Страница:
— Да — трепна и си призна Чойо Чагас. — А за какво да ми е жал? За тая измет ли? За нищожните хорица с жалки чувства? За стария боклук на отживялото изкуство, който е отрупан на безполезни камари в прашните хранилища? За вредните фантазьори «джи»?
— Но те са хора! — възкликна Родис.
— Не, още не са!
— А вие помагате ли им да станат хора? Аз не мога да ви разбера. Най-прекрасното в живота е да помагаш на хората, особено когато имаш власт, сила и възможност да го сториш. Съществува ли радост, по-висша от тази? Нима вие не сте се и замисляли над това, нещастни човече?
— Не, вие сте нещастна! — изкрещя властелинът. — Вярна е старата поговорка, че за жената съществуват само настоящето и бъдещето, но не и миналото. Каква историчка сте, щом не разбирате, че морето от празни души се е разляло по планетата, че е изпило, изплюскало и изпотъпкало всички нейни кътчета!
Фай Родис вече беше се успокоила.
— Известно ли ви е, че мозъкът на човека притежава прекрасната способност да коригира деформациите на външния свят, не само визуалните, но и мисловните, възникващи от изопачаването на природните закони в неправилно уредените общества? Мозъкът се бори с дисторзията, връща я към прекрасното, спокойното и доброто. Естествено, аз говоря за нормалните хора, а не за психопатите с комплекс за непълноценност. Нима не знаете, че чуждият живот, видян отстрани, изглежда интересен и значителен? Че една непозната наука ни се струва много важна? Следователно във всеки човек са заложени мечти за прекрасното, които са се формирали през живота на хиляди поколения, и подсъзнанието влече всекиго от нас към доброто по-силно, отколкото самите ние предполагаме. Как може да се говори за хората като за измет на историята?
— Вашата откровеност започва да ми харесва — каза с ядна усмивка Чойо Чагас. — Но продължавайте!
— Знам, че сега вие не се съмнявате в безвредността на нашите намерения. Колко пъти вашите хора се опитваха да доловят поне капка вражда у нас, дори след пробната атака срещу звездолета по ваша заповед! Нали тук нищо не се прави без заповед на Съвета на Четиримата?!
— Да — потвърди отново властелинът, поддавайки се на странната магнетична сила на жената от Земята.
— Щом е така, тогава работата се състои в мнимата заплаха, която уж изхожда от нас. Аз разбрах, че вие искате да ни забраните да показваме живота на Земята на народа на Ян-Ях. Но вие трябва да действувате по някакви подбуди, Продиктувани от вашето виждане на света, от вашата система от възгледи. Ние, земляните, не забелязваме в примитивната ви пропаганда никакви дълбоки грижи за усъвършенствуването на вашето общество и вашите хора. Запазването на съществуващата структура е удобно само за шепа управници. В историята на Земята това е погубило стотици държави и милиони хора. Вие тук не много отдавна сте преживели катастрофално пренаселяване…
Фай Родис млъкна и се загледа смаяна в разкривеното лице на властелина на Торманс. Чойо Чагас за пръв път губеше самообладание.
— Стига! Не искам! Нищо за Земята! Мразя я! Мразя проклетата Земя, планетата на безграничното страдание на моите прадеди!
— На вашите прадеди? — възкликна Фай Родис и нещо стегна гърлото и? — нейното предположение беше се потвърдило.
— Да, да, на моите, както и на вашите! Това е тайна, пазена от много векове и разгласяването и? се наказва със смърт.
— Защо?
— За да не се пораждат мечти за миналото, за друг свят, подкопаващи устоите на нашия живот. Човек не трябва да знае миналото, не бива да търси сила в него. Това му внушава убеждения и идеи, несъвместими с подчиняването на властта. Историята трябва да се отсече из корен и да се започне от момента, когато дървото на човечеството се е прихванало на Ян-Ях.
Чойо Чагас постоя замислен, след това седна, като посочи на Родис нейното кресло. Той пушеше и гледаше съсредоточено кристалното кълбо, а гостенката от Земята седеше неподвижно като статуя в бездънната тишина на покоите на властелина. Чойо Чагас плъзна поглед по безстрастната и фигура, реши се и стана. От едно потайно място той извади комплект инструменти, приличащи на старинни ключове. С един от тях, къс и дебел, той отвори незабележима вратичка от дебел метал, завъртя нещо вътре и пак я заключи старателно.
— Елате — просто и? каза той, отмятайки зелената завеса пред една тясна като процеп врата.
Фай Родис тръгна след него, без да се колебае. Чойо Чагас вървеше с наведена глава, без да се озърта, по дълъг коридор, едва осветен от мижавата светлина на вечни газови лампи. Той се обърна едва пред вратичката на асансьора и пусна Родис да влезе първа в кабината. Раздаде се скърцането на механизъм, който рядко работи. Кабината стремително полетя надолу. Дъхът на Фай Родис, която, неизвестно защо, очакваше, че ще се качват, секна. Те се спуснаха на значителна дълбочина и излязоха в галерия, от едната страна на която се виждаха железни подпори и релси. Чойо Чагас се огледа, въведе спътничката си в един малък тъмен вагон и седна зад командните лостове. Той запали предния фар и с грохот, подхождащ за старинните машини на Земята, вагонът полетя в непрогледния мрак.
Родис се усмихна на явно развълнувания властелин, запя тихо, поддавайки се на хипнотизиращото блещукане на вертикалните разноцветни луминофорни знаци, и забеляза, че Чойо Чагас я слуша внимателно и често се обръща да я погледне в стремително тичащите отблясъци на сигналните луминофори.
— Каква е тази песен? — попита той отривисто и ускори и без това бясното движение на вагона.
— «Да се гмурнеш стремително и непреклонно в дълбоката и застояла вода и да намериш, да спасиш от тинята на дъното…» — започна да му превежда Родис на езика на Ян-Ях.
— Само това ли? — възкликна Чойо Чагас.
— А вие какво очаквахте?
— Нещо войнствено. Много бодра и ритмична мелодия — каза властелинът и рязко удари спирачките пред квадрата на един виолетов луминофор.
Те излязоха в мрака на подземието. Само чертичките на пътепоказателите светеха слабо в пода, сякаш плувайки в тъмнината.
Чойо Чагас хвана предпазливо Родис за ръката. Той се приближи до някаква квадратна колона, намери в нея един малък люк, отвори го и се ослуша.
— Трябва да се убедя, че прекъсвачът в моята стая работи — поясни той на безмълвната Родис, — иначе при опит да отвори сейфа с релето на вратата всеки ще бъде убит на място.
С втория ключ от връзката той отвори друг люк, хвана приличащата на стрела ръчка и я дръпна силно към себе си. Показа се сребърен прът и в същия миг със свистене се разтвори тежката като порта врата на една ярко осветена просторна зала. Щом влязоха, властелинът намери бутона и вратата се затръшна.
Докато Чойо Чагас се наведе над една широка каменна маса, местеше нещо по нея и щракаше с ръкохватките, които приличаха на лостовете на старинни електронни машини, виждани от Родис толкова пъти в историческите филми и музеите, Фай Родис се огледа наоколо. Помещението също приличаше на музей. Остъклените колони на библиотечните шкафове и рафтове се издигаха високо нагоре, редиците от плътно затворени чекмеджета бяха покрити с потъмнели йероглифи, Посивелите от прах стъпала на подвижните стълби пазеха тук-там следи от краката на онези, които бяха се качвали по тях до горните рафтове.
Чойо Чагас се изправи, тържествен и бледен. На гостенката от Земята и? мина през ума, че той прилича на древен жрец, пазител на тайни знания, а и наистина беше такъв.
— Знаете ли къде сме дошли? — прегракнало попита властелинът.
— Разбрах. Тук се пази всичко, което вие… вашите прадеди са докарали със звездолетите от Земята. — Фай Родис се напрегна от вълнение. Тя, историчката на ЕРС, беше попаднала в едно хранилище на сведения за може би най-тъмния период от тази ера на велики преобразования в навечерието на ЕСО — Ерата на световното обединение! Родис благоговейно докосна тромавия пулт, очевидно свален от звездолет от онези далечни времена — от един от първите кораби, който безумно беше се гмурнал в незнайните дълбини на вселената, оказали се безкрайно сложни.
Чойо Чагас кимна ободряващо на развълнуваната Фай Родис и и? показа редиците твърди столове от метал и пластмаса в центъра на залата.
— Разбирам, че тук всичко е интересно за вас. Но недейте забравя, че продължаваме нашия разговор. И вие ще гледате филмите, донесени от нашите прадеди за спомен от планетата, от която те са избягали. Избягали са със слаба надежда за спасение, но са намерили девствена планета и нов живот, който след време заприличал на стария. Когато съмнението или неяснотата на пътя започнат да надвиват изморените ми нерви, аз идвам тук, за да се наситя на омраза и да почерпя от нея сили.
— Омраза към кое, към кого?
— Към Земята и нейното човечество! — каза Чойо Чагас убедено. — Вижте избраната от мен серия. Тогава ще стане излишно да ви обяснявам мотивите за забраната на вашите стереофилми. След като е видял историята на вашия рай — с ядна мъка каза властелинът, — кой няма да се усъмни в истинността на показаните от вас зрелища? Как е могла тази ограбена, измъчена планета да се превърне в приказна градина, а озлобените, невярващи в нищо хора да станат нежни приятели? Какви оръдия, какви окови на железен страх поддържат сред народите на Земята тази дисциплина? Впрочем нима вие ще ми кажете? Вие умеете да омайвате. Аз лично го изпитах. Помните ли легендата за Цирцея, магьосницата, която превръщала хората в свине? Понякога ми се струва, че вие сте Цирцея…
— Цирцея е великолепен мит от незапомнени времена, възникнал заедно с матриархалните божества, за сексуалната магия на богинята в зависимост от равнището на сексуалния стремеж: или надолу — към свинството, или нагоре — към богинята. Той почти винаги е бил тълкуван неправилно. Красотата и желанието на жените пораждат свинство само в психиката на онези, които в сексуалните си чувства не са се издигнали по-горе от животните. В предишните времена жените само в много редки случаи разбирали пътищата за борба със сексуалната диващина на мъжете и онези, които знаели как да правят това, били смятани за цирцеи. Срещата с Цирцея била пробен камък за всеки мъж, за да се разбере човек ли е той в Ероса. Сексуалната магия действува само върху ниското ниво на възприемане на Красотата и Ероса. Искате ли да опитате? — предложи Родис и преобразявайки се неописуемо, втренчи във властелина широко отворените си повелителни очи, надменно извила царствената си стройна снага.
Една тъмна сила отне волята на Чойо Чагас, някаква могъща пружина започна да се развива в него, стягайки гърлото му, карайки го да стиска зъби и да напряга мускули от безумно желание.
— Не! — кресна той ожесточено.
Родис наведе очи и властелинът се отпусна тежко на ръба на масата и натисна лостчетата.
Светлината угасна, стената на подземието изчезна, прорязана от едно изображение, което по дълбочина дори превъзхождаше обикновените ТВФ. И Фай Родис забрави всичко, пренесе се в далечното минало на родната си планета.
Отначало имаше само инсценировки. Чойо Чагас беше подбрал филмите в историческата последователност на събитията. За най-древните времена липсваше филмова документация. Това беше наложило създаването на реконструкции на най-важните събития. Но тези събития неумолимо разрушаваха прекрасните приказки на Земята за добрите царе, мъдрите кралици и безукорните рицари — защитници на потиснатите и онеправданите. Легендите за доблестните пълководци и борците за вярата се превръщаха в поредица от кървави убийства, жесток фанатизъм и садизъм, в разрушаване на красиви градове, страни и плодородни острови.
Земната история, която била писана и преподавана от далечните прадеди, целяла да скрие истинската цена на завоеванията, на смяната на владетелите и цивилизациите. Но филмите, реконструкции от късната ЕРС си бяха поставили за задача да покажат, че усилията на хората за създаване на красота, за благоустройване на Земята, за мирен труд и опознаване на природата неизменно са се оказвали безплодни, завършвали са с беди и разрушения. Ту озверели людоеди изяждаха по-цивилизованото племе пред неговите грижливо украсени и приготвени за живот пещери. Ту на фона на горящи градове асирийски завоеватели избиваха деца и старци, изнасилваха жени пред тълпа зверски завързани мъже, прикрепени за колесниците с ремъци, промушени през долните им челюсти. Безкрайна беше веригата от опожарени села, ограбени градове, изпотъпкани ниви, преследвани като стадо тълпи от изтощени хора. Не, никой скотовъдец никога не се е отнасял така със своите животни. Съвсем очевидно беше, че човекът се е ценял много по-малко от добитъка. Нещо повече — хората постоянно били подлагани на садистични мъчения. Тях бавно ги разрязвали с трион по площадите на Китай, набивали ги на колове по пътищата на Изтока, разпъвали ги на кръст в Средиземноморието, окачали ги на железни куки като заклан и одран добитък.
Техниката на масовите изтребления непрекъснато се усъвършенствувала, Сеченето на глави, кладите, кръстовете и коловете не можели да унищожат големите човешки маси в превзетите градове. Хората били нареждани като снопи в полята и конните орди препускали по тях. С копия и саби подгонвали обезумелите тълпи към планините и ги хвърляли в пропастите. Принуждавали ги да зидат от живи хора стени и кули, като наслагват върху редиците от тела пластове глина. От тази фантасмагория на масови изтребления, в които най-поразително беше абсолютното покорство на хипнотизираните от силата на победителите човешки маси, Фай Родис запомни най-добре сцената на падането на Рим. Гордите римлянки се опитваха да намерят заедно с децата си убежище на Форума. Беззащитни, лишени от постоянната опора на своите избити в боя бащи, мъже и братя, момиченцата, девойките, жените и стариците гледаха, вцепенени от безизходно отчаяние, приближаващата се тълпа опиянени от победата хуни или германи с окървавени брадви и мечове. Тази незабравима сцена, поставена от изкусен режисьор, стана за Родис олицетворение на едно от стъпалата на инферното.
Бисерът на древната култура — Елада, превърната в козе пасище в началото на Тъмните векове; развалините на още по-древната цивилизация на морските народи на Крит; погребенията на древните вождове по Кубан и Причерноморието, когато над гърбовете им избивали десетки хора и стотици коне, поливайки с кръв и затрупвайки с тела жалките останки; заличената от копитата на азиатските пълчища култура на древна Русия; колосалните кланета на жителите на Южна Африка от нахлулите от север завоевателски племена — всичко това и? беше вече познато и не пораждаше нови асоциации. Но Родис никога не беше виждала откъслеците от документални снимки, които бяха вмъкнати в инсценираните филми за последните периоди от ЕРС. В съответствие с увеличаването на населението на планетата и с могъщата техника масовите убийства бяха придобили още по-чудовищен характер. Грамадните концентрационни лагери — фабриките на смъртта, където с глад, с изнурителен труд, с газови камери и специални апарати, изригващи пороища от куршуми, хората се унищожаваха вече със стотици хиляди и с милиони. Купища човешка пепел, камари от трупове и кости — такова нещо не се е присънвало дори на древните унищожители на човешкия род. С атомни бомбардировки за няколко секунди се унищожаваха огромни градове. Около изгорения без остатък център, където стотици хиляди хора, дървета и постройки загиваха мигновено, се простираше кръг от разрушени сгради, сред които пълзяха ослепели и обгорени жертви. Изпод развалините се дочуваше безкрайният вопъл на деца, които викаха родителите си и молеха за вода. И отново се заредиха сцени на масови репресии, прекъсвани от сражения, където хиляди самолети, бронирани оръдия на сушата или кораби със самолети в моретата се сблъскваха сред страшна вихрушка от виещо желязо и гърмящ огън. Десетки хиляди зле въоръжени войници упорито, като заслепени, напираха през плътната завеса на огъня на скорострелно оръжие, докато грамадата от трупове не затулеше укреплението и не лишеше противника от възможността да стреля или пък неговите войници не полудееха. Бомбардировките на градове, където храбрите хора от миналото бяха фотографирали рухващите и пламнали сгради. Обречени на смърт летци-самоубийци профучаваха през завеса от снаряди и се разбиваха върху палубите на гигантски кораби, вдигайки огнени вихрушки; нагоре политаха хора, оръдия, отломки от машини. Подводни кораби неочаквано се появяваха от дълбините на морето, за да стоварят върху враговете ракети с термоядрени заряди…
— Елате на себе си, жителко на Земята — чу Фай Родис гласа на Чойо Чагас.
Тя трепна и той изключи прожекционния апарат.
— Не знаехте ли всичко това? — подигравателно я попита Чойо Чагас.
— При нас не са се запазили толкова пълно филмите от миналите времена — отговори, идвайки на себе си, Фай Родис. — След отпътуването на вашите звездолети е имало още едно гигантско сражение. Нашите прадеди не са се досетили да скрият документите под земята или в морето. Много нещо е загинало.
Чойо Чагас погледна часовника си. Родис стана.
— Аз ви отнех много време. Благодаря ви и моля да ме извините.
Председателят на Съвета на Четиримата се спря замислен.
— Аз наистина не мога да остана повече с вас. Но ако искате…
— Безусловно!
— Ще ви трябват няколко дена!
— Аз мога да издържам без храна дълго време. Имам нужда само от вода.
— Вода ще намерите тук. — Чойо Чагас отвори с трети ключ една малка вратичка. — Виждате ли зеления кран? Това е моята водоснабдителна линия — усмихна се той, — пийте, без да се страхувате. Вие ще бъдете заключена, но аз ще оставя сигналния шкаф отворен. Не се опитвайте да излезете сама. Тук има твърде много капани. Материалът за последния век е много и вие надали ще можете да го прегледате за по-малко от два дена. Ще издържите ли?
Фай Родис кимна мълком с глава.
— Аз лично ще дойда да ви взема. Микроролките, на които са преснети оригиналите, се намират в тези чекмеджета. Дано доживеем! — така казваме ние на раздяла.
Фай Родис подаде на властелина ръка със земния жест за приятелство. И той я задържа, стисна я, взирайки се в дълбочината на сияещите «звездни» очи на своята гостенка, толкова поразително различаващи се от всичко, което той познаваше и на родната си планета, и от древните филми на прокълнатата от неговите прадеди Земя.
Внезапно този странен човек пусна, по-точно отблъсна, ръката на Родис и се скри зад вратата. Огромната бронирана плоча се затръшна с отсечен удар, приличащ на звука на механичен чук.
Родис започна да прави упражнения за дишане и съсредоточаване, за да зареди тялото си с енергия за предстоящия труд. Тя трябваше не само да види, но и да запази в паметта си видяното. Прекалено късно е да мисли за записи с помощта на СДФ, а и едва ли непостоянният властелин на планетата би се съгласил да повтори внезапния си порив.
Когато прегледа ролките, Родис видя, че Чойо Чагас и? е показал една група ролки, означени с йероглифи, които тя прочете като «Човек за човека». Второто и третото чекмедже бяха надписани: «Човек за природата» и «Природата за човека».
Филмите «Човек за природата» показваха как са изчезвали от лицето на земята горите и са пресъхвали реките, как са били унищожавани плодородни почви, осолявани или отнесени от ветровете, как са загивали, залети с отпадъци от нефта, езера и морета. Огромни участъци земя, разкопани за открити рудници, затрупани с пляка от мините или заблатени от напразните опити да се удържи сладката вода в нарушения баланс на водообмена на континентите. Филми-обвинения, снемани на едни и същи места с интервали от няколко десетки години. Нищожни храсталаци на мястото на величествени като храмове гори от кедри, секвои, араукарии и евкалипти — гигантите на непроходимите тропически джунгли. Мълчаливи, оголени, оглозгани от насекоми дървета — там, където са били изтребени птиците. Цели поля трупове на диви животни, отровени поради безогледната употреба на химикали. И пак неикономично изгорените милиарди тонове каменни въглища, нефт и газ, трупани през милиардите години от съществуването на Земята, невъобразимото количество унищожено дърво. Планините от строшено стъкло, бутилки, изпоръждясало желязо и вечна пластмаса. Износените обувки се трупали с трилиони чифтове и образували безобразни камари, по-високи от египетските пирамиди.
Чекмеджето «Природата за човека» се оказа най-неприятно. В ужасяващите филми от последните векове, където се сблъскваха съкрушителната сила на техниката и колосални маси хора, независимо от огромното страдание човешката индивидуалност се заличаваше, стапяше се в океана на общия ужас и общата болка. Човекът — интегралната единица в битката или в предназначената за унищожаване тълпа — се приравняваше по значение към нулата или към предназначена за изхвърляне смет. Античовечността и безизходният позор на падението на цивилизацията, неговите мащаби толкова потискаха психиката. че не оставяха място за индивидуално състрадание и за разбиране на болките на човека като близко същество.
Филмите от третото чекмедже разглеждаха отделни лица в едър план, показваха страданията и болестите, възникващи поради неразумния живот, поради откъсването от природата, неразбирането на потребностите на човешкия организъм и хаотичното, недисциплинирано раждане на децата. Мяркаха се гигантски градове, напуснати поради недостига на вода — разпадащи се купища разрушен бетон, желязо и издут асфалт. Огромни електроцентрали, замърсявани от тиня, язовирни стени, разрушени от размествания на земната кора. Гниещи заливи и заливчета на морета, чийто биологичен режим е бил нарушен, а водите им — отровени от натрупването на тежка вода при ускореното изпаряване на изкуствените плитки басейни по преградените реки. Гигантски ивици безжизнена пяна покрай опустелите брегове: черни — от нефтената мръсотия, бели — от милионите тонове миещи химикали, изсипани в моретата и езерата.
След това се заредиха в скръбна верига препълнени болници, психиатрични клиники и приюти за сакати и идиоти. Лекарите водеха отчаяна борба с непрекъснато увеличаващите се заболявания. Санитарно-бактериологичните знания бяха изтребили епидемичните болести, които атакуваха човека отвън. Но липсата на разумно разбиране на биологията в съчетание с премахването на строгия подбор на слабите бяха разклатили здравината на организма, придобита чрез подбор в продължение на милиони години. Неочаквани врагове нападаха човека отвътре. Разнообразните алергии, най-страшен представител на които беше ракът, дефектите на наследствеността и психическата непълноценност се ширеха и бяха станали същинско бедствие. Медицината, която, колкото и странно да е, на времето не била смятана за наука от първостепенна важност, продължавала да разглежда отделния човек като абстрактна числена единица и се оказала неподготвена за новите болестни форми. Още по-големи щети беше добавила грубата фалшификация. Въпреки че човечеството имаше пред очите си печалния опит от маниоката, батата и царевицата — скорбялната храна на най-древните общества от тропическите области, дори и през епохата на ЕРС от него не беше извлечена поука. Хората не искаха да разберат, че това изобилие на храна е привидно; че в действителност тя е непълноценна. След това настъпваше постепенното изтощаване от недостиг на белтъчини. Лошото хранене увеличаваше броя на немощните, отпаднали хора — тежко бреме за обществото.
На Фай Родис едва и? достигнаха сили да гледа измъчените от рак болни, жалките, дефектни деца, апатичните възрастни; пълните със сили хора, чиято енергия и жажда за дейност бе довела до износване на сърцето, нещо неизбежно в условията на тежък живот в миналите времена, и до преждевременна смърт.
Най-страшни от всичко се оказаха неустановените психози, които неусетно подкопаваха съзнанието на човека и обезобразяваха неговия живот и бъдещето на близките му. Алкохолизмът, садистичната злоба и жестокост, аморалността и неспособността за съпротива дори на минутните желания превръщаха на пръв поглед нормални хора в отвратителни скотове. И най-лошото беше, че тези случаи се установяваха твърде късно, Не съществуваха закони за предпазване на обществото от техните действия и те успяваха да осакатят морално много хора около себе си, а най-много собствените си деца въпреки изключителната самоотверженост на жените — техните съпруги, възлюбени и майки…
«А по-точно — помисли си Родис — благодарение на тази самоотверженост, на търпението и добрината от плахите филизи на първоначалната несдържаност и безволие са избуявали огромните цветя на злото. Нещо повече, търпението и кротостта на жените са помагали на мъжете да понасят тиранията и несправедливостта на общественото устройство. След като се унижавали и лакействували пред висшестоящите, те изливали позора си върху своето семейство. Най-деспотичните режими са съществували дълго време там, където жените са били най-потиснати и безправни: в мюсюлманските страни за древния свят, в Китай и Африка. Навсякъде, където жените са били превърнати в работен добитък, възпитаните от тях деца са се оказвали невежи и изостанали диваци».
— Но те са хора! — възкликна Родис.
— Не, още не са!
— А вие помагате ли им да станат хора? Аз не мога да ви разбера. Най-прекрасното в живота е да помагаш на хората, особено когато имаш власт, сила и възможност да го сториш. Съществува ли радост, по-висша от тази? Нима вие не сте се и замисляли над това, нещастни човече?
— Не, вие сте нещастна! — изкрещя властелинът. — Вярна е старата поговорка, че за жената съществуват само настоящето и бъдещето, но не и миналото. Каква историчка сте, щом не разбирате, че морето от празни души се е разляло по планетата, че е изпило, изплюскало и изпотъпкало всички нейни кътчета!
Фай Родис вече беше се успокоила.
— Известно ли ви е, че мозъкът на човека притежава прекрасната способност да коригира деформациите на външния свят, не само визуалните, но и мисловните, възникващи от изопачаването на природните закони в неправилно уредените общества? Мозъкът се бори с дисторзията, връща я към прекрасното, спокойното и доброто. Естествено, аз говоря за нормалните хора, а не за психопатите с комплекс за непълноценност. Нима не знаете, че чуждият живот, видян отстрани, изглежда интересен и значителен? Че една непозната наука ни се струва много важна? Следователно във всеки човек са заложени мечти за прекрасното, които са се формирали през живота на хиляди поколения, и подсъзнанието влече всекиго от нас към доброто по-силно, отколкото самите ние предполагаме. Как може да се говори за хората като за измет на историята?
— Вашата откровеност започва да ми харесва — каза с ядна усмивка Чойо Чагас. — Но продължавайте!
— Знам, че сега вие не се съмнявате в безвредността на нашите намерения. Колко пъти вашите хора се опитваха да доловят поне капка вражда у нас, дори след пробната атака срещу звездолета по ваша заповед! Нали тук нищо не се прави без заповед на Съвета на Четиримата?!
— Да — потвърди отново властелинът, поддавайки се на странната магнетична сила на жената от Земята.
— Щом е така, тогава работата се състои в мнимата заплаха, която уж изхожда от нас. Аз разбрах, че вие искате да ни забраните да показваме живота на Земята на народа на Ян-Ях. Но вие трябва да действувате по някакви подбуди, Продиктувани от вашето виждане на света, от вашата система от възгледи. Ние, земляните, не забелязваме в примитивната ви пропаганда никакви дълбоки грижи за усъвършенствуването на вашето общество и вашите хора. Запазването на съществуващата структура е удобно само за шепа управници. В историята на Земята това е погубило стотици държави и милиони хора. Вие тук не много отдавна сте преживели катастрофално пренаселяване…
Фай Родис млъкна и се загледа смаяна в разкривеното лице на властелина на Торманс. Чойо Чагас за пръв път губеше самообладание.
— Стига! Не искам! Нищо за Земята! Мразя я! Мразя проклетата Земя, планетата на безграничното страдание на моите прадеди!
— На вашите прадеди? — възкликна Фай Родис и нещо стегна гърлото и? — нейното предположение беше се потвърдило.
— Да, да, на моите, както и на вашите! Това е тайна, пазена от много векове и разгласяването и? се наказва със смърт.
— Защо?
— За да не се пораждат мечти за миналото, за друг свят, подкопаващи устоите на нашия живот. Човек не трябва да знае миналото, не бива да търси сила в него. Това му внушава убеждения и идеи, несъвместими с подчиняването на властта. Историята трябва да се отсече из корен и да се започне от момента, когато дървото на човечеството се е прихванало на Ян-Ях.
Чойо Чагас постоя замислен, след това седна, като посочи на Родис нейното кресло. Той пушеше и гледаше съсредоточено кристалното кълбо, а гостенката от Земята седеше неподвижно като статуя в бездънната тишина на покоите на властелина. Чойо Чагас плъзна поглед по безстрастната и фигура, реши се и стана. От едно потайно място той извади комплект инструменти, приличащи на старинни ключове. С един от тях, къс и дебел, той отвори незабележима вратичка от дебел метал, завъртя нещо вътре и пак я заключи старателно.
— Елате — просто и? каза той, отмятайки зелената завеса пред една тясна като процеп врата.
Фай Родис тръгна след него, без да се колебае. Чойо Чагас вървеше с наведена глава, без да се озърта, по дълъг коридор, едва осветен от мижавата светлина на вечни газови лампи. Той се обърна едва пред вратичката на асансьора и пусна Родис да влезе първа в кабината. Раздаде се скърцането на механизъм, който рядко работи. Кабината стремително полетя надолу. Дъхът на Фай Родис, която, неизвестно защо, очакваше, че ще се качват, секна. Те се спуснаха на значителна дълбочина и излязоха в галерия, от едната страна на която се виждаха железни подпори и релси. Чойо Чагас се огледа, въведе спътничката си в един малък тъмен вагон и седна зад командните лостове. Той запали предния фар и с грохот, подхождащ за старинните машини на Земята, вагонът полетя в непрогледния мрак.
Родис се усмихна на явно развълнувания властелин, запя тихо, поддавайки се на хипнотизиращото блещукане на вертикалните разноцветни луминофорни знаци, и забеляза, че Чойо Чагас я слуша внимателно и често се обръща да я погледне в стремително тичащите отблясъци на сигналните луминофори.
— Каква е тази песен? — попита той отривисто и ускори и без това бясното движение на вагона.
— «Да се гмурнеш стремително и непреклонно в дълбоката и застояла вода и да намериш, да спасиш от тинята на дъното…» — започна да му превежда Родис на езика на Ян-Ях.
— Само това ли? — възкликна Чойо Чагас.
— А вие какво очаквахте?
— Нещо войнствено. Много бодра и ритмична мелодия — каза властелинът и рязко удари спирачките пред квадрата на един виолетов луминофор.
Те излязоха в мрака на подземието. Само чертичките на пътепоказателите светеха слабо в пода, сякаш плувайки в тъмнината.
Чойо Чагас хвана предпазливо Родис за ръката. Той се приближи до някаква квадратна колона, намери в нея един малък люк, отвори го и се ослуша.
— Трябва да се убедя, че прекъсвачът в моята стая работи — поясни той на безмълвната Родис, — иначе при опит да отвори сейфа с релето на вратата всеки ще бъде убит на място.
С втория ключ от връзката той отвори друг люк, хвана приличащата на стрела ръчка и я дръпна силно към себе си. Показа се сребърен прът и в същия миг със свистене се разтвори тежката като порта врата на една ярко осветена просторна зала. Щом влязоха, властелинът намери бутона и вратата се затръшна.
Докато Чойо Чагас се наведе над една широка каменна маса, местеше нещо по нея и щракаше с ръкохватките, които приличаха на лостовете на старинни електронни машини, виждани от Родис толкова пъти в историческите филми и музеите, Фай Родис се огледа наоколо. Помещението също приличаше на музей. Остъклените колони на библиотечните шкафове и рафтове се издигаха високо нагоре, редиците от плътно затворени чекмеджета бяха покрити с потъмнели йероглифи, Посивелите от прах стъпала на подвижните стълби пазеха тук-там следи от краката на онези, които бяха се качвали по тях до горните рафтове.
Чойо Чагас се изправи, тържествен и бледен. На гостенката от Земята и? мина през ума, че той прилича на древен жрец, пазител на тайни знания, а и наистина беше такъв.
— Знаете ли къде сме дошли? — прегракнало попита властелинът.
— Разбрах. Тук се пази всичко, което вие… вашите прадеди са докарали със звездолетите от Земята. — Фай Родис се напрегна от вълнение. Тя, историчката на ЕРС, беше попаднала в едно хранилище на сведения за може би най-тъмния период от тази ера на велики преобразования в навечерието на ЕСО — Ерата на световното обединение! Родис благоговейно докосна тромавия пулт, очевидно свален от звездолет от онези далечни времена — от един от първите кораби, който безумно беше се гмурнал в незнайните дълбини на вселената, оказали се безкрайно сложни.
Чойо Чагас кимна ободряващо на развълнуваната Фай Родис и и? показа редиците твърди столове от метал и пластмаса в центъра на залата.
— Разбирам, че тук всичко е интересно за вас. Но недейте забравя, че продължаваме нашия разговор. И вие ще гледате филмите, донесени от нашите прадеди за спомен от планетата, от която те са избягали. Избягали са със слаба надежда за спасение, но са намерили девствена планета и нов живот, който след време заприличал на стария. Когато съмнението или неяснотата на пътя започнат да надвиват изморените ми нерви, аз идвам тук, за да се наситя на омраза и да почерпя от нея сили.
— Омраза към кое, към кого?
— Към Земята и нейното човечество! — каза Чойо Чагас убедено. — Вижте избраната от мен серия. Тогава ще стане излишно да ви обяснявам мотивите за забраната на вашите стереофилми. След като е видял историята на вашия рай — с ядна мъка каза властелинът, — кой няма да се усъмни в истинността на показаните от вас зрелища? Как е могла тази ограбена, измъчена планета да се превърне в приказна градина, а озлобените, невярващи в нищо хора да станат нежни приятели? Какви оръдия, какви окови на железен страх поддържат сред народите на Земята тази дисциплина? Впрочем нима вие ще ми кажете? Вие умеете да омайвате. Аз лично го изпитах. Помните ли легендата за Цирцея, магьосницата, която превръщала хората в свине? Понякога ми се струва, че вие сте Цирцея…
— Цирцея е великолепен мит от незапомнени времена, възникнал заедно с матриархалните божества, за сексуалната магия на богинята в зависимост от равнището на сексуалния стремеж: или надолу — към свинството, или нагоре — към богинята. Той почти винаги е бил тълкуван неправилно. Красотата и желанието на жените пораждат свинство само в психиката на онези, които в сексуалните си чувства не са се издигнали по-горе от животните. В предишните времена жените само в много редки случаи разбирали пътищата за борба със сексуалната диващина на мъжете и онези, които знаели как да правят това, били смятани за цирцеи. Срещата с Цирцея била пробен камък за всеки мъж, за да се разбере човек ли е той в Ероса. Сексуалната магия действува само върху ниското ниво на възприемане на Красотата и Ероса. Искате ли да опитате? — предложи Родис и преобразявайки се неописуемо, втренчи във властелина широко отворените си повелителни очи, надменно извила царствената си стройна снага.
Една тъмна сила отне волята на Чойо Чагас, някаква могъща пружина започна да се развива в него, стягайки гърлото му, карайки го да стиска зъби и да напряга мускули от безумно желание.
— Не! — кресна той ожесточено.
Родис наведе очи и властелинът се отпусна тежко на ръба на масата и натисна лостчетата.
Светлината угасна, стената на подземието изчезна, прорязана от едно изображение, което по дълбочина дори превъзхождаше обикновените ТВФ. И Фай Родис забрави всичко, пренесе се в далечното минало на родната си планета.
Отначало имаше само инсценировки. Чойо Чагас беше подбрал филмите в историческата последователност на събитията. За най-древните времена липсваше филмова документация. Това беше наложило създаването на реконструкции на най-важните събития. Но тези събития неумолимо разрушаваха прекрасните приказки на Земята за добрите царе, мъдрите кралици и безукорните рицари — защитници на потиснатите и онеправданите. Легендите за доблестните пълководци и борците за вярата се превръщаха в поредица от кървави убийства, жесток фанатизъм и садизъм, в разрушаване на красиви градове, страни и плодородни острови.
Земната история, която била писана и преподавана от далечните прадеди, целяла да скрие истинската цена на завоеванията, на смяната на владетелите и цивилизациите. Но филмите, реконструкции от късната ЕРС си бяха поставили за задача да покажат, че усилията на хората за създаване на красота, за благоустройване на Земята, за мирен труд и опознаване на природата неизменно са се оказвали безплодни, завършвали са с беди и разрушения. Ту озверели людоеди изяждаха по-цивилизованото племе пред неговите грижливо украсени и приготвени за живот пещери. Ту на фона на горящи градове асирийски завоеватели избиваха деца и старци, изнасилваха жени пред тълпа зверски завързани мъже, прикрепени за колесниците с ремъци, промушени през долните им челюсти. Безкрайна беше веригата от опожарени села, ограбени градове, изпотъпкани ниви, преследвани като стадо тълпи от изтощени хора. Не, никой скотовъдец никога не се е отнасял така със своите животни. Съвсем очевидно беше, че човекът се е ценял много по-малко от добитъка. Нещо повече — хората постоянно били подлагани на садистични мъчения. Тях бавно ги разрязвали с трион по площадите на Китай, набивали ги на колове по пътищата на Изтока, разпъвали ги на кръст в Средиземноморието, окачали ги на железни куки като заклан и одран добитък.
Техниката на масовите изтребления непрекъснато се усъвършенствувала, Сеченето на глави, кладите, кръстовете и коловете не можели да унищожат големите човешки маси в превзетите градове. Хората били нареждани като снопи в полята и конните орди препускали по тях. С копия и саби подгонвали обезумелите тълпи към планините и ги хвърляли в пропастите. Принуждавали ги да зидат от живи хора стени и кули, като наслагват върху редиците от тела пластове глина. От тази фантасмагория на масови изтребления, в които най-поразително беше абсолютното покорство на хипнотизираните от силата на победителите човешки маси, Фай Родис запомни най-добре сцената на падането на Рим. Гордите римлянки се опитваха да намерят заедно с децата си убежище на Форума. Беззащитни, лишени от постоянната опора на своите избити в боя бащи, мъже и братя, момиченцата, девойките, жените и стариците гледаха, вцепенени от безизходно отчаяние, приближаващата се тълпа опиянени от победата хуни или германи с окървавени брадви и мечове. Тази незабравима сцена, поставена от изкусен режисьор, стана за Родис олицетворение на едно от стъпалата на инферното.
Бисерът на древната култура — Елада, превърната в козе пасище в началото на Тъмните векове; развалините на още по-древната цивилизация на морските народи на Крит; погребенията на древните вождове по Кубан и Причерноморието, когато над гърбовете им избивали десетки хора и стотици коне, поливайки с кръв и затрупвайки с тела жалките останки; заличената от копитата на азиатските пълчища култура на древна Русия; колосалните кланета на жителите на Южна Африка от нахлулите от север завоевателски племена — всичко това и? беше вече познато и не пораждаше нови асоциации. Но Родис никога не беше виждала откъслеците от документални снимки, които бяха вмъкнати в инсценираните филми за последните периоди от ЕРС. В съответствие с увеличаването на населението на планетата и с могъщата техника масовите убийства бяха придобили още по-чудовищен характер. Грамадните концентрационни лагери — фабриките на смъртта, където с глад, с изнурителен труд, с газови камери и специални апарати, изригващи пороища от куршуми, хората се унищожаваха вече със стотици хиляди и с милиони. Купища човешка пепел, камари от трупове и кости — такова нещо не се е присънвало дори на древните унищожители на човешкия род. С атомни бомбардировки за няколко секунди се унищожаваха огромни градове. Около изгорения без остатък център, където стотици хиляди хора, дървета и постройки загиваха мигновено, се простираше кръг от разрушени сгради, сред които пълзяха ослепели и обгорени жертви. Изпод развалините се дочуваше безкрайният вопъл на деца, които викаха родителите си и молеха за вода. И отново се заредиха сцени на масови репресии, прекъсвани от сражения, където хиляди самолети, бронирани оръдия на сушата или кораби със самолети в моретата се сблъскваха сред страшна вихрушка от виещо желязо и гърмящ огън. Десетки хиляди зле въоръжени войници упорито, като заслепени, напираха през плътната завеса на огъня на скорострелно оръжие, докато грамадата от трупове не затулеше укреплението и не лишеше противника от възможността да стреля или пък неговите войници не полудееха. Бомбардировките на градове, където храбрите хора от миналото бяха фотографирали рухващите и пламнали сгради. Обречени на смърт летци-самоубийци профучаваха през завеса от снаряди и се разбиваха върху палубите на гигантски кораби, вдигайки огнени вихрушки; нагоре политаха хора, оръдия, отломки от машини. Подводни кораби неочаквано се появяваха от дълбините на морето, за да стоварят върху враговете ракети с термоядрени заряди…
— Елате на себе си, жителко на Земята — чу Фай Родис гласа на Чойо Чагас.
Тя трепна и той изключи прожекционния апарат.
— Не знаехте ли всичко това? — подигравателно я попита Чойо Чагас.
— При нас не са се запазили толкова пълно филмите от миналите времена — отговори, идвайки на себе си, Фай Родис. — След отпътуването на вашите звездолети е имало още едно гигантско сражение. Нашите прадеди не са се досетили да скрият документите под земята или в морето. Много нещо е загинало.
Чойо Чагас погледна часовника си. Родис стана.
— Аз ви отнех много време. Благодаря ви и моля да ме извините.
Председателят на Съвета на Четиримата се спря замислен.
— Аз наистина не мога да остана повече с вас. Но ако искате…
— Безусловно!
— Ще ви трябват няколко дена!
— Аз мога да издържам без храна дълго време. Имам нужда само от вода.
— Вода ще намерите тук. — Чойо Чагас отвори с трети ключ една малка вратичка. — Виждате ли зеления кран? Това е моята водоснабдителна линия — усмихна се той, — пийте, без да се страхувате. Вие ще бъдете заключена, но аз ще оставя сигналния шкаф отворен. Не се опитвайте да излезете сама. Тук има твърде много капани. Материалът за последния век е много и вие надали ще можете да го прегледате за по-малко от два дена. Ще издържите ли?
Фай Родис кимна мълком с глава.
— Аз лично ще дойда да ви взема. Микроролките, на които са преснети оригиналите, се намират в тези чекмеджета. Дано доживеем! — така казваме ние на раздяла.
Фай Родис подаде на властелина ръка със земния жест за приятелство. И той я задържа, стисна я, взирайки се в дълбочината на сияещите «звездни» очи на своята гостенка, толкова поразително различаващи се от всичко, което той познаваше и на родната си планета, и от древните филми на прокълнатата от неговите прадеди Земя.
Внезапно този странен човек пусна, по-точно отблъсна, ръката на Родис и се скри зад вратата. Огромната бронирана плоча се затръшна с отсечен удар, приличащ на звука на механичен чук.
Родис започна да прави упражнения за дишане и съсредоточаване, за да зареди тялото си с енергия за предстоящия труд. Тя трябваше не само да види, но и да запази в паметта си видяното. Прекалено късно е да мисли за записи с помощта на СДФ, а и едва ли непостоянният властелин на планетата би се съгласил да повтори внезапния си порив.
Когато прегледа ролките, Родис видя, че Чойо Чагас и? е показал една група ролки, означени с йероглифи, които тя прочете като «Човек за човека». Второто и третото чекмедже бяха надписани: «Човек за природата» и «Природата за човека».
Филмите «Човек за природата» показваха как са изчезвали от лицето на земята горите и са пресъхвали реките, как са били унищожавани плодородни почви, осолявани или отнесени от ветровете, как са загивали, залети с отпадъци от нефта, езера и морета. Огромни участъци земя, разкопани за открити рудници, затрупани с пляка от мините или заблатени от напразните опити да се удържи сладката вода в нарушения баланс на водообмена на континентите. Филми-обвинения, снемани на едни и същи места с интервали от няколко десетки години. Нищожни храсталаци на мястото на величествени като храмове гори от кедри, секвои, араукарии и евкалипти — гигантите на непроходимите тропически джунгли. Мълчаливи, оголени, оглозгани от насекоми дървета — там, където са били изтребени птиците. Цели поля трупове на диви животни, отровени поради безогледната употреба на химикали. И пак неикономично изгорените милиарди тонове каменни въглища, нефт и газ, трупани през милиардите години от съществуването на Земята, невъобразимото количество унищожено дърво. Планините от строшено стъкло, бутилки, изпоръждясало желязо и вечна пластмаса. Износените обувки се трупали с трилиони чифтове и образували безобразни камари, по-високи от египетските пирамиди.
Чекмеджето «Природата за човека» се оказа най-неприятно. В ужасяващите филми от последните векове, където се сблъскваха съкрушителната сила на техниката и колосални маси хора, независимо от огромното страдание човешката индивидуалност се заличаваше, стапяше се в океана на общия ужас и общата болка. Човекът — интегралната единица в битката или в предназначената за унищожаване тълпа — се приравняваше по значение към нулата или към предназначена за изхвърляне смет. Античовечността и безизходният позор на падението на цивилизацията, неговите мащаби толкова потискаха психиката. че не оставяха място за индивидуално състрадание и за разбиране на болките на човека като близко същество.
Филмите от третото чекмедже разглеждаха отделни лица в едър план, показваха страданията и болестите, възникващи поради неразумния живот, поради откъсването от природата, неразбирането на потребностите на човешкия организъм и хаотичното, недисциплинирано раждане на децата. Мяркаха се гигантски градове, напуснати поради недостига на вода — разпадащи се купища разрушен бетон, желязо и издут асфалт. Огромни електроцентрали, замърсявани от тиня, язовирни стени, разрушени от размествания на земната кора. Гниещи заливи и заливчета на морета, чийто биологичен режим е бил нарушен, а водите им — отровени от натрупването на тежка вода при ускореното изпаряване на изкуствените плитки басейни по преградените реки. Гигантски ивици безжизнена пяна покрай опустелите брегове: черни — от нефтената мръсотия, бели — от милионите тонове миещи химикали, изсипани в моретата и езерата.
След това се заредиха в скръбна верига препълнени болници, психиатрични клиники и приюти за сакати и идиоти. Лекарите водеха отчаяна борба с непрекъснато увеличаващите се заболявания. Санитарно-бактериологичните знания бяха изтребили епидемичните болести, които атакуваха човека отвън. Но липсата на разумно разбиране на биологията в съчетание с премахването на строгия подбор на слабите бяха разклатили здравината на организма, придобита чрез подбор в продължение на милиони години. Неочаквани врагове нападаха човека отвътре. Разнообразните алергии, най-страшен представител на които беше ракът, дефектите на наследствеността и психическата непълноценност се ширеха и бяха станали същинско бедствие. Медицината, която, колкото и странно да е, на времето не била смятана за наука от първостепенна важност, продължавала да разглежда отделния човек като абстрактна числена единица и се оказала неподготвена за новите болестни форми. Още по-големи щети беше добавила грубата фалшификация. Въпреки че човечеството имаше пред очите си печалния опит от маниоката, батата и царевицата — скорбялната храна на най-древните общества от тропическите области, дори и през епохата на ЕРС от него не беше извлечена поука. Хората не искаха да разберат, че това изобилие на храна е привидно; че в действителност тя е непълноценна. След това настъпваше постепенното изтощаване от недостиг на белтъчини. Лошото хранене увеличаваше броя на немощните, отпаднали хора — тежко бреме за обществото.
На Фай Родис едва и? достигнаха сили да гледа измъчените от рак болни, жалките, дефектни деца, апатичните възрастни; пълните със сили хора, чиято енергия и жажда за дейност бе довела до износване на сърцето, нещо неизбежно в условията на тежък живот в миналите времена, и до преждевременна смърт.
Най-страшни от всичко се оказаха неустановените психози, които неусетно подкопаваха съзнанието на човека и обезобразяваха неговия живот и бъдещето на близките му. Алкохолизмът, садистичната злоба и жестокост, аморалността и неспособността за съпротива дори на минутните желания превръщаха на пръв поглед нормални хора в отвратителни скотове. И най-лошото беше, че тези случаи се установяваха твърде късно, Не съществуваха закони за предпазване на обществото от техните действия и те успяваха да осакатят морално много хора около себе си, а най-много собствените си деца въпреки изключителната самоотверженост на жените — техните съпруги, възлюбени и майки…
«А по-точно — помисли си Родис — благодарение на тази самоотверженост, на търпението и добрината от плахите филизи на първоначалната несдържаност и безволие са избуявали огромните цветя на злото. Нещо повече, търпението и кротостта на жените са помагали на мъжете да понасят тиранията и несправедливостта на общественото устройство. След като се унижавали и лакействували пред висшестоящите, те изливали позора си върху своето семейство. Най-деспотичните режими са съществували дълго време там, където жените са били най-потиснати и безправни: в мюсюлманските страни за древния свят, в Китай и Африка. Навсякъде, където жените са били превърнати в работен добитък, възпитаните от тях деца са се оказвали невежи и изостанали диваци».