отново извиненията ми бяха
приети с мълчаливо кимване. Той спокойно очакваше да продължа и ме гледаше
някак равнодушно, и изобщо лицето му беше малко подвижно, всъщност както на
повечето такива старци, които на своите сто и повече години са запазили
мислите си напълно ясни и тялото си съвсем здраво. Лицето му беше ъгловато,
мургаво от загар, почти без бръчки, с големи гъсти вежди, щръкнали напред
над очите като козирки. Интересно беше, че дясната му вежда беше черна като
смола, а лявата - бяла, именно бяла, а не посивяла.
Подробно се представих и изложих своята легенда. Бях журналист, по
професия зоопсихолог, и сега събирах материали за книга, посветена на
контактите на човека с главанаците... И така нататък, и така нататък...
Признавам си, че през цялото време таях някаква надежда още в самото
начало, докато редях лъжите си, да бъда прекъснат с възгласа: "Почакайте,
моля ви! Та Лев беше при мен буквално вчера!" Обаче не ме прекъсваха и се
наложи да довърша всичко до края - да представя с най-умния си вид всичките
си набързо скалъпени разсъждения, че творческата личност се формира в
детството, тъкмо в детството, а не в преходната възраст между детството и
юношеството, не в юношеството и не чак в зрялата възраст естествено, че
именно се формира, а не, да кажем, просто се залага началото й или там се
заражда... Отгоре на това, когато накрая съвсем се изчерпах, старецът мълча
още цяла минута и после неочаквано попита какви са тези главанаци.
Учудих се най-искрено. Излизаше, че Лев Абалкин не беше намерил време
да се похвали с успехите си на своя учител! Знаете ли, трябва да си крайно
саможив и затворен човек, за да не се похвалиш на учителя си със своите
успехи.
С готовност обясних, че главанаците са разумна киноидна раса,
възникнала на планетата Саракш в резултат на лъчеви мутации.
- Кнноиди ли? Кучета?
- Да. Разумни същества, приличащи на кучета. Те имат много големи
глави и затова ги наричат главанаци.
- Значи Лев се занимава със същества, подобни на кучета... Постигнал е
своето...
Възразих, че съвсем не знам с какво се занимава сега Лев, но преди
двадесет години той се е занимавал с главанаците, и то много успешно.
- Той винаги е обичал животните - каза Сергей Павлович. - Убеден бях,
че трябва да стане зоопсихолог. Когато комисията по разпределението го
изпрати в училището за прогресори, протестирах, доколкото можах, но не ме
послушаха... Впрочем там всичко беше по-сложно. Може би ако не бях започнал
да протестирам...
Той замълча и ми наля чаша мляко. Много, много сдържан човек. Никакви
възгласи, никакви: "Лев! Разбира се! Той беше чудесно момче!" Естествено
напълно възможно беше Лев да не е бил чудесно момче...
- И така, какво бихте искали да научите от мен по-конкретно? - попита
Сергей Павлович.
- Всичко! - отвърнах аз бързо. - Какъв е бил. Какви увлечения е имал.
С кого е дружил. С какво е бил прочут в интерната. Всичко, което сте
запомнили.
- Добре - каза Сергей Павлович без никакъв ентусиазъм. - Ще се опитам
да ви разкажа.
Лев Абалкин бил затворено момче. Още от най-ранното си детство. Това
била първата черта в характера му, която биела на очи. Обаче тази
затвореност не била резултат от чувство за малоценност, от усещане за
ограниченост или от неувереност в себе си. Това било по-скоро затвореност
на човек, който винаги е зает. Сякаш не искал да хаби времето си за
околните, сякаш бил постоянно и изключително зает със своя собствен свят.
Грубо казано, този свят, изглежда, се състоял от него самия и от всичко
живо наоколо, с изключение на хората. Това не е чак толкова рядко явление
сред децата, просто той имал талант за това, а учудващото в него било тъкмо
другото: при цялата си очевидна затвореност той с желание и просто с
наслада участвувал във всякакви състезания и в училищния театър. Но
наистина винаги самостоятелно. Категорично отказвал да играе в пиеси.
Обикновено рецитирал, даже пеел с голямо вдъхновение, с необикновен за него
блясък в очите. Сякаш се разкривал на сцената, а после щом слезел в
партера, отново ставал такъв, какъвто си бил - саможив, мълчалив,
непристъпен. И бил такъв не само с учителя си, но и с децата и така и не
могло да се разбере къде била причината. Може да се предполага само, че
неговият талант да общува с живата природа дотолкова надделял над всички
останали движещи сили в душата му, че заобикалящите го деца, пък и изобщо
всички хора просто му били безинтересни. Естествено в действителност всичко
било много по-сложно - тази негова затвореност, това вглъбяване в
собствения му свят били резултат от хиляди малки събития, които оставали
извън полезрението на учителя. Учителят си спомни такава сцена: Лев вървял
след проливен дъжд по алеите на парка, събирал изпълзелите червеи и ги
хвърлял обратно в тревата. Това се сторило смешно на децата, а сред тях
имало и такива, които умеели не само да се смеят, но и жестоко да се
подиграват. Без да каже нито дума, учителят се присъединил към Лев и
започнал да събира дъждовните червеи заедно с него...
- Но се страхувам, че той не ми повярва. Едва ли успях да го убедя, че
наистина ме интересува съдбата на червеите. А той имаше още едно забележимо
качество - абсолютна честност. Не помня нито един случай да е излъгал. Даже
в тази възраст, когато децата лъжат с желание и без всякакъв смисъл, като
изпитват от измислиците си чисто и безкористно удоволствие. А той не
лъжеше. И освен това презираше тези, които лъжат. Даже ако лъжеха
безкористно, за да бъдат по-интересни. Подозирам, че в живота му е имало
някакъв случай, когато той за първи път с ужас и отвращение е разбрал, че
хората са способни да не казват истината. И този момент също съм
пропуснал... Впрочем това-едва ли ви е нужно. Нали на вас ви е много по-
интересно да научите как у него се появиха наченките на бъдещия
зоопсихолог...
И Сергей Павлович взе да разказва как у Лев Абалкин взели да се
появяват наченките на зоопсихолог.
Щом си се хванал на хорото, ще играеш. Взех да слушам много внимателно
и на съответните места вмъквах по някое: "Виж ти?", а веднъж даже си
позволих вулгарно да възкликна: "Дявол да го вземе, точно това ми
трябваше!" Понякога хич не обичам своята професия. После попитах:
- Приятелите му, значи, са били малко?
- Той изобщо нямаше приятели - каза Сергей Павлович. - Не съм го
виждал, откакто завърши, но другите момчета от неговата група ми казваха,
че с тях също не се среща. На тях им е неловко да разказват за това, но
както разбрах, просто ги отбягва.
И неочаквано той избухна.
- Но защо ви интересува точно Лев? Възпитал съм сто седемдесет и двама
човека. Защо от тях ви потрябва точно Лев? Разберете ме, аз не го смятам за
свой ученик! Не мога да го смятам! Това е моята несполука! Единствената ми
несполука! Още от първия ден и в продължение на десет години се опитвах да
установя контакт с него, да прекарам макар и тъничка нишка между него и
мен. Мислил съм за него десет пъти повече, отколкото за всеки друг от моите
ученици. Давах мило и драго, но всичко, буквално всичко, което предприемах,
се превръщаше в зло...
- Сергей Павлович! - казах. - Какво говорите? Абалкин е великолепен
специалист, учен от висока класа, аз лично съм се срещал с него...
- И какво впечатление ви направи?
- Чудесно момче, ентусиаст... Това беше точно по време на първата
експедиция при главанаците. Всички там го ценяха, самият Комов възлагаше на
него такива надежди...И, забележете, тези надежди се оправдаха!
- Малините ми са прекрасни - каза той. - Най-ранните малини в
областта. Опитайте ги, моля ви...
Аз се запънах и поех купата с малините,
- Главанаците... - продума той с огорчение. - Възможно е, възможно е.
Но, вижте, аз самият знам, че той е талантлив. Само че нямам никакви
заслуги за това...
Известно време мълчаливо ядохме малини с мляко. Чувствувах, че той
всеки момент ще насочи разговора към мен. Явно нямаше намерение да говори
повече за Лев Абалкин и елементарната вежливост изискваше сега да поговорим
за мен.
- Много съм ви благодарен, Сергей Павлович - казах аз бързо. - Дадохте
ми цял куп интересен материал. Жалко само, че не е имал приятели. Толкова
се надявах да намеря някой негов приятел.
- Ако искате, мога да ви кажа имената на неговите съученици... - Той
замълча и ненадейно каза: - Вижте какво. Опитайте се да намерите Майя
Глумова.
Изражението на лицето му ме порази. Изобщо не можех да си представя
какво точно си е спомнил сега, какви асоциации са възникнали у него във
връзка с това име, но бих могъл да се закълна, че са най-неприятните. Той
даже целият стана на петна.
- Приятелка от ученическите години ли му беше? - попитах аз, за да
скрия неудобството си.
- Не - каза той. - Тоест тя естествено учеше в нашето училище. Майя
Глумова. Струва ми се, после стана историк.
1 юни 78 година
МАЛЪК ИНЦИДЕНТ С ЯДВИГА МИХАЙЛОВНА
В 19:23 се прибрах и се заех да търся историчката Майя Глумова. Не
бяха минали и пет минути, когато информационната карта лежеше пред мен.
Майя Тойвовна Глумова беше три години по-млада от Лев Абалкин. След
училището тя завършила курсовете за осигуряващ персонал при "Комкон-1" и
веднага взела участие в печално известната операция "Ноев ковчег", а после
постъпила в историческия факултет на Сорбоната. Отначало се специализирала
по ранната епоха на Първата научно-техническа революция, след което се
заела с историята на космическите изследвания. Тя имаше син - Тойво Глумов,
на единадесет години, а за мъжа си нищо не съобщаваше. Сега - ама че чудо! -
тя работеше като сътрудник при специалния фонд на Музея за извънземни
култури, който се намираше през три пресечки оттук, на Звездния площад. И
живееше съвсем наблизо - на Алеята на канадските ели.
Потърсих я незабавно. На екрана се появи сериозна светлоруса личност с
вирнат олющен нос, обкръжен от безброй лунички. Без съмнение това беше
Тойво, или Глумов-младши. Като ме гледаше с прозрачните си северни очи, той
ми обясни, че мама не е вкъщи, че смятала да се прибере, но после се
обадила и казала, че ще се върне утре и ще отиде направо на работа. Какво
да й предаде? Казах, че няма нужда нищо да й предава и се сбогувах.
Така. Налага се да чакам до утре, а утре тя дълго ще си спомня кой
беше този Лев Абалкин и после, като си спомни, с въздишка ще каже, че нищо
не е чувала за него ето вече цели двайсет и пет години.
Добре. В моя списък на главните връзки оставаше още един човек, на
когото впрочем не се осмелявах да възлагам кой знае какви надежди. В края
на краищата след четвъртвековна разлъка хората с удоволствие се срещат с
родителите си, много често - със своите учители, нерядко - с другарите си
от училището, но само в някакви особени, бих казал, в специални случаи
паметта им ги връща при техния училищен лекар. Още повече, ако вземем под
внимание, че този училищен лекар е на експедиция, в затънтен край, на
другата страна на планетата, а нулевата връзка според бюлетина вече втори
ден е несигурна поради флуктуация на неутринното поле.
Но просто нищо друго не ми оставаше. Сега в Манаос беше ден и ако
въобще имаше смисъл да се обаждам, то би трябвало да се обадя сега.
Провървя ми. Оказа се, че Ядвига Михайловна Леканова тъкмо е в пункта
за свръзка и мога да поговоря с нея веднага, на което изобщо не бях се
надявал. Тя имаше пълно, загоряло до блясък лице с разкошна тъмна руменина,
кокетни трапчинки на бузите, сияйни сини очи и буйни, съвсем посребрени
коси. Ядвига Михайловна притежаваше някакъв трудноуловим, но много мил
дефект в говора и дълбок кадифен глас, който навеждаше на съвсем
неуместната закачлива мисъл, че доскоро тази дама е можела, ако пожелае, да
завърти главата на когото си иска. И по всичко личеше, че го е правила.
Аз се извиних, представих се и изложих пред нея своята легенда. Тя
притвори очи, като се мъчеше да си спомни, и повдигна черните си гъсти
вежди.
- Лев Абалкин?... Льова Абалкин... Извинете, как се казвате?
- Максим Камерер.
- Извинете, Максим, не разбрах добре. Вие лично ли се интересувате или
като представител на някаква организация?
- Ами как да ви кажа... Направих предложение в издателството, те
проявиха интерес...
- Но вие самият просто журналист ли сте или все пак работите някъде?
Нали няма такава професия - журналист...
Вежливо се ухилих, докато трескаво съобразявах какво да правя.
- Вижте, Ядвига Михайловна, доста трудно е да го формулирам...
Основната ми професия е... ами, да речем, прогресор... макар че, когато
започнах да работя, още не съществуваше такава професия. До неотдавна бях
сътрудник на "Комкон"... пък и сега в известен смисъл съм свързан с тях...
- Преминахте на свободна практика? - каза Ядвига Михайловна.
Тя продължаваше, както преди, да се усмихва, но сега вече в усмивката
й липсваше нещо много важно. И в същото време твърде, твърде обикновено.
- Знаете ли, Максим - каза тя, - с удоволствие ще поговоря с вас за
Лев Абалкин, но ако ми позволите - след известно време. Хайде аз да ви
позвъня... след час - час и половина.
Тя все още се усмихваше и разбрах какво липсва сега в усмивката й -
най-обикновена доброжелателност.
- Но, разбира се - казах аз. - Както ви е удобно.
- Моля да ме извините.
- Не, вие трябва да ме извините.
Тя си записа номера на моя канал и се разделихме. Някак си странен
излезе този разговор. Сякаш тя научи отнякъде, че лъжа. Опипах си ушите.
Ушите ми горяха. Пр-р-роклета професия... "И започна най-увлекателният лов -
ловът на човека..." О, темпора, о, морес! Колко често все пак са грешали
тези класици... Добре, ще почакаме. Пък сигурно ще се наложи да летя и за
този Манаос. Поисках бюлетина. Нулевата връзка продължаваше да бъде
неустойчива. Тогава поръчах стратолет, отворих папката и се захванах да
чета отчета на Лев Абалкин за операцията "Мъртъв свят".
Успях да прочета четири-пет страници, не повече. На вратата се почука
и Екселенц прекрачи прага. Станах.
Рядко ни се случва да видим Екселенц иначе, освен зад бюрото му и
винаги някак си забравяме каква костелива грамада е той. Безукорно белият
му платнен костюм висеше като на закачалка и изобщо той донякъде напомняше
на циркаджия на кокили, макар движенията му съвсем да не бяха резки.
- Седни - каза той, сгъна се на две и се отпусна в креслото пред мен.