Страница:
пронизваше сърцето и тогава от люковете на цистерната лумваха жълти
пламъци. Лицата на пожарникарите под нахлупените каски бяха мъжествени и
сурови. След процесията тичаха рояк хлапетии. Те рязко пискаха: "Тра-ла-ла-
ла, тра-ла-ла-ла, змей се вози на кола!" Възрастните минувачи страхливо се
притискаха до оградите. По лицата им ясно беше изписано желанието да
запазят дрехите си от евентуални повреди.
- Подкараха го, скъпия - каза над ухото ми един скрибуцащ бас.
Обърнах се. Зад мене стоеше нажалена Наина Киевна с чанта, напълнена
със сини пакети ситна захар.
- Подкараха го - повтори тя. - Всеки петък го изкарват...
- Къде? - попитах аз.
- На полигона, драги! Все тренират... Няма вече какво да правят.
- Ами кого карат, Наина Кневна?
- Тоест как - кого? Не виждаш ли?...
Тя се обърна и си тръгна, но аз я настигнах.
- Наина Киевна, изпратиха ви телефонограма.
- От кого е?
- От Хъ Мъ Вий.
- Ами за какво е?
- Имали сте днес някакъв сбор - казах аз, като съсредоточено я гледах.
- На Лисата планина. Облекло парадно.
Старицата явно се зарадва.
- Наистина ли? - каза тя. - Много хубаво!... Ами къде е
телефонограмата?
- В антрето, до телефона.
- За членските вноски нищо ли не се казва? - попита тя с тих глас.
- В какъв смисъл?
- Ами че трябва да уредя своя дълг от хилядо седемстотин... - тя
замълча.
- Не - казах аз. - Такова нещо не се казваше.
- Добре тогава. Ами с превоза как е? Ще изпратят ли кола или пък?
- Дайте да ви понося чантата - предложих аз.
Старицата се дръпна.
- Защо искаш? - попита тя подозрително. - Остави тези работи, не ги
обичам... Чантата му притрябвала!... Млад, пък я го гледай...
Не обичам бабичките, помислих си аз.
- Та какво става с превоза? - повтори тя,
- На собствени разноски - злобно казах аз.
- Ах, скръндзи! - заохка старицата. - Метлата ми взеха в музея,
чутурата не щат да ремонтират, дерат членски внос по пет рубли в облигации,
а пък да им ида на Лисата планина на собствени разноски! Не са малко пари,
драги, пък докато таксито чака...
Мърморейки и кашляйки, тя ми обърна гръб и си тръгна.
Потрих ръце и също си тръгнах по пътя. Моите предположения се
сбъдваха. Възелът на чудните произшествия все по-здраво се затягаше. Срам
ме е да си призная, но това сега ми се стори по-интересно дори от
моделирането на рефлекторната дъга.
На булевард "Мир" беше вече пусто. На една пряка се мотаеха групи
хлапетии - според мене, играеха на джелик. Когато ме видяха, те зарязаха
играта и започнаха да се приближават. Предчувствувайки нещо неприятно,
бързо ги отминах и тръгнах към центъра. Зад гърба ми се чу сподавен
възторжен възглас: "Битник! Битник!" Забързах. "Битник!" - завикаха
едновременно няколко гласа. Почти затичах. Зад мен пискаха: "Битник!
Тънкокрачко! Мамино синче!..." Минувачите ме гледаха състрадателно. При
такова положение най-хубаво е човек да се шмугне някъде. Аз се шмугнах в
най-близкия магазин, който се оказа гастроном. Обиколих щандовете, убедих
се, че има захар, че асортиментът от колбаси и бонбони не е богат, но пък
асортиментът на така наречените рибни изделия надминаваше всички очаквания.
Такава сьомга и такъв лосос имате там!... Изпих чаша газирана вода и
погледнах към улицата. Хлапетиите ги нямаше. Тогава излязох от магазина и
продължих пътя си. Скоро хамбарите и дървените къщи-крепости се свършиха,
зародиха се съвременни двуетажни къщи с градинки. В градинките гъмжеше от
малки деца. Възрастни жени плетяха някакви топли дрехи, а възрастните мъже
играеха на домино.
В центъра на града имаше широк площад, ограден от двуетажни и
триетажни здания. Площадът беше асфалтиран, в средата се зеленееше
градинка. Над зеленината се издигаше голямо червено табло с надпис "Почетно
табло" и няколко по-малки табла със схеми и диаграми. Намерих пощата, тя
беше на самия площад. Бяхме се уговорили с другарите, че първият, който
пристигне в града, ще остави до поискване бележка с координатите си.
Бележка нямаше. И аз написах писмо с адреса си и обясних как да стигнат до
колибата на кокоши крака. След това реших да закуся.
Когато обиколих площада, открих кино, където се прожектираше "Козара";
книжарница, затворена поради инвентаризация; градския съвет, пред които
имаше няколко здравата покрити с прах "Газки"; хотел "Студено море" - както
винаги без свободни места; два павилиона за газирана вода и сладолед;
магазин (промишлени стоки) N:2 и магазин (домашни потреби) N:18; стол N:II,
който се отваряше в дванадесет часа, и бюфет N:3, затворен без обяснения.
След това открих градското управление на милицията, където пред отворените
врати говорих с един много млад милиционерски сержант, който ми обясни къде
се намира бензиностанцията и какъв е пътят до Лежнев. "Ами къде ви е
колата?" - попита милиционерът, като огледа площада. "При познати" -
отвърнах аз. "Аха, при познати... " - каза милиционерът многозначително.
Според мене, той ме взе под око. Плахо се поклоних.
До триетажната грамада на Солрибснабпромпотреб-съюза ФЦУ най-после
намерих една мъничка спретната чайна N:16/27. В чайната беше хубаво. Имаше
съвсем малко хора, те пиеха наистина чай и разговаряха за разбираеми неща:
че край Коробец мостчето най-после паднало и сега трябвало да преминават
реката през брод; че имало вече цяла седмица, откакто бил вдигнат постът на
КАТ на петнайстия километър; че "искрата е звяр, може слон да убие, но
бъкел не разбира..." Миришеше на бензин и печена риба. Незаетите с
разговори внимателно разглеждаха моите ковбойки и аз се радвах, че отзад
имам едно професионално петно - онзи ден много сполучливо бях седнал върху
масльонката със смазка.
Поръчах си пълна чиния печена риба, три чаши чай и три садвича с риба,
платих с купчината копейки от бабата. "Да не сте стояли на пангара..." -
измърмори бюфетчийката. Седнах в едно тихо ъгълче и започнах да ям,
наблюдавайки с удоволствие тези прегракнали хора, вмирисани на тютюн.
Приятно ми беше да гледам какви са загорели, независими, мускулести,
отракани, как апетитно ядат, апетитно пушат, апетитно разказват. Те
използуваха до последна капка почивката преди дългия, неравен и скучен път,
горещата и задушна кабина, прахта и слънцето. Ако не бях програмист,
непременно щях да стана шофьор и нямаше да работя на някаква си
отвратителна лека кола, нито даже на автобус, а на някое товарно чудовище,
където в кабината трябва да се качвам по стълба, а колелото да се сменява с
малък подемен кран.
На съседната масичка седяха двама младежи, които не приличаха на
шофьори и затова отначало не им обърнах внимание. Така както впрочем и те
не ми обърнаха внимание. Но когато допивах втората чаша чай, до ушите ми
долетя думата "диван". След това един от двамата казва: "... Ами тогава не
разбирам защо изобщо съществува тази Конакокошкрак..." - и аз започнах да
слушам. За съжаление те говореха тихо, пък и аз седях гърбом към тях, така
че се чуваше лошо. Но гласовете ми се сториха познати: "... никакви
тезиси... само дивана...", "... на такъв космат ли?...", "... дивана
шестнайста степен...", "... при трансгресията има само четиринайсет
правила...", "... по-лесно е да се моделира транслатор...", "... само един
ли се киска!...", "... ще ти подаря бръснач...", "... не можем без
дивана..." В този момент единият от тях се закашля, но така познато, че аз
веднага си спомних изминалата нощ и се обърнах, но те вече отиваха към
изхода - двама яки младежи с високи рамена и спортни вратове. Известно
време ги гледах през прозореца, те прекосиха площада, заобиколиха
градинката и се скриха зад диаграмите. Допих си чая, доядох сандвичите и
също излязох. Я ги виж ти, диванът ги вълнува, мислех си аз. Русалката не
ги вълнува. Говорящият котарак не ги интересува. А без дивана не могат...
Опитах се да си спомня какъв беше диванът в моята стая, но нищо особено не
можах да си спомня. Диван като диван. Хубав диван. Удобен. Само че на него
се сънуват странни неща.
Хубаво щеше да бъде сега да се върна в къщи и съвсем отблизо да се
заловя с тези дивански работи. Да направя някой и друг опит с книгата-
преображенка, да си поговоря откровено с котарака Василий и да видя дали в
колибата на кокоши крака няма още нещо интересно. Но в къщи ме чакаше моят
"Москвич" и необходимостта да върша както ЕГ, така и ТО, с ЕГ човек можеше
горе-долу да се примири. Това значи чисто и просто ежедневни грижи, разните
му там изтупвания на килимчета и измиване на каросерията с маркуч, което
измиване впрочем при нужда можеше да се замени с поливане с градинска лейка
или кофа. Но това ТО... В такъв горещ ден за чистоплътния човек е страшно
да си помисли за ТО. Защото ТО не означава нищо друго освен Техническо
Обслужване, а техническото обслужване се състои в това, да легна под колата
с масльонка в ръце и постепенно да изливам съдържанието на масльонката,
както в клапите, така и на собствената си физиономия. Под колата е горещо и
задушно, а нейното долнище е покрито с дебел слой засъхнала кал... Накъсо
казано, много не ми се връщаше в къщи.
Кой си е позволил тази дяволска шега? Да го хваном и да му смъкнем
маската, та да знаем кого да обесим утре сутринта на крепостната стена!
Едгар По
Купих си онзиденшна "Правда", пих газирана вода и се разположих на
една пейка в градинката, под сянката на "Почетната дъска". Беше единадесет
часът. Прегледах внимателно вестника. Това ми отне седем минути. Тогава
прочетох статията за хидропонията, фейлетона за рушветчиите от Канск и едно
голямо писмо до редакцията на работниците от един химически завод. Това ми
отне всичко на всичко двадесет и две минути. Дали да не отида на кино,
помислих си аз. Но вече два пъти бях гледал "Козара" - един път на кино и
втори път по телевизията. Тогава реших да пия вода, сгънах вестника и
станах. От целия дребосък на бабичката в джоба ми беше останало само едно
петаче. Ще го изпия, реших аз, пих вода със сироп, получих една копейка
ресто и си купих от съседната будка кибрит. И тръгнах, където ми видят
очите - по тясната уличка между мазагин N:2 и стол N:11.
По улицата почти нямаше минувачи. Задмина ме един голям прашен камион
с подскачащо ремарке. Шофьорът, подал през прозореца лакътя и главата си,
уморено гледаше калдъръма. Улицата се спускаше и рязко завиваше надясно, на
завоя до тротоара от земята стърчеше цев на старинен чугунен топ, дулото му
беше натъпкано с пръст и угарки. Скоро улицата свърши до една урва край
реката. Поседях на края на урвата и се полюбувах на пейзажа, след това
минах от другата страна на улицата и тръгнах обратно.
Интересно къде се дяна онзи камион? - сетих се изведнъж. От урвата
нямаше място за спускане. Започнах да се оглеждам, търсейки порта от двете
страни на улицата. И тогава открих една не много голяма, но твърде странна
къща, сгушена между две мрачни тухлени здания. Прозорците на долния етаж
бяха запречени с железни пръчки и до половината замазани с вар. А врати
изобщо нямаше. Забелязах го веднага, защото табелката, която обикновено се
окачва до вратите, тук висеше между два прозореца. На табелката беше
написано "АН на СССР НИИЧАВО". Застанах по средата на улицата: да, два
стажа с по десет прозореца и нито една врата. А отдясно и отляво, точно до
къщата, се издигаха двете грамадни здания. НИИЧАВО, чудех се аз.
Научноизследователски институт... ЧАВО? Какво ли ще значи това? Чрезвичайна
автоматизирана въоръжена охрана? Черни асоциации на великобританска
Океания? Колибата на кокоши крака, сетих се аз, е музей на същия този
НИИЧАВО. Моите пътници сигурно също бяха оттук. И онези в чайната също...
От покрива на къщата се вдигна ято врани и с грачене започна да кръжи над
улицата. Завих и тръгнах обратно към площада.
Всички ние сме наивни материалисти, мислех си аз. И всички сме
рационалисти. Искаме всичко незабавно да бъде обяснено рационалистично,
тоест сведено до една шепа вече познати факти. И никой от нас няма за пет
пари диалектика. На никого не му минава през ум, че между познатите факти и
някакво ново явление може да се простира море от непознати неща. И тогава
обявяваме новото явление за свръхестествено и следователно невъзможно.
Например маестро Монтескьо как ли би посрещнал едно съобщение за съживяване
на мъртвец четиресет и пет минути след като е било зарегистрирано спиране
на сърцето? Сигурно би го приел на нож. По-точно на байонети. Би го обявил
за мракобесие и попщина. Ако изобщо не махне с ръка при такова съобщение.
Ако пък това се случеше пред очите му, сигурно би изпаднал в необичайно
затруднено положение. Както аз сега, само че аз съм посвнкнал. А той
сигурно трябваше да сметне това възкресяване за мошеничество или да се
отрече от собствените си усещания, или дори да се отрече от материализма.
Най-вероятно е да обяви възкресяването за мошеничество. Но до края на
живота си споменът за този ловък фокус би дразнил мисълта му като прашинка
в окото... Но нали ние сме деца от друг век. Виждали сме най-различни неща:
и жива кучешка глава, пришита за врата на друго живо куче; и изкуствен
бъбрек, голям колкото шкаф; и мъртва желязна ръка, управлявана от живи
нерви; и хора, които могат небрежно да подхвърлят: "Това стана, след като
умрях за пръв път..." Да, в наше време Монтескьо щеше да има малко шансове
да остане материалист... А ето ние си оставаме и нищо ни няма. Вярно,
понякога ни става трудно, когато случаен вятър изведнъж донесе до нас през
океана на неизвестното странни листенца от необятните континенти на
непознатото. И особено често се случва така, когато човек намери не това,
което търси. Сигурно скоро в зоологическите музеи ще се появят чудни
животни, първите животни от Марс или Венера. Да, естествено, ние ще ги
зяпаме и ще пляскаме по бедрата, макар че отдавна чакаме тези животни и сме
отлично подготвени за тяхното посрещане. Но много повече ще бъдем поразени
и разочаровани, ако такива животни не се намереха или ако се окаже, че
приличат на нашите котки и кучета. Като правило науката, в която вярваме (и
много често сляпо), предварително и много отрано ни подготвя за бъдещите
чудеса и психологическият шок се появява у нас само тогава, когато се
сблъскваме с непредсказаното - някаква дупка в четвъртото измерение или
биологическа радиовръзка, или жива планета... или да речем, колибата на
кокоши крака... А прав беше гърбоносият Роман: тук при тях има много, много
и много интересни неща...
Излязох на площада и спрях пред павилиончето за газирана вода. Бях
съвсем сигурен, че нямам дребни. И знаех, че ще трябва да разваля банкнота.
И вече си подговях подмилкваща се усмивка, защото продавачките на газирана
вода не могат да понасят развалянето на банкноти, когато изведнъж открих в
джоба на ковбойките едно петаче. Учудих се и се зарадвах, но повече се
зарадвах. Пих газирана пода със сироп, получих една мокра копейка ресто и
си поговорих с продавачката за времето. После решително тръгнах към къщи,
за да свърша по-скоро с ЕГ и ТО, и да се заловя с рационално диалектичните
обяснения. Пъхнах копейката в джоба и спрях, когато открих, че в същия джоб
има още едно петаче. Извадих го и го разгледах. Петачето беше малко влажно,
на него беше написано "5 копейки 1961" и цифрата "6" беше малко повредена
от лека драскотннка. Може би тогава дори нямаше да обърна внимание на това
малко произшествие, ако не се беше появило познатото ми вече мигновено
усещане, че едновременно стоя на булевард "Мир" и седя на дивана и тъпо
разглеждам закачалката. И също както по-рано, когато тръснах глава,
усещането изчезна.
Известно време продължавах да вървя бавно, разсеяно да подхвърлям и
ловя петачето (то падаше на дланта ми все на "ези") и аз се опитах да се
съсредоточа. След това видях гастронома, в който сутринта избягах от
хлапетиите, и влязох. Хванал петачето с два пръста, аз се насочих право към
тезгяха, където се продаваха сокове и вода и без удоволствие изпих чаша
вода без сироп. След това, стиснал рестото в ръка, се дръпнах настрани и си
бръкнах в джоба.
Тона беше случай, когато не се получава психологически шок. Щях повече
да се учудя, ако петачето го нямаше в джоба ми. Но то беше там - влажно, от
1961 годнна, с драскотннка върху цифрата "6". Побутнаха ме и ме попитаха
дали не спя. Оказа се, че аз стоя на опашката пред касата. Казах, че не
спя, и си взех бележка за три кибрита. Наредих се на опашката за кибрит и
открих, че петачето се намира в джоба ми. Бях напълно спокоен. Взех си
трите кибрита, излязох от магазина, върнах се на площада и започнах да
експериментирам.
Експериментът ми отне около един час. През този час обиколих десет
пъти площада, надух се от вода, от кибритени кутиики и вестници, запознах
се с всички продавачи и продавачки и стигнах до интересни изводи. Петачето
се връщаше, ако се платеше с него. Ако просто го хвърлиш, изпуснеш или
изгубиш, то ще си остане там, където е паднало. Петачето се връща в джоба в
моментя, когато рестото от ръцете на продавача минава в ръцете на купувача.
Ако държиш ръката си в единия джоб, петачето се появява в другия. В джоб с
цип то не се появява никога. Ако държиш ръцете си и в двата джоба и
прибираш рестото с лакът, петачето може да се появи на най-различни места
по тялото (в моя случай го открих в обувката). Изчезването на петачето от
чинийката с дребните не може да се забележи: петачето веднага изчезва сред
другите дребни и в момента на преминаването на петачето в джоба в чинийката
не става никакво движение.
И тъй имах работа с така наречения неразменяем петак с процеса на
неговото функциониране. Самият факт на неразменяемостта не ме заинтересува
много. Въображението ми беше потресено преди всички от възможността за
извънпространствено преместване на материално тяло. Беше ми напълно ясно,
че тайнственото преминаване на петачето от продавача в купувача не е нищо
друго освен частен случай от прословутото нулево транспортиране, добре
познато на любителите на научната фантастика, също така под псевдонимите:
хиперпреход, репагулярен скок, феномен на Тарантога... Перспективите, които
се откриваха, бяха блестящи.
Нямах никакви уреди. Един обикновен лабораторен минимален термометър
можеше да ми покаже твърде много, но аз нямах дори такъв. Бях принуден да
се огранича с чисто визуални, субективни наблюдения. Започнах последния си
кръг по площада, като си поставих следната задача: да оставя петачето до
чинииката с дребни и доколкото е възможно, да попреча на продавача да го
смеси с останалите пари до връщането на рестото. И да проследя визуално
процеса на преместването на петачето в пространството, като в същото време
се опитам поне качествено да определя изменението на температурата на
въздуха близо до предполагаемата траектория на преминаването. Обаче
експериментът ми беше прекъснат в самото начало.
Когато се приближих до продавачката Маня, там вече ме чакаше същият
онзи младичък милиционерски сержант.
- Да - каза той с професионален глас.
Погледнах го въпросително, предчувствувайки нещо лошо.
- Моля документите, гражданино - каза милиционерът, като отдаде чест,
без да ме гледа в очите.
- Какво има? - попитах аз, вадейки паспорта си.
- И петачето моля - каза милиционерът, като взе паспорта.
Мълчаливо му подадох петачето. Маня ме гледаше със сърдити очи.
Милиционерът огледа петачето и каза със задоволство: "Аха...", и разтвори
паспорта. Той изучаваше паспорта, както библиофилът изучава рядка
инкунабула. Мъчително чаках. Около мене тълпата бавно растеше. В тълпата се
изказваха разни мнения по мой адрес.
- Дайте път - каза най-после милиционерът.
Направиха ни път. Докато минавахме, сред тълпата от придружвачи бяха
създадени няколко варианта на моята трудна биография и бяха формулирани
редица причини, предизвикали следствието, което започваше пред всички.
В участъка сержантът предаде петачето и паспорта на дежурния
лейтенант. Лейтенантът огледа петачето и ме покани да седна. Седнах.
Лейтенантът небрежно каза: "Дайте дребните" и също се задълбочи в изучаване
на паспорта. Изгребах от джоба копейките. "Преброй ги, Ковальов" - каза
лейтенантът, сложи паспорта настрани и започна да ме гледа в очите.
- Много ли неща накупихте? - попита той.
- Много - казах аз.
- Дайте и тях - каза лейтенантът.
Наредих пред него на масата четирите броя онзиденшна "Правда", трите
броя от местния вестник "Рибар", двата броя "Литературная газета", осем
кутийки кибрит, шест парчета дъвчащи бонбони "Златното ключе" и една
обезценена четчица за чистене на примус.
- Водата не мога да ви предам - казах сухо. - Пет чаши със сироп и
четири без сироп.
Започнах да разбирам какво става и ми беше крайно неудобно и неприятно
при мисълта, че ще трябва да се оправдавам.
- Шейсет и четири копейки, другарю лейтенант - доложи младият
Ковальов.
Лейтенантът замислено съзерцаваше купчината вестници и кибритени
кутийки.
- Забавлявате ли се или какво? - попита ме той.
- Или какво - казах аз мрачно.
- Непредпазливо - каза лейтенантът. - Непредпазливо, гражданино.
Разказвайте!
Разказах. В края на разказа си убедително помолих лентенанта да не
разглежда постъпката ми като опит да натрупам пари за "Запорожец". Ушите ми
пламнаха. Лейтенантът се усмихна.
- А защо пък да не го разглеждам? - попита той. - Има случаи, когато
хората са трупали.
Вдигнах рамена.
- Уверявам ви, че такава мисъл не можеше да ми хрумне... Тоест,
казвам, не можеше и тя наистина не ми е хрумвала!...
Лейтенантът дълго мълча. Младият Ковальов взе паспорта ми и отново
започна да го разглежда.
- Дори някак си странно е да предположи човек... - каза той смутено. -
Съвсем глупава идея... Да събираш копейка по копейка... - Аз отново вдигнах
рамена. - Тогава по-добре е, дето се вика, да застанеш на пангара.
- Ние се борим против просията - многозначително каза лейтенантът.
- Разбира се, правилно, естествено... само че не разбирам какво общо
имам аз и... - улових се, че твърде много вдигам рамене, и си дадох дума
занапред да не го правя.
Лейтенантът отново уморително дълго мълча, разглеждайки петачето.
- Ще трябва да направим протокол - каза той най-после.
Вдигнах рамене.
- Моля, естествено... макар че... - всъщност аз не знаех какво "макар
че".
Известно време лейтенантът ме гледа, очаквайки някакво предложение. Но
аз тъкмо си мислех под какъв член от наказателния кодекс се подвеждат моите
действия и тогава той приближи до себе си листа и започна да пише.
Младият Ковальов се върна на поста си. Лейтенантът скърцаше с перото и
често с чукане го топеше в мастилницата. Аз седях, тъпо разглеждах
окачените по стените плакати и лениво си мислех, че на мое място Ломоносов,
да речем, би грабнал паспорта и изскочил през прозореца. В какво всъщност
се състои работата? - мислех си аз. Работата е там, че човек не смята сам
себе си за виновен. В този смисъл аз не съм виновен. Но виновността
изглежда бива обективна и субективна. И фактът си остава факт. Цялата тази
купчина от шейсет и четири копейки юридически е разултат от грабеж,
извършен с помощта на технически средства, каквото в случая е
неразменяемото петаче.
- Прочетете и подпишете - каза лейтенантът.
Прочетох протокола. От него се виждаше, че аз, долуподписаният А. И.
Привалов, по неизвестен начин съм станал притежател на действуващ модел
неразменяеми пет копейки, образец ГОСТ 718-62 и съм злоупотребил с него; че
аз, долуподписаният А. И. Привалов, твърдя, че съм извършил своите действия
с научна цел, без каквито и да било користни намерения; че съм готов да
възстановя причинените на държавата щети в размер на една рубла и петдесет
и пет копейки; че аз най-после, съобразно решението на Солонецкия градски
съвет от 22 март 1959 година, съм предал посочения действуващ модел
неразменяемо петаче на дежурния по участък лейтенант У. У. Сергиенко и в
замяна на това съм получил пет копейки в парични знаци, които са в
обращение на територията на Съветския съюз. Подписах се.
Лейтенантът свери подписа ми с подписа в паспорта, още веднъж грижливо
преброи копейките, обади се някъде по телефона, за да уточни колко струват
дъвчащнте бонбони и четчицата за примуса, написа квитанция и ми я даде
заедно с пет копейки в монетни знаци, които са в обращение. Когато ми
връщаше вестниците, кибрита, бонбоните и четчицата, той каза:
- А за водата, която по ваше лично признание вие сте изпили, трябва да
платите 81 копейки.
Платих с гигантско облекчение. Лейтенантът още веднаж внимателно
прелисти паспорта ми и ми го върна.
- Свободен сте, гражданино Привалов - каза той. - И занапред бъдете по-
вннмателни. Задълго ли сте в Соловец?
- Утре заминавам - казах аз.
- Тогава бъдете по-внимателен до утре.
- Ох, ще се постарая - казах аз, като си прибирах паспорта. А след
това, подтикван от импулса, попитах с притаен глас: - Кажете ми, другарю
лейтенант, на вас тук в Соловец не ви ли се струва странно?
Лейтенантът вече разглеждаше някакви книжа.
- Аз съм тук отдавна - каза той разсеяно. - Свикнал съм.
- А вие самият вярвате ли в призраци? - попита лектора един от
слушателите.
- Разбира се, не - отвърна лекторът и бавно се стопи във въздуха.
Истинска история
Чак до вечерта аз се старах да бъда твърде предпазлив. От участъка си
тръгнах направо за къщи на улица "Лукоморие". И там веднага се пъхнах под
колата. Беше страшно горещо. От запад бавно пълзеше страшен черен облак.
пламъци. Лицата на пожарникарите под нахлупените каски бяха мъжествени и
сурови. След процесията тичаха рояк хлапетии. Те рязко пискаха: "Тра-ла-ла-
ла, тра-ла-ла-ла, змей се вози на кола!" Възрастните минувачи страхливо се
притискаха до оградите. По лицата им ясно беше изписано желанието да
запазят дрехите си от евентуални повреди.
- Подкараха го, скъпия - каза над ухото ми един скрибуцащ бас.
Обърнах се. Зад мене стоеше нажалена Наина Киевна с чанта, напълнена
със сини пакети ситна захар.
- Подкараха го - повтори тя. - Всеки петък го изкарват...
- Къде? - попитах аз.
- На полигона, драги! Все тренират... Няма вече какво да правят.
- Ами кого карат, Наина Кневна?
- Тоест как - кого? Не виждаш ли?...
Тя се обърна и си тръгна, но аз я настигнах.
- Наина Киевна, изпратиха ви телефонограма.
- От кого е?
- От Хъ Мъ Вий.
- Ами за какво е?
- Имали сте днес някакъв сбор - казах аз, като съсредоточено я гледах.
- На Лисата планина. Облекло парадно.
Старицата явно се зарадва.
- Наистина ли? - каза тя. - Много хубаво!... Ами къде е
телефонограмата?
- В антрето, до телефона.
- За членските вноски нищо ли не се казва? - попита тя с тих глас.
- В какъв смисъл?
- Ами че трябва да уредя своя дълг от хилядо седемстотин... - тя
замълча.
- Не - казах аз. - Такова нещо не се казваше.
- Добре тогава. Ами с превоза как е? Ще изпратят ли кола или пък?
- Дайте да ви понося чантата - предложих аз.
Старицата се дръпна.
- Защо искаш? - попита тя подозрително. - Остави тези работи, не ги
обичам... Чантата му притрябвала!... Млад, пък я го гледай...
Не обичам бабичките, помислих си аз.
- Та какво става с превоза? - повтори тя,
- На собствени разноски - злобно казах аз.
- Ах, скръндзи! - заохка старицата. - Метлата ми взеха в музея,
чутурата не щат да ремонтират, дерат членски внос по пет рубли в облигации,
а пък да им ида на Лисата планина на собствени разноски! Не са малко пари,
драги, пък докато таксито чака...
Мърморейки и кашляйки, тя ми обърна гръб и си тръгна.
Потрих ръце и също си тръгнах по пътя. Моите предположения се
сбъдваха. Възелът на чудните произшествия все по-здраво се затягаше. Срам
ме е да си призная, но това сега ми се стори по-интересно дори от
моделирането на рефлекторната дъга.
На булевард "Мир" беше вече пусто. На една пряка се мотаеха групи
хлапетии - според мене, играеха на джелик. Когато ме видяха, те зарязаха
играта и започнаха да се приближават. Предчувствувайки нещо неприятно,
бързо ги отминах и тръгнах към центъра. Зад гърба ми се чу сподавен
възторжен възглас: "Битник! Битник!" Забързах. "Битник!" - завикаха
едновременно няколко гласа. Почти затичах. Зад мен пискаха: "Битник!
Тънкокрачко! Мамино синче!..." Минувачите ме гледаха състрадателно. При
такова положение най-хубаво е човек да се шмугне някъде. Аз се шмугнах в
най-близкия магазин, който се оказа гастроном. Обиколих щандовете, убедих
се, че има захар, че асортиментът от колбаси и бонбони не е богат, но пък
асортиментът на така наречените рибни изделия надминаваше всички очаквания.
Такава сьомга и такъв лосос имате там!... Изпих чаша газирана вода и
погледнах към улицата. Хлапетиите ги нямаше. Тогава излязох от магазина и
продължих пътя си. Скоро хамбарите и дървените къщи-крепости се свършиха,
зародиха се съвременни двуетажни къщи с градинки. В градинките гъмжеше от
малки деца. Възрастни жени плетяха някакви топли дрехи, а възрастните мъже
играеха на домино.
В центъра на града имаше широк площад, ограден от двуетажни и
триетажни здания. Площадът беше асфалтиран, в средата се зеленееше
градинка. Над зеленината се издигаше голямо червено табло с надпис "Почетно
табло" и няколко по-малки табла със схеми и диаграми. Намерих пощата, тя
беше на самия площад. Бяхме се уговорили с другарите, че първият, който
пристигне в града, ще остави до поискване бележка с координатите си.
Бележка нямаше. И аз написах писмо с адреса си и обясних как да стигнат до
колибата на кокоши крака. След това реших да закуся.
Когато обиколих площада, открих кино, където се прожектираше "Козара";
книжарница, затворена поради инвентаризация; градския съвет, пред които
имаше няколко здравата покрити с прах "Газки"; хотел "Студено море" - както
винаги без свободни места; два павилиона за газирана вода и сладолед;
магазин (промишлени стоки) N:2 и магазин (домашни потреби) N:18; стол N:II,
който се отваряше в дванадесет часа, и бюфет N:3, затворен без обяснения.
След това открих градското управление на милицията, където пред отворените
врати говорих с един много млад милиционерски сержант, който ми обясни къде
се намира бензиностанцията и какъв е пътят до Лежнев. "Ами къде ви е
колата?" - попита милиционерът, като огледа площада. "При познати" -
отвърнах аз. "Аха, при познати... " - каза милиционерът многозначително.
Според мене, той ме взе под око. Плахо се поклоних.
До триетажната грамада на Солрибснабпромпотреб-съюза ФЦУ най-после
намерих една мъничка спретната чайна N:16/27. В чайната беше хубаво. Имаше
съвсем малко хора, те пиеха наистина чай и разговаряха за разбираеми неща:
че край Коробец мостчето най-после паднало и сега трябвало да преминават
реката през брод; че имало вече цяла седмица, откакто бил вдигнат постът на
КАТ на петнайстия километър; че "искрата е звяр, може слон да убие, но
бъкел не разбира..." Миришеше на бензин и печена риба. Незаетите с
разговори внимателно разглеждаха моите ковбойки и аз се радвах, че отзад
имам едно професионално петно - онзи ден много сполучливо бях седнал върху
масльонката със смазка.
Поръчах си пълна чиния печена риба, три чаши чай и три садвича с риба,
платих с купчината копейки от бабата. "Да не сте стояли на пангара..." -
измърмори бюфетчийката. Седнах в едно тихо ъгълче и започнах да ям,
наблюдавайки с удоволствие тези прегракнали хора, вмирисани на тютюн.
Приятно ми беше да гледам какви са загорели, независими, мускулести,
отракани, как апетитно ядат, апетитно пушат, апетитно разказват. Те
използуваха до последна капка почивката преди дългия, неравен и скучен път,
горещата и задушна кабина, прахта и слънцето. Ако не бях програмист,
непременно щях да стана шофьор и нямаше да работя на някаква си
отвратителна лека кола, нито даже на автобус, а на някое товарно чудовище,
където в кабината трябва да се качвам по стълба, а колелото да се сменява с
малък подемен кран.
На съседната масичка седяха двама младежи, които не приличаха на
шофьори и затова отначало не им обърнах внимание. Така както впрочем и те
не ми обърнаха внимание. Но когато допивах втората чаша чай, до ушите ми
долетя думата "диван". След това един от двамата казва: "... Ами тогава не
разбирам защо изобщо съществува тази Конакокошкрак..." - и аз започнах да
слушам. За съжаление те говореха тихо, пък и аз седях гърбом към тях, така
че се чуваше лошо. Но гласовете ми се сториха познати: "... никакви
тезиси... само дивана...", "... на такъв космат ли?...", "... дивана
шестнайста степен...", "... при трансгресията има само четиринайсет
правила...", "... по-лесно е да се моделира транслатор...", "... само един
ли се киска!...", "... ще ти подаря бръснач...", "... не можем без
дивана..." В този момент единият от тях се закашля, но така познато, че аз
веднага си спомних изминалата нощ и се обърнах, но те вече отиваха към
изхода - двама яки младежи с високи рамена и спортни вратове. Известно
време ги гледах през прозореца, те прекосиха площада, заобиколиха
градинката и се скриха зад диаграмите. Допих си чая, доядох сандвичите и
също излязох. Я ги виж ти, диванът ги вълнува, мислех си аз. Русалката не
ги вълнува. Говорящият котарак не ги интересува. А без дивана не могат...
Опитах се да си спомня какъв беше диванът в моята стая, но нищо особено не
можах да си спомня. Диван като диван. Хубав диван. Удобен. Само че на него
се сънуват странни неща.
Хубаво щеше да бъде сега да се върна в къщи и съвсем отблизо да се
заловя с тези дивански работи. Да направя някой и друг опит с книгата-
преображенка, да си поговоря откровено с котарака Василий и да видя дали в
колибата на кокоши крака няма още нещо интересно. Но в къщи ме чакаше моят
"Москвич" и необходимостта да върша както ЕГ, така и ТО, с ЕГ човек можеше
горе-долу да се примири. Това значи чисто и просто ежедневни грижи, разните
му там изтупвания на килимчета и измиване на каросерията с маркуч, което
измиване впрочем при нужда можеше да се замени с поливане с градинска лейка
или кофа. Но това ТО... В такъв горещ ден за чистоплътния човек е страшно
да си помисли за ТО. Защото ТО не означава нищо друго освен Техническо
Обслужване, а техническото обслужване се състои в това, да легна под колата
с масльонка в ръце и постепенно да изливам съдържанието на масльонката,
както в клапите, така и на собствената си физиономия. Под колата е горещо и
задушно, а нейното долнище е покрито с дебел слой засъхнала кал... Накъсо
казано, много не ми се връщаше в къщи.
Кой си е позволил тази дяволска шега? Да го хваном и да му смъкнем
маската, та да знаем кого да обесим утре сутринта на крепостната стена!
Едгар По
Купих си онзиденшна "Правда", пих газирана вода и се разположих на
една пейка в градинката, под сянката на "Почетната дъска". Беше единадесет
часът. Прегледах внимателно вестника. Това ми отне седем минути. Тогава
прочетох статията за хидропонията, фейлетона за рушветчиите от Канск и едно
голямо писмо до редакцията на работниците от един химически завод. Това ми
отне всичко на всичко двадесет и две минути. Дали да не отида на кино,
помислих си аз. Но вече два пъти бях гледал "Козара" - един път на кино и
втори път по телевизията. Тогава реших да пия вода, сгънах вестника и
станах. От целия дребосък на бабичката в джоба ми беше останало само едно
петаче. Ще го изпия, реших аз, пих вода със сироп, получих една копейка
ресто и си купих от съседната будка кибрит. И тръгнах, където ми видят
очите - по тясната уличка между мазагин N:2 и стол N:11.
По улицата почти нямаше минувачи. Задмина ме един голям прашен камион
с подскачащо ремарке. Шофьорът, подал през прозореца лакътя и главата си,
уморено гледаше калдъръма. Улицата се спускаше и рязко завиваше надясно, на
завоя до тротоара от земята стърчеше цев на старинен чугунен топ, дулото му
беше натъпкано с пръст и угарки. Скоро улицата свърши до една урва край
реката. Поседях на края на урвата и се полюбувах на пейзажа, след това
минах от другата страна на улицата и тръгнах обратно.
Интересно къде се дяна онзи камион? - сетих се изведнъж. От урвата
нямаше място за спускане. Започнах да се оглеждам, търсейки порта от двете
страни на улицата. И тогава открих една не много голяма, но твърде странна
къща, сгушена между две мрачни тухлени здания. Прозорците на долния етаж
бяха запречени с железни пръчки и до половината замазани с вар. А врати
изобщо нямаше. Забелязах го веднага, защото табелката, която обикновено се
окачва до вратите, тук висеше между два прозореца. На табелката беше
написано "АН на СССР НИИЧАВО". Застанах по средата на улицата: да, два
стажа с по десет прозореца и нито една врата. А отдясно и отляво, точно до
къщата, се издигаха двете грамадни здания. НИИЧАВО, чудех се аз.
Научноизследователски институт... ЧАВО? Какво ли ще значи това? Чрезвичайна
автоматизирана въоръжена охрана? Черни асоциации на великобританска
Океания? Колибата на кокоши крака, сетих се аз, е музей на същия този
НИИЧАВО. Моите пътници сигурно също бяха оттук. И онези в чайната също...
От покрива на къщата се вдигна ято врани и с грачене започна да кръжи над
улицата. Завих и тръгнах обратно към площада.
Всички ние сме наивни материалисти, мислех си аз. И всички сме
рационалисти. Искаме всичко незабавно да бъде обяснено рационалистично,
тоест сведено до една шепа вече познати факти. И никой от нас няма за пет
пари диалектика. На никого не му минава през ум, че между познатите факти и
някакво ново явление може да се простира море от непознати неща. И тогава
обявяваме новото явление за свръхестествено и следователно невъзможно.
Например маестро Монтескьо как ли би посрещнал едно съобщение за съживяване
на мъртвец четиресет и пет минути след като е било зарегистрирано спиране
на сърцето? Сигурно би го приел на нож. По-точно на байонети. Би го обявил
за мракобесие и попщина. Ако изобщо не махне с ръка при такова съобщение.
Ако пък това се случеше пред очите му, сигурно би изпаднал в необичайно
затруднено положение. Както аз сега, само че аз съм посвнкнал. А той
сигурно трябваше да сметне това възкресяване за мошеничество или да се
отрече от собствените си усещания, или дори да се отрече от материализма.
Най-вероятно е да обяви възкресяването за мошеничество. Но до края на
живота си споменът за този ловък фокус би дразнил мисълта му като прашинка
в окото... Но нали ние сме деца от друг век. Виждали сме най-различни неща:
и жива кучешка глава, пришита за врата на друго живо куче; и изкуствен
бъбрек, голям колкото шкаф; и мъртва желязна ръка, управлявана от живи
нерви; и хора, които могат небрежно да подхвърлят: "Това стана, след като
умрях за пръв път..." Да, в наше време Монтескьо щеше да има малко шансове
да остане материалист... А ето ние си оставаме и нищо ни няма. Вярно,
понякога ни става трудно, когато случаен вятър изведнъж донесе до нас през
океана на неизвестното странни листенца от необятните континенти на
непознатото. И особено често се случва така, когато човек намери не това,
което търси. Сигурно скоро в зоологическите музеи ще се появят чудни
животни, първите животни от Марс или Венера. Да, естествено, ние ще ги
зяпаме и ще пляскаме по бедрата, макар че отдавна чакаме тези животни и сме
отлично подготвени за тяхното посрещане. Но много повече ще бъдем поразени
и разочаровани, ако такива животни не се намереха или ако се окаже, че
приличат на нашите котки и кучета. Като правило науката, в която вярваме (и
много често сляпо), предварително и много отрано ни подготвя за бъдещите
чудеса и психологическият шок се появява у нас само тогава, когато се
сблъскваме с непредсказаното - някаква дупка в четвъртото измерение или
биологическа радиовръзка, или жива планета... или да речем, колибата на
кокоши крака... А прав беше гърбоносият Роман: тук при тях има много, много
и много интересни неща...
Излязох на площада и спрях пред павилиончето за газирана вода. Бях
съвсем сигурен, че нямам дребни. И знаех, че ще трябва да разваля банкнота.
И вече си подговях подмилкваща се усмивка, защото продавачките на газирана
вода не могат да понасят развалянето на банкноти, когато изведнъж открих в
джоба на ковбойките едно петаче. Учудих се и се зарадвах, но повече се
зарадвах. Пих газирана пода със сироп, получих една мокра копейка ресто и
си поговорих с продавачката за времето. После решително тръгнах към къщи,
за да свърша по-скоро с ЕГ и ТО, и да се заловя с рационално диалектичните
обяснения. Пъхнах копейката в джоба и спрях, когато открих, че в същия джоб
има още едно петаче. Извадих го и го разгледах. Петачето беше малко влажно,
на него беше написано "5 копейки 1961" и цифрата "6" беше малко повредена
от лека драскотннка. Може би тогава дори нямаше да обърна внимание на това
малко произшествие, ако не се беше появило познатото ми вече мигновено
усещане, че едновременно стоя на булевард "Мир" и седя на дивана и тъпо
разглеждам закачалката. И също както по-рано, когато тръснах глава,
усещането изчезна.
Известно време продължавах да вървя бавно, разсеяно да подхвърлям и
ловя петачето (то падаше на дланта ми все на "ези") и аз се опитах да се
съсредоточа. След това видях гастронома, в който сутринта избягах от
хлапетиите, и влязох. Хванал петачето с два пръста, аз се насочих право към
тезгяха, където се продаваха сокове и вода и без удоволствие изпих чаша
вода без сироп. След това, стиснал рестото в ръка, се дръпнах настрани и си
бръкнах в джоба.
Тона беше случай, когато не се получава психологически шок. Щях повече
да се учудя, ако петачето го нямаше в джоба ми. Но то беше там - влажно, от
1961 годнна, с драскотннка върху цифрата "6". Побутнаха ме и ме попитаха
дали не спя. Оказа се, че аз стоя на опашката пред касата. Казах, че не
спя, и си взех бележка за три кибрита. Наредих се на опашката за кибрит и
открих, че петачето се намира в джоба ми. Бях напълно спокоен. Взех си
трите кибрита, излязох от магазина, върнах се на площада и започнах да
експериментирам.
Експериментът ми отне около един час. През този час обиколих десет
пъти площада, надух се от вода, от кибритени кутиики и вестници, запознах
се с всички продавачи и продавачки и стигнах до интересни изводи. Петачето
се връщаше, ако се платеше с него. Ако просто го хвърлиш, изпуснеш или
изгубиш, то ще си остане там, където е паднало. Петачето се връща в джоба в
моментя, когато рестото от ръцете на продавача минава в ръцете на купувача.
Ако държиш ръката си в единия джоб, петачето се появява в другия. В джоб с
цип то не се появява никога. Ако държиш ръцете си и в двата джоба и
прибираш рестото с лакът, петачето може да се появи на най-различни места
по тялото (в моя случай го открих в обувката). Изчезването на петачето от
чинийката с дребните не може да се забележи: петачето веднага изчезва сред
другите дребни и в момента на преминаването на петачето в джоба в чинийката
не става никакво движение.
И тъй имах работа с така наречения неразменяем петак с процеса на
неговото функциониране. Самият факт на неразменяемостта не ме заинтересува
много. Въображението ми беше потресено преди всички от възможността за
извънпространствено преместване на материално тяло. Беше ми напълно ясно,
че тайнственото преминаване на петачето от продавача в купувача не е нищо
друго освен частен случай от прословутото нулево транспортиране, добре
познато на любителите на научната фантастика, също така под псевдонимите:
хиперпреход, репагулярен скок, феномен на Тарантога... Перспективите, които
се откриваха, бяха блестящи.
Нямах никакви уреди. Един обикновен лабораторен минимален термометър
можеше да ми покаже твърде много, но аз нямах дори такъв. Бях принуден да
се огранича с чисто визуални, субективни наблюдения. Започнах последния си
кръг по площада, като си поставих следната задача: да оставя петачето до
чинииката с дребни и доколкото е възможно, да попреча на продавача да го
смеси с останалите пари до връщането на рестото. И да проследя визуално
процеса на преместването на петачето в пространството, като в същото време
се опитам поне качествено да определя изменението на температурата на
въздуха близо до предполагаемата траектория на преминаването. Обаче
експериментът ми беше прекъснат в самото начало.
Когато се приближих до продавачката Маня, там вече ме чакаше същият
онзи младичък милиционерски сержант.
- Да - каза той с професионален глас.
Погледнах го въпросително, предчувствувайки нещо лошо.
- Моля документите, гражданино - каза милиционерът, като отдаде чест,
без да ме гледа в очите.
- Какво има? - попитах аз, вадейки паспорта си.
- И петачето моля - каза милиционерът, като взе паспорта.
Мълчаливо му подадох петачето. Маня ме гледаше със сърдити очи.
Милиционерът огледа петачето и каза със задоволство: "Аха...", и разтвори
паспорта. Той изучаваше паспорта, както библиофилът изучава рядка
инкунабула. Мъчително чаках. Около мене тълпата бавно растеше. В тълпата се
изказваха разни мнения по мой адрес.
- Дайте път - каза най-после милиционерът.
Направиха ни път. Докато минавахме, сред тълпата от придружвачи бяха
създадени няколко варианта на моята трудна биография и бяха формулирани
редица причини, предизвикали следствието, което започваше пред всички.
В участъка сержантът предаде петачето и паспорта на дежурния
лейтенант. Лейтенантът огледа петачето и ме покани да седна. Седнах.
Лейтенантът небрежно каза: "Дайте дребните" и също се задълбочи в изучаване
на паспорта. Изгребах от джоба копейките. "Преброй ги, Ковальов" - каза
лейтенантът, сложи паспорта настрани и започна да ме гледа в очите.
- Много ли неща накупихте? - попита той.
- Много - казах аз.
- Дайте и тях - каза лейтенантът.
Наредих пред него на масата четирите броя онзиденшна "Правда", трите
броя от местния вестник "Рибар", двата броя "Литературная газета", осем
кутийки кибрит, шест парчета дъвчащи бонбони "Златното ключе" и една
обезценена четчица за чистене на примус.
- Водата не мога да ви предам - казах сухо. - Пет чаши със сироп и
четири без сироп.
Започнах да разбирам какво става и ми беше крайно неудобно и неприятно
при мисълта, че ще трябва да се оправдавам.
- Шейсет и четири копейки, другарю лейтенант - доложи младият
Ковальов.
Лейтенантът замислено съзерцаваше купчината вестници и кибритени
кутийки.
- Забавлявате ли се или какво? - попита ме той.
- Или какво - казах аз мрачно.
- Непредпазливо - каза лейтенантът. - Непредпазливо, гражданино.
Разказвайте!
Разказах. В края на разказа си убедително помолих лентенанта да не
разглежда постъпката ми като опит да натрупам пари за "Запорожец". Ушите ми
пламнаха. Лейтенантът се усмихна.
- А защо пък да не го разглеждам? - попита той. - Има случаи, когато
хората са трупали.
Вдигнах рамена.
- Уверявам ви, че такава мисъл не можеше да ми хрумне... Тоест,
казвам, не можеше и тя наистина не ми е хрумвала!...
Лейтенантът дълго мълча. Младият Ковальов взе паспорта ми и отново
започна да го разглежда.
- Дори някак си странно е да предположи човек... - каза той смутено. -
Съвсем глупава идея... Да събираш копейка по копейка... - Аз отново вдигнах
рамена. - Тогава по-добре е, дето се вика, да застанеш на пангара.
- Ние се борим против просията - многозначително каза лейтенантът.
- Разбира се, правилно, естествено... само че не разбирам какво общо
имам аз и... - улових се, че твърде много вдигам рамене, и си дадох дума
занапред да не го правя.
Лейтенантът отново уморително дълго мълча, разглеждайки петачето.
- Ще трябва да направим протокол - каза той най-после.
Вдигнах рамене.
- Моля, естествено... макар че... - всъщност аз не знаех какво "макар
че".
Известно време лейтенантът ме гледа, очаквайки някакво предложение. Но
аз тъкмо си мислех под какъв член от наказателния кодекс се подвеждат моите
действия и тогава той приближи до себе си листа и започна да пише.
Младият Ковальов се върна на поста си. Лейтенантът скърцаше с перото и
често с чукане го топеше в мастилницата. Аз седях, тъпо разглеждах
окачените по стените плакати и лениво си мислех, че на мое място Ломоносов,
да речем, би грабнал паспорта и изскочил през прозореца. В какво всъщност
се състои работата? - мислех си аз. Работата е там, че човек не смята сам
себе си за виновен. В този смисъл аз не съм виновен. Но виновността
изглежда бива обективна и субективна. И фактът си остава факт. Цялата тази
купчина от шейсет и четири копейки юридически е разултат от грабеж,
извършен с помощта на технически средства, каквото в случая е
неразменяемото петаче.
- Прочетете и подпишете - каза лейтенантът.
Прочетох протокола. От него се виждаше, че аз, долуподписаният А. И.
Привалов, по неизвестен начин съм станал притежател на действуващ модел
неразменяеми пет копейки, образец ГОСТ 718-62 и съм злоупотребил с него; че
аз, долуподписаният А. И. Привалов, твърдя, че съм извършил своите действия
с научна цел, без каквито и да било користни намерения; че съм готов да
възстановя причинените на държавата щети в размер на една рубла и петдесет
и пет копейки; че аз най-после, съобразно решението на Солонецкия градски
съвет от 22 март 1959 година, съм предал посочения действуващ модел
неразменяемо петаче на дежурния по участък лейтенант У. У. Сергиенко и в
замяна на това съм получил пет копейки в парични знаци, които са в
обращение на територията на Съветския съюз. Подписах се.
Лейтенантът свери подписа ми с подписа в паспорта, още веднъж грижливо
преброи копейките, обади се някъде по телефона, за да уточни колко струват
дъвчащнте бонбони и четчицата за примуса, написа квитанция и ми я даде
заедно с пет копейки в монетни знаци, които са в обращение. Когато ми
връщаше вестниците, кибрита, бонбоните и четчицата, той каза:
- А за водата, която по ваше лично признание вие сте изпили, трябва да
платите 81 копейки.
Платих с гигантско облекчение. Лейтенантът още веднаж внимателно
прелисти паспорта ми и ми го върна.
- Свободен сте, гражданино Привалов - каза той. - И занапред бъдете по-
вннмателни. Задълго ли сте в Соловец?
- Утре заминавам - казах аз.
- Тогава бъдете по-внимателен до утре.
- Ох, ще се постарая - казах аз, като си прибирах паспорта. А след
това, подтикван от импулса, попитах с притаен глас: - Кажете ми, другарю
лейтенант, на вас тук в Соловец не ви ли се струва странно?
Лейтенантът вече разглеждаше някакви книжа.
- Аз съм тук отдавна - каза той разсеяно. - Свикнал съм.
- А вие самият вярвате ли в призраци? - попита лектора един от
слушателите.
- Разбира се, не - отвърна лекторът и бавно се стопи във въздуха.
Истинска история
Чак до вечерта аз се старах да бъда твърде предпазлив. От участъка си
тръгнах направо за къщи на улица "Лукоморие". И там веднага се пъхнах под
колата. Беше страшно горещо. От запад бавно пълзеше страшен черен облак.