Страница:
В преходната камера не поддържаха нормалното земно налягане, за да намалят загубата на въздух при влизане и излизане на големия брой работещи. Затова Дар Ветер, без да снема скафандъра, прекрачи във втората, временно изградена спомагателна камера и тогава изключи шлема и батериите.
Като разкършваше умореното си от скафандъра тяло, той твърдо стъпваше по вътрешната палуба и се наслаждаваше от възвръщането към почти нормалното тегло. Изкуствената гравитация на планетолета работеше непрекъснато. Неизразимо приятно е да се чувствуваш здравостоящ върху почва човек, а не лека мушица, виеща се в несигурна и вероломна пустота! Ласката светлина и топлият въздух, удобното кресло го примамваха да се изтегне и отдаде на почивка, без да мисли за нищо. Дар Ветер преживяваше наслаждението на своите прадеди, което някога, при четенето на старинни романи, го учудваше. Именно така след дълъг път в студената пустиня, влажната гора или заледените планини човекът е влизал в топло жилище — дом, землянка, плъстена шатра. И тогава, както тук, тънки стени са го отделяли от огромния опасен свят, враждебен към него, запазвали са му топлината и светлината, давали са му възможност да си почива, да набира сили, да обмисля по-нататъшните си дела.
Дар Ветер се отказа от примамливостта на креслото и книгата. Наложи се да се свърже със Земята — запаленото във висините за през цялата нощ осветление можеше да породи тревога у наблюдателите в обсерваториите, които следяха строежа. Освен това трябваше да предупреди, че резервите ще бъдат нужни преди определения срок.
Днес връзката се оказа сполучлива — Дар Ветер говори с Гром Орм не с кодирани сигнали, а по ТВФ, много мощен, като във всеки междупланетен кораб. Старият председател остана доволен и незабавно се погрижи за подбиране на новия екипаж и ускорено доставяне на детайли.
Щом излезе от поста за управляване на «Алтай», Дар Ветер мина през библиотеката, преобзаведена в спалня с поставените край стените легла на два етажа. Катетите, столовите, кухнята, страничните коридори и предната зала с двигателите също бяха снабдени с допълнителни легла. Планетолетът, превърнат в стационарна база, бе препълнен. Дар Ветер едва влачеше краката си по коридора, облицован с кафяви плочи топла при пипане пластмаса, и лениво отваряше и затваряше плътните херметични врати.
Той мислеше за астронавтите, прекарващи десетки години в подобен кораб, без всякаква надежда да го напуснат и излязат навън, преди да изтече убийствено дългият срок. Той живее тук шести месец. Всеки ден напуска тесните помещения и се труди в угнетяващия простор на междупланетната пустота. И вече му е тъжно без милата Земя — без нейните степи, морета, кипящи от живот центрове на обитаваните пояси. А Ерг Ноор, Низа и още двадесет души от екипажа на «Лебед» ще трябва да прекарат в звездолета деветдесет и две зависими години, тоест сто и четиридесет земни години, ако се смята и връщането на кораба към родната планета. Никой от тях няма да може да преживее толкова! Телата им ще бъдат изгорени и погребани там, в безмерната далечина, на планетите на зелената циркониева звезда…
Или техният живот ще се прекрати по време на полет и тогава, затворени в погребална ракета, те ще изчезнат в Космоса… Така са отплували в морето погребалните ладии на далечните му прародители и са отнасяли в себе си мъртвите бойци. Но такива герои, които да са отивали на доживотен затвор в кораб и отлитали без надежда за лично връщане, в историята на човечеството още нямаше. Не, той не е прав, Веда би го укорила! Нима той забрави безименните борци за достойнството и свободата на човека в древните времена, които са отивали на нещо много по-страшно — доживотен затвор във влажни подземия, ужасни изтезания? Да, тези герои са били по-силни и по-достойни даже от неговите съвременници, готвещи се да извършат най-великия полет в Космоса за изследване на далечни светове!
И той, Дар Ветер, който още ни веднъж не е напускал задълго родната планета, е малък човек в сравнение с тях и съвсем не е «ангел небесен», както насмешливо го нарича безкрайно милата Веда Конг!
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
Като разкършваше умореното си от скафандъра тяло, той твърдо стъпваше по вътрешната палуба и се наслаждаваше от възвръщането към почти нормалното тегло. Изкуствената гравитация на планетолета работеше непрекъснато. Неизразимо приятно е да се чувствуваш здравостоящ върху почва човек, а не лека мушица, виеща се в несигурна и вероломна пустота! Ласката светлина и топлият въздух, удобното кресло го примамваха да се изтегне и отдаде на почивка, без да мисли за нищо. Дар Ветер преживяваше наслаждението на своите прадеди, което някога, при четенето на старинни романи, го учудваше. Именно така след дълъг път в студената пустиня, влажната гора или заледените планини човекът е влизал в топло жилище — дом, землянка, плъстена шатра. И тогава, както тук, тънки стени са го отделяли от огромния опасен свят, враждебен към него, запазвали са му топлината и светлината, давали са му възможност да си почива, да набира сили, да обмисля по-нататъшните си дела.
Дар Ветер се отказа от примамливостта на креслото и книгата. Наложи се да се свърже със Земята — запаленото във висините за през цялата нощ осветление можеше да породи тревога у наблюдателите в обсерваториите, които следяха строежа. Освен това трябваше да предупреди, че резервите ще бъдат нужни преди определения срок.
Днес връзката се оказа сполучлива — Дар Ветер говори с Гром Орм не с кодирани сигнали, а по ТВФ, много мощен, като във всеки междупланетен кораб. Старият председател остана доволен и незабавно се погрижи за подбиране на новия екипаж и ускорено доставяне на детайли.
Щом излезе от поста за управляване на «Алтай», Дар Ветер мина през библиотеката, преобзаведена в спалня с поставените край стените легла на два етажа. Катетите, столовите, кухнята, страничните коридори и предната зала с двигателите също бяха снабдени с допълнителни легла. Планетолетът, превърнат в стационарна база, бе препълнен. Дар Ветер едва влачеше краката си по коридора, облицован с кафяви плочи топла при пипане пластмаса, и лениво отваряше и затваряше плътните херметични врати.
Той мислеше за астронавтите, прекарващи десетки години в подобен кораб, без всякаква надежда да го напуснат и излязат навън, преди да изтече убийствено дългият срок. Той живее тук шести месец. Всеки ден напуска тесните помещения и се труди в угнетяващия простор на междупланетната пустота. И вече му е тъжно без милата Земя — без нейните степи, морета, кипящи от живот центрове на обитаваните пояси. А Ерг Ноор, Низа и още двадесет души от екипажа на «Лебед» ще трябва да прекарат в звездолета деветдесет и две зависими години, тоест сто и четиридесет земни години, ако се смята и връщането на кораба към родната планета. Никой от тях няма да може да преживее толкова! Телата им ще бъдат изгорени и погребани там, в безмерната далечина, на планетите на зелената циркониева звезда…
Или техният живот ще се прекрати по време на полет и тогава, затворени в погребална ракета, те ще изчезнат в Космоса… Така са отплували в морето погребалните ладии на далечните му прародители и са отнасяли в себе си мъртвите бойци. Но такива герои, които да са отивали на доживотен затвор в кораб и отлитали без надежда за лично връщане, в историята на човечеството още нямаше. Не, той не е прав, Веда би го укорила! Нима той забрави безименните борци за достойнството и свободата на човека в древните времена, които са отивали на нещо много по-страшно — доживотен затвор във влажни подземия, ужасни изтезания? Да, тези герои са били по-силни и по-достойни даже от неговите съвременници, готвещи се да извършат най-великия полет в Космоса за изследване на далечни светове!
И той, Дар Ветер, който още ни веднъж не е напускал задълго родната планета, е малък човек в сравнение с тях и съвсем не е «ангел небесен», както насмешливо го нарича безкрайно милата Веда Конг!
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
СТОМАНЕНАТА ВРАТА
Двадесет дни се въртя във влажния мрак автоматическият минен проходчик-робот, докато успя да разчисти струпването от десетки хиляди тонове и закрепи рухналите сводове. Пътят към глъбините на пещерата стана достъпен. Оставаше само да се провери неговата безопасност. Талижки-роботи, движени от гъсенични вериги и Архимедов винт, безшумно се плъзнаха надолу. През всеки сто метра придвижване уредите известяваха за състава на въздуха, температурата и влажността. Като заобикаляха ловко препятствията, талижките се спуснаха до дълбочина четиристотин метра. Тогава Веда Конг с група сътрудници проникна в неприкосновената пещера. Преди деветдесет години, по време на проучване подземните води, сред варовици и пясъчници, които съвсем нямали рудоносен характер, индикаторите изведнъж отбелязали голямо количество метал. Скоро се изяснило, че местността съвпада с описанието на разположението на легендарната, съществувала много векове пещера Ден-Оф-Кул. На един от изчезналите езици това значи «Убежище на културата». При заплаха от страшна война народите, които се смятали за най-напреднали в науката и културата, укрили в пещерата съкровищата на своята цивилизация. В онези далечни векове секретността и тайнствеността били разпространени…
Веда се вълнуваше не по-малко от най-младата си сътрудничка, когато се плъзна надолу по мократа червена глина, застилаща пода на наклонената галерия.
Въображението рисуваше величествени зали с херметични огнеупорни шкафове за филмотеките, чертежите, картите, шкафове с ролки на магнетофонни записи или ленти от паметни машини, рафтове с образци от химически съединения, сплави и лекарства. Препарирани, вече изчезнали животни в непропускащи влага и въздух прозрачни витрини, препарати на растения, скелети, сглобени от вкаменилите се кости на измрялото население на планетата. По-нататък й се привиждаха силиколови плочи със залети в тях картини на най-прославените художници, цели галерии от скулптури на прекрасни представители на човечеството, видни негови дейци, майсторски изобразени животни… Модели на знаменити здания, надписи за забележителни събития, увековечени в камък и метал…
Като продължаваше да мечтае, Веда Конг проникна в гигантската пещера с площ около три-четири хиляди квадратни метра. Чезнещият в мрака таван се извиваше като стръмен свод, от който висяха дълги сталактити [*57]бляскащи на електрическата светлина. Залата в действителност се оказа величествена. Мислите на Веда се въплътяваха в реалност — в стенните ниши се виждаха машини и шкафове. Археолозите с радостни възклицания се пръснаха по периметъра на подземната зала. Много от турените в нишите машини, на места още запазили блясъка на стъклото и лаковата полировка, се оказаха коли, които в Ерата на разединения свят били считани за връх на техническия гений на човечеството. Тогава, кой знае защо, строели твърде много коли, способни да превозват върху своите меки седалки само няколко души. Конструкцията им достигнала изящество, механизмите за управляване и движение били остроумни, обаче във всичко останало тия машини са представлявали крещяща безсмислица. Със стотици хиляди те се въртели по улиците на градовете и пътищата — превозвали напред-назад хора, които, кой знае защо, работели далеч от своите жилища и всеки ден бързали да отидат на работа и да се върнат обратно. Тия машини прегазили огромен брой хора, изгорили милиарди тонове скъпоценни запаси от органични вещества, натрупани в геологическото минало на планетата, и отровили атмосферата с въглероден окис. Археолозите от Епохата на Пръстена изпитаха разочарование, като видяха, че на тия странни коли е отредено толкова място в пещерата.
Но върху ниски платформи се издигаха по-мощни бутални двигатели, електрически мотори, реактивни, турбинни, ядрени. В стъклени витрини, под дебел слой варовик бяха разположени във вертикални редове уреди — може би телевизионни приемници, фотокамери, сметачни машини или други апарати със сходно предназначение. Тоя музей на машини, някои разпаднали се на ръждив прах, но друга част — добре запазени, беше крупна историческа ценност. Той хвърляше светлина върху развитието на техниката в едно отдалечено време, голяма част от историческите документи на което изчезнали във военните и политическите пертурбации.
Вярната помощница Миико Ейгоро, отново заменила любимото море с влагата и мрака на подземията, забеляза в края на залата зад дебел варовиков стълб черното отверстие на проход. Стълбът се оказа скелет на машина, а до подножието му лежеше купчина пластмасов прах — остатъци от щита, който някога е затварял прохода. Като се придвижваха стъпка по стъпка покрай червените кабели на проучвателните плъзгащи се талижки, археолозите проникнаха във втора пещера, намираща се почти на същото равнище и напълнена с редици херметични шкафове от стъкло и метал. Дълъг надпис с едри букви на английски език опасваше отвесните, тук-таме порутени стени. Веда не можа да се стърпи и го дешифрира.
С типичното за древния индивидуализъм самохвалство строителите на убежището заявяваха пред потомците, че са достигнали върховете на знанието и съхраняват тук за бъдещето своите гигантски постижения.
Миико презрително сви рамене:
— Само по надписа може да се определи, че пещерата «Убежище на културата» се отнася към края на ЕРС, последните години от съществуването на старата форма на обществото. Така характерна е за тях неразумната увереност във вечното и неизменно съществуване на западната цивилизация, на езика, обичаите, морала и величието на тъй наречения бял човек. Мразя тая цивилизация!
— Вие си представяте миналото ярко, ала едностранчиво, Миико! Аз съзирам през мрачните черти на скелета на мъртвия капитализъм онези, които са водили борба за бъдещето. Тяхното бъдеще е наше настояще. Виждам много жени и мъже, които са търсили светлина в ограничения, небогат живот, добри толкова, колкото да помагат на другите, и силни толкова, колкото да не се ожесточат в моралния задух на околния свят. И храбри, безумно храбри!…
— Ония, които са укривали тук своята култура, не са били такива — възрази Миико. — Гледайте, тук са събрани единствено технически предмети. Те са се перчели с техниката, без да обръщат внимание на растящото морално и емоционално подивяване. Те с презрение са се отнасяли към миналото и не са виждали бъдещето!
Веда помисли, че Миико е права. Животът на създателите на убежището е щял да бъде по-лек, ако те са умеели да осъразмеряват постигнатото с онова, което още е оставало да се направи за истинското преустройство на света и обществото. Тогава тяхната замърсена, опушена планета с изсечени гори, затрупана с хартии и счупени стъкла, тухли и ръждясали железа, щяла да се яви пред тях като на длан. Те, прадедите, е трябвало да разберат по-добре какво още може да се прави и да престанат да се самозаслепяват.
Към третата зала водеше тесен кладенец, който се спускаше отвесно на тридесет и два метра. Веда заръча на Миико да иде с двама помощници и донесе гама-апарата за проверяване съдържанието на затворени шкафове, а тя почна да оглежда третата пещера. Ниските правоъгълни витрини от лято стъкло само се бяха изпотили от проникналата вътре влага. Долепили лица до стъклата, археолозите разгледаха причудливите изделия от злато и платина с украса — скъпоценни камъни.
Ако се съдеше по изделията, тези странни реликви са събирани в епохата, когато човекът още не се е бил отървал от своя първобитен навик да смята старото за по-ценно от новото. Веда почувствува досада от нелепата самоувереност на хората, които са мислели, че техните понятия за ценност и техните вкусове ще минат неизменени през десетки векове и ще бъдат приети от далечните потомци като канон.
Другият край на пещерата преминаваше във висок прав коридор, полегато слизащ на неизвестна дълбочина. Броячите на проучвателните, плъзгащи се роботи показваха в началото на коридора триста и четири метра от повърхността. Широки пукнатини разсичаха надвисналите сводове на отделни гигантски плочи варовик с тегло навярно хиляди тонове. Веда изпита тревога. Изучаването на много подземия подсказваше на младата жена, че скалната маса до подножието на планинския хребет е в неустойчиво равновесие. Възможно беше тя да е била отместена от земетресение или общо издигане на хребетите през изтеклите векове след създаването на хранилището. Изключено бе за обикновена археологическа експедиция да закрепи тая чудовищна маса. Само важни за икономиката на планетата цели биха оправдали толкова големи усилия.
Същевременно историческите тайни, скрити в такава дълбока пещера, можеха да имат и техническа ценност като забравени, обаче полезни за съвременността изобретения.
Откажеха ли се от по-нататъшно изследване, щяха да проявят мъдра предпазливост. Но защо ученият трябва така внимателно да се отнася към собствената си особа? Когато милиони хора извършват рисковани дела и опити, когато Дар Ветер с другарите си работи на височина петдесет и седем хиляди километра над Земята, а Ерг Ноор се готви за пътуване без завръщане! Тези двама души, толкова уважавани от Веда, не биха отстъпили… Какво пък, не ще отстъпи и тя…
Запасни батерии, електронен снимачен апарат, два кислородни апарата… Ще остави другарите си за изучаване на трета зала и ще тръгне с незнаещата що е страх Миико.
Веда Конг посъветва своите сътрудници да похапнат, за да се подкрепят. Извадиха от приготвяните специално за пътешественици блокчета храна. Те бяха пресовани от бърже усвоявани белтъчини, захари и унищожаващи токсините на умората препарати в смес с витамини, хормони и нервни стимулатори. В тревожното си нетърпение Веда не искаше да яде. Миико се появи чак подир четиридесет минути. Оказа се, че не могла да се стърпи и проверила няколко шкафа, за да изясни тяхното съдържание.
Наследницата на японските водолазки благодари на своята ръководителка с поглед и се приготви много бързо.
Тънки червени кабели се опънаха по центъра на прохода.
Бледолилавата светлина от самосветещите газови корони върху главите на жените не можеше да пробие мрака отпред, където наклонът ставаше все по-стръмен. От тавана глухо и ритмично падаха едри студени капки. Отстрани и отдолу до слуха достигна шум на стичащата се по пукнатините вода. Пронизващо влажният въздух оставаше мъртвешки неподвижен в затвореното тъмно подземие. Само в пещерите има такава тишина — охранява я не друг, а лишената от всякакви чувства, мъртва и инертна материя на земната кора. Горе, в природата, колкото и да е дълбоко мълчанието, винаги се долавя скритият, спотаен живот, движението на водата, въздуха или светлината.
Миико и Веда неволно се поддадоха на хипнозата на дълбоката пещера. Тя ги потули в черната си утроба, сякаш в глъбините на мъртвото минало, което оживяваше единствено във въображението.
Спускаха се бърже, макар че дебел слой лепкава глина лежеше върху пода на прохода. Паднали от стените блокове ги заставяха да се катерят и да пропълзяват в пролуките между тавана и срутването. За половин час двете жени слязоха на сто и деветдесет метра и се добраха до гладка стена, в която се бяха опрели и мирно лежаха двата проучвателни плъзгащи се робота. Достатъчно бе един светлинен отблясък, за да се различи в стената масивна, херметически затворена врата от неръждясваща стомана. Два изпъкнали кръга с някакви знаци, поставени в центъра на вратата, позлатени стрелки и дръжки. Заключалката се отваряше чрез подбиране на условен сигнал. Двете археоложки познаваха типове подобни приспособления, но отнасящи се към малко по-ранна епоха. След кратък разговор Веда и Миико се заеха със заключалката. Тя доста приличаше на ония нагласени с хитра злоба съоръжения, с които хората в миналото мислели да защитят своите съкровища от «чуждите». В Ерата на разединения свят съществувало такова разграничение на хората на «свои» и «чужди». Неведнъж при опитите да бъдат отворени подобни врати са избухвали взривни снаряди, отровни газове, ослепяващи излъчвания и нищо неподозиращите изследователи загивали.
Механизмите от издръжливите метали или специални пластмаси не са се разрушавали в течение на хилядолетия и вземали много жертви, докато археолозите се научили да обезвреждат тия стоманени врати.
Стана очевидно, че ще се наложи вратата да се отваря посредством специални уреди. Трябваше да се връщат от самия праг на главната тайна в пещерата. Кой можеше да се съмнява, че зад плътно затворената врата се таи най-важното и ценното богатство на хората от онова далечно време? Угасили фенерите и задоволяващи се със светлината на короните, Веда и Миико седнаха да си починат и похапнат.
— Какво може да има там? — въздъхна Миико, без да откъсва поглед от вратата, която надменно проблясваше със златото на тайните знаци. — Тя като че ли ни се присмива: няма да ви пусна, няма да кажа!…
— А какво открихте в шкафовете на втората зала? — попита Веда, за да отпъди примитивната и напразна досада от неочакваното препятствие.
— Чертежи на машини, книги, отпечатани не на древната хартия, а на металически листове. Освен това, както изглежда, рула кинофилми, някакви списъци, звездни и земни карти.
— В първата зала — образци машини, във втората — техническата документация към тях, в третата — как ли да го кажа… ценности от епохата, когато още са съществували пари. Че какво пък, отговаря на схемите.
— А къде са ценностите, както ние ги разбираме? Най-високите постижения в духовното развитие на човечеството: в науката, изкуството, литературата? — възкликна Миико.
— Надявам се, че зад вратата — спокойно отвърна Веда, — ала няма да се учудя, ако там се окаже оръжие.
— Какво, какво?
— Въоръжение, средства за масово и бързо изтребване.
Малката Миико се замисли, опечали се и промълви:
— Да, това е естествено, ако се помисли над целта на скривалището. Тук са укрити от възможно унищожение основните технически и материални ценности на тогавашната западна цивилизация. Но кое се е смятало за основно, щом като още не е съществувало обществено мнение на цялата планета или даже на народите в ония страни? Необходимостта и важността на нещо за даден момент се установявали от управляващата група — често напълно некомпетентни хора. Ето защо тук съвсем не се намира онова, което действително е било най-голямата ценност за човечеството, а това, което една или друга група хора е счела за такова. Те възнамерявали да опазят преди всичко машините и може би оръжието, понеже не разбирали, че цивилизацията се надстроява исторически подобно на живия организъм.
— Да, чрез увеличаване и усвояване на работническия опит, на знанията, техниката, запасите от материали, най-чистите химически вещества и строежите. Да се възстанови една разрушена висока цивилизация е немислимо при липсата на сплави с голяма якост, редки метали, машини, способни да работят с висока производителност и извънредна точност. Ако всичко това би било унищожено, откъде ще се вземат материали и опит, умение за създаване на все по-сложни кибернетични машини, способни да задоволят потребностите на милиарди хора?
— Немислимо е било и връщането към немашинната цивилизация като античната, за което те понякога мечтаели.
— Естествено. Вместо античната култура би възникнал чудовищен глад. Индивидуалистите мечтатели не искали да разберат, че историята не се повтаря!
— Не твърдя категорично, че зад вратата има оръжие — върна се към главното Веда, — но много неща говорят за това. Ако създателите на скривалището са грешели, което е характерно за онова време, ако са смесвали културата с цивилизацията и не са разбирали неоспоримата задължителност на възпитаването и развиването на емоциите у човека, тогава не са им били жизнено необходими произведенията на изкуството и литературата или отдалечената от изискванията на текущия момент наука. В ония времена даже науката разделяли на полезна и безполезна, без да мислят за нейното единство. Такава наука и такова изкуство били считани само за приятни, но дори не всякога полезни и нужни спътници на човека, Именно тук се крие най-важното. И аз мисля, че е оръжие, колкото и наивно и глупаво да изглежда това за нас. съвременните хора.
Веда млъкна, спряла поглед на вратата.
— Може би това е просто наборен механизъм и ние ще го отворим, ако преслушаме с микрофона — изведнъж каза тя, като се приближаваше към вратата. — Да рискуваме ли?
Миико скочи, за да й попречи.
— Не, Веда! Защо е тоя безсмислен риск?
— Струва ми се, че пещерата едва се крепи. Ще си отидем, а вече няма да ни се удаде да се върнем… Чувате ли?
Понякога — ту отдолу, ту отгоре — идваше неясен далечен шум. Обаче Миико остана непреклонна — стоеше гърбом към вратата, широко разперила ръце.
— Ако там има оръжие, Веда! Може ли то да бъде незащитено?… Не, това е врата на злобата, също такава, както много други.
След два дни в пещерата бяха донесени портативни апарати: отразяващ рентгенов екран за преглеждане на механизма, фокусиран ултрачестотен излъчвател за разрушаване вътрешната връзка между детайлите. Но до пускане на уредите в действие не се стигна.
Внезапно из утробата на пещерата се разнесе глух пресеклив шум. Силно сътресение на почвата под нозете застави хората инстинктивно да се втурнат към изхода — изследователите се намираха в третата, долната пещера.
Шумът се усилваше и преминаваше в глухо скърцане. Вероятно цялата маса напукани скали се слягаше по разседната линия по протежение на подножието на хребета.
— Всичко загина! Не успяхме. Спасявайте се, нагоре! — жално завика Веда. Хората се впуснаха към талижките-роботи и ги отправиха по посока на галериите към втората пещера.
Вкопчили се в кабелите на роботите, те се изкатериха по кладенеца. Шумът и треперенето на каменните стени ги преследваха по петите и най-сетне ги настигнаха. Страшен грохот… Вътрешната стена на втората пещера рухна в ямата, която се образува на мястото на кладенеца-ход към трета зала. Въздушната вълна буквално издуха хората заедно с прах и ситен чакъл под високите сводове на първа зала. Археолозите се проснаха на пода в очакване на гибелта.
Нахлулите в пещерата кълба прах бавно се слягаха. През тяхната мъгла сталагмитите стълбове и изпъкналостите не изменяха контурите си. В подземието се възцари предишното мъртво мълчание…
Веда се съвзе и се изправи. Двама сътрудници я подхванаха, обаче тя нетърпеливо се освободи.
— Къде е Миико?
Облегнала се на нисък сталагмит, помощницата й старателно избърсваше каменния прах от врата, ушите и косата си.
— Почти всичко загина — отговори тя на немия въпрос. — Непристъпната врата ще остане заключена под четиристотинметров пласт камъни. Третата пещера е разрушена изцяло, а втората… втората още може да бъде разкопана. В нея, както и тук, се намира най-ценното за нас.
— Това е така… — Веда облиза пресъхналите си устни. — Но ние сме виновни за мудността и предпазливостта. Трябваше да предвидим срутването.
— Предчувствие без доказателства. Ала няма защо да тъжим. Нима щяхме да укрепяваме скалните маси заради съмнителните ценности зад вратата? Особено ако там има негодно за нищо оръжие.
— А ако има произведения на изкуството, на безценното човешко творчество? Не, можехме да действуваме по-бързо!
Миико сви рамене и тръгна с натъжената Веда подир другарите към великолепието на слънчевия ден, радостта от чистата вода и успокояващия болката електрически душ.
Мвен Мас по навик ходеше напред-назад из стаята, отредена за него на най-горния етаж в Дома на историята в индийския сектор на северния обитаван пояс. Премести се тук само преди два дни, след работата в Дома на историята в американския сектор.
Стаята — по-точно веранда с външна стена от монолитно поляризиращо стъкло — беше обърната към сините простори на хълмистото плато. От време на време Мвен Мас включваше капаците за кръстосано поляризиране. В стаята се възцаряваше сив полумрак и на хемисферния екран минаваха в бавна върволица електронните изображения на отбрани предварително от Мвен Мас картини, фрагменти от стари кинофилми, скулптури и здания. Африканецът ги гледаше и диктуваше на робот-секретаря бележки за бъдещата книга. Машината печаташе, номерираше листовете и грижливо ги нареждаше, като ги разпределяше по теми, описания или обобщения.
Умореше ли се, Мвен Мас изключваше капаците, пристъпваше към прозореца, устремяваше надалече поглед и дълго обмисляше видяното.
Той не можеше да не се учудва от това, колко много неща от доскорошната култура на човечеството вече са отминали в небитието. Съвсем изчезнаха така присъщите за Ерата на световното обединяване говорни и писмени хитрувания, които някога са били смятани за признак на голяма образованост. Още по-рано е отпаднала необходимостта човек да замаскирва своите мисли, толкова характерна за ЕРС. Всички разговори станаха много по-прости и по-къси. Изглежда, че Ерата на Великия пръстен ще бъде ера на развитието на третата сигнална система в човека, тоест разбирането без думи.
Веда се вълнуваше не по-малко от най-младата си сътрудничка, когато се плъзна надолу по мократа червена глина, застилаща пода на наклонената галерия.
Въображението рисуваше величествени зали с херметични огнеупорни шкафове за филмотеките, чертежите, картите, шкафове с ролки на магнетофонни записи или ленти от паметни машини, рафтове с образци от химически съединения, сплави и лекарства. Препарирани, вече изчезнали животни в непропускащи влага и въздух прозрачни витрини, препарати на растения, скелети, сглобени от вкаменилите се кости на измрялото население на планетата. По-нататък й се привиждаха силиколови плочи със залети в тях картини на най-прославените художници, цели галерии от скулптури на прекрасни представители на човечеството, видни негови дейци, майсторски изобразени животни… Модели на знаменити здания, надписи за забележителни събития, увековечени в камък и метал…
Като продължаваше да мечтае, Веда Конг проникна в гигантската пещера с площ около три-четири хиляди квадратни метра. Чезнещият в мрака таван се извиваше като стръмен свод, от който висяха дълги сталактити [*57]бляскащи на електрическата светлина. Залата в действителност се оказа величествена. Мислите на Веда се въплътяваха в реалност — в стенните ниши се виждаха машини и шкафове. Археолозите с радостни възклицания се пръснаха по периметъра на подземната зала. Много от турените в нишите машини, на места още запазили блясъка на стъклото и лаковата полировка, се оказаха коли, които в Ерата на разединения свят били считани за връх на техническия гений на човечеството. Тогава, кой знае защо, строели твърде много коли, способни да превозват върху своите меки седалки само няколко души. Конструкцията им достигнала изящество, механизмите за управляване и движение били остроумни, обаче във всичко останало тия машини са представлявали крещяща безсмислица. Със стотици хиляди те се въртели по улиците на градовете и пътищата — превозвали напред-назад хора, които, кой знае защо, работели далеч от своите жилища и всеки ден бързали да отидат на работа и да се върнат обратно. Тия машини прегазили огромен брой хора, изгорили милиарди тонове скъпоценни запаси от органични вещества, натрупани в геологическото минало на планетата, и отровили атмосферата с въглероден окис. Археолозите от Епохата на Пръстена изпитаха разочарование, като видяха, че на тия странни коли е отредено толкова място в пещерата.
Но върху ниски платформи се издигаха по-мощни бутални двигатели, електрически мотори, реактивни, турбинни, ядрени. В стъклени витрини, под дебел слой варовик бяха разположени във вертикални редове уреди — може би телевизионни приемници, фотокамери, сметачни машини или други апарати със сходно предназначение. Тоя музей на машини, някои разпаднали се на ръждив прах, но друга част — добре запазени, беше крупна историческа ценност. Той хвърляше светлина върху развитието на техниката в едно отдалечено време, голяма част от историческите документи на което изчезнали във военните и политическите пертурбации.
Вярната помощница Миико Ейгоро, отново заменила любимото море с влагата и мрака на подземията, забеляза в края на залата зад дебел варовиков стълб черното отверстие на проход. Стълбът се оказа скелет на машина, а до подножието му лежеше купчина пластмасов прах — остатъци от щита, който някога е затварял прохода. Като се придвижваха стъпка по стъпка покрай червените кабели на проучвателните плъзгащи се талижки, археолозите проникнаха във втора пещера, намираща се почти на същото равнище и напълнена с редици херметични шкафове от стъкло и метал. Дълъг надпис с едри букви на английски език опасваше отвесните, тук-таме порутени стени. Веда не можа да се стърпи и го дешифрира.
С типичното за древния индивидуализъм самохвалство строителите на убежището заявяваха пред потомците, че са достигнали върховете на знанието и съхраняват тук за бъдещето своите гигантски постижения.
Миико презрително сви рамене:
— Само по надписа може да се определи, че пещерата «Убежище на културата» се отнася към края на ЕРС, последните години от съществуването на старата форма на обществото. Така характерна е за тях неразумната увереност във вечното и неизменно съществуване на западната цивилизация, на езика, обичаите, морала и величието на тъй наречения бял човек. Мразя тая цивилизация!
— Вие си представяте миналото ярко, ала едностранчиво, Миико! Аз съзирам през мрачните черти на скелета на мъртвия капитализъм онези, които са водили борба за бъдещето. Тяхното бъдеще е наше настояще. Виждам много жени и мъже, които са търсили светлина в ограничения, небогат живот, добри толкова, колкото да помагат на другите, и силни толкова, колкото да не се ожесточат в моралния задух на околния свят. И храбри, безумно храбри!…
— Ония, които са укривали тук своята култура, не са били такива — възрази Миико. — Гледайте, тук са събрани единствено технически предмети. Те са се перчели с техниката, без да обръщат внимание на растящото морално и емоционално подивяване. Те с презрение са се отнасяли към миналото и не са виждали бъдещето!
Веда помисли, че Миико е права. Животът на създателите на убежището е щял да бъде по-лек, ако те са умеели да осъразмеряват постигнатото с онова, което още е оставало да се направи за истинското преустройство на света и обществото. Тогава тяхната замърсена, опушена планета с изсечени гори, затрупана с хартии и счупени стъкла, тухли и ръждясали железа, щяла да се яви пред тях като на длан. Те, прадедите, е трябвало да разберат по-добре какво още може да се прави и да престанат да се самозаслепяват.
Към третата зала водеше тесен кладенец, който се спускаше отвесно на тридесет и два метра. Веда заръча на Миико да иде с двама помощници и донесе гама-апарата за проверяване съдържанието на затворени шкафове, а тя почна да оглежда третата пещера. Ниските правоъгълни витрини от лято стъкло само се бяха изпотили от проникналата вътре влага. Долепили лица до стъклата, археолозите разгледаха причудливите изделия от злато и платина с украса — скъпоценни камъни.
Ако се съдеше по изделията, тези странни реликви са събирани в епохата, когато човекът още не се е бил отървал от своя първобитен навик да смята старото за по-ценно от новото. Веда почувствува досада от нелепата самоувереност на хората, които са мислели, че техните понятия за ценност и техните вкусове ще минат неизменени през десетки векове и ще бъдат приети от далечните потомци като канон.
Другият край на пещерата преминаваше във висок прав коридор, полегато слизащ на неизвестна дълбочина. Броячите на проучвателните, плъзгащи се роботи показваха в началото на коридора триста и четири метра от повърхността. Широки пукнатини разсичаха надвисналите сводове на отделни гигантски плочи варовик с тегло навярно хиляди тонове. Веда изпита тревога. Изучаването на много подземия подсказваше на младата жена, че скалната маса до подножието на планинския хребет е в неустойчиво равновесие. Възможно беше тя да е била отместена от земетресение или общо издигане на хребетите през изтеклите векове след създаването на хранилището. Изключено бе за обикновена археологическа експедиция да закрепи тая чудовищна маса. Само важни за икономиката на планетата цели биха оправдали толкова големи усилия.
Същевременно историческите тайни, скрити в такава дълбока пещера, можеха да имат и техническа ценност като забравени, обаче полезни за съвременността изобретения.
Откажеха ли се от по-нататъшно изследване, щяха да проявят мъдра предпазливост. Но защо ученият трябва така внимателно да се отнася към собствената си особа? Когато милиони хора извършват рисковани дела и опити, когато Дар Ветер с другарите си работи на височина петдесет и седем хиляди километра над Земята, а Ерг Ноор се готви за пътуване без завръщане! Тези двама души, толкова уважавани от Веда, не биха отстъпили… Какво пък, не ще отстъпи и тя…
Запасни батерии, електронен снимачен апарат, два кислородни апарата… Ще остави другарите си за изучаване на трета зала и ще тръгне с незнаещата що е страх Миико.
Веда Конг посъветва своите сътрудници да похапнат, за да се подкрепят. Извадиха от приготвяните специално за пътешественици блокчета храна. Те бяха пресовани от бърже усвоявани белтъчини, захари и унищожаващи токсините на умората препарати в смес с витамини, хормони и нервни стимулатори. В тревожното си нетърпение Веда не искаше да яде. Миико се появи чак подир четиридесет минути. Оказа се, че не могла да се стърпи и проверила няколко шкафа, за да изясни тяхното съдържание.
Наследницата на японските водолазки благодари на своята ръководителка с поглед и се приготви много бързо.
Тънки червени кабели се опънаха по центъра на прохода.
Бледолилавата светлина от самосветещите газови корони върху главите на жените не можеше да пробие мрака отпред, където наклонът ставаше все по-стръмен. От тавана глухо и ритмично падаха едри студени капки. Отстрани и отдолу до слуха достигна шум на стичащата се по пукнатините вода. Пронизващо влажният въздух оставаше мъртвешки неподвижен в затвореното тъмно подземие. Само в пещерите има такава тишина — охранява я не друг, а лишената от всякакви чувства, мъртва и инертна материя на земната кора. Горе, в природата, колкото и да е дълбоко мълчанието, винаги се долавя скритият, спотаен живот, движението на водата, въздуха или светлината.
Миико и Веда неволно се поддадоха на хипнозата на дълбоката пещера. Тя ги потули в черната си утроба, сякаш в глъбините на мъртвото минало, което оживяваше единствено във въображението.
Спускаха се бърже, макар че дебел слой лепкава глина лежеше върху пода на прохода. Паднали от стените блокове ги заставяха да се катерят и да пропълзяват в пролуките между тавана и срутването. За половин час двете жени слязоха на сто и деветдесет метра и се добраха до гладка стена, в която се бяха опрели и мирно лежаха двата проучвателни плъзгащи се робота. Достатъчно бе един светлинен отблясък, за да се различи в стената масивна, херметически затворена врата от неръждясваща стомана. Два изпъкнали кръга с някакви знаци, поставени в центъра на вратата, позлатени стрелки и дръжки. Заключалката се отваряше чрез подбиране на условен сигнал. Двете археоложки познаваха типове подобни приспособления, но отнасящи се към малко по-ранна епоха. След кратък разговор Веда и Миико се заеха със заключалката. Тя доста приличаше на ония нагласени с хитра злоба съоръжения, с които хората в миналото мислели да защитят своите съкровища от «чуждите». В Ерата на разединения свят съществувало такова разграничение на хората на «свои» и «чужди». Неведнъж при опитите да бъдат отворени подобни врати са избухвали взривни снаряди, отровни газове, ослепяващи излъчвания и нищо неподозиращите изследователи загивали.
Механизмите от издръжливите метали или специални пластмаси не са се разрушавали в течение на хилядолетия и вземали много жертви, докато археолозите се научили да обезвреждат тия стоманени врати.
Стана очевидно, че ще се наложи вратата да се отваря посредством специални уреди. Трябваше да се връщат от самия праг на главната тайна в пещерата. Кой можеше да се съмнява, че зад плътно затворената врата се таи най-важното и ценното богатство на хората от онова далечно време? Угасили фенерите и задоволяващи се със светлината на короните, Веда и Миико седнаха да си починат и похапнат.
— Какво може да има там? — въздъхна Миико, без да откъсва поглед от вратата, която надменно проблясваше със златото на тайните знаци. — Тя като че ли ни се присмива: няма да ви пусна, няма да кажа!…
— А какво открихте в шкафовете на втората зала? — попита Веда, за да отпъди примитивната и напразна досада от неочакваното препятствие.
— Чертежи на машини, книги, отпечатани не на древната хартия, а на металически листове. Освен това, както изглежда, рула кинофилми, някакви списъци, звездни и земни карти.
— В първата зала — образци машини, във втората — техническата документация към тях, в третата — как ли да го кажа… ценности от епохата, когато още са съществували пари. Че какво пък, отговаря на схемите.
— А къде са ценностите, както ние ги разбираме? Най-високите постижения в духовното развитие на човечеството: в науката, изкуството, литературата? — възкликна Миико.
— Надявам се, че зад вратата — спокойно отвърна Веда, — ала няма да се учудя, ако там се окаже оръжие.
— Какво, какво?
— Въоръжение, средства за масово и бързо изтребване.
Малката Миико се замисли, опечали се и промълви:
— Да, това е естествено, ако се помисли над целта на скривалището. Тук са укрити от възможно унищожение основните технически и материални ценности на тогавашната западна цивилизация. Но кое се е смятало за основно, щом като още не е съществувало обществено мнение на цялата планета или даже на народите в ония страни? Необходимостта и важността на нещо за даден момент се установявали от управляващата група — често напълно некомпетентни хора. Ето защо тук съвсем не се намира онова, което действително е било най-голямата ценност за човечеството, а това, което една или друга група хора е счела за такова. Те възнамерявали да опазят преди всичко машините и може би оръжието, понеже не разбирали, че цивилизацията се надстроява исторически подобно на живия организъм.
— Да, чрез увеличаване и усвояване на работническия опит, на знанията, техниката, запасите от материали, най-чистите химически вещества и строежите. Да се възстанови една разрушена висока цивилизация е немислимо при липсата на сплави с голяма якост, редки метали, машини, способни да работят с висока производителност и извънредна точност. Ако всичко това би било унищожено, откъде ще се вземат материали и опит, умение за създаване на все по-сложни кибернетични машини, способни да задоволят потребностите на милиарди хора?
— Немислимо е било и връщането към немашинната цивилизация като античната, за което те понякога мечтаели.
— Естествено. Вместо античната култура би възникнал чудовищен глад. Индивидуалистите мечтатели не искали да разберат, че историята не се повтаря!
— Не твърдя категорично, че зад вратата има оръжие — върна се към главното Веда, — но много неща говорят за това. Ако създателите на скривалището са грешели, което е характерно за онова време, ако са смесвали културата с цивилизацията и не са разбирали неоспоримата задължителност на възпитаването и развиването на емоциите у човека, тогава не са им били жизнено необходими произведенията на изкуството и литературата или отдалечената от изискванията на текущия момент наука. В ония времена даже науката разделяли на полезна и безполезна, без да мислят за нейното единство. Такава наука и такова изкуство били считани само за приятни, но дори не всякога полезни и нужни спътници на човека, Именно тук се крие най-важното. И аз мисля, че е оръжие, колкото и наивно и глупаво да изглежда това за нас. съвременните хора.
Веда млъкна, спряла поглед на вратата.
— Може би това е просто наборен механизъм и ние ще го отворим, ако преслушаме с микрофона — изведнъж каза тя, като се приближаваше към вратата. — Да рискуваме ли?
Миико скочи, за да й попречи.
— Не, Веда! Защо е тоя безсмислен риск?
— Струва ми се, че пещерата едва се крепи. Ще си отидем, а вече няма да ни се удаде да се върнем… Чувате ли?
Понякога — ту отдолу, ту отгоре — идваше неясен далечен шум. Обаче Миико остана непреклонна — стоеше гърбом към вратата, широко разперила ръце.
— Ако там има оръжие, Веда! Може ли то да бъде незащитено?… Не, това е врата на злобата, също такава, както много други.
След два дни в пещерата бяха донесени портативни апарати: отразяващ рентгенов екран за преглеждане на механизма, фокусиран ултрачестотен излъчвател за разрушаване вътрешната връзка между детайлите. Но до пускане на уредите в действие не се стигна.
Внезапно из утробата на пещерата се разнесе глух пресеклив шум. Силно сътресение на почвата под нозете застави хората инстинктивно да се втурнат към изхода — изследователите се намираха в третата, долната пещера.
Шумът се усилваше и преминаваше в глухо скърцане. Вероятно цялата маса напукани скали се слягаше по разседната линия по протежение на подножието на хребета.
— Всичко загина! Не успяхме. Спасявайте се, нагоре! — жално завика Веда. Хората се впуснаха към талижките-роботи и ги отправиха по посока на галериите към втората пещера.
Вкопчили се в кабелите на роботите, те се изкатериха по кладенеца. Шумът и треперенето на каменните стени ги преследваха по петите и най-сетне ги настигнаха. Страшен грохот… Вътрешната стена на втората пещера рухна в ямата, която се образува на мястото на кладенеца-ход към трета зала. Въздушната вълна буквално издуха хората заедно с прах и ситен чакъл под високите сводове на първа зала. Археолозите се проснаха на пода в очакване на гибелта.
Нахлулите в пещерата кълба прах бавно се слягаха. През тяхната мъгла сталагмитите стълбове и изпъкналостите не изменяха контурите си. В подземието се възцари предишното мъртво мълчание…
Веда се съвзе и се изправи. Двама сътрудници я подхванаха, обаче тя нетърпеливо се освободи.
— Къде е Миико?
Облегнала се на нисък сталагмит, помощницата й старателно избърсваше каменния прах от врата, ушите и косата си.
— Почти всичко загина — отговори тя на немия въпрос. — Непристъпната врата ще остане заключена под четиристотинметров пласт камъни. Третата пещера е разрушена изцяло, а втората… втората още може да бъде разкопана. В нея, както и тук, се намира най-ценното за нас.
— Това е така… — Веда облиза пресъхналите си устни. — Но ние сме виновни за мудността и предпазливостта. Трябваше да предвидим срутването.
— Предчувствие без доказателства. Ала няма защо да тъжим. Нима щяхме да укрепяваме скалните маси заради съмнителните ценности зад вратата? Особено ако там има негодно за нищо оръжие.
— А ако има произведения на изкуството, на безценното човешко творчество? Не, можехме да действуваме по-бързо!
Миико сви рамене и тръгна с натъжената Веда подир другарите към великолепието на слънчевия ден, радостта от чистата вода и успокояващия болката електрически душ.
Мвен Мас по навик ходеше напред-назад из стаята, отредена за него на най-горния етаж в Дома на историята в индийския сектор на северния обитаван пояс. Премести се тук само преди два дни, след работата в Дома на историята в американския сектор.
Стаята — по-точно веранда с външна стена от монолитно поляризиращо стъкло — беше обърната към сините простори на хълмистото плато. От време на време Мвен Мас включваше капаците за кръстосано поляризиране. В стаята се възцаряваше сив полумрак и на хемисферния екран минаваха в бавна върволица електронните изображения на отбрани предварително от Мвен Мас картини, фрагменти от стари кинофилми, скулптури и здания. Африканецът ги гледаше и диктуваше на робот-секретаря бележки за бъдещата книга. Машината печаташе, номерираше листовете и грижливо ги нареждаше, като ги разпределяше по теми, описания или обобщения.
Умореше ли се, Мвен Мас изключваше капаците, пристъпваше към прозореца, устремяваше надалече поглед и дълго обмисляше видяното.
Той не можеше да не се учудва от това, колко много неща от доскорошната култура на човечеството вече са отминали в небитието. Съвсем изчезнаха така присъщите за Ерата на световното обединяване говорни и писмени хитрувания, които някога са били смятани за признак на голяма образованост. Още по-рано е отпаднала необходимостта човек да замаскирва своите мисли, толкова характерна за ЕРС. Всички разговори станаха много по-прости и по-къси. Изглежда, че Ерата на Великия пръстен ще бъде ера на развитието на третата сигнална система в човека, тоест разбирането без думи.