— Ще имаме време да си починем. Фай Родис предупреди да се доближим до планетата колкото може по-бавно, откъм дневната и? страна, без да използуваме локаторите и да сигнализираме.
   — Промъкваме се като древни ловци към диво животно — недоволно се усмихна Сол Саин.
   — Не ви ли харесва? — учуди се Див Синбел.
   — В това има нещо грозно — да се спотайваш, да се приближаваш скришом!
   — Фай Родис каза, че не бива да тревожим обитателите на Торманс. Ако те са враждебно настроени към гостите от Космоса, тогава пристигането на «Тъмен пламък» ще предизвика възмущение, а на нас ще ни се наложи месец-два да се въртим на орбита около планетата, докато усвоим езика и се запознаем с обичаите им. Ако те се научат, че над планетата им лети звездолет, в момента ние дори не ще можем да им обясним какво търсим тук!
   — Цефеяните нали са им обяснили?!
   — Вероятно като са заучили една-две фрази. И са получили отказ. А ние не бива да го получаваме — прекалено далечен беше пътят и Торманс е нашата цел, а не случайно забелязана планета — каза Див Симбел.
   — А не прилича ли това на нескромно надничане иззад ъгъла? — не се предаваше Сол Саин. — Тези методи подхождат на древните хора, а не на общество от висша форма… Ето го и нашия социолог! Вие на какво мнение сте, Чеди? — Инженер-кибернетикът и? преразказа разговора.
   Тя се замисли, после решително заяви:
   — Би било недостойно за хора от Земята и от нашата ера да дойдем, да погледнем скришом, а после тихичко да се върнем обратно. Ние не бихме причинили никаква вреда, но това… да надничаш в стаята на човек, когато той нищо не подозира… Ние ще им обясним, когато кацнем на планетата, и те ще ни разберат.
   — Ами ако не ни разберат и не ни приемат? — настояваше Сол Саин и очите му се присвиваха подигравателно.
   — Не знам какво бих решила. Аз съм съгласна с Родис.
   — И аз мисля по същия начин — каза инженер-пилотът. — Още повече, че вие и двамата изпущате една съществена подробност. От грамадната височина, на която можем да осъществяваме устойчив орбитален полет, ние ще видим само най-общи подробности от живота на планетата. И ще можем да хващаме само онези предавания, които са предназначени за цялата планета. С други думи, ще видим и чуем само явния обществен живот, А за да разберем техните език и норми на поведение, повече не ни е и нужно.
   — Правилно, Див! Аз не можах да се сетя веднага за този прост факт. Какво ще кажете, Сол?
   Инженер-кибернетикът разпери ръце в знак на съгласие.
   — И още нещо — продължи Див Симбел. — Те нямат високи изкуствени спътници и ние няма да нарушим нищо в тяхната съобщителна система.
   — А може би изобщо нямат спътници, нито високи, нито ниски? — попита Сол Саин.
   — Скоро ще видим — каза Див Симбел.

Глава трета
Над Торманс

   «Екваториална скорост на планетата гама 1 дроб 16, период на завъртане 22 земни часа…» — докладваше суматорът, произнасяйки думите с нечовешка яснота. Широката лента на записите се поемаше от приемателя на пътния дневник. Автоматите на «Тъмен пламък» грижливо изследваха Торманс, без да пропущат нито една подробност.
   — Учудва ме количеството въглероден окис в долните слоеве на атмосферата — каза Тор Лик. — А колко ли още е разтворен в океаните! Това ми прилича на палеозойската геологическа ера на Земята, когато въглеродният окис още не бил свързан частично с процесите на карбонизация.
   — Дали не е оранжериен ефект? — осведоми се Сол Саин.
   — Тук климатът, общо взето, е мек и постоянен. Екваторът на Торманс стои «вертикално» в сравнение със земния, тоест перпендикулярно към плоскостта на еклиптиката, а оста на въртене е ориентирана по голямата полуос на орбитата…
   — Недостигът на вода може да унищожи тези предимства — намеси се Гриф Рифт, който четеше кривите от сондирането на повърхността, — площта на океаните е петдесет и пет на сто, а медианното отклонение на колебанията за дълбочината — един-два километра.
   — Само по себе си това още не говори за недостиг на влага — каза Тор Лик, — ние ще изследваме баланса на изпаряването, наситеността с водни пари, разпределението на това изпаряване от въздушните потоци. При такъв климат големи запаси от лед на полюсите не могат да се очакват — ние изобщо и не ги виждаме. Липсват и полярни фронтове, и изобщо силни размествания на въздушните маси.
   Хората продължаваха работата си край приборите. От време на време те хвърляха поглед към шахтата за визуален обзор, която беше им отворил Ген Атал. Тази шахта пронизваше дебелите стени на кораба, завършваше с широк прозорец от прозрачна итриева керамика и чрез система от огледала позволяваше да се наблюдава планетата с просто око.
   В прозрачния прозорец под звездолета планетата се движеше едва забележимо. «Тъмен пламък» се въртеше малко по-бавно от планетата, на височина двайсет и две хиляди километра; така беше по-удобно да се наблюдава повърхността на Торманс. Облачната покривка, която отначало беше се сторила на земляните загадъчно плътна, на екватора бе значително разкъсана. Под големите пролуки преминаваха оловни морета, кафяви равнини, наподобяващи степи или гори, жълти вериги и масиви на разрушени ниски планини. Наблюдателите постепенно свикваха с изгледа на планетата и все по-голям брой подробности по снимките започнаха да им стават ясни.
   Торманс, който беше почти еднакъв по размери със Земята и и? приличаше по много общи черти от планетарен характер, рязко се различаваше от нея в подробностите на своята планетография. Моретата заемаха обширна област на екватора, а континентите бяха изместени към полюсите. Разделени от меридиални проливи, по-точно морета, континентите образуваха нещо като два венеца, всеки от четири сегмента, разширяващи се към екватора и стесняващи се към полюсите, подобни на земната Южна Америка. Отдалеч и отгоре повърхността на планетата създаваше впечатление за симетричност, рязко различаваща се от сложните очертания на моретата и сушата на Земята. Големите реки течаха предимно от полюсите към екватора и се вливаха в екваториалния океан или в неговите заливи. Между тях се виждаха обширни клинове ненапоявана суша, очевидно пустини.
   — Какво ще каже планетологът — по навик присви очи Сол Саин, — чудновата планета, а?
   — Няма нищо чудновато! — важно му отговори Тор Лик. — По-древна е от нашата Земя, но се върти по-бързо. Следователно полярната ондулация на континентите е протекла по-бързо и е отишла по-далеч, отколкото при нас. Симетрията — по-точно приликата между едното и другото полукълбо — е въпрос на случайност. Вероятно дълбините на Торманс са по-спокойни от земните — не са толкова резки издиганията и спусканията, липсват или са малко действуващите вулкани, по-слаби са земетресенията. Всичко това е закономерно, учудващо е друго…
   — Обогатяването с въглероден окис, съчетано с високо съдържание на кислород, нали? — възкликна Гриф Рифт.
   — Прекалено много естествено гориво са употребили тормансианите. Тук ще ни бъде трудно да дишаме и ще трябва да избягваме дълбоките вдлъбнатини на релефа. За сметка на това наситеното с въглероден окис море ще е прозрачно като през най-древните геологически епохи на Земята… сигурно с голямо количество варовикова утайка по дъното. Всичко това не съответствува на броя на населението, който са констатирали цефеяните преди двеста и петдесет години.
   — Тук съществуват доста противоречия между планетографията и демографията — съгласи се Гриф. — Може би не си струва да правим опити да ги разгадаваме, докато не слезем на ниска орбита. Щом като липсват изкуствени спътници, то освен рискът да бъдем открити нищо не ни пречи да обиколим планетата на каквато си искаме височина.
   — Особено след като сме събрали всичко още от първата орбита — разпалено го подкрепи Тор Лик.
   — Чеди и Фай още са заети. Нашата лингвистка можа да получи текстове с достатъчна дължина, за да си изясни структурата на езика по метода на Кам Амат. Фай Родис иска, когато наближим планетата и започнем да гледаме телевизионните предавания, вече да разбираме говора на тормансианите.
   — Това е разумно! Да се избягнат неточните асоциации, от които се образуват устойчиви шаблони, спъващи разбирането.
   — О, вас, планетолозите, добре ви подготвят! Дори и по психология.
   — Отдавна е било забелязано несъвършенството на физикокосмолозите, които са се съсредоточавали само върху своята област. Без представа за човека като фактор от планетен мащаб са били допускани опасни грешки. Сега за това се държи сметка — каза Тор Лик, стана и спря ленивото движение на жълтата лента.
   — И в същото време вие значително сте напреднали в специалността си. Едва завършили Херкулесовите подвизи, вие сте изобретили хипсоболометъра и сте открили от спътник гигантския медно-живачен пояс, за който геолозите и до ден-днешен спорят като за твърде рядко изключение — добави Гриф Рифт.
   Младият планетолог се изчерви от удоволствие и за да прикрие смущението си, добави:
   — А това изключение се простира на дълбочина двайсет километра едва ли не под целия Синайски щит!…
   Планетологът не трябваше да чака дълго. Само след няколко дена (нощите на такава височина на обиколките бяха много къси) «Тъмен пламък» неусетно се спусна на орбита, висока по-малко от половината диаметър на Торманс, и за да не изразходва много енергия, увеличи относителната си скорост.
   Чеди и Фай Родис окачиха по стените на кръглата зала хипнотаблици на езика на Торманс. Щом свършеше пряката си работа, всеки член на екипажа идваше тук и потъваше в съзерцаване на схемите, като същевременно прослушваше и запомняше подсъзнателно звученето и смисъла на думите от чуждия език. На не съвсем чуждия — по семантиката и алдеологията си той много приличаше на древните езици на Земята и представляваше странна смесица на думи от Източна Азия и от разпространения в края на ЕРС английски език. Също като земния, езикът на Торманс беше общопланетен, но с някакви остатъчни диалекти в различните полукълба на планетата. Земляните трябваше да им измислят условни наименования, аналогични със земните. Полукълбото, с което Торманс вървеше напред по орбитата си, те нарекоха Северно, а задното — Южно. Както се изясни по-късно, астрономите на Торманс ги наричаха съответно главно и опашно — полукълба на Живота и Смъртта.
   Всеобщността на езика улесняваше задачата на изследователите, но промяната на височината на звука и носовото, ту провлечено, ту ускорено произношение се оказа много по-трудно от земното, с неговия ясен и чист изговор.
   — За какво служи това? — ядосваше се Гриф Рифт, най-изоставащият от всички ученици на Чеди. — Нима човек не може да изрази нюанса на мисълта си с една дума в повече, вместо да вие, кряка и мяука? Не представлява ли това връщане към онези наши прадеди, които са скачали по клоните?
   — За тях е по-просто да произнесат една и съща дума по различен начин, променяйки смисъла — възрази му Тивиса, която според израза на командира «мяукаше» виртуозно.
   — А на мен ми е по-лесно да запомня десет думи, отколкото да вия по средата или в края на вече известната — мръщеше се недоволно Гриф. — Не е ли все едно дали думите ще бъдат сто или сто и петдесет хиляди?
   — Не е все едно, когато правописът толкова се различава от произношението, както е при тормансианите — авторитетно заяви Чеди.
   — Как е могло да възникне толкова глупаво раздалечаване?
   — От недалновиден консерватизъм. То се е наблюдавало и у нас през времената преди световния език и преди рационализацията на разноречието, извършването на която било наложено от появата на преводните машини. С ускореното развитие на обществото езикът започнал да се променя и обогатява, а правописът си оставал на предишното равнище. Дори се вършело нещо още по-лошо: правописът настойчиво бил опростяван, за да се улесни езикът на мързеливите или тъпите хора, докато общественото развитие изисквало все по-голямо усложняване.
   — И в резултат на това езикът губел фонетичното си богатство, нали?
   — Неизбежно. Всъщност процесът е бил по-сложен. Например всеки народ на Земята едновременно с издигането на своята култура е обогатявал и битовия си език, който изразявал чувствата, описвал видимия свят и вътрешните преживявания. След това, когато се задълбочило разделението на труда, се появил техническият, професионалният език. С развитието на техниката той ставал все по-богат, докато броят на думите в него не надхвърлил общоемоционалния език, който, напротив, обеднявал. И аз подозирам, че общоемоционалният език на Торманс е също толкова беден, колкото нашият в края на ЕРС, и дори още по-беден.
   — Означава ли това превес на професионалния живот над свободното време?
   — Без всякакво съмнение. При всеки човек времето за самообразование, изкуство, спортуване и дори просто за общуване с другите хора е било малко. Много по-малко, отколкото за неговите задължения към обществото и необходимите за живота му работи. Възможно е и друго — неумението да използува свободното си време за самообразование и самоусъвършенствуване. И едното, и другото са признаци на лоша организация и ниско равнище на общественото съзнание. Фай родис казва, че в прочетените от нас текстове на радиопредаванията на Торманс има толкова малко смисъл, както у нас през древните исторически периоди от ЕРС, когато отпечатаните на листове лошокачествена хартия ежедневни бюлетини с новини, телевизионните и радиопредаванията съдържали не повече от три до пет процента полезна информация. Освен това Родис подозира от наличието на голям брой семантични стереотипи, че писмеността на планетата, кой знае защо, е на ниско равнище на развитие. Но ние още не сме я виждали, тъй като разшифровахме езика по записите на паметните машини.
   — И писмеността ли ще учим? — шеговито въздъхна Вир Норин. — Тогава има много да се въртим над Торманс!
   — Няма да е чак толкова много — утеши го Чеди. — Сега работата ще стане по-интересна. Днес Ола Дез започна да засича телевизионните предавания и вероятно най-късно утре ние ще видим живота на Торманс.
   Те го видяха. Телевизията на Торманс не беше достигнала твърде прецизната ендопластична техника на Земята, но предаванията се оказаха ясни, с добра цветова гама.
   Екипажът на «Тъмен пламък», с изключение на дежурните, се настаняваше пред грамадния стереоекран и с часове наблюдаваше чуждия живот. Хората на Торманс толкова приличаха на земните, че вече никой не се съмняваше в правотата на предположението на историците за съдбата на трите звездолета от ЕСО. Странно чувство завладяваше екипажа, сякаш гледаха собствените си масови представления на исторически теми. Те виждаха гигантски градове, пръснати далеч един от друг по планетата. Като същински въртопи те бяха всмукали в себе си основната маса на населението. Вътре в тях хората на Торманс живееха в теснотията на големите сгради, под които в лабиринтите на подземията се извършваше ежедневната техническа работа. Всеки град, заобиколен от пояс келяви горички, ги разсичаше с широки пътища също като с пипала, проточени към обширните ниви, засети с някакви растения, които приличаха на земните соя и картофи и се отглеждаха, в огромни количества. Най-големите градове се намираха близо до бреговете на екваториалния океан, на онези участъци от делтите на реките, където каменистата почва даваше опора на големите сгради. Отдалечените от реките и от обработените ниви колосални площи суша бяха заети от сухи степи с рядка тревоподобна растителност и безкрайно еднообразни храсталаци.
   В поясите от обработена земя поразяваше липсата на постоянни селища. Някакви скучни постройки, дълги и ниски изморяваха окото с повтарянето на еднообразието навсякъде — и в главното, и в опашното полукълбо, край големите градове и около по-малките концентрации на населението. Тежки машини се движеха сред облаци прах; те обработваха почвата или прибираха реколтата; не по-малко тежки каруци с грохот се носеха по гладките и широки пътища.
   Земните наблюдатели дълго не можеха да разберат защо вдигат такъв шум тези огромни машини, докато не се сетиха, че чудовищният грохот се дължи просто на лошата конструкция на двигателите и лошото пасване на частите.
   Час след час, без да смеят да нарушат мълчанието, за да не пречат на другарите си, обитателите на Земята наблюдаваха живота на далечната планета, замаяни от изобилието на първите впечатления. От време на време ту едни, ту други членове на екипажа на «Тъмен пламък» ставаха и се оттегляха в онази част от кръглата зала, зад тънката преградка, където на дълга маса се сервираше храната. Там хората разменяха впечатления, ядяха и пак се връщаха при екраните. защото ги беше страх да изпуснат дори един час от времето. през което работеше телевизията на Торманс. Фактически не на Торманс, а на планетата Ян-Ях, както се наричаше тя на тормансиански език. Но името Торманс бе заседнало толкова здраво в съзнанието на членовете на експедицията през всичките тези месеци, когато то беше главният ориентир на размислите им, че продължаваха да го използуват.
   Разбраха и кой е главният град на планетата, чието име, преведено на езика на Земята, означаваше Средище на Мъдростта.
   И преди всичко се потвърди предположението на Фай Родис, че писмеността на Торманс представлява система от сложни знаци — идеограми, за чието усвояване дори на острите умове на земляците щеше да е необходимо много време. За щастие съществуваше опростен комплект от писмени знаци, който се използуваше в ежедневния живот и в банализирания език на печатните новини. Нови таблици украсиха стените на залата в «Тъмен пламък». Украсиха, защото изписването на знаците отговаряше на естетическото чувство на екипажа на звездолета. Техните сложни плетеници приличаха на изящни абстрактни рисунки. Текстовете се пишеха или с черно на яркожълта хартия, или пък с интензивна тъмнозелена боя върху бледосинкав фон.
   — Колко е красиво в сравнение с жалката простота на нашата линейна азбука! — възхищаваше се Ола Дез. — Може би след завръщането си трябва да предложим азбуката на Торманс в СВУ — Съвета за всеобщи усъвършенствувания.
   — Не мисля така — възрази и? Фай Родис, — азбуки от този вид вече са били използувани на Земята, и то векове наред. Консерваторите на всички времена и народи изтъквали тяхното предимство пред чисто фонетичните, подобни на онези, които са дали началото на нашата линейна писменост. Те доказвали, че в качеството си на идеограми тези знаци се четат с общ смисъл от народи, които говорят на различни езици…
   — И буквите стават не само абстрактни знаци или символи с конкретен смисъл — поде Ола Дез. — Ето защо те са толкова много!
   — И твърде малко за целия обем на експоненциално разширяващата се човешка мисъл — добави Чеди Даан.
   — Вие правилно сте забелязали главното противоречие — потвърди Фай Родис, — всяко нещо на този свят се плаща, и предимствата на идеографската писменост започват да стават нищожни с развитието на културата и науката. За сметка на това стократно се засилва недостатъкът и? — смисловата вкаменелост, която спомага за изоставането на мисленето, за забавянето на неговото развитие. Сложната красива писменост, изразяваща хиляди нюанси там, където са нужни милиони, се превръща в архаизъм, в подобие на пиктограмите на хората от каменния век, от които тя безспорно е произлязла.
   — Аз отдавна се предадох, Фай! — засмя се Ола Дез. — В СВУ сто на сто ще ме обявят за привърженичка на пещерното мислене. Благодаря ви, че ме избавихте от позора.
   — Едва ли в СВУ ще се отнесат толкова безпощадно към вас — със същия тон и? отговори Фай Родис. — В този Съвет мнозинството са мъже, и при това скептици. Едно съчетание. неустойчиво пред лицата от нашия пол, особено с вашите данни.
   — Вие се шегувате — сериозно каза Чеди, — а на мен ми се струва трагично толкова дългото съществуване на идеограмите на Торманс. Това сочи неизбежна изостаналост в мисленето…
   — По-точно, забавяне на прогреса и архаика на формите — поправи я Родис, — изостаналостта предполага сравнение. С кого? Ако приемем, че с нас, то на какво историческо равнище? Нашето съвременно е значително по-високо. Отминали са толкова векове на добър, разумен и задружен живот, на жадно опознаване на света, на щастие от обогатяването с красота и радост. Кой от нас би отказал да живее през тези времена?
   — Аз — обади се Вир Норин. — Нашите прадеди са знаели толкова малко. Аз не бих могъл…
   — И аз — съгласи се Фай Родис, — но пред нас също се простира безграничният океан на познанието, както и пред тях. Емоционална разлика няма. А личното достойнство, мечтите и любовта, приятелството и разбирателството — всичко, което ни отглежда и възпитава? По това ние сме еднакви. Защо тогава да отричаме на Торманс правото на сходно стъпало? Само заради изостаналата писменост ли? Още повече, че главното доказателство за тормансианството очевидно отпада. Нашите демографи не потвърждават колосалната численост на населението, установена от цефеяните. Разликата е десетократна!
   — Невероятно! — поклати глава Гриф Рифт. — Във всичко друго цефеяните се представиха като добри планетографи. Грешка ли е това, или…
   — Рязко спадане на числеността — довърши Фай Родис. — Може би. Но тогава това е катастрофа, а ние не забелязахме нищо особено.
   — Катастрофата не е задължителна — възрази Тивиса Хенако.
   — От посещението на цефеяните са се минали повече от два века. Нека вземем средната продължителност на живота, характерна за началото на ЕСО — седемдесет години. През един период, равен на четворна продължителност на живота, населението на Торманс е могло да намалее още по-значително или, напротив, да нарасне по чисто вътрешни причини.
   — На мен ми се струва, че вътрешните причини са най-лошият вид катастрофа — каза Чеди, — Засега планетата Ян-Ях не ми харесва по нейните телевизионни предавания!
   Сякаш за да оправдае думите на Чеди, от дълбините на стереоекрана се дочу мелодична музика, която само от време на време се прекъсваше от дисонансни удари и вопли. Пред тях се появи площад на една височина, постлан с нещо като сивокафеникаво стъкло. Стъклена пътека пресичаше площада и водеше до една стълба от същия материал. Украсеното с високи вази и масивни стълбове от сив камък стълбище само след няколко стъпала стигаше до една стъклена сграда, която блестеше на червеното слънце. Лекият фронтон се крепеше от ниски колони, свързани с причудливо преплетени пиластри от яркожълт метал. Лек дим се виеше над двете грамадни черни чаши пред входа.
   По стъкления път се движеше тълпа от млади хора. Те размахваха къси палки и удряха с тях звънтящи и кънтящи дискове. Някои носеха на преметнати през рамо каиши малки червенозлатни кутийки, настроени на една и съща музика, която земляните бяха причислили към зеленосинкавия спектър.
   Досега цялата музика на Торманс, която те бяха чували, принадлежеше само към червеното и жълтото ветрило на тоналностите и мелодиите.
   Камерата на телевизионния приемател се приближи към вървящите. Те имаха яркожълти наметала, изпъстрени със зинали сгърчени черни змии.
   Всеки от мъжете подаде ръка на спътничката си. Продължавайки да се движат, обърнати в профил към стълбата, те изведнъж запяха, по-точно — пронизително се завайкаха. Виещият напев бе подет от всички, които ги съпровождаха.
   Чеди Даан, Фай Родис и Тивиса Хенако, които най-добре от всички бяха овладели езика на Торманс, заслушаха напрегнато. Щракна специалният филтър на звукозаписа, който модулираше ускорения неясен говор.
   — Те възпяват ранната смърт, защото я смятат за главно задължение на човека спрямо обществото! — възкликна Тивиса Хенако.
   Фай Родис мълчеше, наведена към екрана, както правеше всеки път, когато видяното я смайваше. Чеди Даан затули лицето си с длани и започна да повтаря набързо преведения напев, чиято мелодия отначало беше им се харесала:
   — «Висша мъдрост е да прегърнеш смъртта, докато си пълен със здраве и сили, и да избегнеш тъгите на старостта и неизбежните страдания, които ни дава жизненият опит…
   Така си отиват хората в топлата нощ, след като са се събрали вечерта с приятели…
   Така си отиват в свежата утрин след прекарана с любимите нощ, тихо затваряйки вратата на цъфналата градина на живота.
   А могъщите мъже — опора и закрила — излизат, затръшвайки вратата. Последният удар отеква в мрака на подземията на времето, които крият както бъдещето, така и миналото…»
   Чеди спря да превежда, погледна учудено Фай Родис и добави:
   — Те пеят, че дългът на смъртта идвал на двайсет и шестата година! Сега изпращат онези четиримата до Храма на нежната смърт.
   — Как може да съществува подобно общество? — с негодувание извика Ола Дез, забравила добрия тон. — На колкото по-високо стъпало са социалната структура и науката, толкова по-късно узрява човек.
   — Тъкмо затова ние, биолозите, още от древността на ЕРС преди всичко сме си поставяли за цел продължаването на живота, по-точно — на младостта — каза Нея Холи, без да откъсва поглед от изкачващата се по стъпалата тормансианска процесия.
   — У нас човек поради сложността на живота и огромния обем на информацията се смята за дете, докато не извърши Херкулесовите подвизи. Още двайсет години продължава младостта, зрелостта настъпва едва към четирийсетата година. След това ние имаме пред себе си седемдесет години или дори цял век зрелост, изпълнена с енергия, могъщ труд и опознаване на живота. Вместо десет-двайсет години — както в древността. Някога човек се е смятал за стар на четирийсет години. Аз щях да съм бабичка — каза Фай Родис.