Страница:
Естеството на лекуването, изградено върху стари представи, било изостанало от живота. Когато в процеса на развитие на обществото загинали религиите, вярата в задгробния живот, на силата на молитвата и в чудесата, мирогледът на назадничавия капиталистически строй навлязъл в безнадеждната задънена улица на неверието, празнотата и безцелността на съществуването. Това породило масови неврози всред възрастното поколение. Преувеличаването на заплахата от тотална война като похват на политическата агитация, постоянното напомняне за това във вестниците, по радиото и телевизията спомагало да се развият психози у младата част от населението — противоречивите стремежи час по-скоро да се изпитат всички радости на живота и да се избяга от неговата реалност. А лекарите се опитвали да лекуват по старите канони, останали от времена с други темпове, с друга напрегнатост на битието.
Автомобилите, благоустройството на жилищата и битовата техника съществено променили нормалното физическо натоварване на хората. Медицината продължавала да се ползува от опита, натрупан в съвсем други жизнени условия. Общото отслабване на организма, на мускулната, свързочната и скелетната система водело независимо от липсата на тежка работа до масово развитие на килите, дюстабанлъка, късогледството, до зачестяване на фрактурите, разширяване на вените, хемороиди, разрастване на полипите и слабост на сфинктерите с влошаване на храносмилането и чести явления на апандисит. Голям брой дефекти на кожата се дължели на лошата обмяна на веществата.
Озадачени от наплива на заболявания, лекарите оперирали безкрай, проклинали скучната рутина на «простите случаи» и не подозирали, че ги залива първата вълна на бедствието. А когато след общото отслабване на хората все по-често започнали да се срещат болести на увредената наследственост, само малцина най-добри умове можали да доловят в това Стрелата на Ариман. Най-голямото благо — намаляването на детската смъртност — се превърнало в бедствие, защото подарило на обществото безброй психически непълноценни, пълни кретени или физически дефектни по рождение хора. Тревожна изненада станало зачестяването на случаите, когато се раждали по две и по три деца едновременно, защото те, общо взето, понижавали равнището на здравето и психиката. Борбата с новото бедствие се оказала изключително трудна. То можело да се преодолее единствено при наличността на извънредно висока морална отговорност на всички хора и на проникване на науката чак до дълбините на молекулярните генетични апарати.
Евиза изброи още няколко коварни клопки, сложени от природата по прогресивния път на човечеството. Този път се заключавал във връщане към първоначалното здраве, но без предишната зависимост от безмилостната природа. Работата била да се излезе от нейните хекатомби, посредством които тя осъществява подобряването и усъвършенствуването на животинските видове, безмилостно отмъщавайки за несръчните опити на човека да се избави от нейната власт.
— И ние го постигнахме! — възкликна Евиза. — Всички ние сме здрави, силни и издръжливи по рождение. Само защото разбрахме, че нашето чудесно човешко тяло заслужава нещо по-добро от седенето по креслата и натискането на бутони. Нашите ръце — най-добрите инструменти, създадени от природата или от човека — искат изкусна работа, за да получат истинско удовлетворение. Дори нещо повече: за живота на ума си ние се борим не по-малко, отколкото за живота на тялото. Вие можете да научите какви са усилията, които ние трябваше да положим крачка по крачка в неравната борба. Неравна затова, защото дълбочината и всеобхватната мощ на природата до ден-днешен не са изчерпани и до ден-днешен човечеството неотклонно води сражение за своето умствено и физическо здраве и е готово да посрещне всяка атака на природните стихийни сили!
Краят на речта на Евиза предизвика нова вълна от одобрителен шум. Строгата, дори вдъхновена сериозност я напусна и тя се превърна в жизнерадостна, дори донякъде кокетна жена, която направи пред залата свободния поклон на една танцьорка. Метаморфозата засили възторжения рев сред медицинската младеж. На тормансианите изобщо им харесваше веселата сериозност на земляните, които никога не се шегуваха с големите чувства, не се подиграваха на никого и не се опитваха да си правят смешки за чужда сметка…
Евиза се върна на старото си място и продължи да наблюдава докладчиците. Те говореха разумни неща на равнището на науката на Торманс, съобщаваха за нови открития, но интересните идеи потъваха в изобилието от ненужни фрази. Мисълта се мяташе като хванато в капан животинче между словесните натрупвания на констатациите, отстъпленията, реминисценциите, просто — схоластиката на доказателствата.
Учените на Торманс много се занимаваха с отричане, унищожавайки словесно онова, което уж не може да съществува и не може да бъде изучавано. За известни явления на природата те твърдяха, че не съществували, защото не разбираха сложността на света. Това негативно течение в науката се ползуваше с най-голям успех сред повече жители на Ян-Ях, защото издигаше техния нищожен опит и ограничения им ум до равнището на «последна дума» на науката.
Мина доста време, а Евиза не можа да извлече почти нищо, заслужаващо внимание, с изключение на психологическите наблюдения. Навика да се говори на всяка цена тя си обясни с желанието за изтъкване на собствената личност пред другите. Освен това, изригвайки потоци от думи, човекът получаваше психологическо разтоварване, което беше необходимо в този свят на постоянна угнетеност и раздразнение. За нея ставаше все по-изморително да улавя мислите в километричните речи. Обявената почивка я зарадва. Евиза стана и се накани да намери уединено място, за да походи там и да си почине, но къде ти! — тя се оказа заобиколена от шумна тълпа възбудени тормансиани и тормансианки от всички възрасти, от младите практиканти до белокосите началници на болници и професори от медицинските институти.
Евиза намери с поглед своя главен лекар. Той се приближи към нея, разблъсквайки безцеремонно хората.
— Да ви заведа ли в стола да се подкрепите? Направете път, колеги «джи», гостенката ни е гладна и изморена!
На Евиза не и? се ядеше, особено в непознат стол. Тя губеше апетит от необяснимата омраза на жените, които раздаваха храната. В живота на Торманс всяка зависимост от някого се оказваше унизителна. Оня, когото молеха, се подиграваше и си придаваше важност, преди да изпълни прякото си задължение. За «кжи» бяха характерни отвращението или в най-добрия случай пълната незаинтересованост към работата им. «Джи» трепереха пред тях, докато чакаха и най-дребната услуга. В заводите и фабриките, където командуваха лилавите «змиеносци», положението беше друго. И най-малката съпротива се наказваше незабавно, най-често с изпращане в Двореца на нежната смърт. За сметка на това, когато не бяха наблюдавани от зорките очи на сановниците и стражите, «кжи» се подиграваха с «джи» колкото си искат. И те безропотно търпяха, защото знаеха, че всеки момент по решение на Съвета на Четиримата «кжи» могат да се превърнат в техни палачи. На Торманс всички се страхуваха най-много от машините. Масовото прилагане на механизми в ръцете на невъзпитани и озлобели хора създаваше повишена опасност. Транспортните катастрофи бяха станали ежедневно явление на Ян-Ях, за нормални се смятаха и дивашките разпри с дългожители.
Замислена, Евиза вървеше с главния лекар по алеята към ниската сграда, където се намираха столът и хотелът.
— Учуди ли ви, че аз се скрих зад храстите, а не се притекох на помощ на писателя? — попита внезапно главният лекар, търсейки погледа на спътничката си.
— Не — равнодушно му отвърна Евиза. На нея и? беше безразлична персоналната мотивировка на постъпката, която неизбежно произтичаше от обществения живот на Торманс.
— Аз можех да повредя ръцете си и да причиня вреда на много хора, като ги лиша от възможността да се оперират.
Неочаквано иззад дърветата изскочиха тълпа хора и с викове се втурнаха към тях. Главният лекар посивя, лицето му се изкриви от страх. Евиза, която остана спокойна, позна младите лекари, участници в конференцията. Те връхлетяха като вихър, избутаха главния лекар и образуваха плътен кръг около гостенката от Земята. Евиза си спомни как през един от първите и? дни в столицата тя беше поразена от тълпата, която заобикаляше една красива, ярко облечена жена. Това беше прочута артистка, както обясниха по-късно на Евиза. Тя раздаваше наляво и надясно заучени усмивки. Неколцина мъже с червени дрехи грубо разблъскваха също така безцеремонно напиращите хора. Достатъчно беше някой популярен човек да дойде на обществено място и стотици младежи се хвърляха към него, за да си изпросят нещо за спомен.
Сега самата астронавтка беше се озовала сред кръг от любопитни, за щастие само лекари. Пред нея стоеше усмихната, доста миловидна тормансианка; мургавата кожа, черната коса и блестящите и? тесни очи ярко се подчертаваха от прилепналата към тялото и? жълта дреха.
— Не ни се сърдете, задето ви спираме. Забелязахме, че искате да си отидете. Ние едва ли ще се срещнем още веднъж с вас! Имаме извънредно важни въпроси, нали няма да ни откажете…
— Няма да ви откажа — също така весело отговори и Евиза, — стига да мога. Моите знания са много ограничени… Какво ви интересува?
— Сексът! Разкажете ни как у вас на Земята се справят с тази причина за безброй беди, могъщ бич в ръцете на властта и призрак на най-висшето и лъжовно щастие. Разкажете или поне отговорете на въпросите, които ние не можехме да ви зададем в заседателната зала!
Евиза забеляза една полянка, заградена от меридионална алея с високи и гъсти дървета и защитена от жегата. Нейното предложение да отидат там се прие с възторг. Ниската и жилава трева се изпъстри от дрехите на насядалите в сянката хора, а Евиза се настани пред тях на една височинка, с подвити крака. Досмеша я — тя пак беше станала проповедничка. Сега пред нея стоеше по-друга цел, отколкото на конференцията, и Евиза можеше да говори, без да се опасява, че ще травматизира някого с формулировките си, които винаги изглеждат резки при разлика в интелектуалното възприемане. Евиза погледна тъмното небе на Торманс, премести погледа си върху лилавите ивици на сенките и почувствува как я подема музикалната логика на мисълта.
Тя се постара да предаде на тормансианите колкото може по-поетично стихотворението на древния руски поет:
«Една мъка всичко живо мъчи — що върви, лети и плува в дълбините — глад и страст могъща неразлъчни…» И напевния финал: «Вдигнали на болката камшика, любовта с глада напред ги тикат!»
— Човекът и на Земята, и у вас на Ян-Ях се е борил, за да премахне от живота си тези две сили, причиняващи болка. Отначало камшика на глада — и е получил масово затлъстяване. След това камшика на любовта, постигайки празнота и индиферентност на сексуалния живот. Човечеството на Ян-Ях ту отхвърля силата и значението на сексуалния живот, ту превъзнася това влечение, придавайки му доминантна тежест в живота. Това мятане от една крайност в друга вреди на половото възпитание.
— А нима при вас то съществува? — последва въпрос.
— Съществува и се смята за много важно. Човек трябва да се научи да владее тялото си, без да потиска своите желания и без да им се подчинява до разпуснатост.
— Нима любовта и страстта могат да се регулират?
— Понятието е неточно. Когато се пързаляте на гребена на вълна, трябва да балансирате изкусно, за да не паднете. Но когато искате да спрете, напущате вълната, изоставате от нея…
Евиза забеляза недоумението на слушателите си и се досети, че в моретата на Торманс няма такива големи приливни вълни и на слушателите не е познато пързалянето на сърф.
— На събранието аз споменах за двояката зависимост. Богатството на психиката идва от силното и здраво тяло, което от разностранната психика получава смелост, стремежи, неуморност и чувственост. Биохимията на човека е такава, че изисква постоянна алертност на мозъка до една пета от неговата мощност, а това се поддържа единствено от равнището на кетостероните — половите хормони в кръвта. Човекът плаща за това, ако се изразим с вашите думи, с постоянната еротична острота на чувствата. Ако сдържаме това чувство прекалено дълго, възникват нервни депресии и психически деформации, онова внезапно и поробващо влечение към случайни партньори, което на времето у нас е било наричано нещастна любов.
— Следователно човек има нужда от успокояване и трябва да го постига импулсивно, отведнъж — каза тормансианката, която беше повела разговора.
— Точно така.
— А къде остава в такъв случай любовта? Нали импулсът не може да трае дълго?
— Тази грешка е много древна! Човекът се е издигнал до истинската любов, но тук, у вас, продължават да смятат, както в пещерните времена, че любовта е само страст, а страстта — само полова връзка. Има ли нужда да ви говоря колко по-богата, по-ярка и по-продължителна е истинската влюбеност? Онова велико съответствие на всички стремежи, вкусове и мечти, което може да бъде наречено любов, и у нас, на Земята, не се намира лесно и просто. За нас думата «любов» е свещена, тя означава всеобхватно и разностранно чувство. Но и в най-тесния си смисъл чисто физическата, половата любов никога няма едностранен оттенък. То е нещо повече от наслада, то е служене на любимия човек и едновременно с него на красотата и обществото, понякога дори подчинявайки се на изискванията на генетичните закони в разрез с личните си вкусове, ако едните и другите не се покриват, при желание да се създават деца. А коварната сила на напрегнатите хормони ние сме се научили да пущаме на свобода, създавайки вътрешно спокойствие и хармония…
— Нима на Земята не са се научили да регулират тази сила химически, с лекарства? — попита един познат на Евиза неврохирург.
— По-добре е да не се намесваме в твърде сложната плетеница на хормоните, които крепят психофизиологическата основа на индивида, а да вървим по естествения път на еротичното възпитание.
— И вие обучавате на еротика девойките и младежите? Нечувано! — възкликна неврохирургът.
— На Земята това е започнало преди няколко хиляди години. Храмовата еротика на древна Гърция, Финикия и Индия, издигната до нивото на богослужение. Девадази — храмовите танцьорки изучавали и практикували ерос с такава интензивност, че напълно да изчерпят сексуалните стремежи на човека и да го насочат към други помисли. Такива са и тантрическите обреди за жените.
— Значи на Земята винаги е съществувал култ към страстта и жената? — попита една по-възрастна слушателка.
— У нас веднага биха заговорили за разюзданост и разврат…
— Далеч не е така! В първобитните общества, които възникнали много преди комунистическите ери, жените били сведени до нивото на работен добитък. Съществували уж «свещените» обреди на специални операции, като например клиторотомията, за да бъде лишена жената от сексуалната наслада.
— Защо? — уплашено възкликнаха тормансианите.
— Така жената нищо не искала, а покорно изпълнявала задълженията си на слугиня и детераждащ механизъм.
— А какви са били децата им?
— Прости и жестоки диваци, но нима е могло да бъде другояче?
— И вие сте се справили с това?
— Нали виждате тук нас, потомците на всички раси на Земята…
— Велика Змийо! Колко пречки има по пътя към истинската доброта в любовта! — помисли си гласно една млада тормансианка, седнала с кръстосани крака на първия ред.
— Всичко може да се постигне при умен и сериозен подход към половите въпроси. Няма нищо по-унизително и по-отвратително за мъжа от една жена, която иска от него невъзможното. За жената е оскърбителна необходимостта да се самоограничава, задължението да «спасява любовта», както са казвали едно време. И двата пола трябва да се отнасят еднакво сериозно към сексуалната страна на живота…
Раздаде се пренебрежително сумтене. Един висок лекар с някаква блестяща брошка на гърдите стана и се разходи пред редиците на слушателите, поглеждайки нахално Евиза.
— Аз очаквах други откровения от пратеничката на Земята. Тези са стари като Белите звезди. Какво практикувате вие — може би, така да се каже, начално запознаване на всяка двойка?
— Разбира се! За да станат двойка от трайно влюбени.
— Ами ако излезе нетрайно?
— И двамата ще получат разредка, тъй като владеят Ероса.
— У нас това е абсолютно невъзможно! Да не би земляните да са лишени от главното чувство в любовта — ревността? Да кажеш на цял свят: тази жена е моя!
— Такава ревност няма. Това е остатък от първобитния полов подбор — от съперничеството за самката или за самеца — все едно. По-късно, при установяването на патриархата, ревността процъфтявала на базата на инстинкта за собственост. Тя временно угаснала в еротично благоустроения живот на античното време и отново се възродила при феодализма, но тогава била свързана вече със страха от сравнението, с комплексите за непълноценност или унизеност. Между другото ужасната нетърпимост на вашата олигархия е явление от същата категория. Само някой да не бъде поставен по-горе, да не бъде смятан за по-добър! А нашите силни, спокойни жени и мъже не са ревниви, те приемат дори временното неразбиране. Но знаят, че висшето щастие на човека винаги се намира на края на неговите сили!
Опонентът погледна Евиза с преценяващ мъжки поглед.
— Вероятно това е възможно само защото вие, земляните, сте толкова студени, защото учудващо прекрасната ви външност по-скоро отблъсква, отколкото привлича.
Част от мъжете изръкопляскаха одобрително.
Евиза се разсмя звънливо.
— Докато вървяхме насам, чух част от разговора между някои от присъствуващите. Те оценяваха достойнствата ми със съвсем други изрази. Аз и сега чувствувам вниманието, адресирано до моите крака. — Евиза помилва кръглите си колена, които бяха се подали изпод късата рокля. — Аз нито за миг не съм преставала да усещам насоченото към мен желание. Следователно студенината не пречи на привлекателността и моят опонент не е прав.
Лекарите възнаградиха Евиза с одобрителни ръкопляскания.
— Ние наистина сме студени, докато не си дадем воля в еротиката, и тогава…
Евиза стана бавно, изправи се и цялата се напрегна, сякаш в минута на опасност. И тормансианите видяха метаморфозата на астронавтката. Устните и? се открехнаха, също като за песен или за неизречени думи, «тигровите» и? очи станаха почти черни. И без друго предизвикателно високата гръд на младата жена се издигна още по-високо, стройната и? шия се открои някак си на не много широките прави рамена с немислимо чиста и гладка повърхност, от вълнение под загара на голата и? кожа изби руменина. Спокойно разсъждаващата и приветлива учена бе изчезнала. Тя беше се превърнала в жена, олицетворение на пола си, с предизвикателна красота и сила, зовяща, страшна и съвсем леко презрителна…
Метаморфозата изглеждаше толкова поразителна, че слушателите отстъпиха назад.
— Змия, същинска змия! — чу се шепот на смаяните тормансианки.
Евиза се възползува от объркването, напусна поляната и никой не посмя да я спре.
Чеди вървеше бавно по улицата, тананикаше си тихо и се стараеше да сдържи песента, която напираше от душата и?. Искаше и? се да излезе на голям площад, тя отдавна чувствуваше, че не и? достига простор. Тесните стаи-кутийки, в които сега се намираше постоянно, непоносимо я потискаха. «Когато от време на време я налягаше страшна печал», Чеди излизаше да поскита. Тя отминаваше малките квартални градинки и мизерните площади и се стремеше да се добере до парка. Сега най-често ходеше сама. На няколко пъти я арестуваха «лилави» или хора със знака «око» на гърдите. Картата редовно я спасяваше. Цасор беше и? показала в нея един ред от знаци, подчертани със синя линия, който означаваше «да се оказва особено внимание». Както и? обясни Цасор, това беше категорична заповед, отнасяща се за всички тормансиани, където и да работят те — в стол, магазин, салон за фризури или в обществения транспорт, — да обслужат Чеди колкото може по-бързо и по-добре. Докато излизаше с Цасор, Чеди не използуваше картата и от опит се убеди колко трудно е за обикновения жител на столицата да си издействува не дори особено, а нормално добро отношение. Щом обаче картата се появеше на бял свят, грубите хора се прегъваха в унижени поклони, стремейки се в същото време час по-скоро да изпроводят опасната посетителка. Тези промени, предизвикани от страха, толкова отблъскваха Чеди, че тя използуваше картата само за отбрана срещу «лилавите». От няколко дена насам Чеди все не можеше да се свърже по СДФ нито с Евиза, нито с Вир, затова не беше се виждала и с Родис. Вир Норин живееше сред учени. Чеди реши да не се появява там без крайна необходимост. Тя разчиташе на скорошното връщане на Евиза и се чудеше какво ли би могло да я забави повече от едно денонощие. Чеди се запъти към дома на приятелката си пеш, без да се смущава от значителното разстояние и от глупавата планировка на града.
Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.
А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.
Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…
Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и? се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и? код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.
Домакинът, един стар бактериолог, постоянно отсъствуваше, защото се намираше в Здравните патрули. Дочу се гласът на домакинята, която канеше Чеди в съседната стая. На едно кресло с книга в ръцете седеше жена на средна възраст с разплакано лице. Оказа се, че Евиза не се е прибрала в къщи от четири дена насам. Жената попита разтревожено:
— Как мислите, нали вашата земна приятелка все пак ще се върне? Багажът и? остана тук!
— Разбира се, ще се върне. Но какво ви се е случило?
— Нещастие! Колко ми трябва вашата приятелка. Само тя може да ме спаси.
— Кажете какво има, може би аз веднага ще мога да ви помогна!
— Аз… — жената изхлипа. По бузите и? рукнаха сълзи. Чеди сложи ръка на главата и?.
— Не мога — жената вдигна книгата, — изобщо не мога да чета. Не виждам. Загубена съм. Аз изкарвах по нещо с правенето на извадки. А сега? Какво ще правя сега? Как ще живея?
— Първо се успокойте. Вие имате мъж и деца, те се нуждаят от вас.
— Страх ме е да остана безпомощна. Вие не разбирате. Книгите бяха единствената ми радост. На мен, излишната, безполезната, книгите ми дават всичко! — и сълзите пак рукнаха. — Не виждам. А нашите лекари не знаят как да ми помогнат.
Автомобилите, благоустройството на жилищата и битовата техника съществено променили нормалното физическо натоварване на хората. Медицината продължавала да се ползува от опита, натрупан в съвсем други жизнени условия. Общото отслабване на организма, на мускулната, свързочната и скелетната система водело независимо от липсата на тежка работа до масово развитие на килите, дюстабанлъка, късогледството, до зачестяване на фрактурите, разширяване на вените, хемороиди, разрастване на полипите и слабост на сфинктерите с влошаване на храносмилането и чести явления на апандисит. Голям брой дефекти на кожата се дължели на лошата обмяна на веществата.
Озадачени от наплива на заболявания, лекарите оперирали безкрай, проклинали скучната рутина на «простите случаи» и не подозирали, че ги залива първата вълна на бедствието. А когато след общото отслабване на хората все по-често започнали да се срещат болести на увредената наследственост, само малцина най-добри умове можали да доловят в това Стрелата на Ариман. Най-голямото благо — намаляването на детската смъртност — се превърнало в бедствие, защото подарило на обществото безброй психически непълноценни, пълни кретени или физически дефектни по рождение хора. Тревожна изненада станало зачестяването на случаите, когато се раждали по две и по три деца едновременно, защото те, общо взето, понижавали равнището на здравето и психиката. Борбата с новото бедствие се оказала изключително трудна. То можело да се преодолее единствено при наличността на извънредно висока морална отговорност на всички хора и на проникване на науката чак до дълбините на молекулярните генетични апарати.
Евиза изброи още няколко коварни клопки, сложени от природата по прогресивния път на човечеството. Този път се заключавал във връщане към първоначалното здраве, но без предишната зависимост от безмилостната природа. Работата била да се излезе от нейните хекатомби, посредством които тя осъществява подобряването и усъвършенствуването на животинските видове, безмилостно отмъщавайки за несръчните опити на човека да се избави от нейната власт.
— И ние го постигнахме! — възкликна Евиза. — Всички ние сме здрави, силни и издръжливи по рождение. Само защото разбрахме, че нашето чудесно човешко тяло заслужава нещо по-добро от седенето по креслата и натискането на бутони. Нашите ръце — най-добрите инструменти, създадени от природата или от човека — искат изкусна работа, за да получат истинско удовлетворение. Дори нещо повече: за живота на ума си ние се борим не по-малко, отколкото за живота на тялото. Вие можете да научите какви са усилията, които ние трябваше да положим крачка по крачка в неравната борба. Неравна затова, защото дълбочината и всеобхватната мощ на природата до ден-днешен не са изчерпани и до ден-днешен човечеството неотклонно води сражение за своето умствено и физическо здраве и е готово да посрещне всяка атака на природните стихийни сили!
Краят на речта на Евиза предизвика нова вълна от одобрителен шум. Строгата, дори вдъхновена сериозност я напусна и тя се превърна в жизнерадостна, дори донякъде кокетна жена, която направи пред залата свободния поклон на една танцьорка. Метаморфозата засили възторжения рев сред медицинската младеж. На тормансианите изобщо им харесваше веселата сериозност на земляните, които никога не се шегуваха с големите чувства, не се подиграваха на никого и не се опитваха да си правят смешки за чужда сметка…
Евиза се върна на старото си място и продължи да наблюдава докладчиците. Те говореха разумни неща на равнището на науката на Торманс, съобщаваха за нови открития, но интересните идеи потъваха в изобилието от ненужни фрази. Мисълта се мяташе като хванато в капан животинче между словесните натрупвания на констатациите, отстъпленията, реминисценциите, просто — схоластиката на доказателствата.
Учените на Торманс много се занимаваха с отричане, унищожавайки словесно онова, което уж не може да съществува и не може да бъде изучавано. За известни явления на природата те твърдяха, че не съществували, защото не разбираха сложността на света. Това негативно течение в науката се ползуваше с най-голям успех сред повече жители на Ян-Ях, защото издигаше техния нищожен опит и ограничения им ум до равнището на «последна дума» на науката.
Мина доста време, а Евиза не можа да извлече почти нищо, заслужаващо внимание, с изключение на психологическите наблюдения. Навика да се говори на всяка цена тя си обясни с желанието за изтъкване на собствената личност пред другите. Освен това, изригвайки потоци от думи, човекът получаваше психологическо разтоварване, което беше необходимо в този свят на постоянна угнетеност и раздразнение. За нея ставаше все по-изморително да улавя мислите в километричните речи. Обявената почивка я зарадва. Евиза стана и се накани да намери уединено място, за да походи там и да си почине, но къде ти! — тя се оказа заобиколена от шумна тълпа възбудени тормансиани и тормансианки от всички възрасти, от младите практиканти до белокосите началници на болници и професори от медицинските институти.
Евиза намери с поглед своя главен лекар. Той се приближи към нея, разблъсквайки безцеремонно хората.
— Да ви заведа ли в стола да се подкрепите? Направете път, колеги «джи», гостенката ни е гладна и изморена!
На Евиза не и? се ядеше, особено в непознат стол. Тя губеше апетит от необяснимата омраза на жените, които раздаваха храната. В живота на Торманс всяка зависимост от някого се оказваше унизителна. Оня, когото молеха, се подиграваше и си придаваше важност, преди да изпълни прякото си задължение. За «кжи» бяха характерни отвращението или в най-добрия случай пълната незаинтересованост към работата им. «Джи» трепереха пред тях, докато чакаха и най-дребната услуга. В заводите и фабриките, където командуваха лилавите «змиеносци», положението беше друго. И най-малката съпротива се наказваше незабавно, най-често с изпращане в Двореца на нежната смърт. За сметка на това, когато не бяха наблюдавани от зорките очи на сановниците и стражите, «кжи» се подиграваха с «джи» колкото си искат. И те безропотно търпяха, защото знаеха, че всеки момент по решение на Съвета на Четиримата «кжи» могат да се превърнат в техни палачи. На Торманс всички се страхуваха най-много от машините. Масовото прилагане на механизми в ръцете на невъзпитани и озлобели хора създаваше повишена опасност. Транспортните катастрофи бяха станали ежедневно явление на Ян-Ях, за нормални се смятаха и дивашките разпри с дългожители.
Замислена, Евиза вървеше с главния лекар по алеята към ниската сграда, където се намираха столът и хотелът.
— Учуди ли ви, че аз се скрих зад храстите, а не се притекох на помощ на писателя? — попита внезапно главният лекар, търсейки погледа на спътничката си.
— Не — равнодушно му отвърна Евиза. На нея и? беше безразлична персоналната мотивировка на постъпката, която неизбежно произтичаше от обществения живот на Торманс.
— Аз можех да повредя ръцете си и да причиня вреда на много хора, като ги лиша от възможността да се оперират.
Неочаквано иззад дърветата изскочиха тълпа хора и с викове се втурнаха към тях. Главният лекар посивя, лицето му се изкриви от страх. Евиза, която остана спокойна, позна младите лекари, участници в конференцията. Те връхлетяха като вихър, избутаха главния лекар и образуваха плътен кръг около гостенката от Земята. Евиза си спомни как през един от първите и? дни в столицата тя беше поразена от тълпата, която заобикаляше една красива, ярко облечена жена. Това беше прочута артистка, както обясниха по-късно на Евиза. Тя раздаваше наляво и надясно заучени усмивки. Неколцина мъже с червени дрехи грубо разблъскваха също така безцеремонно напиращите хора. Достатъчно беше някой популярен човек да дойде на обществено място и стотици младежи се хвърляха към него, за да си изпросят нещо за спомен.
Сега самата астронавтка беше се озовала сред кръг от любопитни, за щастие само лекари. Пред нея стоеше усмихната, доста миловидна тормансианка; мургавата кожа, черната коса и блестящите и? тесни очи ярко се подчертаваха от прилепналата към тялото и? жълта дреха.
— Не ни се сърдете, задето ви спираме. Забелязахме, че искате да си отидете. Ние едва ли ще се срещнем още веднъж с вас! Имаме извънредно важни въпроси, нали няма да ни откажете…
— Няма да ви откажа — също така весело отговори и Евиза, — стига да мога. Моите знания са много ограничени… Какво ви интересува?
— Сексът! Разкажете ни как у вас на Земята се справят с тази причина за безброй беди, могъщ бич в ръцете на властта и призрак на най-висшето и лъжовно щастие. Разкажете или поне отговорете на въпросите, които ние не можехме да ви зададем в заседателната зала!
Евиза забеляза една полянка, заградена от меридионална алея с високи и гъсти дървета и защитена от жегата. Нейното предложение да отидат там се прие с възторг. Ниската и жилава трева се изпъстри от дрехите на насядалите в сянката хора, а Евиза се настани пред тях на една височинка, с подвити крака. Досмеша я — тя пак беше станала проповедничка. Сега пред нея стоеше по-друга цел, отколкото на конференцията, и Евиза можеше да говори, без да се опасява, че ще травматизира някого с формулировките си, които винаги изглеждат резки при разлика в интелектуалното възприемане. Евиза погледна тъмното небе на Торманс, премести погледа си върху лилавите ивици на сенките и почувствува как я подема музикалната логика на мисълта.
Тя се постара да предаде на тормансианите колкото може по-поетично стихотворението на древния руски поет:
«Една мъка всичко живо мъчи — що върви, лети и плува в дълбините — глад и страст могъща неразлъчни…» И напевния финал: «Вдигнали на болката камшика, любовта с глада напред ги тикат!»
— Човекът и на Земята, и у вас на Ян-Ях се е борил, за да премахне от живота си тези две сили, причиняващи болка. Отначало камшика на глада — и е получил масово затлъстяване. След това камшика на любовта, постигайки празнота и индиферентност на сексуалния живот. Човечеството на Ян-Ях ту отхвърля силата и значението на сексуалния живот, ту превъзнася това влечение, придавайки му доминантна тежест в живота. Това мятане от една крайност в друга вреди на половото възпитание.
— А нима при вас то съществува? — последва въпрос.
— Съществува и се смята за много важно. Човек трябва да се научи да владее тялото си, без да потиска своите желания и без да им се подчинява до разпуснатост.
— Нима любовта и страстта могат да се регулират?
— Понятието е неточно. Когато се пързаляте на гребена на вълна, трябва да балансирате изкусно, за да не паднете. Но когато искате да спрете, напущате вълната, изоставате от нея…
Евиза забеляза недоумението на слушателите си и се досети, че в моретата на Торманс няма такива големи приливни вълни и на слушателите не е познато пързалянето на сърф.
— На събранието аз споменах за двояката зависимост. Богатството на психиката идва от силното и здраво тяло, което от разностранната психика получава смелост, стремежи, неуморност и чувственост. Биохимията на човека е такава, че изисква постоянна алертност на мозъка до една пета от неговата мощност, а това се поддържа единствено от равнището на кетостероните — половите хормони в кръвта. Човекът плаща за това, ако се изразим с вашите думи, с постоянната еротична острота на чувствата. Ако сдържаме това чувство прекалено дълго, възникват нервни депресии и психически деформации, онова внезапно и поробващо влечение към случайни партньори, което на времето у нас е било наричано нещастна любов.
— Следователно човек има нужда от успокояване и трябва да го постига импулсивно, отведнъж — каза тормансианката, която беше повела разговора.
— Точно така.
— А къде остава в такъв случай любовта? Нали импулсът не може да трае дълго?
— Тази грешка е много древна! Човекът се е издигнал до истинската любов, но тук, у вас, продължават да смятат, както в пещерните времена, че любовта е само страст, а страстта — само полова връзка. Има ли нужда да ви говоря колко по-богата, по-ярка и по-продължителна е истинската влюбеност? Онова велико съответствие на всички стремежи, вкусове и мечти, което може да бъде наречено любов, и у нас, на Земята, не се намира лесно и просто. За нас думата «любов» е свещена, тя означава всеобхватно и разностранно чувство. Но и в най-тесния си смисъл чисто физическата, половата любов никога няма едностранен оттенък. То е нещо повече от наслада, то е служене на любимия човек и едновременно с него на красотата и обществото, понякога дори подчинявайки се на изискванията на генетичните закони в разрез с личните си вкусове, ако едните и другите не се покриват, при желание да се създават деца. А коварната сила на напрегнатите хормони ние сме се научили да пущаме на свобода, създавайки вътрешно спокойствие и хармония…
— Нима на Земята не са се научили да регулират тази сила химически, с лекарства? — попита един познат на Евиза неврохирург.
— По-добре е да не се намесваме в твърде сложната плетеница на хормоните, които крепят психофизиологическата основа на индивида, а да вървим по естествения път на еротичното възпитание.
— И вие обучавате на еротика девойките и младежите? Нечувано! — възкликна неврохирургът.
— На Земята това е започнало преди няколко хиляди години. Храмовата еротика на древна Гърция, Финикия и Индия, издигната до нивото на богослужение. Девадази — храмовите танцьорки изучавали и практикували ерос с такава интензивност, че напълно да изчерпят сексуалните стремежи на човека и да го насочат към други помисли. Такива са и тантрическите обреди за жените.
— Значи на Земята винаги е съществувал култ към страстта и жената? — попита една по-възрастна слушателка.
— У нас веднага биха заговорили за разюзданост и разврат…
— Далеч не е така! В първобитните общества, които възникнали много преди комунистическите ери, жените били сведени до нивото на работен добитък. Съществували уж «свещените» обреди на специални операции, като например клиторотомията, за да бъде лишена жената от сексуалната наслада.
— Защо? — уплашено възкликнаха тормансианите.
— Така жената нищо не искала, а покорно изпълнявала задълженията си на слугиня и детераждащ механизъм.
— А какви са били децата им?
— Прости и жестоки диваци, но нима е могло да бъде другояче?
— И вие сте се справили с това?
— Нали виждате тук нас, потомците на всички раси на Земята…
— Велика Змийо! Колко пречки има по пътя към истинската доброта в любовта! — помисли си гласно една млада тормансианка, седнала с кръстосани крака на първия ред.
— Всичко може да се постигне при умен и сериозен подход към половите въпроси. Няма нищо по-унизително и по-отвратително за мъжа от една жена, която иска от него невъзможното. За жената е оскърбителна необходимостта да се самоограничава, задължението да «спасява любовта», както са казвали едно време. И двата пола трябва да се отнасят еднакво сериозно към сексуалната страна на живота…
Раздаде се пренебрежително сумтене. Един висок лекар с някаква блестяща брошка на гърдите стана и се разходи пред редиците на слушателите, поглеждайки нахално Евиза.
— Аз очаквах други откровения от пратеничката на Земята. Тези са стари като Белите звезди. Какво практикувате вие — може би, така да се каже, начално запознаване на всяка двойка?
— Разбира се! За да станат двойка от трайно влюбени.
— Ами ако излезе нетрайно?
— И двамата ще получат разредка, тъй като владеят Ероса.
— У нас това е абсолютно невъзможно! Да не би земляните да са лишени от главното чувство в любовта — ревността? Да кажеш на цял свят: тази жена е моя!
— Такава ревност няма. Това е остатък от първобитния полов подбор — от съперничеството за самката или за самеца — все едно. По-късно, при установяването на патриархата, ревността процъфтявала на базата на инстинкта за собственост. Тя временно угаснала в еротично благоустроения живот на античното време и отново се възродила при феодализма, но тогава била свързана вече със страха от сравнението, с комплексите за непълноценност или унизеност. Между другото ужасната нетърпимост на вашата олигархия е явление от същата категория. Само някой да не бъде поставен по-горе, да не бъде смятан за по-добър! А нашите силни, спокойни жени и мъже не са ревниви, те приемат дори временното неразбиране. Но знаят, че висшето щастие на човека винаги се намира на края на неговите сили!
Опонентът погледна Евиза с преценяващ мъжки поглед.
— Вероятно това е възможно само защото вие, земляните, сте толкова студени, защото учудващо прекрасната ви външност по-скоро отблъсква, отколкото привлича.
Част от мъжете изръкопляскаха одобрително.
Евиза се разсмя звънливо.
— Докато вървяхме насам, чух част от разговора между някои от присъствуващите. Те оценяваха достойнствата ми със съвсем други изрази. Аз и сега чувствувам вниманието, адресирано до моите крака. — Евиза помилва кръглите си колена, които бяха се подали изпод късата рокля. — Аз нито за миг не съм преставала да усещам насоченото към мен желание. Следователно студенината не пречи на привлекателността и моят опонент не е прав.
Лекарите възнаградиха Евиза с одобрителни ръкопляскания.
— Ние наистина сме студени, докато не си дадем воля в еротиката, и тогава…
Евиза стана бавно, изправи се и цялата се напрегна, сякаш в минута на опасност. И тормансианите видяха метаморфозата на астронавтката. Устните и? се открехнаха, също като за песен или за неизречени думи, «тигровите» и? очи станаха почти черни. И без друго предизвикателно високата гръд на младата жена се издигна още по-високо, стройната и? шия се открои някак си на не много широките прави рамена с немислимо чиста и гладка повърхност, от вълнение под загара на голата и? кожа изби руменина. Спокойно разсъждаващата и приветлива учена бе изчезнала. Тя беше се превърнала в жена, олицетворение на пола си, с предизвикателна красота и сила, зовяща, страшна и съвсем леко презрителна…
Метаморфозата изглеждаше толкова поразителна, че слушателите отстъпиха назад.
— Змия, същинска змия! — чу се шепот на смаяните тормансианки.
Евиза се възползува от объркването, напусна поляната и никой не посмя да я спре.
Чеди вървеше бавно по улицата, тананикаше си тихо и се стараеше да сдържи песента, която напираше от душата и?. Искаше и? се да излезе на голям площад, тя отдавна чувствуваше, че не и? достига простор. Тесните стаи-кутийки, в които сега се намираше постоянно, непоносимо я потискаха. «Когато от време на време я налягаше страшна печал», Чеди излизаше да поскита. Тя отминаваше малките квартални градинки и мизерните площади и се стремеше да се добере до парка. Сега най-често ходеше сама. На няколко пъти я арестуваха «лилави» или хора със знака «око» на гърдите. Картата редовно я спасяваше. Цасор беше и? показала в нея един ред от знаци, подчертани със синя линия, който означаваше «да се оказва особено внимание». Както и? обясни Цасор, това беше категорична заповед, отнасяща се за всички тормансиани, където и да работят те — в стол, магазин, салон за фризури или в обществения транспорт, — да обслужат Чеди колкото може по-бързо и по-добре. Докато излизаше с Цасор, Чеди не използуваше картата и от опит се убеди колко трудно е за обикновения жител на столицата да си издействува не дори особено, а нормално добро отношение. Щом обаче картата се появеше на бял свят, грубите хора се прегъваха в унижени поклони, стремейки се в същото време час по-скоро да изпроводят опасната посетителка. Тези промени, предизвикани от страха, толкова отблъскваха Чеди, че тя използуваше картата само за отбрана срещу «лилавите». От няколко дена насам Чеди все не можеше да се свърже по СДФ нито с Евиза, нито с Вир, затова не беше се виждала и с Родис. Вир Норин живееше сред учени. Чеди реши да не се появява там без крайна необходимост. Тя разчиташе на скорошното връщане на Евиза и се чудеше какво ли би могло да я забави повече от едно денонощие. Чеди се запъти към дома на приятелката си пеш, без да се смущава от значителното разстояние и от глупавата планировка на града.
Километър след километър вървеше тя, без да поглежда еднообразните къщи, стремейки се да открие скулптурите и паметниците, които на всяка планета отразяваха мечтите на народа, спомена за миналото, стремежа към прекрасното. На Земята много обичаха скулптурите и винаги ги слагаха на открити и уединени места. Тук човек намирал опора за мечтата си още през ония времена, когато заплесването по ненужни работи и теснотията на живота пречели на хората да се издигат над ежедневието. Огромно е могъществото на фантазията! В глад, студ и терор тя е създавала образите на прекрасни хора — независимо дали в скулптури, рисунки, книги, музика и песни, — побирала е в себе си широтата и тъгата на степта или морето. Всички те заедно преодолявали инферното, изграждайки първото стъпало на възхода. След него дошло второто стъпало — усъвършенствуването на самия човек, и третото — преобразяването на обществения живот. Така се създали трите първи велики стъпала на възхода и като основа на всички послужила фантазията.
А в град Средище на Мъдростта по площадите и парковете се издигаха обелиски или изображения на змии с поучителни надписи. От време на време се срещаха идолоподобни статуи на велики началници от различни периоди от историята на Ян-Ях, които въпреки разликата в облеклото си приличаха като близнаци по заплашителните непреклонно-волеви лица и пози. Изобщо липсваха скулптури, посветени просто на красотата на човека, на идеята, на върховете на постиженията. Тук-там стърчаха купища ръждясало желязо, сякаш разкривено в гърчовете на болната психика на своите създатели — това бяха остатъци от скулптури от епохата, предхождаща Века на глада, запазени за забавление на съвременните обитатели на Ян-Ях.
Когато минаваше край обществени сгради, Чеди не виждаше стъклописи или фрески: изглежда, могъществото на фантазията на изобразителното изкуство пречеше на владетелите, оспорвайки им властта над душите на хората. Разбира се, по-просто беше да се управлява тъмна и плоска психика, която притежава само най-примитивни потребности и не вижда път към нищо друго…
Чеди сви по една тясна уличка между еднакви червени сгради, украсени със старинни рисунки от черна керамика. Стори и? се, че по широките плоскости на стените се стичат огромни капки смола. Тук се намираха жилищата на «джи», подслонът на Евиза в столицата, Чеди набра известния и? код, който отваряше вратата, и в малкото антре помоли на висок глас за разрешение да влезе.
Домакинът, един стар бактериолог, постоянно отсъствуваше, защото се намираше в Здравните патрули. Дочу се гласът на домакинята, която канеше Чеди в съседната стая. На едно кресло с книга в ръцете седеше жена на средна възраст с разплакано лице. Оказа се, че Евиза не се е прибрала в къщи от четири дена насам. Жената попита разтревожено:
— Как мислите, нали вашата земна приятелка все пак ще се върне? Багажът и? остана тук!
— Разбира се, ще се върне. Но какво ви се е случило?
— Нещастие! Колко ми трябва вашата приятелка. Само тя може да ме спаси.
— Кажете какво има, може би аз веднага ще мога да ви помогна!
— Аз… — жената изхлипа. По бузите и? рукнаха сълзи. Чеди сложи ръка на главата и?.
— Не мога — жената вдигна книгата, — изобщо не мога да чета. Не виждам. Загубена съм. Аз изкарвах по нещо с правенето на извадки. А сега? Какво ще правя сега? Как ще живея?
— Първо се успокойте. Вие имате мъж и деца, те се нуждаят от вас.
— Страх ме е да остана безпомощна. Вие не разбирате. Книгите бяха единствената ми радост. На мен, излишната, безполезната, книгите ми дават всичко! — и сълзите пак рукнаха. — Не виждам. А нашите лекари не знаят как да ми помогнат.