Стругацкие Аркадий и Борис. Малчугана (bolg)

изтъркани, аз се насилвах, за да се усмихна, Мая не реагираше никак, а
Комов - някак странно. Слушаше внимателно и сериозно, на най-смешните места
кимаше, а след това огледа замислено Вандерхузе и произнесе внушително:
- Яков: знаете ли, на вашите бакенбарди много ще пасват снопчета косми
на върха на ушите.
Това беше добре казано и при други обстоятелства щях да се зарадвам на
шегата, но сега тя ми се стори съвършено нетактична. Впрочем самият
Вандерхузе очевидно беше на противоположно мнение. Той се усмихна
самодоволно и със свит пръст разроши бакенбардите си - най-напред левия,
след това десния - и ни разказа следната история.
На една цивилизована планета се появил жител на Земята, установил
контакт и предложил на аборигените услугите си на най-голям специалист на
Земята по конструиране и експлоатация на вечни двигатели от първи род.
Естествено, аборигените зяпнали в устата този посланик на свръхразума и по
негови указания, без да се бавят, се заели със строителството. Построили
го. Но вечният двигател не работел. Земният жител въртял колелата, пълзял
сред лостовете и разните зъбни колелца и ругаел, че всичко е направено не
както трябва. «Технологията ви, казал, е изостанала, тези възли трябва
коренно да се преустроят, а пък онези изобщо да се заменят, вие как
мислите?» Аборигените нямало къде да мърдат. Захванали се да преправят и
коренно да променят. И тъкмо завършили работата си, изведнъж от Земята
долетяла ракетата на «Бърза помощ», санитарите хванали изобретателя и му
били нужната инжекция, лекарят се извинил на аборигените и ракетата
отлетяла. Аборигените, тъжни и смутени, срамувайки се да се погледнат в
очите, започнали да се разотиват и в този момент забелязали, че двигателят
заработил. Да, приятели мои, двигателят заработил и продължава да работи и
досега, ето вече сто и петдесет години.
Тази простичка история ми хареса. Веднага разбрах, че Вандерхузе я
беше измислил сам и по всяка вероятност ей-сега. За мое голямо учудване,
Комов също я хареса. Още по средата на разказа, той престана да блуждае с
поглед по масата, за да търси горчицата, втренчи се във Вандерхузе и не
престана до края да го гледа с присвити очи, а след това се изказа в
смисъл, че идеята за невменяемостта на един от партньорите по контакт му се
струвала теоретически любопитна. «Във всеки случай, досега общата теория на
контакта не е имала пред вид тази възможност, макар че още в началото на
двадесет и първи век някой си Щраух е предлагал в съставите на екипажите на
космическите кораби да се включват шизоиди. Още тогава е било известно, че
шизоидните типове притежават ярко изразена способност към непреднамерено
асоцииране. В хаоса на неизвестното нормалният човек ще не ще се стреми да
види чертите на познатото, известното му от по-рано, стереотипното;
шизоидът, напротив, не само вижда всичко така, както е в действителност, но
е способен и да създава нови стереотипи, пряко следствие на съкровената
природа на разглеждания хаос. Между впрочем - продължи Комов, като
постепенно се разпалваше, - оказва се, че това свойство е много общо за
шизоидните представители на различните типове разум. А тъй като
теоретически съвсем не е изключена възможността обект на контакта да се
окаже именно шизоиден индивид и тъй като неоткритата своевременно
шизоидност може да има най-тежки последствия в хода на контакта, то
проблемът, засегнат от вас, Яков, ми се струва достоен за определено научно
внимание.»
Вандерхузе с усмивка обяви, че подарява идеята на Комов, и каза, че е
време за тръгване. При тези думи Мая, която се беше заинтересувала и
слушаше Комов с полуотворена уста, веднага посърна. Аз също посърнах;
всички тези разговори за шизоидите предизвикаха у мен неприятни размисли. И
ето какво се случи тогава.
Вандерхузе и Мая вече бяха излезли от каюткомпанията, а Комов се
позабави на вратата, обърна се изведнъж, хвана ме здраво за лакътя и
шарейки някак неприятно-втренчено по лицето ми със сивите си студени очи,
тихо и бързо проговори;
- Стас, защо сте така унил? Случило ли се е нещо?
Онемях. Бях напълно сразен от наистина свръхестествената
проницателност на този специалист по шизоидите. Но все пак успях мигновено
да се съвзема. В момента се решаваха твърде важни за мен неща. Отстраних се
и с безкрайно учудване попитах:
- Какво имате пред вид, Генадий Юриевич?
Погледът му продължаваше да шари по лицето ми и той ме попита още по-
бързо и по-тихо:
- Страхувате ли се да останете сам?
Напълно се оправих от объркването си.
- Да се страхувам? - повторих въпроса му. - Е, това е твърде силно
казано, Генадий Юриевич. Аз все пак не съм дете...
Той пусна лакътя ми.
- А може би ще полетите с нас?
Вдигнах рамене.
- Що се отнася до мен, с удоволствие. Но нали вчера имаше някакви
повреди тук. Май ще е по-добре все пак да остана.
- Е, добре! - произнесе той неопределено, рязко се обърна и излезе.
Останах още малко в каюткомпанията, за да дойда окончателно на себе
си. В главата ми беше бъркотия, но се чувствувах като след успешно взет
изпит.
Те ми махнаха с ръка за довиждане и отлетяха, а аз не ги изпратих дори
с поглед. Върнах се веднага в кораба, избрах си два стереофонични кристала,
сложих ги на ушите си и се настаних в креслото пред моя пулт. Следях
работата на момчетата, четях, приемах радиограми, беседвах с Вадик и Нинон
(за мен беше утешение, че при Вадик също гърми музика), заех се с
почистването на помещението, съставих разкошно меню, като взех предвид
необходимостта от укрепване на душевните сили - и всичко това беше