Ефремов Иван Антонович. Часът на Бика

   Всички съобщителни канали се свеждаха до два — сегмент 46 в опашното полукълбо и двойния канал, насочен към град Средище на Мъдростта. Те се издигаха над планетата до отразяващия отвъдатмосферен слой и оттам като водопад падаха надолу, покривайки фуниеобразно широка площ. Излъчвателите на главния канал приличаха на очи в купола на «Тъмен пламък», денем хвърлящи стъклена синевина, а вечер светещи жълто. Тези бдителни очи всяваха страх сред тормансианите. В недрата на кораба в сфероида на пилотската кабина седеше неотлъчно дежурен, който наблюдаваше седемте зелени светлинки на горната ивица на наклонената плоскост на пулта. Нощем обикновено дежуреха мъжете заради древната привичка на този пол да бди през нощта, останала от онези незапомнени времена, когато с настъпващата тъмнина около жилището или катуна на човека бродели опасни хищници.
   Седмиците се нижеха една след друга и редовните срещи с другарите по ТВФ смекчаваха остротата на разлъката и опасенията. Див Симбел дори предложи оптическите индикатори да бъдат превключени към звуковата алармена система и да се прекратят дежурствата при пулта. Гриф Рифт отхвърли това мнимо усъвършенствуване.
   — Ние нямаме право да лишаваме другарите си от нашата загриженост. Благодарение на нея те чувствуват подкрепа и връзка с това късче от земния свят — командирът на звездолета посочи кораба с широк горд жест. — Там, на Земята, всеки от нас се намираше в психическо поле на доброжелателно внимание и грижа. Тук непрекъснато чувствуваме нещо чуждо, хаотично и зло. Ние никога досега не сме били толкова самотни, а душевната самота е още по-лоша от откъснатостта ни от света, с който сме свикнали. Това е много тягостно при тежки изпитания.
   Една вечер Гриф Рифт седеше пред пулта с личните сигнали, сложил лакти на полираната дъска и подпрял с юмруци тежката си глава.
   Зад него бавно и безшумно се появи Сол Саин.
   — Защо не ви свърта на едно място. Сол? — попита го Рифт, без да се обръща. — Неспокоен ли сте?
   — Аз приличам на бегач, който е започнал спринта, но е бил спрян далеч преди финала. Трудно понасям принудителното безделие.
   — Че нали се заехте с опаковането на получената информация?
   — Това работа ли е? Ние толкова рядко успяваме да се доберем до нещо ценно.
   — Бедата е, че тормансианите не сътрудничат с нас, понякога направо ни пречат.
   — Почакайте още малко. Ние ще установим връзки с хората, а не с учрежденията на властта.
   — Дано това стане по-скоро! Толкова ми се иска да им направим добро. И то колкото може повече. А така просто ми иде да пропуша някой лек наркотик.
   — Какво говорите, Сол!
   Инженер Сол Саин вдигна глава и зелените светлинки придадоха болезнен цвят на неговото сухо лице с изопната гладка кожа.
   — Може би това е неизбежно в нашите условия?
   — Какво имате предвид, Сол?
   — Безсилието. Невъзможно е да се пробие най-здравата от всички стени — психологическата стена, с която са ни оградили…
   — Но защо да не може? Аз на ваше място бих използувал знанията и конструкторския си талант, за да подготвя най-важните инструменти за жителите на Торманс. Те са им много нужни.
   — И кое според вас е най-важното?
   — Индикатор на враждебността и оръжие. И едното, и другото миниатюризирано до краен предел, с размерите на копче, на малка тока или женска обица.
   — И оръжието ли?
   — Да! От бомбичките с УБТ до лъчевите пронизвачи.
   — УБТ? Как можете да мислите за това и да смятате за аморално моето мимолетно желание да пропуша? Колко хора са загинали от УБТ преди две хиляди години у нас, а и на други планети?
   — А колко са се спасили, разгромявайки с него ордите от убийци?
   — Не мога да призная правотата ви. Това е било необходимо в древните времена и ние го знаем само от книгите. Аз не мога… — Сол Саин млъкна, като видя колко внезапно се изправи командирът.
   Лявата горна зелена светлинка потъмня, мигна един-два пъти и пак засия спокойно. Съсредоточеното лице на Гриф Рифт се оживи, големите му, инстинктивно стиснати юмруци се отпуснаха. Сол Саин въздъхна облекчено. И двамата мълчаха дълго.
   — Много ли я обичате, Рифт? — Сол Саин докосна ръката на Гриф Рифт, — Не ви питам от любопитство — твърдо каза той, — защото и аз…
   — Кой? — отсечено попита Рифт.
   — Чеди! — отговори Сол Саин, долови сянка на учудване, мярнала се в погледа на командира, и добави: — Да, малката Чеди, а съвсем не великолепната Евиза!
   Рифт гледаше лявата горна светлинка и предпазливо докосваше с пръсти външния ред бутони по таблото, сякаш се поддаваше на изкушението да поиска връзка със столицата на Торманс.
   — Обречеността на Родис я отделя от мен, а зад гърба ми също стои сянката на смъртта — Рифт стана, разходи се няколко пъти из кабинета и се приближи до Сол Саин с едва забележимо смущение.
   — Има една древна песенчица: «Не знам какво ме чака в тъмното отпред, но ме е страх да се обърна и назад!»
   — И вие, който ме упреквате в слабост, правите такова признание?
   — Да, защото упреквам и себе си. И си прощавам.
   — Но ако те се осмелят…
   — Казах и?, че ще разкопая цялата планета на километър дълбочина, за да я намеря.
   — И тя ви забрани, нали?
   — Разбира се! «Рифт, нима сте способен да направите такова нещо с хората?» — Командирът се стараеше да предаде укоряващите и тъжни интонации в гласа на Фай Родис. — «Вие няма да предприемете дори незначителни насилствени действия…»
   — А прякото нападение срещу «Тъмен пламък»? — попита Сол.
   — Това е друга работа. Те вече усвоиха третия закон на Нютон от опит. И жалко, че в това общество той не се осъществява при индивидуалното насилие. Целият им живот би станал много по-щастлив и по-прост…
   — Ето за какво ви било оръжието!
   — Именно!
   — Но ако всички се сдобият с него?
   — Нищо. Всеки ще знае, че рискува главата си, и двайсет пъти ще си помисли, преди да приложи насилие. А щом си помисли, едва ли ще го приложи.
   Горното ляво око угасна за миг, светна и мигна няколко пъти.
   С облекчена усмивка Рифт се хвърли към пулта, включи системата на периферните честоти. Малкият екран на спомагателния ТВФ послушно светна и зачака импулса. Гриф Рифт изключи обратната връзка и се обърна към Сол Саин.
   — Разтревожи ме, стори ми се… Но аз си спомних за нашата уговорка с Фай Родис. Когато поиска да се посъветва, да даде сигнал в часовете на моето дежурство.
   Сол Саин тръгна към изхода.
   — Останете! Аз не очаквам тайни, онези вечни и мили тайни, които все още са оцелели на нашата Земя — тъжно каза Рифт.
   Сол Саин се подвоуми.
   — Може би с нея ще бъде Чеди — пророни Рифт…
   Инженер-изчислителят се върна в креслото.
   Не им се наложи да чакат дълго. Екранът пламна с виолетовия цвят на газосветните лампи на планетата Ян-Ях. На фокус беше малката квадратна градина върху една тераса в обърнатата към планините част от двореца. Гриф Рифт знаеше, че тази градина е определена за земните гости и не се учуди, когато видя Фай Родис само по скафандър. До нея вървеше един тормансианин с гъста черна брада — по описанието Рифт позна инженер Таел. Сол Саин подбутна леко командира и му показа двата СДФ, оставени в срещуположните ъгли на градината. «Екранирано за разговор насаме — досети се Рифт, — но тогава за какво съм аз?» Отговорът на този въпрос не дойде веднага. Фай Родис не поглеждаше към звездолета и изобщо се държеше така, като че ли не подозираше за включения от нея предавател на СДФ.
   Тя вървеше с наведена глава и слушаше замислено инженера. Тъй като им липсваше практика в говоренето на езика на Ян-Ях, астронавтите разбираха думите му само отчасти. Високата трева шумолеше на вятъра, чудноватите разтворени като ветрила храсти се люлееха и тежките дискове на тъмночервените цветя се навеждаха на гъвкавите си стъбла. Малката градина беше пълна с безпокойството на крехкия живот, което се долавяше особено силно в недостъпната дори за космическите сили пилотска кабина на кораба.
   Пръстен от мрак заобикаляше градината. На Торманс нощното осветление се съсредоточаваше в големите градове, на важните транспортни възли и в заводите. По цялото останало пространство на планетата през половината от денонощието цареше тъмнина. Малкият и отдалечен спътник на Торманс едва разпръсваше мрака. Редките звезди откъм галактичния полюс подчертаваха чернотата на небето. По посока към центъра на Галактиката слабо светеше компактното петно звезден прах, което тъжно гаснеше в космическата бездна.
   Фай Родис разказваше на тормансианина за Великия пръстен, който помагаше на земното човечество вече близо хиляда и петстотин години, като поддържаше вярата в могъществото на разума и радостта от живота, разкриваше необятността на Космоса и го избавяше от слепите търсения и от задънените разклонения по пътя. А сега онова, което по-рано преминаваше зримо, но безплътно по екраните на външните станции на Земята, беше станало близко — с разкриването на тайната на спиралното пространство и със звездолетите с прав лъч.
   — Настъпи Ерата на срещналите се ръце и ето ни тук — завърши Родис. — Ако не беше Великият пръстен, можеха да минат милиони години, преди ние да се намерим, двете планети, заселени с хора от Земята.
   — Хора от Земята! — извика смаян инженерът.
   — Нима не знаете? — намръщи се Родис. Смятайки Таел за човек на Съвета на Четиримата, тя мислеше, че на него му е известна тайната на трите звездолета и на подземието в двореца. Инженер Хонтеело Тало Фраел беше първият от триименните тормансиани, който научи тайната на Съвета.
   Таел беззвучно мърдаше устни.
   Родис допря длани до слепоочията му и той въздъхна облекчено.
   — Аз наруших обещанието, което дадох на вашия властелин. Но аз не можех да си представя, че завеждащият информацията на цялата планета не знае истинската и? история.
   — Виждам, че вие не разбирате докрай каква пропаст разделя нас, обикновените хора, от онези, които са горе и които им слугуват.
   — Същата както между джи — дългоживеещите и кжи — късоживеещите, онези, които не получават образование и са длъжни да умрат бързо, нали?
   — По-голяма. Кжи могат да попълнят знанията си самостоятелно и да се изравняват с нас в разбирането на света, а ние, освен при изключителни обстоятелства, винаги научаваме само това, което ни се разрешава отгоре.
   — И вие не знаете ли, че предаванията на Великия пръстен понякога се хващат тук, на планетата Ян-Ях?
   — Не може да бъде!
   Фай Родис се усмихна леко, защото си спомни посещението в библиотеката на Института по общественото устройство.
   Поласкан от интереса на земляните, началникът-«змиеносец» ги преведе през една огромна зала с много колони, издатини, дялан камък и позлатено дърво, покрити с барелефи. Змии, приличащи на цветя, и цветя на змии — този натрапчив мотив се повтаряше по стъпаловидните издатини в горната част на стените, по решетките на галериите, по капителите и подножията на колоните. Тесни прозорци прорязваха масивите на библиотечните шкафове, хвърляйки на каменния под кръстосани ветрилообразни сенки, а прозрачните куполи на тавана осветяваха високо разположените скулптури на животни, мидени черупки и хора с разкривени от безумие или ярост маски. По централната ос на дългата зала върху чудновати медни подставки бяха наредени глобуси, отделени един от друг с маси, върху които имаше цветни карти. На земляните им беше достатъчно да хвърлят един поглед. Изображенията на другите светове с такива подробности и такова приближение не можеха да се получат с никакъв телескоп. Следователно тормансианите хващаха от време на време предаванията на Великия пръстен.
   Горкият инженер продължаваше да гледа Родис със смаяни очи.
   «Поглед на идеалист» — помисли си Родис, като го сравни с шарещите очи на «змиеносците» или с твърдия, втренчен поглед на лилавите стражи. Тя направи условния знак.
   Гриф Рифт включи обратната връзка.
   — Запознайте се с вашите събратя в звездолета, Таел — каза Родис, посочвайки стереоизображенията на Рифт и Саин, — само че говорете по-бавно. Те нямат достатъчна практика в езика на Ян-Ях.
   Астронавтите харесаха нервния тормансианин, който не криеше никаква зла умисъл.
   Фай Родис тръгна бавно покрай цветната леха и остави Таел да говори с нейните приятели сам.
   — Можете ли да запълните пропастта на нашето незнание? Можете ли да ни покажете и Земята, и планетите на други звезди, и най-високите постижения на тяхната цивилизация? — възбудено питаше инженерът.
   — Всичко, което сме изучили самите ние! — увери го Рифт. — Но във вселената са известни толкова много явления, пред които ние стоим като още незнаещи да четат деца.
   — На нас би ни стигнала една десета от вашите знания — усмихна се инженер Таел, — аз казвам «на нас». На планетата Ян-Ях има много хора, които много повече от мен заслужават да бъдат запознати с вас! Как да го осъществим? Тук, в този дворец, те не могат да стъпят.
   — Можем да показваме филми и да говорим, ако щете, с хиляда души около звездолета — каза Гриф Рифт.
   — И да осигурим защитата им — добави Сол Саин. Те започнаха да обсъждат проекта. Родис не вземаше участие. От време на време Гриф Рифт поглеждаше към черната и? фигура, застанала встрани до някаква странно разкривена скулптура на разклонението на две градински пътечки.
   — Най-голямата трудност както винаги е не в техниката, а в хората — направи равносметка Гриф Рифт. — Излиза, че вие не умеете да различавате психическата структура на човека по външния му вид.
   — Вие предвидихте това, когато споменахте за индикатора на враждебността — напомни му Сол Саин.
   — Докато не разполагаме с него, каква е ползата от моето предвиждане!
   Фай Родис се приближи и каза:
   — Докато не сме измислили психоиндикатор, ще трябва ние да се нагърбим с неговата роля. Евиза, Вир и аз като по-тренирани психически ще подбираме приятелите и познатите на Таел. Така ще се събере първоначалната аудитория.
   Когато в кабината на звездолета изчезна изображението на градината, Сол Саин каза:
   — Всичко това ми прилича на легендата за Йоланта, само че наопаки.
   — Наопаки? — не го разбра Рифт.
   — Помните ли легендата за сляпата девойка, която не разбирала, че е сляпа, докато при нея не дошъл рицарят? И тук е същото: има и недостъпна градина, и ослепен от невежество мъж, и рицар от широкия свят, само че в женски облик. И дори в броня…
   Гриф Рифт се усмихна сдържано, като почукваше леко с пръсти по пулта.
   — Винаги възниква един и същ въпрос: дава ли щастие знанието, или е за предпочитане пълното невежество, стига да е в съгласие с природата, не са ли по-добри елементарният живот и простите песни.
   — Рифт, къде сте видели прост живот? Той е прост само в приказките. За мислещия човек от край време единствен изход е било опознаването на необходимостта и победата над нея, разрушаването на инферното. Другият път може да минава само през унищожаването на мисълта, избиването на разумните до пълното превръщане на човека в скот. Изборът е: или надолу — към робството, или нагоре — към неуморния творчески и познавателен труд.
   — Имате право, Сол. Но как да им помогнем?
   — Със знание. Само знаещите могат да избират пътищата си. Само те могат да изградят охранителните системи на обществото, които позволяват да се избегне деспотизмът на измамата. Резултатът от невежеството е пред нас. Намираме се на разграбена планета, където социалната структура позволява само на една двайсета част от хората да получат образование, а останалите възхваляват красотата на ранната смърт. Но стига приказки, аз ще се скрия за няколко дена и ще помисля над индикатора. Кажете на Мента Кор да поеме опаковането на информацията.
   Сол Саин излезе. Дългата нощ на Торманс се влачеше бавно. Гриф Рифт си мислеше: няма ли в тяхното намерение да помогнат, на жителите на Торманс елемент от онази забранена и престъпна намеса в чуждия живот, когато неразбиращите законите му представители на по-висша цивилизация са причинявали ужасна вреда на процеса на нормалното историческо развитие? Човечествата на някои планети са отразили тези намеси в легенди за пратеници на сатаната, за духове на мрака и злото.
   Рифт се заразхожда из кабинета, като нервно поглеждаше седемте зелени светлини, сякаш чакаше от тях отговор. Той искаше да се посъветва с Фай Родис, но не успя. Тя сама ги запозна с тормансианина от низшата категория. Родис избра подходящ момент за разговора, от който на земляните веднага им стана ясно престъпното несъответствие в информацията.
   Не, правото на всеки човек на знание и красота е неоспоримо. Те няма да нарушат историческото развитие, ако съединят разкъсаните пътеводни нишки! Напротив, ще коригират злонамерено спряното течение на историческия процес, ще го върнат към нормалния му ход. Голямо щастие е да спасиш един човек, а каква ще бъде радостта, ако те сполучат да помогнат на цяла планета!
   И в абсолютното безмълвие на нощния кораб на неговия командир се стори, че чува гласа на Фай Родис, който твърдо и ясно му каза: «Да, мили Рифт, да!»
   В леки аварийни скафандри Нея Холи, Ола Дез, Гриф Рифт и Див Симбел стояха на купола на звездолета. Високо над тях един бял балон, слабо бръмчейки с турбинката, която не даваше на вятъра да го отнесе, блестеше с огледалата на електронния перископ. Пред Див Симбел се разкри във всички подробности заобикалящата звездолета местност. Пилотът вдигна ръка и Гриф Рифт обърна широко раздалечените обективи на далекомера-стереотелескоп към означената с лимба посока. Всички земляни подред се долепиха до прозорчето на далекомера и се съгласиха с избора на инженер-пилота.
   Сред безплодните стръмнини на кафявата земя, врязани във веригата жълти крайбрежни хълмове, се намираше циркообразна падина, рязко ограничена от издатините на щръкналите слоеве пясъчник. Обърнатата към звездолета страна на крайморската верига беше пресечена от висока стръмнина, която защищаваше падината от вятъра. Оттатъшните склонове на хълмовете чак до морето бяха покрити с гъсти храсталаци.
   — Мястото е идеално — каза доволен Див Симбел. — Преграждаме със защитни полета двата края на падината, както и опашно-полярната страна чак до морето. Зрителите ще идват с лодки през нощта, ще слизат в храстите и ще се прехвърлят в долината.
   — А фар? — попита Гриф Рифт.
   — Не е нужен — отговори Ола Дез. — За защитното поле ще трябва да издигнем куличка, тя ще служи и като предавател на ТВФ на един километър от «Тъмен пламък». Ще издигнем мачта със секторен ултравиолетов излъчвател, а пък тях нека ги снабдят с луминесцентни гониометри.
   Наблюдаващите звездолета стражи видяха как се спусна белият балкон и чудовището, което беше дошло от незнайните дълбини на Космоса, зарева. Двете продължителни изсвирвания означаваха, че пришълците викат представител на охраната.
   Дошлият офицер разбра, че стоящите на купола земляни имат намерение да правят нещо встрани от кораба. В тази изровена от урви местност нямаше жива душа и офицерът даде сигнал, че разрешава. Откъм звездолета се понесоха вълни от прах и дим, те се превръщаха в отвесна стена, която закри от наблюдателите крайморските хълмове. Когато димът се разпръсна, тормансианите видяха прав път, прокаран през храстите и урвите, който завършваше на едно издигнато равно място, обрасло с редки дървета с бодливи, провиснали клони. Офицерът от охраната реши да съобщи на началниците си за неочакваната активност на земляните. Той още не беше успял да се свърже по радиотелефона с Управлението на очите на съвета, когато от недрата на «Тъмен пламък» изпълзя една машина, приличаща на нисък, вертикално сложен цилиндър, и поклащайки се величествено, потегли по току-що прокарания път. След няколко минути цилиндърът стигна до крайната точка и започна да се върти там, изравнявайки каменистата почва. Той се въртеше все по-бързо и по-бързо и изведнъж започна да расте нагоре, като при всяко завъртане от него се издигаше спирално навита ивица бял метал. Докато офицерът от охраната докладваше, сред дърветата вече се издигна блестяща куличка, приличаща на разтеглена пружина и увенчана с тънък прът с кубче на върха.
   От звездолета не излезе никой, куличката стоеше неподвижно. Всичко утихна над сухото и знойно крайбрежие. И тормансианите решиха да не предприемат нищо.
   Още същата вечер «Тъмен пламък» предаде на Фай Родис картата на местността и плана на импровизирания театър. Родис предупреди, че властелинът на Торманс и? е напомнил за «състезанията» по танцуване. Ола Дез обеща да подготви за едно денонощие своя номер.
   Когато включиха големия стереоекран на звездолета, дори Сол Саин излезе от своето уединение.
   В двореца на Цоам четири СДФ дадоха разгърнато изображение на просторната кръгла стая на кораба и — чрез обратната връзка — на цялата Бисерна зала на двореца.
   Прочутата танцьорка Гае Од Тимфифт имаше за партньор един широкоплещест, не много висок младеж, с мъжествено и съсредоточено лице. Те изпълниха много сложен акробатичен танц, наситен с резки въртеливи движения и кръжене, отразяващ взаимната борба между мъжа и жената. Танцьорката беше с къса дреха от едва съединени с нишки тесни червени ленти. Тежки гривни стягаха като окови лявата и? ръка. Високо на шията и? блестеше огърлица, която приличаше на кучешки нашийник. Жената падаше, вкопчваше се в партньора си и се просваше на пода пред него. В красива и безсилна поза тя лежеше на една страна, с изпънати като струна ръка и крак, вдигнала нагоре умоляващ поглед. Покорно давайки на партньора си другата ръка, тя подвиваше коляно, готова да стане, ако той пожелае — открито олицетворение на властта на мъжа, на нищожеството и в същото време на опасната сила на жената.
   Изкуството и красотата на изпълнителите, безупречната лекота и изящество на рядко трудните пози, страстният, чувствен призив на танцьорката, чието тяло беше едва прикрито от разделящите се ленти, направиха впечатление дори на властелините на Торманс. Чойо Чагас, който беше настанил Фай Родис до себе си, без да обръща внимание на навъсената Янтре-Яхах, се наведе към гостенката със снизходителна усмивка:
   — Обитателите на планетата Ян-Ях са красиви и владеят изкуството да изразяват фини усещания.
   — Безусловно — съгласи се Родис. — За нас това е особено интересно, защото на Земята нямаме мъже-танцьори.
   — Какво? Вие не танцувате ли по двойки?
   — Танцуваме, и то много. Аз ви говоря за специалните солови изпълнения на големите артисти. Само жените са способни да предадат с тялото си всичките вълнения, мъки и желания, които обземат търсещия прекрасното човек. Всички драми на съперничеството, уязвеното самолюбие и поробването на жената са останали в миналото.
   — Но тогава какво може да се изрази в танца?
   — У нас танцът се превръща в чародейство — трепкащо като мираж, тайно, изплъзващо се и осезаемо реално.
   Чойо Чагас вдигна рамене.
   — Фай напразно се мъчи да подбира понятия, които само донякъде съответствуват на нашите — прошепна седналата зад Див Симбел Мента Кор.
   — Ола Дез сигурно няма да им хареса — каза Нея Холи, — след като тази жена тук я въртяха, огъваха и едва ли не я биха.
   Потече мелодията. Като плискаща река с буйни водовъртежи. После тя замря и внезапно бе сменена от друга, печална и бавна, ниските звуци сякаш изплуваха от огледално тиха, прозрачна дълбочина.
   В отговор на нея в дъното на импровизираната сцена, разделена на две половини — черна и бяла, — се появи голото тяло на Ола Дез. От залата на двореца Цоам се дочу лек шум, заглушен от високите и резки акорди, на които златистото тяло на Ола отговаряше с непрекъснат поток от движения. Мелодията се променяше, тя ставаше почти страшна и танцьорката се озоваваше на черната половина на сцената, а след това продължаваше танца на фона на сребристата бяла тъкан. Поразителната хармоничност, пълното, немислимо съответствие на танца и музиката, на ритъма и играта на светлината и сянката те завладяваше и сякаш те водеше към ръба на пропаст, където трябваше да се прекъсне невъзможно прекрасният сън.
   Увлечени от поезията на невиждания танц, жителите на Торманс ту потупваха в такт по облегалките на креслата, ту вдигаха в недоумение рамене, а понякога дори си шепнеха.
   Светлината бавно започна да гасне. Ола Дез се стопи в черната половина на сцената.
   — Друго не съм и очаквала! — възкликна Янтре-Яхах и събралите се зашумяха одобрително.
   Чойо Чагас хвърли на жена си недоволен поглед, отпусна се на облегалката на креслото и каза, без да се обръща към никого:
   — Има нещо нечовешко, недопустимо в тази откритост и сила на чувствата. И нещо опасно — защото тази жена е просто грешно хубава.
   Фай Родис видя как пламнаха бузите на седналата до нея Чеди. Момичето я погледна с молба, то почти и? заповядваше: «Хайде, направете нещо!»
   «Тъпотията никога не бива да тържествува — последиците винаги са лоши» — мярна се в главата на Родис фраза от някакъв учебник. Тя решително стана и повика със знак Евиза Танет.
   — Сега ние ще ви потанцуваме — спокойно каза тя, сякаш обявяваше поредния номер от програмата. Чеди плесна радостно с ръце.