Стругацкие Аркадий и Борис. Милиард години до свършека на света

дрънкало! Без да долавя и разбира нито дума, той гледаше страшното, сякаш
близано от адски огън лице на Снеговой и съвестта го гризеше. Когато
мъченията станаха нетърпими, тихо стана и опирайки се на стената, се
завлече до банята. Няколко минути седя мрачно на ръба на ваната, след това
пусна докрай студената вода и с пръхтене подложи глава под нея.
Когато се върна освежен и с мокра яка, Снеговой се напрягаше да
разказва вица за двата петела. Лидочка се смееше звънко и отмяташе глава,
за да открие своята създадена за целувки шия. Малянов прие всичко с
удовлетворение, макар да не обичаше хората, които правят от вежливостта
изкуство. Впрочем разкошът на общуването, както и всеки друг разкош,
изисква определени жертви. Кой знае как, разговорът се прехвърли върху
предсказването на бъдещето. Лидочка призна, че циганка й предсказала трима
мъже и бездетност. "Какво ли щяхме да правим без циганките?" - измърмори
Малянов и се изфука, че лично на него циганка му предсказала велико
откритие относно взаимодействията на звездите с дифузната материя на
Галактиката.
Освежи се и реши пак да налее, но откри, че бутилката е празна. Хукна
за нова, но Арнолд Палич го спря. Вече е време да тръгва, той само така, за
минутка. Лидочка, напротив, беше готова да продължи. Не беше я хванало,
само бузите й леко руменееха.
- Не, не, деца - рече Снеговой. - Аз трябва да си вървя. - Тежко се
надигна и отново изпълни кухнята. - Ще си вървя, Дмитрий Алексеевич,
изпратете ме... Лека нощ, Лидочка. Щастлив съм, че се запознахме.
Минаха през антрето, Малянов го уговаряше да остане още една бутилка
време, но Снеговой само клатеше сивата си глава и мучеше. На вратата, не
щеш ли, гръмогласно рече:
- Ах, да, Дмитрий Алексеевич! Нали ви бях обещал една книга! Елате да
ви я дам...
"Каква книга?" - искаше да попита Малянов, но Снеговой доближи
показалец до устните си и го замъкна през площадката до своя апартамент.
Дебелият показалец така смути Малянов, че той последва Снеговой като
жертвен агнец. Мълчаливо стиснал Малянов за лакътя, Снеговой намери със
свободната си ръка ключа и отключи. Целият апартамент беше облян в светлина
- и антрето, и двете стаи, и кухнята, и дори банята. Вонеше на застоял
тютюнев дим и одеколон "Тройной" и Малянов се сети, че за пет години
познанство нито веднъж не е идвал тук. Стаята, в която го въведе Снеговой,
беше чиста и подредена, горяха всички лампи - тройният полилей на тавана,
лампионът в ъгъла, дори малката настолна лампа. На облегалката на стола
висеше куртка със сребристи пагони на инженер-полковник и цяла колекция от
отличия. Значи нашият Арнолд Палич е полковник! Тъй, тъй...
- Каква книга? - попита накрая Малянов.
- Каквато и да е - отвърна Снеговой нетърпеливо. - Вземете тази и я
дръжте, да не забравим... И да седнем за минутка.
Напълно объркан, Малянов взе дебелия том от масата и го стисна под
мишница, а после се отпусна на канапето. Арнолд Палич седна до него и
веднага запали цигара. Не поглеждаше към Малянов.
- Значи така - изръмжа. - Значи така... Първо, каква е тази жена?
- Лидочка ли? Нали ви казах, приятелка на жена ми. Защо?
- Добре ли я познавате?
- Не, днес се запознахме. Дойде с писмо... - Малянов се запъна и
попита уплашено: - Вие какво, да не мислите, че...
Снеговой го прекъсна:
- Въпросите ще задавам аз. Нямаме време. Над какво работите в момента,
Дмитрий Алексеевич?
Малянов мигом си спомни за Валка Вайнгартен и по тялото му пак
пропълзя подозрителна хладина. Усмихна се кисело и каза:
- Днес всички се интересуват от работата ми...
- А кой друг? - бързо реагира Снеговой, пронизвайки го с малките си
сини очи. - Тя ли?
Малянов поклати глава.
- Не... Вайнгартен... Моят приятел.
- Вайнгартен... - Снеговой се намръщи. - Вайнгартен...
- Ама не! - рече Малянов. - Аз добре го познавам, от училище сме
заедно и досега сме приятели...
- Фамилията Губар нищо ли не ви говори?
- Губар ли? Не... Какво се е случило, Арнолд Палич?
Снеговой смачка фаса в пепелника и веднага запали друга цигара.
- Кой друг ви е разпитвал за вашата работа?
- Никой друг.
- И тъй - над какво работите?
Малянов побесня. Той винаги побесняваше, когато му станеше страшно.
- Слушайте, Арнолд Палич - каза. - Не разбирам...
- Аз също! А много искам да разбера! Разказвайте... Не, почакайте...
Вашата работа секретна ли е?
- За какъв дявол ще е секретна! - раздразнено отвърна Малянов. -
Обикновена астрофизика и звездна динамика. Взаимодействие ла звездите с
дифузната материя. Няма нищо секретно, просто не обичам да разказвам за
моята работа, докато не я завърша.
- Звезди и дифузна материя... - повтори Снеговой и повдигна рамене. -
Де е имението, де е водата... - И не е секретна? Нито една част?
- Нито една буква!
- И Губар не познавате?
- И Губар не познавам.
Снеговой пушеше - огромен, прегърбен, страшен. После рече:
- Е, щом не, значи не. Това е всичко, Дмитрий Алексеевич. Извинявайте,
за бога.
- Да, но за мен не е всичко! - каза Малянов заядливо. - Все пак бих
искал да знам...
- Нямам право! - отряза го Снеговой.
Разбира се, Малянов не би се предал лесно, но точно в този миг
забеляза нещо и прехапа език - десният джоб на великанското яке на Снеговой
беше издут и там съвсем ясно и недвусмислено проблясна дръжката на
пистолет. Някакъв голям пистолет. Като гангстерските колтове по филмите. И
този колт веднага изби всички мераци на Малянов да се разправя. В същия миг
разбра, че ще стане глупашка история и че тук не той разпитва. А Снеговой
се надигна и рече:
- Ето какво, Дмитрий Алексеевич. Аз утре пак..."

ТРЕТА ГЛАВА

5. "... полежа по гръб, съвземаше се бавно. Под прозореца вече гърмяха
камиони, но в апартамента беше тихо. От вчерашния шантав ден му бе останало
само леко бръмчене в главата, метален вкус по езика и някакво неприятно
трънче в душата, или в сърцето, или бог знае къде. Тъкмо започна да
премисля какво ли ще е това трънче и на вратата предпазливо се позвъни. А,
това е Палич с ключовете, съобрази той и бързо скочи от леглото.
От антрето видя, че всичко в кухнята е разтребено, а вратата на
Бобковата стая е плътно затворена и перденцето вътре дръпнато. Лидочка
кърти. Станала е, измила е съдовете и пак се е пъхнала в леглото.
Докато се мотаеше с бравата, звънчето отново деликатно издзънка.
- Сега, сега... - със сънливо пресипнал глас каза той. - Минутка,
Арнолд Палич.
Но изобщо не беше Арнолд Палич. Търкайки крака по гумената постелка,
на прага стърчеше абсолютно непознат млад човек - с дънки и черна риза с
навити ръкави и огромни слънчеви очила. Малянов забеляза също, че в края на
площадката, до асансьора, се разтакават още двама, но веднага ги забрави,
защото първият произнесе:
- От прокуратурата - и тикна под носа на Малянов някаква карта.
Разтворена.
Много мило! - се стрелна в главата на Малянов. - Всичко е ясно.
Трябваше да се очаква. Разстрои се. Погледна тъпо картата - снимка печати и
подписи.
- Да, да - отрони той. - Разбира се. Моля. По какъв повод2
- Добър ден - вежливо поздрави младежът. - Малянов, Дмитрий
Алексеевич?
- Аз.
- Ако разрешите - няколко въпроса.
- Моля, моля - отвърна Малянов. - Почакайте, разхвърляно е... Току-що
станах... Може би в кухнята? Не, там сега е слънчево... Добре де, влезте,
веднага ще разтребя.
Младият влезе в голямата стая и скромно спря на средата, като се
оглеждаше без смущение, а Малянов надве-натри оправи леглото, намъкна
ризата, обу си дънките и тръгна да вдигне завесите и да отвори прозореца.
- Седнете тук, във фотьойла... А може би ще ви е по-удобно до бюрото?
Какво всъщност се е случило?
Внимателно прекрачвайки разхвърляните по пода листи, младежът се
приближи до фотьойла, седна и сложи на коленете си папка.
- Паспорта ви, моля - каза.
Малянов затършува по бюрото, изрови паспорта и му го даде.
- Кой още живее тук? - попита младежът, разлиствайки паспорта.
- Жена ми... синът... Но сега ги няма. В Одеса са... На курорт... при
тъщата.
Младежът сложи паспорта върху папката и сне очилата си. Един такъв
обикновен, млад човек със семпла външност. Изобщо не прилича да е от
прокуратурата, а по-скоро продавач. Или майстор от телевизионен сервиз.
- Да се запознаем - каза той. - Старши следовател Егор Петрович Зикин.
- Много ми е приятно - отвърна Малянов.
В този миг му хрумна, че той, дявол да го вземе, не е някакъв
криминален престъпник, че той, дявол да го вземе, е старши научен сътрудник
и кандидат на науките. И не е хлапак междувпрочем. Преметна крак връз крак,
седна удобно и сухо каза:
- Слушам ви.
Игор Петрович повдигна папката, също метна крак връз крак, после
отново постави папката на коляното си и попита:
- Познавате ли Снеговой Арнолд Палич?
Този въпрос не изненада Малянов. И той самият не знаеше защо, но така
и очакваше - че ще го питат или за Валка Вайнгартен, или за Арнолд Палич.
Затова пак така сухо отговори:
- Да. Познавам полковник Арнолд Палич.
- А откъде знаете, че е полковник? - веднага се заинтересува Игор
Петрович.
- Как да ви кажа... - проговори Малянов колебливо. - Все пак ние се
познаваме отдавна...
- Колко отдавна?
- Е, от пет години, да речем... Откакто дойдохме в този блок.
- И при какви обстоятелства се запознахте?
Малянов се напъна да си спомни. Наистина при какви обстоятелства?
Дяволска работа... Може би когато за пръв път донесе ключа? ... Не, тогава
вече се познавахме...
- Хм - започна той, свали вдигнатия крак и се почеса по тила. - Знаете
ли, не помня. Помня, че имаше такъв един случай. Асансьорът не работеше, а
Ирина - това е моята съпруга - се връщала от магазина с покупки и с
детето... Арнолд Палич взел мрежата и детето... Жената го поканила да
влезе... Струва ми се, че нея вечер дойде...
- В униформа ли беше?
- Не - каза Малянов категорично.
- Тъъй... И оттогава значи се сприятелихте?
- Е, какво значи сприятелихме? Понякога идва, взема книги, носи
книги... От време на време пием заедно по чайче... А когато заминава в
командировка, оставя ключа у нас.
- Защо?
- Как защо? - каза Малянов. - Все някъде трябва... Всъщност защо? Ето
това никога не ми е хрумвало... Тъй, сигурно за всеки случай...
- Сигурно за всеки случай - рече Малянов. - Например ще дойде някой от
роднините му... или пък...
- А идвал ли е някой?
- Ами не... Доколкото си спомням, не. При мен във всеки случай никой
не е идвал. Може би жената знае по този въпрос...
Игор Петрович кимаше замислено, после попита:
- А случвало ли се е да говорите за науката, за работата? Пак за
работата?
- За чия работа? - мрачно попита Малянов.
- За неговата, разбира се. Той, струва ми се, беше физик...
- Нямам понятие. По-скоро ракетчик...
Още не беше свършил и го обхвана ужас. Тоест как така беше? Защо беше?
Не донесе ключа... Господи, какво се е случило в края на краищата? Беше
готов да закрещи с цяло гърло: "Тоест в какъв смисъл беше!", но в този
момент Игор Петрович съвсем му взе акъла. Със стремителен жест на фехтовчик
той бутна ръката му настрана и измъкна изпод носа му някаква чернова.
- А това откъде е дошло? - попита той рязко и кроткото му лице хищно
се изостри. - Откъде го имате, питам?
- Раз... разрешете - промърмори Малянов, надигайки се.
- Седнете! - изкрещя Игор Петрович. Гълъбовите му очи шареха по лицето
на Малянов. - Откъде са попаднали у вас тези данни?
- Какви данни? - шептеше Малянов. - Какви данни, дявол да го вземе! -
ревна той. - Това са мои собствени изчисления!
- Това не са ваши изчисления - хладно възрази Игор Петрович, също
повишил глас. - Ето тази графика - откъде е?
- От главата! - рече Малянов свирепо. - Ето от тази! - Той удари юмрук
по темето си. - Това е връзката между плътността и разстоянието до
звездата.
- Това е кривата на увеличаването на престъпността във вашия район
през последното тримесечие! - обяви Игор Петрович.
Малянов загуби дар слово. А Игор Петрович, гнусливо сбърчил устни,
продължи:
- Не сте могли даже да го прекопирате свястно... В действителност не е
така, а така... - Той взе молива на Малянов, стана, сложи листа на масата и
започна да чертае върху кривата на плътността някаква начупена линия, като
говореше: - Ето тъй... А тук ето тъй, а не тъй... Счупи графита, бутна
молива настрана, пак седна и погледна Малянов със съжаление: - Ех, Малянов,
Малянов - каза. - Имате добра квалификация, опитен престъпник сте, а
работите като последен любител!
Малянов слисано местеше поглед от чертежа върху лицето му и обратно.
Това вече не се издържа! Тоест до такава степен не се издържа, че няма
смисъл нито да се говори, нито да се крещи, нито да се мълчи. Всъщност, ако
бъдем точни, в такава ситуация трябва просто да се събудиш.
- А вашата жена е в добри отношения със Снеговой, нали? - попита Игор
Петрович с все същия вежлив до безцветност глас.
- В добри - отвърна Малянов глупаво.
- Тя и на "ти" с него, нали?
- Ама я слушайте! - кресна Малянов. - Развалихте ми чертежа. И изобщо
каква е цялата тази работа!
- Какъв чертеж! - изненада се Игор Петрович.
- Ето тази графика...
- А, няма нищо. Идва ли Снеговой на гости, когато вас ви няма?
- Нищо нямало... - повтори след него Малянов. - Това, видите ли, не
било важно - говореше той, като събираше трескаво листчетата и ги
подреждаше по кутиите. - Седиш тук, седиш като прокълнат, трепеш се, после