Стругацкие Аркадий и Борис. Понеделник започва в събота (на болгарском)

изведнъж влезе в стаята ми. Беше облечена с дълга сива нощница, а в ръцете
си държеше чиния и в стаята веднага се разнесе истински, а не фантастичен
аромат на ядене. Старицата се усмихваше. Тя сложи чинията точно пред мене и
любезно избоботи:
- Хапни си, драги Александър Иванович. Хапни си. Каквото бог е дал, по
мене го е изпратил...
- Но защо, Наина Киевна? - взех да мънкам аз. - Защо трябваше да си
правите труд...
Но в ръката ми, кой знае откъде, вече се появи вилица с костена дръжка
и аз започнах да ям, а бабичката стоеше до мене, кимаше с глава и
нареждаше:
- Яж, драги, яж, да ти е сладко!...
Изядох всичко. Яденето беше горещи картофи с претопено масло.
- Наина Киевна - казах аз разпалено, - вие ме спасихте от гладна
смърт.
- Хапна ли си? - каза Наина Киевна малко недружелюбно.
- Хапнах си великолепно. Много ви благодаря. Не можете да сн
представите...
- Какво има за представяне - прекъсна ме тя вече съвсем ядосана. -
Хапна ли си, питам? Хайде тогава дай тук чинията... Дай чинията, викам!
- Мо... моля - продумах аз.
- "Моля, моля"... ще ви хрантутя за моля...
- Мога да платя - казах аз, като взех да се сърдя.
- "Да платя, да платя"... - тя тръгна към вратата. - Ами ако за тези
неща изобщо не се плаща? И нямаше защо да лъжеш...
- Как така да лъжа?
- Ами ей така, да лъжеш! Нали казваше. че няма да цъкаш... - Тя млъкна
и изчезна зад вратата.
"Какви ги приказва? - помислих си аз. - Чудна бабичка... Може би е
забелязала закачалката?" Чуваше се как скърца пружината, как бабата се
върти в кревата и недоволно мърмори. След това тя си запя тихичко някаква
дивашка песничка: "Ще си хапна от Ивашката месце, ще си легна, ще се
потъркалям..." От прозореца лъхна нощен студ. Аз настръхнах, станах, за да
се върна на дивана и в този момент ми хрумна, че преди да заспя, бях сложил
резето на вратата. Отидох смаян до вратата и протегнах ръка, за да проверя
резето. Но щом пръстите ми докоснаха студеното желязо, всичко се завъртя
пред очите ми. Оказа се, че аз си лежа на дивана, забил нос във
възглавницата, и пипам с пръсти студената дървена стена.
Известно време лежах като вцепенен, докато не ми стана ясно, че някъде
наблизо хърка старицата, а в стята се говори. Някой наставнически нареждаше
тихичко:
- Слонът е най-голямото животно от всички, които живеят на земята. На
муцуната си има голямо парче месо, което се нарича хобот, защото е празно и
проточено като тръба. Той го протяга и свива по най-различен начин и го
употребява вместо ръце...
Изстинал от любопитство, аз предпазливо се обърнах на дясната страна.
Стаята беше празна като преди. Гласът продължаваше още по-назидателно:
- Виното, употребявано с мярка, е твърде полезно за стомаха. Но когато
се пие прекалено много, то предизвиква пари, които принизяват човека до
равнището на неразумните добичета. Вие понякога сте виждали пияници и още
помните справедливото отвращение, което са предизвикали у вас...
Рязко се изправих и свалих крака от дивана. Гласът млъкна. Стори ми
се, че се говореше някъде зад стената. В стаята всичко си беше като преди,
дори закачалката за мое учудване стоеше на мястото си. И за мое учудване
отново страшно ми се прияде.
- Тинктура екс витро антимоний - заяви изведнъж гласът. - Аз трепнах. -
Магифтериум антимон ангелии салае. Бафилий олеум витри антимоний
алекситернум антимониале! - Чу се ясно кискане. - Това е някаква глупост -
каза гласът и продължи напевно: - Скоро тези очи, още неотворени, няма вече
да видят слънцето, но не позволявай да се затворят същите, без благоутробно
извещение за моята прошка и блаженство... Това е "Дук или Нравствени мисли
на славния юнга, извлечени от нощните му размишления". Продава се в Санкт
Петербург и в Рига в книжарниците на Свещников по две рубли в папка. -
Някой изхълца. - И това е глупост - каза гласът и издекламира театрално:

Звездички, красота, имоти -
безброй съблазни на живота -
менят се, чезнат като прах.
О, тлен и щастие лъжовно.
Сърцето ми разяжда страх,
а славата е мимолетна...

Вече разбрах къде се говори. Гласът идваше от ъгъла, където висеше
мъглявото огледало.
- А сега - каза гласът - следващото. "Всичко е едно-единствено Аз,
това Аз е световното Аз. Създадено от незнанието и угасването на
светлината, Аз изчезва с развитието на душевността."
- Ами тази глупост откъде е? - попитах аз. Не очаквах отговор. Бях
сигурен, че спя.
- Изречение от "Упанишадите" - отвърна с готовност гласът.
- Ами какво е това "Упанишади"? - вече не бях сигурен, че спя.
- Не зная - каза гласът.
Станах и на пръсти отидох до огледалото. Не видях в него своето
отражение. В мътното стъкло се отразяваха перденцето, ръбът на печката и
изобщо много неща, но мене ме нямаше в него.
- Какво има? - попита гласът. - Имате ли въпроси?
- Кой говори? - попитах аз, като надникнах зад огледалото. Зад
огледалото имаше много прах и умрели паяци. Тогава аз с показалеца натиснах
лявото си око. Това беше старо правило за разпознаване на халюцинациите,
което бях прочел в увлекателната книга на В. В. Битнер "Да вярваш или да не
вярваш?" Достатъчно е да натиснеш с пръст очната ябълка и всички реални
предмети - за разлика от халюцинациите - се раздвояват. Огледалото се
раздвои и в него се показа моето отражение - сънлива и разтревожена
физиономия. На краката ми духаше. Подвивайки пръсти, аз отидох до прозореца
и надникнах навън.
Навън нямаше никого, нямаше го дори дъба. Разтърках очите си и отново
погледнах. Ясно виждах пред себе си покрития с мъх кладенец с макарата,
портата и колата до портата. Все пак не спя, помислих си успокоен. Погледът
ми попадна върху перваза на прозореца, където беше оръфаната книга. През
миналия сън беше третият том от "Ходене по мъките", сега прочетох на
корицата: "П. И. Карлов. Творчеството на душевно болните и неговото влияние
върху развитието на науката, изкуството и техниката". Тракайки зъби от
студ, прелистих книжката и разгледах цветните приложения. След това
прочетох "Стихотворение N:2".

В облаците на високо
чернокрил врабец лети
и самотно над земята
със крилцата си трепти.
Във нощта напред лети,
от луната озаряван
и от нищо не смущаван,
всичко вижда и следи.
Горд и хищен, разярен,
като сянка устремен,
с поглед, светъл като ден.

Подът под краката ми изведнъж се разлюля. Чу се силно и провлечено
скърцане, а след това като бучене на далечно земетресение отекна едно
монотонно: "Ко-о... Ко-о... Ко-о..." Колибата се разлюля като лодка при
вълнение. Дворът навън се отмести встрани, а под прозореца се показа и заби
нокти в земята исполински кокоши крак, драсна в тревата няколко дълбоки
бразди и отново изчезна. Подът рязко се наведе и аз усетих, че падам.
Вкопчих ръце в нещо меко, ударих си хълбока и главата и паднах на дивана.
Лежех на дъските, стиснал възглавницата, кято беше паднала заедно с мене. В
стаята беше съвсем светло. Навън някой здравата кашляше.
- Хай да го... - каза един добре обработен мъжки глас. - В едно
царство, в едно господарство имало цар на име... Мя-у ... То в края на
краищата не е важно. Да речем, мя-у... Полуект... Той имал трима синове.
Първият... мя-у... Третият бил глупак, а пък първият?...
Снишавайки се като войник под обстрел, аз се промъкнах до прозореца и
надникнах. Дъбът си беше на място. С гръб към него, дълбоко замислен стоеше
на задните си лапи котаракът Василий. В зъбите си стискаше водна роза.
Котаракът гледаше в краката си и провлечено говореше: "Мя-у..." След това
тръсна глава, сложи предните си лапи отзад и леки приведен като доцент
Дубино-Княжницкин на лекции, с равномерни крачки се отдалечи от дъба.
- Добре... - говореше котаракът през зъби. - Имало едно време един цар
и една царица. Царят и царицата имали син... мя-у... глупак, естествено...
Котаракът ядосано изплю цветето, намръщи се и си избърса челото.
- Отчайващо положение - проговори той. - Помня само туй-онуй! "Ха, ха,
ха! Ще има какво да си хапнем: коня на обяд, юнака на вечеря..." Откъде ли
беше това? А Иван, нали разбирате, глупакът, отговаря: "Ех, ти,
отвратително чудовище, не си хванало белия лебед, пък ядеш!" "След това
естествено - една желязна стрела и трите глави падат, Иван измъква трите
сърца и ги откарва, кретенът му с кретен, в къщи на майка си. Ама че
подарък! - Котаракът сардоническн се разсмя, след това въздъхна. - Има и
една такава болест - склероза. - съобщи той.
Той отново въздъхна, зави обратно към дъба и запя: "Кра-кра, дечица
мои. Кра-кра, пиленца мои. Аз... мя-у... със сълзи ви поих, по-точно
храних..." Той за трети път въздъхна и известно време вървя мълчаливо. Като
се изравни с дъба, изведнъж немузикално завика: "Не си дояждах сладкия
залък!..." В лапите му изведнъж се появи масивна цитра - дори не забелязах
откъде я беше взел. Той яростно удари с лапа по цитрата и дърпайки с нокти
струните, завика още по-силио, сякаш се мъчеше да заглуши музиката:

Дасс им танвалд финстер ист,
Дасс махт дас холтс,
Дасс... мя-у... майн шатц... или катц?...

Той млъкна и известно време вървя като само дрънкаше по струните.
После тихичко, неуверено запя на украински:

Ой, бував я в тим садочку,
Та скажу вам всю правдочку:
Ото так
Копают мак.

Той се върна при дъба, опря до него цитрата и се почеса със задния
крак по ухото.
- Труд, труд и труд - каза той. - Само труд!
Той отново сложи лапи отзад и тръгна, мърморейки, вляво от дъба:
- До ушите ми стигна слух, о велики царю, че в славния град Багдад
имало един шивач на име... - Той застана на четири крака, изви гръб и
злобно засъска. - В тези имена хич не ме бива! Абу... Али... някои си ибън
еди-кой си... Добре де, да речем, Полуект, Полуект ибн... мя-у...
Полуектов... Обаче не помня какво е ставало с този шивач. Кучета го яли, да
започнем друга...
Аз лежах по корем на прозореца и примрял наблюдавах как злочестият
Василий броди около дъба ту надясно, ту наляво, мърмори, кашля, вие, мяука,
застава от напрежение на четири крака - с една дума, страшно се мъчеше.
Диапазонът на неговите знания беше грандиозен. Нито една приказка и нито
една песен той не знаеше повече от половината, но затова пък те бяха руски,
украински, западнославянски и немски, английски, според мене, дори и
японски, китайски и африкански приказки, легенди, притчи, балади, приспивни
песни, романси, частушки и припевки. Склерозата го вбесяваше. Няколко пъти
той се спуска към дънера на дъба, дереше кората с нокти, съскаше и плюеше,
а очите му святкаха като на дявол и пухкавата му опашка, дебела като
цепеница, ту стърчеше към небето, ту трескаво се гърчеше, ту го удряше по
хълбоците. Но единствената песничка, която той изпя до края, беше "Врабчо-
дебеланчо", а единствената приказка, която разказа докрай, беше "Къщата,
която Джек построи", преведена от Маршак, макар и с някои съкращения.
Постепенно, явно от умора, говорът му придобиваше все по-определен котешки
акцент. "А в полето - пееше той - плугче ходи... мя-у... а-... мя-а-а-у!...
А след плуга... мя-а-а-у... господ ходи..." В края на краищата той съвсем
се умори, седна си на опашката и поседя така, навел глава. След това тихо,
жално измяука, взе цитрата под мишница и на три крака бавно закуцука по
росната трева.
Слязох от прозореца и изпуснах книгата. Много добре си спомнях, че
последния път книгата беше "Творчеството на душевно болните", бях сигурен,
че на пода е паднала точно тази книга. Но вдигнах и сложих на прозореца
"Разкриване на престъпленията" от А. Свенсон и О. Вендал. Разтворих я с
недоумение, прегледах оттук-оттам няколко пасажа и веднага ми се стори, че
на дъба виси обесен. Вдигнах страхливо очи. От най-долння клон на дъба
висеше мокра сребристо-зелена опашка на акула. Опашката тежко се люшкаше от
полъха на утринния ветрец.
Дръпнах се уплашено и ударих тила си в нещо твърдо. Силно иззвъня
телефон. Огледах се. Аз лежах напреки на дивана, одеялото беше се смъкнало
на пода, през прозореца и през листата на дъба светеше изгряващото слънце.

ТРЕТА ГЛАВА

Хрумна ми мисълта, че едно обикновено интервю с дявола или с някой
магьосник може успешно да се заменя с изкусно използуване на научните
факти.

Х. Дж. Уелс


Телефонът звънеше. Рзтърках очи, погледнах към прозореца (дъбът си
беше на мястото), погледнах закачалката (закачалката също си беше на
мястото). Телефонът звънеше. Оттатък в стаята на старицата беше тихо.
Тогава скочих на пода, отворих вратата (резето си беше на мястото) и
излязох в антрето. Телефонът звънеше. Той се намираше на една поличка над
голямо каче - съвсем съвременен апарат от бяла пластмаса, такива апарати
бях виждал само на кино и в кабинета на нашия директор. Вдигнах слушалката.
- Ало!...
- Кой е? - попита рязък женски глас.
- Кого търсите?
- Конакокошкрак ли е?
- Какво?
- Казвам, Колибата на кокоши крака ли е или не е? Кой е на телефона?
- Да - казах аз. - Колибата. Кого търсите?
- Ох, да му се не види - каза женският глас. - Приемете телефонограма.
- Предавайте.
- Записвайте.
- Един момент - казах аз. - Да взема молив и хартия.
- Ох, да му се не види - каза женският глас.
Донесох бележника и автоматичния си молив.
- Слушам.
- Телефонограма номер двеста и шест - каза женският глас. - До
гражданката Наина Киевна Горинич...
- По-бавно... Киевна... После?
- "С настоящата... ви каним... да присъствувате днес... двадесет и
седми юли... тази година... в полунощ... на годишния републикански сбор..."
- Записах.
- Първата среща... ще се състои... на Лисата планина. Облекло парадно.
Използуване на механически транспорт... собствени разноски. Подпис...
началник на канцеларията... Хъ... Мъ... Вий".
- Кой?
- Вий! Хъ Мъ Вий!
- Не разбирам.
- Вий! Хрон Монадович! Не познавате ли началника на канцеларията?
- Не го познавам - казах аз. - Кажете го по букви.
- Дяволска работа. Добре, по букви: Верволф - Инкуб - Ибикус кратки...
Записахте ли?
- Струва ми се, че го записах - казах аз. - Излезе Вий.
- Кой?
- Вий!
- Да нямате полипи? Не разбирам!
- Владимир! Иван! Иван кратък!
- Така. Повторете телефонограмата.
Повторих я.
- Правилно. Предава Онучкина. Кой приема?
- Привалов.
- Здравей, Привалов! Отдавна ли служиш?
- Служат кутретата - сърдито казах аз. - Аз работя.
- Хайде работи. На сбора ще се срещнем.
Чу се сигналът. Сложих слушалката и се върнах и стаята. Утрото беше
прохладно, направих набързо утринната си гимнастика и се облякох. Всичко,
което ставаше, ми се струваше крайно интересно. Телефонограмата по странен
начин се свързваше в съзнанието ми със събитията през нощта, макар че
представа си нямах по какъв начин. Впрочем през главата ми вече минаваха
някои мисли и въображението ми беше възбудено. Всичко, на което тук станах
свидетел, не ми беше съвсем непознато. За подобни случаи бях чел някъде
нещо и сега си спомних, че държанието на хора, намерили се в аналогични
обстоятелства, винаги ми се е струвало необичайно и страшно глупаво. Вместо
да използуват изцяло примамливите перспективи, които щастливият случай им
откриваше, те се плашеха, мъчеха се да се върнат към делничното. Някакъв
герой дори заклеваше читателите да стоят по-надалеч от завесата, която
отделя нашия свят от невидимия, плашейки ги с духовни и физически
осакатявания. Аз още не знаех как ще се развият събитията, но вече бях
готов с ентусиазъм да се хвърля в тях.
Лутайки се из стаята да търся черпак или канче, аз продължавах да
размишлявам. Тези страхливи хора, мислех си аз, приличат на някои учени
експериментатори, твърде упорити, твърде трудолюбиви, но без никакво
въображение и затова твърде предпазливи. Когато получат резултат, който не
е тривиален, те се уплашват от него, набързо го обясняват с това, че
експериментът не е излязъл чист, и фактически се отказват от новото, защото
прекалено са свикнали със старото, което удобно се побира в рамките на
авторитетната теория... Аз вече обмислях някои и други експерименти с
книгата-преображенка (тя продължаваше да си стои на прозореца) и сега беше
"Последният изгнаник" от Олдридж, с говорящото огледало и с цъкането. Имах
няколко въпроса към котарака Василий, пък и русалката, която живееше в
дъба, представляваше за мен известен интерес. Макар че от време на време ми
се струваше, че тя все пак ми се е присънила... Нямам нищо против
русалките, но не мога да си представя как могат да се катерят по дърветата,
макар че, от друга страна, люспите?...
Намерих черпака на качето под телефона, но в качето нямаше вода и аз
тръгнах към кладенеца. Слънцето беше се издигнало вече доста високо. Някъде
бучаха коли, чу се милиционерска свирка, по небето с тежко бръмчене мина
хеликоптер. Отидох на кладенеца и със задоволство открих на веригата
смачкана тенекиена кофа и започнах да размотавам макарата. Кофата затрака
по стените и полетя към тъмните дълбини. Чу се плясък, веригата се опъна.
Въртях макарата и гледах към своя "Москвич". Видът на колата беше уморен,
прашен, предното стъкло беше зацапано от измрели мушички. Трябва да долея
вода в радиатора, сетих се аз. И изобщо...
Кофата ми се стори много тежка. Когато я сложих на дъската, от водата
се показа огромна глава на щука, зелена и цялата някак си плесенясала.
Отскочих уплашен.
- Пак ли ще ме замъкнеш на пазара? - със силно окане каза щуката.
Мълчах като шашардисан. - Остави ме на мира, ненаситнице! Колко пъти вече?
Таман се поуспокоя, наглася се да си почина и да си подремна - пак влачи.
Не съм млада вече, по-стара съм от тебе... хрилете ми също не са в ред...
Много странно беше да я гледа човек как говори. Точно като щуката от
кукления театър. Тя отваряше и затваряше зъбата си уста в неприятно
несъответствие с произнасяните звуци. Последната фраза тя произнесе,
конвулсивно стискайки челюсти.
- И въздухът е вреден за мен - продължаваше тя. - Като пукна какво ще
правиш? Скъперница си и глупачка като всички баби... Все трупаш, но за
какво трупаш не знаеш... При последната обмяна как изгоря, а? Ама че! А
екатериновките? Сандъците си облепваше. Ами керенките! С керенките печката
си палеше...
- Вижте какво - казах аз, като се поокопитих.
- Леле, кой е това? - уплаши се щуката.
- Аз... Тук съм случайно... Исках мъничко да се поизмия.
- Да се поизмиеш? Аз пък мислех, че пак е бабичката. Не виждам, стара
съм. Пък казват, че и коефициентът на пречупването във въздуха е съвсем
друг. Бях си поръчала въздушни очила, но ги загубих, не мога да ги
намеря... Ами какъв си ти?
- Турист - отсякох аз.
- Ах, турист... Аз пък си мислех, че пак е бабичката. Да знаеш какво
прави тя с мен! Хване ме, отмъкне ме на пазара и там ме продаде уж за
рибена чорба. И какво да правя аз? Разбира се, казвам на купувача: тъй и
тъй, пусни ме при малките ми рожби - макар че къде ти у мене малки рожби -
тия, дето са още живи, не са деца, а дядовци. Ти ме пусни, пък аз ще ти
направя услуга. Само кажи "по заповед на щуката, по мое желание". И хората
ме пущат. Едни от страх, други от доброта, а трети от алчност... Тогава
поплувам си, доплувам си по реката, а пък то студено, ревматична съм и
взема, че се прибера пак в кладенеца, но ето ти я старицата довтасала с
кофата... - Щуката се скри под водата, побълбука и отново се показа. - Кажи
какво ще искаш, момче? Само да е нещо по-просто, че някои искат разни
телевизори, транзистори... Един се беше хептен шашардисал: "Изпълни ми,
вика, годишния план в дъскорезницата." Много са ми годинките, къде ти мога
да бича дърва.
- Аха - казах аз. - Значи все пак телевизор можете да дадете?
- Не - честно си призна щуката, - телевизор не мога. И онова...
радиограмофон също не мога... Не вярвам аз в тях. Ти нещо по-обикновеничко
поискай. Да речем, обувки-бързоходки или шапка-невидимка... А?
Пламналата в мене надежда, че ще се отърва днес от смазването на
"Москвича" угасна.
- Не се тревожете - казах аз, - общо взето, нищо не ми трябва. Сега ще
ви пусна.
- Добре тогава - спокойно каза щуката, - Обичам такива хора. На
времето също така... купи ме на пазара един, обещах му аз царска дъщеря.
Плувам си аз в реката, ама от срам не знам къде да си скрия очите. И така
слепешката влязох в мрежата. Дърпат. Пак, мисля си, ще трябва да се лъже. А
той какво направи. Хвана ме през зъбите, че да не мога да си отворя устата.
Край, викам си, ще ме сварят. Ама не. Прищипна ми с нещо плавника човекът и
пак ме хвърли в реката. Ето! - Щуката се измъкна от кофата и ми показа
плавника си, прищипнат в основата с металична щипка. На щипката прочетох:
"Този екземпляр беше пуснат в Солов-река 1854 година. Да се изпрати в
Н.И.В. Академия на науките, СПБ". - Недей казва на бабичката - предупреди
ме щуката. - Ще го изтръгне с плавника. Алчна и скъперница е тя.
Какво ли да искам от нея? - трескаво си мислех аз.
- Как ги правите вашите чудеса?
- Какви чудеса?
- Ами... изпълняването на желанията...
- Ах, това ли? Научена съм от детинство и ги правя. Откъде да зная как
ги правя... Златната рибка ги правеше още по-хубаво, ама взе, че умря. Не
можеш да избягаш от съдбата си.
Стори ми се, че щуката въздъхна.
- От старост ли? - попитах аз.
- Каква ти старост! Млада беше, здрава... Хвърлиха в нея, момче,
подводиа бомба. И тя тръгна с корем нагоре. Близо до нея се случи и някакъв
подводен кораб, той също потъна. Можеше да се откупи, но нищо не искаха от
нея. Видяха я и веднага с бомбата. Видиш ли как става. - Тя помълча. - Та
пущаш ли ме или не? Нещо е задушно... буря ще има...
- Разбира се, разбира се - казах аз, като се сепнах, - Какво да правя -
да ви хвърля ли или с кофата?...
- Хвърли ме, момче, хвърли ме...
Внимателно пъхнах ръце във ведрото и измъкнах щуката - тежеше около
осем килограма. Щуката мърмореше: "Ако ти потрябва вълшебна покривка или
вълшебно килимче, аз съм тук... ще ти се отплатя..." - "Довиждане" - казах
аз и разтворих ръце. Чу се силен плясък.
Известно време стоях и гледах моите изцапани със зеленило длани. Имах
някакво странно усещане. От време на време като полъх на вятър ме обземаше
мисълта, че седя в стаята на дивана, но тръснех ли глава, отново се намирах
при кладенеца. След това ми мина. Измих се с идеално студена вода, напълних
радиатора и се избръснах. Старицата никаква я нямаше. Бях гладен и трябваше
да първя в града при пощата, където може би вече ме чакаха момчетата.
Заключих колата и излязох от двора.
Вървях си бавно по улица "Лукоморис", пъхнал ръце в джобовете на
сивото си немско яке и гледах в краката си. В задния джоб на моите любими
ковбойки, целите с ципове, дрънчаха копейките на бабичката. Мислех си.
Мършавите брошурки на дружество "Знание" бяха ми внушили мисълта, че
животните не могат да говорят. Приказките от детство ме убеждаваха в
обратното. Естествено, съгласен бях с брошурките, защото никога през живота
си не бях виждал говорещи животни. Дори папагали. Познавах един папагал,
който можеше да ръмжи като тигър, но не умееше да говори. Ето ти сега
щуката, котарака Василий и дори огледалото. Впрочем неодушевените предмети
май по-често говореха. А между другото такава мисъл никога не би хрумнала,
да речем, на моя прадядо. От гледна точка на прадядо ми говорещият котарак
е нещо много по-реално от полираната дървена кутия, която говори
прегракнало, вие, свири, пее и говори на много езици. С котарака повече или
по-малко работата е също ясна. Ами как говори щуката? Щуката няма дробове.
Това е вярно. Наистина тя сигурно има плавателен мехур, чиято функция,
доколкото ми е известно, още не е съвсем ясна на ихтиолозите. Моят познат
ихтиолог Женка Скоромахов дори смята, че тази функция е напълно неясна. И
когато се опитах да се мотивирам с аргументи от брошурките на дружество
"Знание", Женка ръмжи и ругае. Той напълно изгубва присъщия му дар слово...
Имам впечатления, че ние все още знаем твърде малко за възможностите на
животните. Едва наскоро беше изяснено, че рибите и морските животни си
разменят под водата сигнали. Много интересни неща пишат за делфините или
например за маймуната Рафа. С очите си съм го виждал. Тя наистина не можеше
да разговаря, но си беше изработила рефлекси: зелена светлина - банан,
червена светлина - електрически ток. И всичко беше наред, докато не бяха
включили едновременно червената и зелената светлина. Тогава Рафаил започна
да се държи също като Женка. Страшно се ядоса. Спусна се към прозорчето,
зад което седеше експериментаторът, и започна да пищи и ръмжи и да плюе в
прозорчето. Изобщо има такъв виц: "Една маймуна казва на другата: знаеш ли
какво е условен рефлекс? Условен рефлекс е, когато иззвъни звънецът и
всички лъжемаймуни с бели престилки хукнат да ни носят банани и бонбони".
Разбира се, тези неща са извънредно сложни. Терминологията не е
разработена. Когато при тези условия се опитваш да разрешиш въпросите,
свързани с психиката и потенциалните възможности на животните, чувствуваш
се напълно безсилен. Но от другата страна, когато ти дадат например същата
система от интегрални уравнения от типа на звездната статистика, с
неизвестни функции под интеграл самочувствието ти не е по-добро. И затова
главното е да се мисли, както казва Паскал: "Трябва да се учим да мислим
добре - това е основният принцип на морала".
Излязох на булевард "Мир" и спрях, защото необикновено зрелище
привлече вниманието ми. По платното на улицата вървеше човек, зад него на
десетина крачки с дебел рев бавно пълзеше голям бял МАЗ, с гигантско димящо
ремарке, подобно на сребриста цистерна. На цистерната пишеше: "огнеопасно".
Отдясно и отляво на цистерната също така бавно вървяха червените
пожарникарски "Газки", отрупани с пожарникари. От време на време в
равномерния рев на мотора се смссиаше някакъв нов звук, който неприятно