Докато лежах под колата и се заливах с масло, старицата Наина Киевна,
станала изведнъж твърде дружелюбна и любезна, два пъти си прави устата да я
откарам на Лисата планина. "Казват, драги, че било вредно колата да стои. -
прегракнало гугукаше тя и надничаше под предната броня. - Казват, за нея
било полезно да върви. Пък аз ще си платя, не се съмнявай..." Не ми се
ходеше на Лисата планина. Първо, всеки момент можеше да пристигнат
момчетата. Второ, старицата в своята гугукаща модификация ми беше още по-
неприятна, отколкото в свадливата си. После, както се разбра, до Лисата
планина имало деветдесет версти само на отиване. А когато попитах бабичката
какъв е пътят, тя радостно ми заяви да не се тревожа - пътят бил гладък, а
ако станело нещо, бабичката щяла сама да бута колата. ("Не ме гледай,
драги, че съм стара, аз съм още много яка.") След първата безуспешна атака
старицата временно отстъпи и си влезе в къщи. Тогава при мене под колата се
завря котаракът Василий. Около минута той внимателно наблюдава ръцете ми, а
след това тихичко, но ясно каза: "Не ви съветвам, гражданнно... мя-у-у-у...
не ви съветвам. Ще ви изядат". След което веднага си тръгна, тресейки леко
опашка. Искаше ми се да бъда предпазлив и затова, когато бабичката за втори
път се вдигна в атака, за да свърши всичко наведнъж, аз й поисках петдесет
рубли. Тя веднага се отказа, като ме погледна с уважение.
Направих ЕГ и ТО, с най-голяма предпазливост отидох до
бензиностанцията да заредя, обядвах в стол N:11 и документите ми още веднъж
бяха проверени от бдителния Ковальов. За да ми бъде чиста съвестта, аз го
попитах какъв е пътят до Лисата планина. Младият сержант ме погледна с
голямо недоверие и каза: "Път ли? Какво приказвате, гражданино? Какъв ти
път? Там няма никакъв път". Когато се върнах в къщи, вече валеше пороен
дъжд.
Старицата беше заминала. Котаракът Василий беше изчезнал. В кладенеца
някой пееше на два гласа. И това беше зловещо и тъжно. Скоро пороят беше
сменен от монотонен дребен дъждец. Стана тъмно.
Влязох в стаята си и се опитах да експериментирам с книгата-
преображенка. Обаче тя засече. Може би аз правех нещо не както трябва или
пък влияеше времето, но тя продължаваше да си бъде, каквото си беше. -
"Практически занимания по синтаксис и пунктоация" от П. Ф. Кузмин, каквито
и дяволии да правех. Беше напълно невъзможно да чете такава книга и аз си
опитах късмета с огледалото. Но огледалото отразяваше каквото му падне и
мълчеше. Тогава легнах на дивана и там останах. От скуката и ромона на
дъжда взеха да се унасям в дрямка, когато изведнъж извъня телефонът.
Излязох в антрето и вдигнах слушалката.
- Ало...
Слушалката мълчеше и пукаше.
- Ало - казах аз и духнах в слушалката. - Натиснете копчето.
Отговор нямаше.
- Чукнете на телефона - посъветвах аз. Слушалката мълчеше. Духнах още
веднаж, подръпнах шнура и казах: - Обадете се от друг телефон.
Тогава в слушалката някой грубо попита:
- Александър ли е?
- Да. - Бях учуден.
- Защо не отговаряш?
- Отговарям. Кой е там?
- Петровски ти се обажда. Иди в осолителния цех и кажи на майстора да
ми се обади по телефона.
- Кой майстор?
- Е, какво става днес с тебе?
- Не зная.
- Какво значи - не зная? Александър ли е?
- Слушайте, гражданино - казах аз. - На кой номер се обаждате?
- На седемдесет и две... Там седемдесет и две ли е?
Аз не знаех.
- Изглежда не е - казах аз.
- А защо казвате, че сте Александър?
- Защото съм Александър!
- Тфю!... Комбинатът ли е?
- Не - казах аз. - Музеят.
- А... Тогава се извинявам. Значи не можете да повикате майстора...
Оставих слушалката. Постоях малко, оглеждайки антрето. В антрето имаше
пет врати: за моята стая, за двора, за стаята на бабата, за клозета и още
една обкована с желязо с грамаден катинар. Скучно, помислих си аз. Самота.
И крушката е мъждива, прашна. Тътрейки крака, аз се върнах в стаята си и
спрях на вратата.
Дивана го нямаше.
Всичко друго си беше съвсем като преди: масата и печката, и
огледалото, и закачалката, и столчето. И книгата си стоеше на прозореца
точно там, където я бях оставил. А на пода, където по-рано беше диванът, се
виждаше само един много прашен, покрит с боклук правоъгълник. След това
видях постелята си грижливо сгъната под закачалката.
- Тук току-що имаше диван - гласно казах аз. - Лежах на него.
В къщата нещо се променя. Стаята се изпълни с неразбираем шум. Някой
разговаряше, чуваше се музика, някъде се смееха, кашляха, тътреха крака.
Една неясна сянка за миг закри светлината на крушката, дъските на пода
шумно изскърцаха. После изведнъж замириса на аптека и в лицето ми лъхна
хлад. Дръпнах се назад. И същия момент на външната врата някой рязко и ясно
почука. Шумовете моментално стихнаха. Озъртайки се към мястото, където
преди беше диванът, излязох в антрето и отворих вратата.
Пред мен под ситния дъжд стоеше нисък, фин човек с къса, идеално чиста
кремава мушама, с вдигната яка. Той свали шапка и с достойнство каза:
- Моля ви се, извинявайте, Александър Иванович. Може ли да ми отделите
пет минути.
- Разбира се - казах аз смутено. - Влезте...
За пръв път през живота си виждах този човек и ми мина през ума, че
може би е свързан с местната милиция. Непознатият влезе в антрето и понечи
да се вмъкне право в стаята ми. Преградих му пътя. Не зная защо го
направих. Сигурно защото не ми се искаше да ме разпитва за праха и боклука
на пода.
- Извинявайте - изфъфлих аз, - може би тук... че вътре е разхвърляно.
Няма къде да се седне...
Непознатият рязко вдигна глава.
- Как няма къде? - каза той тихо. - Ами диванът?
Известно време мълчаливо се гледахме право и очите.
- М-м-м... какво диванът? - попитах аз, кой знае защо, шепнешком.
Непознатият затвори очи.
- Ах, така значи? - бавно каза той. - Разбирам. Жалко. Тогава
извинявайте...
Той вежливо ми кимна, сложи си шапката и енергично тръгна към вратата
на клозета.
- Къде отивате? - развиках се аз. - Сбъркахте!
станала изведнъж твърде дружелюбна и любезна, два пъти си прави устата да я
откарам на Лисата планина. "Казват, драги, че било вредно колата да стои. -
прегракнало гугукаше тя и надничаше под предната броня. - Казват, за нея
било полезно да върви. Пък аз ще си платя, не се съмнявай..." Не ми се
ходеше на Лисата планина. Първо, всеки момент можеше да пристигнат
момчетата. Второ, старицата в своята гугукаща модификация ми беше още по-
неприятна, отколкото в свадливата си. После, както се разбра, до Лисата
планина имало деветдесет версти само на отиване. А когато попитах бабичката
какъв е пътят, тя радостно ми заяви да не се тревожа - пътят бил гладък, а
ако станело нещо, бабичката щяла сама да бута колата. ("Не ме гледай,
драги, че съм стара, аз съм още много яка.") След първата безуспешна атака
старицата временно отстъпи и си влезе в къщи. Тогава при мене под колата се
завря котаракът Василий. Около минута той внимателно наблюдава ръцете ми, а
след това тихичко, но ясно каза: "Не ви съветвам, гражданнно... мя-у-у-у...
не ви съветвам. Ще ви изядат". След което веднага си тръгна, тресейки леко
опашка. Искаше ми се да бъда предпазлив и затова, когато бабичката за втори
път се вдигна в атака, за да свърши всичко наведнъж, аз й поисках петдесет
рубли. Тя веднага се отказа, като ме погледна с уважение.
Направих ЕГ и ТО, с най-голяма предпазливост отидох до
бензиностанцията да заредя, обядвах в стол N:11 и документите ми още веднъж
бяха проверени от бдителния Ковальов. За да ми бъде чиста съвестта, аз го
попитах какъв е пътят до Лисата планина. Младият сержант ме погледна с
голямо недоверие и каза: "Път ли? Какво приказвате, гражданино? Какъв ти
път? Там няма никакъв път". Когато се върнах в къщи, вече валеше пороен
дъжд.
Старицата беше заминала. Котаракът Василий беше изчезнал. В кладенеца
някой пееше на два гласа. И това беше зловещо и тъжно. Скоро пороят беше
сменен от монотонен дребен дъждец. Стана тъмно.
Влязох в стаята си и се опитах да експериментирам с книгата-
преображенка. Обаче тя засече. Може би аз правех нещо не както трябва или
пък влияеше времето, но тя продължаваше да си бъде, каквото си беше. -
"Практически занимания по синтаксис и пунктоация" от П. Ф. Кузмин, каквито
и дяволии да правех. Беше напълно невъзможно да чете такава книга и аз си
опитах късмета с огледалото. Но огледалото отразяваше каквото му падне и
мълчеше. Тогава легнах на дивана и там останах. От скуката и ромона на
дъжда взеха да се унасям в дрямка, когато изведнъж извъня телефонът.
Излязох в антрето и вдигнах слушалката.
- Ало...
Слушалката мълчеше и пукаше.
- Ало - казах аз и духнах в слушалката. - Натиснете копчето.
Отговор нямаше.
- Чукнете на телефона - посъветвах аз. Слушалката мълчеше. Духнах още
веднаж, подръпнах шнура и казах: - Обадете се от друг телефон.
Тогава в слушалката някой грубо попита:
- Александър ли е?
- Да. - Бях учуден.
- Защо не отговаряш?
- Отговарям. Кой е там?
- Петровски ти се обажда. Иди в осолителния цех и кажи на майстора да
ми се обади по телефона.
- Кой майстор?
- Е, какво става днес с тебе?
- Не зная.
- Какво значи - не зная? Александър ли е?
- Слушайте, гражданино - казах аз. - На кой номер се обаждате?
- На седемдесет и две... Там седемдесет и две ли е?
Аз не знаех.
- Изглежда не е - казах аз.
- А защо казвате, че сте Александър?
- Защото съм Александър!
- Тфю!... Комбинатът ли е?
- Не - казах аз. - Музеят.
- А... Тогава се извинявам. Значи не можете да повикате майстора...
Оставих слушалката. Постоях малко, оглеждайки антрето. В антрето имаше
пет врати: за моята стая, за двора, за стаята на бабата, за клозета и още
една обкована с желязо с грамаден катинар. Скучно, помислих си аз. Самота.
И крушката е мъждива, прашна. Тътрейки крака, аз се върнах в стаята си и
спрях на вратата.
Дивана го нямаше.
Всичко друго си беше съвсем като преди: масата и печката, и
огледалото, и закачалката, и столчето. И книгата си стоеше на прозореца
точно там, където я бях оставил. А на пода, където по-рано беше диванът, се
виждаше само един много прашен, покрит с боклук правоъгълник. След това
видях постелята си грижливо сгъната под закачалката.
- Тук току-що имаше диван - гласно казах аз. - Лежах на него.
В къщата нещо се променя. Стаята се изпълни с неразбираем шум. Някой
разговаряше, чуваше се музика, някъде се смееха, кашляха, тътреха крака.
Една неясна сянка за миг закри светлината на крушката, дъските на пода
шумно изскърцаха. После изведнъж замириса на аптека и в лицето ми лъхна
хлад. Дръпнах се назад. И същия момент на външната врата някой рязко и ясно
почука. Шумовете моментално стихнаха. Озъртайки се към мястото, където
преди беше диванът, излязох в антрето и отворих вратата.
Пред мен под ситния дъжд стоеше нисък, фин човек с къса, идеално чиста
кремава мушама, с вдигната яка. Той свали шапка и с достойнство каза:
- Моля ви се, извинявайте, Александър Иванович. Може ли да ми отделите
пет минути.
- Разбира се - казах аз смутено. - Влезте...
За пръв път през живота си виждах този човек и ми мина през ума, че
може би е свързан с местната милиция. Непознатият влезе в антрето и понечи
да се вмъкне право в стаята ми. Преградих му пътя. Не зная защо го
направих. Сигурно защото не ми се искаше да ме разпитва за праха и боклука
на пода.
- Извинявайте - изфъфлих аз, - може би тук... че вътре е разхвърляно.
Няма къде да се седне...
Непознатият рязко вдигна глава.
- Как няма къде? - каза той тихо. - Ами диванът?
Известно време мълчаливо се гледахме право и очите.
- М-м-м... какво диванът? - попитах аз, кой знае защо, шепнешком.
Непознатият затвори очи.
- Ах, така значи? - бавно каза той. - Разбирам. Жалко. Тогава
извинявайте...
Той вежливо ми кимна, сложи си шапката и енергично тръгна към вратата
на клозета.
- Къде отивате? - развиках се аз. - Сбъркахте!
Конец бесплатного ознакомительного фрагмента