Страница:
За три седмици Ола Дез уреди осемнайсет прожекции за няколко хиляди обитатели на Ян-Ях. На една от последните прожекции някакъв учен тормансианин с титлата «опознал змията» и с невероятното за езика на земляните име Чадмо Сонте Тазтот се усъмни във възможността за общ произход на човечеството на двете планети.
— Човекът на Ян-Ях е лош по самата си същина — заяви ученият. — Тя е наследена от прадедите, които са убивали, ревнували, хитрували и по този начин са си осигурявали съществуването; поради това всички усилия на най-добрите хора са се разбили в стената на душевната диващина, страха и недоверието. Щом човечеството на Земята се е издигнало на такава висота, то очевидно е от друг произход, с по-благородни душевни заложби.
Ола Дез си помисли, посъветва се с Рифт и Саин и извади една «звездичка» с филми за миналото. Не документални записи, а по-скоро сведения за разни исторически периоди, възстановени по архиви, мемоари и музейни колекции.
Смаяните до онемяване тормансиани видяха чудовищните бедствия, глухия и скучен живот на пренаселените градове, обществени «дискусии», където предупредителните и мъдри слова потъваха в рева на заблудените тълпи. По онова време великите постижения на науката и изкуството, на ума и въображението са карали средния човек да чувствува остро непълноценността си. Психологическите комплекси на унизеността и поверието в себе си пораждали агресивния стремеж за самоизтъкване на всяка цена.
Психолозите на Земята предсказали неизбежността на появяването на изсмукани от пръстите, безсмислени и болезнени форми на изкуството с цяла гама от преходи от абстрактните опити на бездарни хора да изразят неизразимото до психопатското раздробяване на образите в изображенията и в словопотоците на литературните произведения. Хората, които в болшинството си били невъзпитани, недисциплинирани и не знаели начините за самоусъвършенствуване, се стараели да избягат от неразбираемите проблеми на обществото и личния живот. Поради това станали неизбежни наркотиците, най-разпространени от които били алкохолът, оглушителната музика, празните, шумни игри и масовите зрелища, безкрайното набавяне на евтини предмети. В епохата на ЕРС размножаването на Земята не се ограничавало от нищо, в името на конкуренцията между народите и на военното надмощие на една нация над друга, докато на Торманс, където вече нямаше военни конфликти, раждаемостта не се регулираше по други съображения — за подбор на онези пет процента способни за учение хора, без които би спряла машината на цивилизацията.
Някои учени на Земята, отчаяни от назряващата опасност от постоянно ускоряващото се изродено капиталистическо развитие, призовавали да се хвърлят всички усилия в технологията на изкуствената храна и синтетичните стоки, смятайки, че всички беди идват от недостига на материални блага. Те свързвали с това глобалното разоряване на Земята, напомняйки, че човекът открай време е бил ловец и берач, а не земеделец.
«За правнуците ни — писал един учен — нашите сегашни грижи и опасения ще изглеждат като кошмарен сън на един невеж ум. Ние трябва да открием на нова сметка собствените си забравени качества и да реставрираме нашата Синя планета до истинската и? красота».
Във всеки случай най-пламенните ескаписти (Ескапизъм — тенденция към бягство от действителността, от реалния живот) започнали да изтрезняват, когато земляните направили първите колосални разходи за излитането в Космоса и разбрали огромните трудности на космическите полети, сложността на завладяването на междузвездното пространство и мъртвите планети от Слънчевата система. Тогава хората пак обърнали погледи към Земята, защото разбрали, че тя още дълго време ще трябва да служи за убежище на земното човечество, сепнали се и успели да я спасят от разрушаване.
— Велика Змийо! — възкликна Чадмо Сонте Тазтот. — Това толкова прилича на положението у нас, но как сте се справили с него?
— По труден и сложен път — отговори му Сол Саин, — който бил по силите само на колективния разум на планетата. За това е нужно не организираното отгоре мнение на неосведомената тълпа, а колективното обмисляне и признаването на правата върху базата на разбирането и правдивата информация. Тъй като хората на Земята били извънредно много, всичко това станало възможно едва след изобретяването на компютрите — сметачните машини. С помощта на тези машини у нас е била осъществена истинската борба за здравето на потомството и чистотата на възприятието започнала, когато учителите и лекарите били поставени над всички други професии на Земята. След въвеждането на диалектическото възпитание. От една страна, строго дисциплинирано, колективно, от друга — меко индивидуално.
Хората разбрали, че каквото и да става, те не бива да слизат с нито едно стъпало по-долу от вече постигнатото равнище на възпитанието, знанието и здравето. Само нагоре, по-нататък, напред, дори с цената на сериозни материални ограничения.
— Но на Ян-Ях също има сметачни машини, и то доста отдавна! Ние ги наричаме «пръстени на дракона» — не се успокояваше «опозналият змията».
— Аз като че ли се досетих каква е работата! — възкликна Сол Саин. — На Земята е имало голям брой народи, няколко големи култури, различни социални системи. В своето взаимопроникване или в пряката борба помежду си те са забавили образуването на монокултура и на световна държава дотогава, докато не се издигнало общественото съзнание и техниката не осигурила на обществото апаратурата, необходима за истинската комунистическа справедливост и колективност. Освен това заплахата от всеунищожаваща война принудила държавите да се отнасят сериозно една към друга в световната политика, така се наричала тогава националната конкуренция между народите.
— А при нас, на планетата Ян-Ях, която е населена фактически от един народ, при монокултурата развитието се оказало еднолинейно.
— И още преди да се опомните, на цялата планета се възцарила олигархическата система на държавния капитализъм! — възкликна Мента Кор и крайната възбуда на тормансианите показа правилността на твърдението и?.
След тази беседа инженер Таел помоли Фай Родис за извънредна среща.
Междувременно Евиза Танет беше установила, че създадените противотела в организмите на астронавтите са достатъчни, за да придобият имунитет. Тя им разреши да свалят скафандрите. Ликуващите земляни бяха готови да хвърлят омръзналата им броня още начаса. Фай Родис повика настрана Ген Атал:
— Тивиса и Тор са съобщили на «Тъмен пламък», че са приключили разглеждането на институтите и резерватите. Сега те искат да изследват изоставените градове и оцелелите първобитни гори в зоната на Огледалното море. Властите предупреждават за някаква си опасност, но независимо от това ние трябва да се запознаем със забранените области на планетата.
— Разбирам ви. Ако сме трима, опасността не е толкова страшна. Кога да излетя?
— Утре. Но Тивиса и Тор са решили засега да не свалят скафандрите си.
— А аз ще го сваля.
— Но ако двамата ви спътници бъдат в метал, а вие не, няма ли да наруши това единството на групата? Вие ще представлявате брънката с най-малка здравина.
— Да, ще трябва да походя още малко метален.
Ген Атал погледна Евиза. Тя му отвърна със съчувствено кимване, но инженерът по броневата защита не прочете в топазовите и? очи нужния отговор. Той се обърна към Родис и тъжно каза, че отива да приготви своя СДФ.
Щом Ген Атал се скри зад вратата, Родис погледна Евиза с укор, но тя се разсмя, отметна назад тъмночервената си глава и Родис съжали, че Ген Атал не я вижда в този миг.
— Никак не ми се иска да го огорчавам, но какво да правя?! — каза Евиза. — Елате. Аз отвикнах от нормалното усещане на тялото си, сякаш съм пораснала с люспи, като тормансианска змия.
Инженер Хонтеело Толо Фраел, който беше дошъл при Фай Родис, я чакаше в градинката, където за пръв път научи тайната на своята планета.
Фай Родис излезе при него, тананикайки си, с лека и гъвкава крачка, по къса домашна рокля от Земята. Стегнат корсаж с ниско открити рамене и широка поличка, препасана в талията с черна лента и падаща на свободни гънки. Ръцете и откритите до средата бедра бяха покрити с гладък червеникавокафяв загар, който хармонираше с бледозлатистия цвят на роклята. В това облекло предводителката на земляните беше загубила част от величието си, беше се подмладила и според тормансианина беше станала още по-прекрасна. Фай Родис вече беше свикнала с това, че и най-дребните промени във вида или постъпките им правеха неоправдано силно впечатление на жителите на Ян-Ях, и побърза да се притече на помощ на инженера.
— Случило ли се е нещо? — попита тя усмихната и добави: — Превръщам се в същинска жена от Ян-Ях, щом толкова често мисля за опасността.
— Опасност няма. Но трябва да се посъветвам с вас. —
Инженерът се озърна.
Родис натисна копчето на сигналната си гривна. Дочу се ситно трополене и в градината се появи послушната деветоножка, която беше запазила на купола си гарвановочерния цвят на скафандъра на своята господарка, Родис покри себе си и инженера със защитно поле.
— Видях се с моите приятели. Те ме накараха да дойда при вас. След гледането на филмите за вашата… и нашата — поправи се той — история всички мислят само за това, как да направим живота тук като земния. Преди да си заминете от нас за далечната Земя, вие трябва да ни оставите оръжие.
— Без знание оръжието ще донесе само вреда. Ако нямате ясна, обоснована и проверена цел, вие ще създадете само временна анархия, след която винаги се въдворява още по-зла тирания.
— Но какво да правим?
— По диалектическите закони за обратната страна желязната крепост на олигархическия режим е същевременно много слаба. Трябва да се изучават нейните опорни точки и системно да се нанасят удари по тях и тогава цялото здание ще рухне независимо от привидната му монолитност, защото то се крепи само на страха — отдолу догоре. Следователно на вас ви трябват малък брой мъжествени, смели и умни хора, за да съборите олигархията, и твърде много просто добри хора, за да построите истинското общество.
— Затова ли толкова настоявате за подготовката на народа? — попита Таел.
— Диалектическият парадокс се състои в това, че за изграждането на комунистическото общество е необходимо развитие на индивидуалността, но не и на индивидуализма на отделния човек. Нека има място за духовни конфликти, за неудовлетвореност и желание да се подобри светът. Между личното «аз» и обществото трябва да има граница. Ако тя се премахне, ще се получи тълпа, адаптирана маса, която изостава от прогреса толкова повече, колкото по-голяма е нейната адаптация. Винаги помнете, че настоящето фактически не съществува, съществува само процесът на преминаване на бъдещето в миналото. Този процес не може да бъде забавян, а още по-малко — спиран. А вашата олигархия е замразила развитието на обществото на Ян-Ях по неговия неизбежен път към комунизма, и то главно поради факта, че вие сте и? помагали да заздравява господството си. Вашите учени не бива да стават убийци независимо от почестите, привилегиите и подкупа. Помнете, че вашата обществена система се опира на потисничеството и терора. Всяко усъвършенствуване на тези методи неминуемо ще се обърне срещу самите вас.
Защото бедата е там, че «кжи» ви наричат убийци и имат право, макар че разпалването на взаимните обиди е изпитан похват на олигарсите.
— Вие не знаете колко далеч е стигнало развращаването на хората — каза Таел. — Имам предвид демагогията, уж всички хора са еднакви и е достатъчно само да се обработят, да се възпитат по съответния начин (също еднакво), за да получим единство на мисленето и способностите. В действителност се получи обратното. Фактическото неравенство породи море от лична завист, завистта породи комплекс за унизеност, в който се загуби класовото съзнание, целта и смисълът на борбата срещу системата. «Кжи» са против нас, ние сме против тях, а системата от векове си остава неприкосновена. Всеобщо отравяне с омраза и дълбоко неразбиране.
— Таел, не мога да ви позная! Да не би да започвате да се изморявате? Ами примерът на Земята? Единствено сериозните и продължителни усилия могат да превърнат безизходните кръгове на инферното в развиваща се безкрайна спирала. Ето че стигнахме до онова, от което започнахме.
— Не, не до него. Вие съгласихте ли се с обвиненията на «кжи» срещу нас?
— Да, Таел. В капиталистическата олигархия колкото по-горе стои една или друга класа, група или прослойка на стълбата на обществената йерархия, толкова повече са в нея убийците, преки и косвени, потенциални и реални. Има различни видове убийци — съзнателни и неволни. Едните постъпват така, защото са оръдия на властелините, другите — от невежество, когато пост с решаващо значение се заема от необразован, неук човек. «Джи», въпреки че сред тях има доста неуки и невежи, в болшинството си са знаещи и изобщо интелигентни хора. Когато те стават убийци, вината им е двойна. Видовете убийство са разнообразни. Убиват чрез несъответствие на изпълняваната работа и условията, в които се провежда тя. Отравят с отпадъци от производството и с миещи химикали реките и почвените води; с несъвършени недообмислени лекарства; с инсектициди, с фалшифицирана поевтинена храна. Убиват чрез разрушаването на природата, без която човекът не може да живее, убиват с построяването на градове и заводи на места, вредни за живеене, в неподходящ климат, посредством шума, който не се ограничава от никого и от нищо. Посредством зле обзаведените училища и болници и най-сетне — с неумелото управление, което поражда безброй лични нещастия, водещи към огромен спектър от нервни болести. И за всичко това са отговорни преди всичко «джи» — учените и технолозите, защото кой друг, ако не те, трябва да изследват причините, пораждащи убийствените последици. А случаите, когато «джи» се превръщат в преки убийци, въоръжавайки полицейските сили, предназначени за изтребване на несъгласните? Когато разработват изтезания и средства за психологическо потискане, когато създават оръжия за масово убийство? Според законите на Великия пръстен такива дейци подлежат на лишаване от възможността да се занимават с наука и дори на физическо отстраняване на диви планети.
Инженер Таел стоеше неподвижно пред Родис. Познатият и? израз на объркано дете все по-ясно се изписваше върху лицето му. Фай Родис почувствува, че трябва да подкрепи тормансианина и неговите приятели, като даде опора на нетренираната им психика.
— На вас като че ли ви трябва още един род оръжие, необходим за изкореняване на шпионирането, доносничеството и насилията. Това е ПАП — пулсационният анихилатор на късата памет. На кораба ще изработят няколко десетки ПАП, но вие не бива да ги пущате в действие, преди да ги размножите в стотици хиляди екземпляри.
— На мен не ми е ясно предназначението на ПАП — уморено каза Таел.
— Нали знаете, че има два вида памет? Те се управляват в мозъка от различни системи молекулярни механизми. Ако лишите човек от дългата памет, ще го превърнете в идиот. Но ако заличите късата памет, всичките отскоро получени сведения и внушени психощампи, вие ще обезвредите и най-опасния си враг, без да му отнемете възможността да пристъпи отново към каквато и да е дейност.
— Дори и към предишната ли?
— Дори и към нея. Но ще му се наложи да започне всичко отначало, както и на неговите учители.
— Но това е великолепно! А ако това оръжие бъде малко по размери…
— То е миниатюризирано, малко по-голямо от украшенията, които едно време са се носели на пръстите. Прибавете към него мъничкия дисектор на ДПА за разпознаване на психиката на човека.
Таел сграбчи поривисто ръката на Фай Родис, коленичи и притисна устни до крайчетата на пръстите и?. Родис трепна, чувствувайки, че този жест на архаично поклонение не и? е толкова неприятен, както би сметнала по-рано.
Глава осма
— Човекът на Ян-Ях е лош по самата си същина — заяви ученият. — Тя е наследена от прадедите, които са убивали, ревнували, хитрували и по този начин са си осигурявали съществуването; поради това всички усилия на най-добрите хора са се разбили в стената на душевната диващина, страха и недоверието. Щом човечеството на Земята се е издигнало на такава висота, то очевидно е от друг произход, с по-благородни душевни заложби.
Ола Дез си помисли, посъветва се с Рифт и Саин и извади една «звездичка» с филми за миналото. Не документални записи, а по-скоро сведения за разни исторически периоди, възстановени по архиви, мемоари и музейни колекции.
Смаяните до онемяване тормансиани видяха чудовищните бедствия, глухия и скучен живот на пренаселените градове, обществени «дискусии», където предупредителните и мъдри слова потъваха в рева на заблудените тълпи. По онова време великите постижения на науката и изкуството, на ума и въображението са карали средния човек да чувствува остро непълноценността си. Психологическите комплекси на унизеността и поверието в себе си пораждали агресивния стремеж за самоизтъкване на всяка цена.
Психолозите на Земята предсказали неизбежността на появяването на изсмукани от пръстите, безсмислени и болезнени форми на изкуството с цяла гама от преходи от абстрактните опити на бездарни хора да изразят неизразимото до психопатското раздробяване на образите в изображенията и в словопотоците на литературните произведения. Хората, които в болшинството си били невъзпитани, недисциплинирани и не знаели начините за самоусъвършенствуване, се стараели да избягат от неразбираемите проблеми на обществото и личния живот. Поради това станали неизбежни наркотиците, най-разпространени от които били алкохолът, оглушителната музика, празните, шумни игри и масовите зрелища, безкрайното набавяне на евтини предмети. В епохата на ЕРС размножаването на Земята не се ограничавало от нищо, в името на конкуренцията между народите и на военното надмощие на една нация над друга, докато на Торманс, където вече нямаше военни конфликти, раждаемостта не се регулираше по други съображения — за подбор на онези пет процента способни за учение хора, без които би спряла машината на цивилизацията.
Някои учени на Земята, отчаяни от назряващата опасност от постоянно ускоряващото се изродено капиталистическо развитие, призовавали да се хвърлят всички усилия в технологията на изкуствената храна и синтетичните стоки, смятайки, че всички беди идват от недостига на материални блага. Те свързвали с това глобалното разоряване на Земята, напомняйки, че човекът открай време е бил ловец и берач, а не земеделец.
«За правнуците ни — писал един учен — нашите сегашни грижи и опасения ще изглеждат като кошмарен сън на един невеж ум. Ние трябва да открием на нова сметка собствените си забравени качества и да реставрираме нашата Синя планета до истинската и? красота».
Във всеки случай най-пламенните ескаписти (Ескапизъм — тенденция към бягство от действителността, от реалния живот) започнали да изтрезняват, когато земляните направили първите колосални разходи за излитането в Космоса и разбрали огромните трудности на космическите полети, сложността на завладяването на междузвездното пространство и мъртвите планети от Слънчевата система. Тогава хората пак обърнали погледи към Земята, защото разбрали, че тя още дълго време ще трябва да служи за убежище на земното човечество, сепнали се и успели да я спасят от разрушаване.
— Велика Змийо! — възкликна Чадмо Сонте Тазтот. — Това толкова прилича на положението у нас, но как сте се справили с него?
— По труден и сложен път — отговори му Сол Саин, — който бил по силите само на колективния разум на планетата. За това е нужно не организираното отгоре мнение на неосведомената тълпа, а колективното обмисляне и признаването на правата върху базата на разбирането и правдивата информация. Тъй като хората на Земята били извънредно много, всичко това станало възможно едва след изобретяването на компютрите — сметачните машини. С помощта на тези машини у нас е била осъществена истинската борба за здравето на потомството и чистотата на възприятието започнала, когато учителите и лекарите били поставени над всички други професии на Земята. След въвеждането на диалектическото възпитание. От една страна, строго дисциплинирано, колективно, от друга — меко индивидуално.
Хората разбрали, че каквото и да става, те не бива да слизат с нито едно стъпало по-долу от вече постигнатото равнище на възпитанието, знанието и здравето. Само нагоре, по-нататък, напред, дори с цената на сериозни материални ограничения.
— Но на Ян-Ях също има сметачни машини, и то доста отдавна! Ние ги наричаме «пръстени на дракона» — не се успокояваше «опозналият змията».
— Аз като че ли се досетих каква е работата! — възкликна Сол Саин. — На Земята е имало голям брой народи, няколко големи култури, различни социални системи. В своето взаимопроникване или в пряката борба помежду си те са забавили образуването на монокултура и на световна държава дотогава, докато не се издигнало общественото съзнание и техниката не осигурила на обществото апаратурата, необходима за истинската комунистическа справедливост и колективност. Освен това заплахата от всеунищожаваща война принудила държавите да се отнасят сериозно една към друга в световната политика, така се наричала тогава националната конкуренция между народите.
— А при нас, на планетата Ян-Ях, която е населена фактически от един народ, при монокултурата развитието се оказало еднолинейно.
— И още преди да се опомните, на цялата планета се възцарила олигархическата система на държавния капитализъм! — възкликна Мента Кор и крайната възбуда на тормансианите показа правилността на твърдението и?.
След тази беседа инженер Таел помоли Фай Родис за извънредна среща.
Междувременно Евиза Танет беше установила, че създадените противотела в организмите на астронавтите са достатъчни, за да придобият имунитет. Тя им разреши да свалят скафандрите. Ликуващите земляни бяха готови да хвърлят омръзналата им броня още начаса. Фай Родис повика настрана Ген Атал:
— Тивиса и Тор са съобщили на «Тъмен пламък», че са приключили разглеждането на институтите и резерватите. Сега те искат да изследват изоставените градове и оцелелите първобитни гори в зоната на Огледалното море. Властите предупреждават за някаква си опасност, но независимо от това ние трябва да се запознаем със забранените области на планетата.
— Разбирам ви. Ако сме трима, опасността не е толкова страшна. Кога да излетя?
— Утре. Но Тивиса и Тор са решили засега да не свалят скафандрите си.
— А аз ще го сваля.
— Но ако двамата ви спътници бъдат в метал, а вие не, няма ли да наруши това единството на групата? Вие ще представлявате брънката с най-малка здравина.
— Да, ще трябва да походя още малко метален.
Ген Атал погледна Евиза. Тя му отвърна със съчувствено кимване, но инженерът по броневата защита не прочете в топазовите и? очи нужния отговор. Той се обърна към Родис и тъжно каза, че отива да приготви своя СДФ.
Щом Ген Атал се скри зад вратата, Родис погледна Евиза с укор, но тя се разсмя, отметна назад тъмночервената си глава и Родис съжали, че Ген Атал не я вижда в този миг.
— Никак не ми се иска да го огорчавам, но какво да правя?! — каза Евиза. — Елате. Аз отвикнах от нормалното усещане на тялото си, сякаш съм пораснала с люспи, като тормансианска змия.
Инженер Хонтеело Толо Фраел, който беше дошъл при Фай Родис, я чакаше в градинката, където за пръв път научи тайната на своята планета.
Фай Родис излезе при него, тананикайки си, с лека и гъвкава крачка, по къса домашна рокля от Земята. Стегнат корсаж с ниско открити рамене и широка поличка, препасана в талията с черна лента и падаща на свободни гънки. Ръцете и откритите до средата бедра бяха покрити с гладък червеникавокафяв загар, който хармонираше с бледозлатистия цвят на роклята. В това облекло предводителката на земляните беше загубила част от величието си, беше се подмладила и според тормансианина беше станала още по-прекрасна. Фай Родис вече беше свикнала с това, че и най-дребните промени във вида или постъпките им правеха неоправдано силно впечатление на жителите на Ян-Ях, и побърза да се притече на помощ на инженера.
— Случило ли се е нещо? — попита тя усмихната и добави: — Превръщам се в същинска жена от Ян-Ях, щом толкова често мисля за опасността.
— Опасност няма. Но трябва да се посъветвам с вас. —
Инженерът се озърна.
Родис натисна копчето на сигналната си гривна. Дочу се ситно трополене и в градината се появи послушната деветоножка, която беше запазила на купола си гарвановочерния цвят на скафандъра на своята господарка, Родис покри себе си и инженера със защитно поле.
— Видях се с моите приятели. Те ме накараха да дойда при вас. След гледането на филмите за вашата… и нашата — поправи се той — история всички мислят само за това, как да направим живота тук като земния. Преди да си заминете от нас за далечната Земя, вие трябва да ни оставите оръжие.
— Без знание оръжието ще донесе само вреда. Ако нямате ясна, обоснована и проверена цел, вие ще създадете само временна анархия, след която винаги се въдворява още по-зла тирания.
— Но какво да правим?
— По диалектическите закони за обратната страна желязната крепост на олигархическия режим е същевременно много слаба. Трябва да се изучават нейните опорни точки и системно да се нанасят удари по тях и тогава цялото здание ще рухне независимо от привидната му монолитност, защото то се крепи само на страха — отдолу догоре. Следователно на вас ви трябват малък брой мъжествени, смели и умни хора, за да съборите олигархията, и твърде много просто добри хора, за да построите истинското общество.
— Затова ли толкова настоявате за подготовката на народа? — попита Таел.
— Диалектическият парадокс се състои в това, че за изграждането на комунистическото общество е необходимо развитие на индивидуалността, но не и на индивидуализма на отделния човек. Нека има място за духовни конфликти, за неудовлетвореност и желание да се подобри светът. Между личното «аз» и обществото трябва да има граница. Ако тя се премахне, ще се получи тълпа, адаптирана маса, която изостава от прогреса толкова повече, колкото по-голяма е нейната адаптация. Винаги помнете, че настоящето фактически не съществува, съществува само процесът на преминаване на бъдещето в миналото. Този процес не може да бъде забавян, а още по-малко — спиран. А вашата олигархия е замразила развитието на обществото на Ян-Ях по неговия неизбежен път към комунизма, и то главно поради факта, че вие сте и? помагали да заздравява господството си. Вашите учени не бива да стават убийци независимо от почестите, привилегиите и подкупа. Помнете, че вашата обществена система се опира на потисничеството и терора. Всяко усъвършенствуване на тези методи неминуемо ще се обърне срещу самите вас.
Защото бедата е там, че «кжи» ви наричат убийци и имат право, макар че разпалването на взаимните обиди е изпитан похват на олигарсите.
— Вие не знаете колко далеч е стигнало развращаването на хората — каза Таел. — Имам предвид демагогията, уж всички хора са еднакви и е достатъчно само да се обработят, да се възпитат по съответния начин (също еднакво), за да получим единство на мисленето и способностите. В действителност се получи обратното. Фактическото неравенство породи море от лична завист, завистта породи комплекс за унизеност, в който се загуби класовото съзнание, целта и смисълът на борбата срещу системата. «Кжи» са против нас, ние сме против тях, а системата от векове си остава неприкосновена. Всеобщо отравяне с омраза и дълбоко неразбиране.
— Таел, не мога да ви позная! Да не би да започвате да се изморявате? Ами примерът на Земята? Единствено сериозните и продължителни усилия могат да превърнат безизходните кръгове на инферното в развиваща се безкрайна спирала. Ето че стигнахме до онова, от което започнахме.
— Не, не до него. Вие съгласихте ли се с обвиненията на «кжи» срещу нас?
— Да, Таел. В капиталистическата олигархия колкото по-горе стои една или друга класа, група или прослойка на стълбата на обществената йерархия, толкова повече са в нея убийците, преки и косвени, потенциални и реални. Има различни видове убийци — съзнателни и неволни. Едните постъпват така, защото са оръдия на властелините, другите — от невежество, когато пост с решаващо значение се заема от необразован, неук човек. «Джи», въпреки че сред тях има доста неуки и невежи, в болшинството си са знаещи и изобщо интелигентни хора. Когато те стават убийци, вината им е двойна. Видовете убийство са разнообразни. Убиват чрез несъответствие на изпълняваната работа и условията, в които се провежда тя. Отравят с отпадъци от производството и с миещи химикали реките и почвените води; с несъвършени недообмислени лекарства; с инсектициди, с фалшифицирана поевтинена храна. Убиват чрез разрушаването на природата, без която човекът не може да живее, убиват с построяването на градове и заводи на места, вредни за живеене, в неподходящ климат, посредством шума, който не се ограничава от никого и от нищо. Посредством зле обзаведените училища и болници и най-сетне — с неумелото управление, което поражда безброй лични нещастия, водещи към огромен спектър от нервни болести. И за всичко това са отговорни преди всичко «джи» — учените и технолозите, защото кой друг, ако не те, трябва да изследват причините, пораждащи убийствените последици. А случаите, когато «джи» се превръщат в преки убийци, въоръжавайки полицейските сили, предназначени за изтребване на несъгласните? Когато разработват изтезания и средства за психологическо потискане, когато създават оръжия за масово убийство? Според законите на Великия пръстен такива дейци подлежат на лишаване от възможността да се занимават с наука и дори на физическо отстраняване на диви планети.
Инженер Таел стоеше неподвижно пред Родис. Познатият и? израз на объркано дете все по-ясно се изписваше върху лицето му. Фай Родис почувствува, че трябва да подкрепи тормансианина и неговите приятели, като даде опора на нетренираната им психика.
— На вас като че ли ви трябва още един род оръжие, необходим за изкореняване на шпионирането, доносничеството и насилията. Това е ПАП — пулсационният анихилатор на късата памет. На кораба ще изработят няколко десетки ПАП, но вие не бива да ги пущате в действие, преди да ги размножите в стотици хиляди екземпляри.
— На мен не ми е ясно предназначението на ПАП — уморено каза Таел.
— Нали знаете, че има два вида памет? Те се управляват в мозъка от различни системи молекулярни механизми. Ако лишите човек от дългата памет, ще го превърнете в идиот. Но ако заличите късата памет, всичките отскоро получени сведения и внушени психощампи, вие ще обезвредите и най-опасния си враг, без да му отнемете възможността да пристъпи отново към каквато и да е дейност.
— Дори и към предишната ли?
— Дори и към нея. Но ще му се наложи да започне всичко отначало, както и на неговите учители.
— Но това е великолепно! А ако това оръжие бъде малко по размери…
— То е миниатюризирано, малко по-голямо от украшенията, които едно време са се носели на пръстите. Прибавете към него мъничкия дисектор на ДПА за разпознаване на психиката на човека.
Таел сграбчи поривисто ръката на Фай Родис, коленичи и притисна устни до крайчетата на пръстите и?. Родис трепна, чувствувайки, че този жест на архаично поклонение не и? е толкова неприятен, както би сметнала по-рано.
Глава осма
Трите слоя на смъртта
Стъпилото върху два пурообразни понтона корабче се плъзгаше по гладката повърхност на морето. Дългият залив на Екваториалния океан не случайно носеше името Огледално море. Разположено в пояс със спокойна атмосфера, по-близо до опашния полюс, това море почти не познаваше бури. Липсата на вливащи се в него големи реки запазваше водите му девствено чисти, тъмни в дълбочините и ослепително блестящи под червените лъчи на светилото на Торманс.
Ген Атал се възхищаваше на играта на цветовете зад кърмата, а Тивиса Хенако и Тор Лик се любуваха на необикновената чистота на морето.
В триъгълната издатина на каютата до лостовете за управление седяха двама тормансиани с лилава униформа, които непрекъснато гледаха напред и само от време на време си разменяха едносрични възклицания.
Те се насочваха право към стръмната бъчвоподобна планина. Нейната тъмносива каменна маса беше разсечена от клонестите жили на някаква червена скала също като от кървави артерии.
По-наляво, под планината, брегът беше облицован с каменни плочи. Зад крайбрежната улица се виждаха сгради, които хаотично се отдалечаваха от морето. Изоставеният град Чендин-Тот се намираше близо до превърнатата в резерват гора, последната на планетата Ян-Ях. Тук открай време се намирала областта на «привържениците на природата» — хората, които отхвърляли всеобщата урбанизация и се преселвали в тази зона с нездрав климат. Прекомерното увеличаване на населението на планетата наложило да бъде застроен и районът на резервата.
«Привържениците на природата» изчезнали, стопили се в общата маса на градските жители. Все пак един незначителен участък по първобитната гора оцелял от всепоглъщащото потребителство на шестнайсетмилиардното население на Торманс. Вероятно това беше станало случайно. Катастрофалната криза избухнала, преди да бъде изсечена последната гора. Жителите на много градове измрели и онези, които се намирали в по-неблагоприятни климатични зони, никога не били заселени отново.
Брегът се приближаваше. Земляните поискаха да се качат на покрива на каютата, която заместваше мостика, но придружителите се противопоставиха енергично. Те говореха много бързо с акцента на жителите на опашното полукълбо — изяждайки съгласните. Земляните, които бяха свикнали с ясното произношение на държавните радиопредавания и с бавния говор на чиновниците, едва-едва разбираха спътниците си. Стана ясно, че в Огледалното море има лимаи. Тези лакоми чудовища сграбчват с дългите си пипала всичко живо от откритата палуба и го отмъкват в дълбините. Броят им е несметен.
— Учудваща аналогия със земните морета — каза Тивиса. — Когато през Ерата на разединения свят били изтребени кашалотите, се размножили големите главоноги, с които трябвало да се води същинска война. Изобщо изтребването на който и да било вид незабавно нарушавало милионогодишното равновесие на природата. По силата на селективната насоченост на всяко зло дело, която ние сега наричаме Стрела на Ариман — СА, — на унищожаване се подлагали животните и растенията — предимно красивите, правещи впечатление, по-малко приспособени към новите условия за живот. Оставали главно вредните видове. Понякога те се размножавали фантастично бързо и буквално заливали с вълните на своята биомаса огромни пространства. Закона за преимущественото оцеляване на вредните форми там, където природата е била насилвана неумело от човека, са разбрали от собствен опит и тормансианите.
— Колко жалко, че такова прекрасно кристално море е населено с такива гадини! Аз бих искала да се окъпя тук, ако не беше скафандърът — тъжно завърши Тивиса.
— Ти не забелязваш ли навсякъде на Торманс една странна закономерност? — попита Тор Лик. — Във всички хубави места, здания, дори в хората се крие нещо лошо.
— Мили Афи (така на Земята наричаха галено астрофизиците) — Тивиса разчорли косата на Тор, — време е да се върнеш на звездолета. Носталгията започва да те наляга все по-често…
— Права си. Аз стъпих на тази опустошена планета като в засъхнала градина, от която няма изход!
— Нима човекът е можал да промени толкова цяла една планета? — попита Ген Атал, който за миг си представи неизтощимата щедрост на Земята.
— Ресурсите на всяка планета са ограничени — отговори Тор, — не можеш само да вземаш, без да даваш. Взетото може да се върне посредством благоустройване на планетата. Иначе, както е станало и при нас на Земята, настъпва неизбежно унищожаване на стабилизираните форми на живот, изтощаване на натрупаните в продължение на милиони години енергийни ресурси, което обрича на мизерия и бедност идните поколения. А ние сега се намираме на планета, която е била разорена не само от войните, но и от лекомисленото заешко размножаване. При експлоатирането на природните богатства те са държали сметка само за доходите, без да мислят за загубите, включително и откъм човешките ресурси.
— Да, ние видяхме много печални неща — съгласи се Тивиса, — избити са всички диви животни и едри птици, изловена е рибата, годните за ядене молюски и водорасли. Всичко това-е било употребено за храна по времето на катастрофалния Век на глада. Гонитбата за количество, евтиния и масовост на продукцията без далновидност отровила реките, езерата и моретата. Реките пресъхнали вследствие унищожаването на горите и силното изпаряване на водохранилищата на електроцентралите, след тях настъпило пресъхването и осоляването на езерата. Почти навсякъде водата за пиене не е по-евтина от храната. Тя едва достига за земеделието на тази печална планета. За обезсоляването и? няма достатъчно енергия. Тук няма големи полярни калпаци, следователно липсват и запаси от безсолен лед. А животновъдството… Видяхте ли добитъка им? Биологически това са козите, които на времето спасили библейската цивилизация, но унищожили цялата растителност по бреговете на Средиземно море.
— Но самите те разбират ли какво са направили? — попита Ген Атал. — Видяхте ли се с учени в биологическите институти?
— Струва ми се, че разбират. Но биологията им е архаична и се свежда предимно до селекцията, практическата анатомия, физиологията и медицинските и? отрасли. Животните им са изчезнали, преди те да успеят да ги изучат. Това е изгубено вече завинаги.
— «Завинаги»! Много често ми се случва да чувам тук тази непоносима за човека дума — каза Тор Лик, млъкна и се загледа в морето.
Кристалната вода отпред се набръчка. Отначало на земляните им се стори, че изплуваха преплетени водорасли. Но от неопределената маса се издигна цяла гора от синьозелени гърчещи се пипала. Те се издигаха на височина до четири метра над повърхността на морето, въртяха се и размахваха на всички страни сплесканите си червени краища.
Корабчето направи остър завой, земляните се блъснаха в стената на каютата, а лявата «пура» на понтона се издигна над водата. Двигателите зареваха и чудовището изчезна под надигналата се отзад вълна.
Двамата тормансиани започнаха да се препират тихичко и победи кормчията, който енергично показваше с ръка някъде настрана от облицования с камъни бряг.
— Няма да спрем точно пред града — поясни на пътниците си вторият тормансианин, — при кея е много дълбоко и могат да ни нападнат лимаите. Досега никой не ги е виждал толкова близо до града. Отстрана има плитчина, където лимаите не могат да стигат, там ще хвърлим котва. Само че ще трябва доста да заобиколите пеш.
— Не ни е страх от разстоянията — усмихна се Тивиса. — Но не ни е страх и от тия гадини — намеси се Тор Лик, — нашите СДФ ще ги пропъдят или унищожат!
— Защо да изтощаваме батериите? — възрази Тивиса. — Наистина Ген докара нови, но ни предстои дълъг път.
— Тивиса е права. На нас много ни говориха за някакви опасности. Освен това при подводно нападение ще трябва да изразходваме двойно повече енергия. — Тор Лик доближи ръце до челото си в знак, че се предава.
Под корабчето от дълбините изплува склонът на плитчината. Екипажът разреши на пътниците да излязат на палубата. В тежкия неподвижен въздух се долавяше миризма на азотен окис. Удивително гладкото зелено дъно се оказа слегната тиня. Зад кърмата се вдигнаха огромни кълба размътена утайка.
— Какво ти къпане, Тивиса! — посочи дъното Ген Атал. — Тук ще затънеш до шия.
Двигателите изреваха, наоколо кипна мътилка. Кормчията засили корабчето и го изхвърли на крайбрежната ивица от пясък и ситни валчести камъни. Оттук земляните лесно се прехвърлиха на брега по една широка дъска и прекараха своите деветоножки.
— Кога трябва да се върнем? — отсечено попита кормчията.
— Няма нужда — каза Тор и двамата моряци въздъхнаха с нескривано облекчение. — Ние ще отидем навътре в страната и ще прехвърлим планинската верига по посока към екватора, за да излезем в равнината Мен-Зин — продължи астрофизикът, поглеждайки от време на време картата, — там ще ни изпратят самолет.
— И ще разгледаме най-големия мъртъв град на опашното полукълбо Кин-Нан-Те — добави Тивиса.
— Кин-Нан-Те! — възкликна кормчията и млъкна. Другарят му го смушка, като същевременно се кланяше на земляните, и им пожела «змийски път: непреклонен и неотстъпен».
Моряците разклатиха корабчето. То се изскубна от плитчината и изчезна в Огледалното море.
Предоставени сами на себе си, земляните хвърлиха дрехите, навиха ги на стегнати вързопи и ги закрепиха за СДФ. След това трите разноцветни фигури: тъмнорубинена, малахитовозелена и кафявозлатна — тръгнаха с дълга неуморна крачка покрай брега към овалния площад на пристанището. Изоставеният град Чендин-Тот ги посрещна с убийственото еднообразие на къщите, училищата, бившите места за развлечение и болниците, което беше характерно за трескавото и небрежно строителство от епохата на «експлозията» на населението. Странният обичай да се струпват в пренаселените квартали сгради с различно предназначение обричаше на безрадостно затворничество децата, болните и старците, натикваше шумния транспорт в тесни каналообразни улици. Тивиса и Тор бяха наблюдавали всичко това в «живите» градове.
Ген Атал се възхищаваше на играта на цветовете зад кърмата, а Тивиса Хенако и Тор Лик се любуваха на необикновената чистота на морето.
В триъгълната издатина на каютата до лостовете за управление седяха двама тормансиани с лилава униформа, които непрекъснато гледаха напред и само от време на време си разменяха едносрични възклицания.
Те се насочваха право към стръмната бъчвоподобна планина. Нейната тъмносива каменна маса беше разсечена от клонестите жили на някаква червена скала също като от кървави артерии.
По-наляво, под планината, брегът беше облицован с каменни плочи. Зад крайбрежната улица се виждаха сгради, които хаотично се отдалечаваха от морето. Изоставеният град Чендин-Тот се намираше близо до превърнатата в резерват гора, последната на планетата Ян-Ях. Тук открай време се намирала областта на «привържениците на природата» — хората, които отхвърляли всеобщата урбанизация и се преселвали в тази зона с нездрав климат. Прекомерното увеличаване на населението на планетата наложило да бъде застроен и районът на резервата.
«Привържениците на природата» изчезнали, стопили се в общата маса на градските жители. Все пак един незначителен участък по първобитната гора оцелял от всепоглъщащото потребителство на шестнайсетмилиардното население на Торманс. Вероятно това беше станало случайно. Катастрофалната криза избухнала, преди да бъде изсечена последната гора. Жителите на много градове измрели и онези, които се намирали в по-неблагоприятни климатични зони, никога не били заселени отново.
Брегът се приближаваше. Земляните поискаха да се качат на покрива на каютата, която заместваше мостика, но придружителите се противопоставиха енергично. Те говореха много бързо с акцента на жителите на опашното полукълбо — изяждайки съгласните. Земляните, които бяха свикнали с ясното произношение на държавните радиопредавания и с бавния говор на чиновниците, едва-едва разбираха спътниците си. Стана ясно, че в Огледалното море има лимаи. Тези лакоми чудовища сграбчват с дългите си пипала всичко живо от откритата палуба и го отмъкват в дълбините. Броят им е несметен.
— Учудваща аналогия със земните морета — каза Тивиса. — Когато през Ерата на разединения свят били изтребени кашалотите, се размножили големите главоноги, с които трябвало да се води същинска война. Изобщо изтребването на който и да било вид незабавно нарушавало милионогодишното равновесие на природата. По силата на селективната насоченост на всяко зло дело, която ние сега наричаме Стрела на Ариман — СА, — на унищожаване се подлагали животните и растенията — предимно красивите, правещи впечатление, по-малко приспособени към новите условия за живот. Оставали главно вредните видове. Понякога те се размножавали фантастично бързо и буквално заливали с вълните на своята биомаса огромни пространства. Закона за преимущественото оцеляване на вредните форми там, където природата е била насилвана неумело от човека, са разбрали от собствен опит и тормансианите.
— Колко жалко, че такова прекрасно кристално море е населено с такива гадини! Аз бих искала да се окъпя тук, ако не беше скафандърът — тъжно завърши Тивиса.
— Ти не забелязваш ли навсякъде на Торманс една странна закономерност? — попита Тор Лик. — Във всички хубави места, здания, дори в хората се крие нещо лошо.
— Мили Афи (така на Земята наричаха галено астрофизиците) — Тивиса разчорли косата на Тор, — време е да се върнеш на звездолета. Носталгията започва да те наляга все по-често…
— Права си. Аз стъпих на тази опустошена планета като в засъхнала градина, от която няма изход!
— Нима човекът е можал да промени толкова цяла една планета? — попита Ген Атал, който за миг си представи неизтощимата щедрост на Земята.
— Ресурсите на всяка планета са ограничени — отговори Тор, — не можеш само да вземаш, без да даваш. Взетото може да се върне посредством благоустройване на планетата. Иначе, както е станало и при нас на Земята, настъпва неизбежно унищожаване на стабилизираните форми на живот, изтощаване на натрупаните в продължение на милиони години енергийни ресурси, което обрича на мизерия и бедност идните поколения. А ние сега се намираме на планета, която е била разорена не само от войните, но и от лекомисленото заешко размножаване. При експлоатирането на природните богатства те са държали сметка само за доходите, без да мислят за загубите, включително и откъм човешките ресурси.
— Да, ние видяхме много печални неща — съгласи се Тивиса, — избити са всички диви животни и едри птици, изловена е рибата, годните за ядене молюски и водорасли. Всичко това-е било употребено за храна по времето на катастрофалния Век на глада. Гонитбата за количество, евтиния и масовост на продукцията без далновидност отровила реките, езерата и моретата. Реките пресъхнали вследствие унищожаването на горите и силното изпаряване на водохранилищата на електроцентралите, след тях настъпило пресъхването и осоляването на езерата. Почти навсякъде водата за пиене не е по-евтина от храната. Тя едва достига за земеделието на тази печална планета. За обезсоляването и? няма достатъчно енергия. Тук няма големи полярни калпаци, следователно липсват и запаси от безсолен лед. А животновъдството… Видяхте ли добитъка им? Биологически това са козите, които на времето спасили библейската цивилизация, но унищожили цялата растителност по бреговете на Средиземно море.
— Но самите те разбират ли какво са направили? — попита Ген Атал. — Видяхте ли се с учени в биологическите институти?
— Струва ми се, че разбират. Но биологията им е архаична и се свежда предимно до селекцията, практическата анатомия, физиологията и медицинските и? отрасли. Животните им са изчезнали, преди те да успеят да ги изучат. Това е изгубено вече завинаги.
— «Завинаги»! Много често ми се случва да чувам тук тази непоносима за човека дума — каза Тор Лик, млъкна и се загледа в морето.
Кристалната вода отпред се набръчка. Отначало на земляните им се стори, че изплуваха преплетени водорасли. Но от неопределената маса се издигна цяла гора от синьозелени гърчещи се пипала. Те се издигаха на височина до четири метра над повърхността на морето, въртяха се и размахваха на всички страни сплесканите си червени краища.
Корабчето направи остър завой, земляните се блъснаха в стената на каютата, а лявата «пура» на понтона се издигна над водата. Двигателите зареваха и чудовището изчезна под надигналата се отзад вълна.
Двамата тормансиани започнаха да се препират тихичко и победи кормчията, който енергично показваше с ръка някъде настрана от облицования с камъни бряг.
— Няма да спрем точно пред града — поясни на пътниците си вторият тормансианин, — при кея е много дълбоко и могат да ни нападнат лимаите. Досега никой не ги е виждал толкова близо до града. Отстрана има плитчина, където лимаите не могат да стигат, там ще хвърлим котва. Само че ще трябва доста да заобиколите пеш.
— Не ни е страх от разстоянията — усмихна се Тивиса. — Но не ни е страх и от тия гадини — намеси се Тор Лик, — нашите СДФ ще ги пропъдят или унищожат!
— Защо да изтощаваме батериите? — възрази Тивиса. — Наистина Ген докара нови, но ни предстои дълъг път.
— Тивиса е права. На нас много ни говориха за някакви опасности. Освен това при подводно нападение ще трябва да изразходваме двойно повече енергия. — Тор Лик доближи ръце до челото си в знак, че се предава.
Под корабчето от дълбините изплува склонът на плитчината. Екипажът разреши на пътниците да излязат на палубата. В тежкия неподвижен въздух се долавяше миризма на азотен окис. Удивително гладкото зелено дъно се оказа слегната тиня. Зад кърмата се вдигнаха огромни кълба размътена утайка.
— Какво ти къпане, Тивиса! — посочи дъното Ген Атал. — Тук ще затънеш до шия.
Двигателите изреваха, наоколо кипна мътилка. Кормчията засили корабчето и го изхвърли на крайбрежната ивица от пясък и ситни валчести камъни. Оттук земляните лесно се прехвърлиха на брега по една широка дъска и прекараха своите деветоножки.
— Кога трябва да се върнем? — отсечено попита кормчията.
— Няма нужда — каза Тор и двамата моряци въздъхнаха с нескривано облекчение. — Ние ще отидем навътре в страната и ще прехвърлим планинската верига по посока към екватора, за да излезем в равнината Мен-Зин — продължи астрофизикът, поглеждайки от време на време картата, — там ще ни изпратят самолет.
— И ще разгледаме най-големия мъртъв град на опашното полукълбо Кин-Нан-Те — добави Тивиса.
— Кин-Нан-Те! — възкликна кормчията и млъкна. Другарят му го смушка, като същевременно се кланяше на земляните, и им пожела «змийски път: непреклонен и неотстъпен».
Моряците разклатиха корабчето. То се изскубна от плитчината и изчезна в Огледалното море.
Предоставени сами на себе си, земляните хвърлиха дрехите, навиха ги на стегнати вързопи и ги закрепиха за СДФ. След това трите разноцветни фигури: тъмнорубинена, малахитовозелена и кафявозлатна — тръгнаха с дълга неуморна крачка покрай брега към овалния площад на пристанището. Изоставеният град Чендин-Тот ги посрещна с убийственото еднообразие на къщите, училищата, бившите места за развлечение и болниците, което беше характерно за трескавото и небрежно строителство от епохата на «експлозията» на населението. Странният обичай да се струпват в пренаселените квартали сгради с различно предназначение обричаше на безрадостно затворничество децата, болните и старците, натикваше шумния транспорт в тесни каналообразни улици. Тивиса и Тор бяха наблюдавали всичко това в «живите» градове.