Страница:
Една вечер управлявах машината си в Централния Атлантически океан, на запад от Азорските острови, където противоречието се съединява със северното течение. Там всякога има големи вълни. Моят глисьор ту се издигаше под ниските облаци, ту стремително се спускаше в ямите между вълните. Витлото ревеше, аз стоях на високия мостик до кормчията. и изведнъж — никога не ще забравя!… Представете си колосална вълна, по-висока от всички други, която беззвучно се носи насреща ви! Върху гребена й, точно под ниските плътни бисернорозови облаци, стоеше девойка, загоряла до цвета на червен бронз… Тя летеше, неизразимо горда в своята самота сред необятния океан. Моят глисьор се издигна нагоре и ние префучахме край девойката, която приветливо ни помаха с ръка. Тогава забелязах, че тя стоеше на лата — знаете ли, такава една дъска с акумулатор и мотор, управлявана с крака.
— Зная — обади се Дар Ветер, — именно за пързаляне по вълни.
— Най-много ме потресе това, че наоколо нямаше нищо — ниски облаци, пуст на стотици мили океан, вечерна светлина и девойката, която препуска върху грамадна вълна. Тази девойка е…
— Чара Нанди! — каза Нал. — Това е ясно. Но откъде се е взела?
— Разбира се, не от пяната и светлината на звездите! — Чара се разсмя неочаквано с висок звънлив смях. — От сала на белтъчния завод. Ние стояхме тогава при саргасите, [*31]където отглеждахме хлорела. [*32]Аз работех тогава като биоложка.
— Така да бъде — примирително се съгласи Карт Сан. — Но от оня момент ние станахме за мен дъщеря на Средиземно море, излязла от пяната, неизбежен модел за моята бъдеща творба. Цяла година ви чаках.
— Може ли да дойда при вас да погледам? — помоли Веда Конг.
— Заповядайте, само че не в часовете за работа. По-добре — вечер! Аз работя много бавно и в това време не понасям ничие присъствие.
— С бои ли рисувате?
— Нашата работа малко се е изменила. Оптическите закони и окото на човека са същите. Изострило се е възприемането на някои оттенъци, измислени са нови хромкатоптрически бои [*33]с вътрешни рефлекси в слоя, някои начини за хармонизиране на цветовете. В общи черти художникът от незапомнена древност е работил като мен. А в някои отношения и по-добре… Вяра, търпение — ние станахме твърде стремителни и неуверени в правотата си. За изкуството понякога наивността е нещо по-хубаво… Пак се отклонявам! За мен, за нас е време… Да вървим, Чара!
Всички се спряха да погледат подир художника и неговия модел.
— Сега зная какво представлява той — мълвеше Веда. — Виждала съм «Дъщерята на Гондвана».
— И аз също — откликнаха се едновременно Евда Нал и Мвен Мас.
— Гондвана от страната на гондите в Индия ли произлиза? — попита Дар Ветер.
— Не. От събирателно название на южните континенти. С една дума — страна на древната черна раса.
— А каква е «Дъщерята на черните»?
— Картината е проста — пред степно плато, в светлината на ослепително слънце, в края на величествена тропическа гора върви чернокожа девойка. Половината от нейното лице и осезаемо твърдото, сякаш излято от метал тяло е в пламтяща светлина, а другата половина — в прозрачна, но дълбока полусянка. Около високата шия — наниз от бели животински зъби, късата коса е вързана на темето и прикрита с венец от огненочервени цветя. С дясната, издигната над главата ръка, тя отстранява от пътя си последното клонче на дърво, с лявото отблъсква от коляното си обсипано с бодли стъбло. В спряното движение на тялото, в свободната въздишка, в силния замах на ръката личи безгрижието на младостта, сливаща се с природата в едно цяло, вечно променливо, като поток. В тъмните очи, устремени към далечината, над морето от синкава трева, към едва забележимите контури на планините, така осезаемо се вижда тревога, очакване на много големи изпитания в новия свят, който току-що се е разкрил!
Евда Нал замлъкна.
— Но как е могъл Карт Сан да предаде това? — попита Веда Конг. — Може би чрез свитите тесни вежди, леко наклонената напред шия, открития беззащитен тил. Чудните очи, изпълнени с тъмната мъдрост на древната природа… И най-странното е едновременното усещане на безгрижна сила и тревожно знание.
— Жалко, не съм я виждал! — въздъхна Дар Ветер. — Ще се наложи да отида в Двореца на историята. Виждам боите на картината, ала никак не мога да си представя позата на девойката.
— Позата? — спря се Евда Нал. — Ето ви «Дъщерята на Гондвана»… — Тя хвърли от раменете си кърпата, високо вдигна прегънатата си дясна ръка, отметна глава назад, която застана полуизвърната към Дар Ветер. Дългият крак направи малка стъпка и застина, докоснал с пръсти земята. Нейното гъвкаво тяло сякаш разцъфна.
Никой не скриваше възхищението си.
— Евда! — възкликна Дар Ветер. — Вие сте опасна като полуизвадено от ножницата острие на кинжал.
— Ветер, пак несполучливи комплименти! — разсмя се Веда. — Защо «полу», а не «съвсем»?
— Той е напълно прав — усмихна се Евда Нал, като отново ставаше предишната. — Именно не съвсем. Нашата нова позната, очарователната Чара Нанди — ето съвсем извадено от ножницата и блестящо острие, ако се говори с епичния език на Дар Ветер.
— Не мога да повярвам, че с вас сравняват друга жена! — дрезгаво се обади някой.
Евда Нал първа забеляза червеникавата подстригана коса и бледите светлосини очи на непознат мъж, който я гледаше с необикновен възторг.
— Аз съм Рен Боз! — стеснително каза червенокосият, когато невисоката му, тясна в плещите фигура се появи иззад голям камък.
— Ние търсехме именно вас. — Веда хвана физика за ръка. — Ето това е Дар Ветер.
Рен Боз почервеня, поради което станаха забележими луничките, обилно покриващи лицето и дори шията му.
— Забавих се горе. — Рен Боз посочи каменистия склон. — Там се намира древна гробница.
— В нея е погребан знаменит поет от много далечни времена — отбеляза Веда.
— Има изсечен надпис, ето го — физикът разгърна металическо листче, прокара по него къса линийка и на матовата повърхност излязоха четири реда сини знаци.
— О, това са европейски букви — писмени знаци, които са се употребявали преди въвеждането на световната линейна азбука! Те са с нелепа форма, наследена от пиктограмите [*34]на още по-отдавнашното минало. Но тоя език ми е познат.
— Тогава четете, Веда!
— Няколко минути тишина! — настойчиво поиска тя и всички послушно седнаха на камъните.
Веда Конг започна да чете:
В далечината се показа лодка от прозрачна пластмаса с двама души.
— Ето Миико с Шерлис, един от тукашните механици. О, не — поправи се Веда, — това е самият Фрит Дон, ръководител на морска експедиция! Ветер, до довечера трябва да останете тримата, затова аз отвеждам Евда.
Жените изтичаха при леките вълни и дружно заплуваха към острова. Лодката се насочи към тях, но Веда замаха с ръка — отпрати я напред. Рен Боз неподвижен гледаше подир плуващите.
— Елате на себе си, Рен! Да се заловим за работа! — високо каза Мвен Мас и физикът се усмихна смутено и кротко.
Участъкът от плътен пясък между две редици камъни се превърна в научна аудитория. Въоръжил се с парче раковина, Рен Боз възбудено чертаеше и пишеше, изтриваше написаното и пак чертаеше. Мвен Мас изказваше съгласие или ободряваше физика с отривисти възклицания. Дар Ветер, опрял лакти върху коленете си, бършеше потта, избила на челото му от усилие да разбере говорещия. Най-после червенокосият физик млъкна и като дишаше тежко, седна на пясъка.
— Да, Рен Боз — проговори Ветер след продължително мълчание, — вие сте направили забележително откритие!
— Нима аз сам?… Преди повече от десет века великият математик Хайзенберг изтъкнал принципа на неопределеността — невъзможност точно да се определи мястото за дребните частици. В действителност невъзможността станала възможмост при разбирането на взаимните преходи, тоест при репагулярното изчисление. [*35]Приблизително по същото време учените открили мезонния пръстеновиден облак на атомното ядро и състоянието на преход между нуклеона [*36]в този пръстен, тоест дошли непосредствено до понятието антигравитация.
— Така да бъде! Не съм познавач на биполярната математика, [*37]а още по-малко на такъв неин раздел като репагулярното изчисление, изследването на преградите на прехода. Но това, което сте направили във функциите на антигравитационната сянка, е принципиално ново, макар и още слабо разбираемо за нас, обикновените хора. Обаче аз мога да схвана величието на откритието. Единствено само… — Дар Ветер се запъна.
— Какво, какво именно? — разтревожи се Мвен Мас.
— Как да се превърне това в опит? Струва ми се, че не разполагаме с възможност да създадем такова напрежение на електромагнитното поле.
— За да уравновесим гравитационното поле и получим състояние на преход? — запита Рен Боз.
— Именно. А тогава пространството отвъд пределите на системата ще остане както преди извън обсега на нашето въздействие.
— Това е така. Но, както винаги, в диалектиката изходът трябва да се търси в противоположното. Ако антигравитационната сянка се получи не дискретно, а векториално…
— Охо!… Но как?
Рен Боз бърже начерта три прави линии, тесен сектор и пресече всичко това с част от дъга с голям радиус.
— Това е известно още преди биполярната математика. Преди около хиляда години я наричали задача с четири измерения. Тогава още били разпространени представите за многомерност на пространството. Хората не знаели свойствата на сянката на притеглянето, опитвали са се да прокарват аналогии с магнитоелектрическите полета. Те мислели, че сингуларните точки [*38]означават или изчезване на материята, или превръщането й в нещо необяснимо. Как е било възможно да си представиш пространството с такова познаване на явленията? Но нали те, нашите прадеди са се досещали — виждате ли, те са разбрали, че ако разстоянието, да речем, от звездата А до центъра на Земята ето по тая линия ОА е двадесет квинтилиона километра, до същата звезда по вектора ОВ разстоянието е равно на нула… Практически не на нула, но на стремяща се към нея величина. И те са казвали, че времето се превръща в нула, ако скоростта на движението е равна на скоростта на светлината. Но нали кохлеарното изчисление [*39]също е открито съвсем неотдавна!
— Спиралното движение са познавали преди хиляди години — предпазливо се намеси Мвен Мас.
Рен Боз пренебрежително махна с ръка:
— Движението, а не законите му! И тъй, ако полето на притеглянето и електромагнитното поле са две страни на едно и също свойство на материята, ако пространството е функция на гравитацията, тогава функцията на електромагнитното поле е антипространството. Преходът между тях дава векториалната функция на сянката на нула-пространството, което е известно в обикновената реч като скорост на светлината. И аз смятам за възможно получаването на нула-пространство в която и да е посока. Мвен Мас иска към Епсилон от Тукан, а за мен е безразлично, само да се организира опитът. Само да се организира опитът! — повтори физикът и уморено отпусна късите си белезникави ресници.
— Но нали за опита ви са нужни не само външните централи и земната енергия, както говореше Мвен, а и някаква уредба? Едва ли тя е проста и бързо осъществима?
— В това отношение ни провървя. Може да се използува уредбата на Кор Юл в непосредствена близост до Тибетската обсерватория. Преди сто и седемдесет години там са се извършвали опити за изследване на пространството. Ще бъде необходимо да се направи малка реконструкция, а доброволци-помощници по всяко време мога да имам пет, десет, двадесет хиляди. Достатъчно е само да ги повикам, и те ще вземат отпуски.
— Вие наистина всичко сте предвидили. Остава още едно, обаче най-сериозното — опасността от опита. Възможно е резултатите да бъдат най-неочаквани — та по законите на големите числа не може да организираме опит в малък мащаб. Веднага е нужен извънземен мащаб…
— Кой учен ще се изплаши от риск? — сви рамене Рен Боз.
— Аз говоря не за личното! Зная, че хиляди ще се явят незабавно, щом като се наложи да се проведе това. Ала в опита се включват външните централи, обсерватории — целият кръг от апарати, които струват на човечеството гигантски труд. Апарати, отворили прозорец в Космоса, приобщили хората към живота, творчеството, знанията на други населени светове. Тоя прозорец е най-великото наше постижение. Има ли право някой — вие, аз, който и да е отделен индивид, която и да е група хора — да рискува да го затвори макар и временно? Иска ми се да узная има ли във вас чувство за такова право и откъде изхожда то?
— В мен има — изправи се Мвен Мас, — а то изхожда… Вие сте били на разкопки… Нима милиардите неизвестни скелети в неизвестните гробове не ви молеха, не изискваха и не ви укоряваха? Аз виждам милиарди изминали човешки живота, чиито младини, красота и радости са изтекли мигновено като пясък между пръстите. Те настояват да се разкрие огромната загадка на времето, да се поведе борба с него! Победата над пространството е победа именно над времето — ето защо аз съм уверен в своята правота и във величието на замисленото дело!
— Моето чувство е друго — заговори Рен Боз. — Но това е обратната страна на същото нещо. Пространството както преди е непреодолимо, то разделя световете, не ни позволява да открием близките по население планети, да се слеем с тях в едно безкрайно богато с радост и сила семейство. Това би било най-голямото преобразование след Ерата на световното обединяване, когато човечеството прекратило най-сетне своето обособено съществуване. Всяка крачка по този нов път е по-важна от всичко останало, от всички други изследвания и познания.
Щом Рен Боз млъкна, веднага пак заговори Мвен Мас:
— Има и още нещо, мое лично. На младини ми попадна сборник старинни исторически романи. В него бе отпечатана една повест — за вашите прадеди, Дар Ветер. Срещу тях било извършено нападение от някакъв завоевател — свиреп изтребител на хората. С такива е била богата историята на човечеството в епохите на низшите общества. Повестта разказваше за един силен юноша, който обичал безмерно. Взели в плен неговата девойка и я отвели — тогава това се наричало «отвличане». Представете си, вързани жени и мъже карали като добитък към родината на завоевателите. Никой не познавал географията на Земята, единствени средства за придвижване — яздитните и товарните животни. Тоя свят тогава бил по-загадъчен, необятен, опасен и по-труднопроходим, отколкото за нас пространството на Космоса. Младият герой търсил своята мечта, скитал в продължение на години по неимоверно опасни пътища, докато я намерил в лабиринтите на азиатските планини. Трудно е да се изрази юношеското влечение, но и сега ми се струва, че аз също бих могъл да вървя към любимата цел през всички прегради на Космоса!
Дар Ветер се усмихна:
— Разбирам вашите чувства, обаче неясна е за мен логическата основа, която свързва руската повест и стремежите ви към Космоса. Думите на Рен Боз разбрах по-добре. Впрочем вие предупредихте, че това е нещо лично…
Дар Ветер замлъкна. Той мълча така дълго, че Мвен Мас неспокойно се размърда.
— Сега разбирам — отново заговори той — защо по-рано хората са пушели, пиели, ободрявали са се с наркотични вещества в часове на неувереност, тревоги, самота. Сега аз също съм самотен и неуверен — какво да ви кажа? Кой съм аз, че да ви забраня този опит, но нима мога да го разреша? Трябва да се обърнете към Съвета — тогава…
— Не, не така! — Мвен Мас стана и огромното му тяло се напрегна като пред смъртна опасност. — Отговорете ни: вие бихте ли направили експеримента? Като завеждащ външните станции. Не като Рен Боз… Неговата работа е друга!
— Не! — отговори твърдо Дар Ветер. — Аз бих почакал още.
— Какво?
— Построяването на опитна уредба на Луната!
— А енергия?
— Лунното гравитационно поле е по-малко и по-малък е мащабът на опита, може да се мине с няколко Ку-централи.
— Все едно — нали за това ще бъдат нужни стотина години и аз никога не ще го видя!
— Вие — да. За човечеството обаче не е чак толкова важно — сега или след едно поколение.
— Но за мен това е краят, край на цялата мечта! И за Рен Боз…
— За мен е невъзможност да проверя чрез опит, а и следователно невъзможност да поправя, да продължа работата.
— Един ум е дребно нещо! Обърнете се към Съвета!
— Съветът вече реши — с вашите мисли и думи. Няма какво да чакаме от него — тихо произнесе Мвен Мас.
— Вие сте прав. Съветът също ще откаже.
— Повече за нищо не ще ви питам. Чувствувам се виновен — ние с Рен Боз стоварихме върху вас бремето на решението.
— Това е мой дълг, като на старши по опит. Не е ваша вината, ако задачата се е оказала и голяма, и крайно опасна. От това ми е тъжно и тежко…
Рен Боз пръв предложи да се върнат във временното селище на експедицията. Тримата унили хора тръгнаха бавно по пясъка. Всеки по своему преживяваше горчивината от това, че небивалият опит няма да се проведе. Дар Ветер поглеждаше отстрани своите спътници и си мислеше, че на него е най-трудно. По темперамент той беше безразсъдно смел. С тази своя черта трябваше да се бори през целия си живот. Душата му се възмущаваше — протестираше срещу мъдрото, но не и смело решение.
ГЛАВА ШЕСТА
— Зная — обади се Дар Ветер, — именно за пързаляне по вълни.
— Най-много ме потресе това, че наоколо нямаше нищо — ниски облаци, пуст на стотици мили океан, вечерна светлина и девойката, която препуска върху грамадна вълна. Тази девойка е…
— Чара Нанди! — каза Нал. — Това е ясно. Но откъде се е взела?
— Разбира се, не от пяната и светлината на звездите! — Чара се разсмя неочаквано с висок звънлив смях. — От сала на белтъчния завод. Ние стояхме тогава при саргасите, [*31]където отглеждахме хлорела. [*32]Аз работех тогава като биоложка.
— Така да бъде — примирително се съгласи Карт Сан. — Но от оня момент ние станахме за мен дъщеря на Средиземно море, излязла от пяната, неизбежен модел за моята бъдеща творба. Цяла година ви чаках.
— Може ли да дойда при вас да погледам? — помоли Веда Конг.
— Заповядайте, само че не в часовете за работа. По-добре — вечер! Аз работя много бавно и в това време не понасям ничие присъствие.
— С бои ли рисувате?
— Нашата работа малко се е изменила. Оптическите закони и окото на човека са същите. Изострило се е възприемането на някои оттенъци, измислени са нови хромкатоптрически бои [*33]с вътрешни рефлекси в слоя, някои начини за хармонизиране на цветовете. В общи черти художникът от незапомнена древност е работил като мен. А в някои отношения и по-добре… Вяра, търпение — ние станахме твърде стремителни и неуверени в правотата си. За изкуството понякога наивността е нещо по-хубаво… Пак се отклонявам! За мен, за нас е време… Да вървим, Чара!
Всички се спряха да погледат подир художника и неговия модел.
— Сега зная какво представлява той — мълвеше Веда. — Виждала съм «Дъщерята на Гондвана».
— И аз също — откликнаха се едновременно Евда Нал и Мвен Мас.
— Гондвана от страната на гондите в Индия ли произлиза? — попита Дар Ветер.
— Не. От събирателно название на южните континенти. С една дума — страна на древната черна раса.
— А каква е «Дъщерята на черните»?
— Картината е проста — пред степно плато, в светлината на ослепително слънце, в края на величествена тропическа гора върви чернокожа девойка. Половината от нейното лице и осезаемо твърдото, сякаш излято от метал тяло е в пламтяща светлина, а другата половина — в прозрачна, но дълбока полусянка. Около високата шия — наниз от бели животински зъби, късата коса е вързана на темето и прикрита с венец от огненочервени цветя. С дясната, издигната над главата ръка, тя отстранява от пътя си последното клонче на дърво, с лявото отблъсква от коляното си обсипано с бодли стъбло. В спряното движение на тялото, в свободната въздишка, в силния замах на ръката личи безгрижието на младостта, сливаща се с природата в едно цяло, вечно променливо, като поток. В тъмните очи, устремени към далечината, над морето от синкава трева, към едва забележимите контури на планините, така осезаемо се вижда тревога, очакване на много големи изпитания в новия свят, който току-що се е разкрил!
Евда Нал замлъкна.
— Но как е могъл Карт Сан да предаде това? — попита Веда Конг. — Може би чрез свитите тесни вежди, леко наклонената напред шия, открития беззащитен тил. Чудните очи, изпълнени с тъмната мъдрост на древната природа… И най-странното е едновременното усещане на безгрижна сила и тревожно знание.
— Жалко, не съм я виждал! — въздъхна Дар Ветер. — Ще се наложи да отида в Двореца на историята. Виждам боите на картината, ала никак не мога да си представя позата на девойката.
— Позата? — спря се Евда Нал. — Ето ви «Дъщерята на Гондвана»… — Тя хвърли от раменете си кърпата, високо вдигна прегънатата си дясна ръка, отметна глава назад, която застана полуизвърната към Дар Ветер. Дългият крак направи малка стъпка и застина, докоснал с пръсти земята. Нейното гъвкаво тяло сякаш разцъфна.
Никой не скриваше възхищението си.
— Евда! — възкликна Дар Ветер. — Вие сте опасна като полуизвадено от ножницата острие на кинжал.
— Ветер, пак несполучливи комплименти! — разсмя се Веда. — Защо «полу», а не «съвсем»?
— Той е напълно прав — усмихна се Евда Нал, като отново ставаше предишната. — Именно не съвсем. Нашата нова позната, очарователната Чара Нанди — ето съвсем извадено от ножницата и блестящо острие, ако се говори с епичния език на Дар Ветер.
— Не мога да повярвам, че с вас сравняват друга жена! — дрезгаво се обади някой.
Евда Нал първа забеляза червеникавата подстригана коса и бледите светлосини очи на непознат мъж, който я гледаше с необикновен възторг.
— Аз съм Рен Боз! — стеснително каза червенокосият, когато невисоката му, тясна в плещите фигура се появи иззад голям камък.
— Ние търсехме именно вас. — Веда хвана физика за ръка. — Ето това е Дар Ветер.
Рен Боз почервеня, поради което станаха забележими луничките, обилно покриващи лицето и дори шията му.
— Забавих се горе. — Рен Боз посочи каменистия склон. — Там се намира древна гробница.
— В нея е погребан знаменит поет от много далечни времена — отбеляза Веда.
— Има изсечен надпис, ето го — физикът разгърна металическо листче, прокара по него къса линийка и на матовата повърхност излязоха четири реда сини знаци.
— О, това са европейски букви — писмени знаци, които са се употребявали преди въвеждането на световната линейна азбука! Те са с нелепа форма, наследена от пиктограмите [*34]на още по-отдавнашното минало. Но тоя език ми е познат.
— Тогава четете, Веда!
— Няколко минути тишина! — настойчиво поиска тя и всички послушно седнаха на камъните.
Веда Конг започна да чете:
— Това е великолепно. — Евда Нал се вдигна на колене. — Съвременният поет не би казал нещо по-ярко за мощта на времето. Иска ми се да зная коя от земните съблазни той е смятал за най-примамлива.
Гаснат във времето, тънат в пространството
кораби, мисли, събития разни…
Вземам със себе си в сетното странствуване
най-примамливата земна съблазън!…
В далечината се показа лодка от прозрачна пластмаса с двама души.
— Ето Миико с Шерлис, един от тукашните механици. О, не — поправи се Веда, — това е самият Фрит Дон, ръководител на морска експедиция! Ветер, до довечера трябва да останете тримата, затова аз отвеждам Евда.
Жените изтичаха при леките вълни и дружно заплуваха към острова. Лодката се насочи към тях, но Веда замаха с ръка — отпрати я напред. Рен Боз неподвижен гледаше подир плуващите.
— Елате на себе си, Рен! Да се заловим за работа! — високо каза Мвен Мас и физикът се усмихна смутено и кротко.
Участъкът от плътен пясък между две редици камъни се превърна в научна аудитория. Въоръжил се с парче раковина, Рен Боз възбудено чертаеше и пишеше, изтриваше написаното и пак чертаеше. Мвен Мас изказваше съгласие или ободряваше физика с отривисти възклицания. Дар Ветер, опрял лакти върху коленете си, бършеше потта, избила на челото му от усилие да разбере говорещия. Най-после червенокосият физик млъкна и като дишаше тежко, седна на пясъка.
— Да, Рен Боз — проговори Ветер след продължително мълчание, — вие сте направили забележително откритие!
— Нима аз сам?… Преди повече от десет века великият математик Хайзенберг изтъкнал принципа на неопределеността — невъзможност точно да се определи мястото за дребните частици. В действителност невъзможността станала възможмост при разбирането на взаимните преходи, тоест при репагулярното изчисление. [*35]Приблизително по същото време учените открили мезонния пръстеновиден облак на атомното ядро и състоянието на преход между нуклеона [*36]в този пръстен, тоест дошли непосредствено до понятието антигравитация.
— Така да бъде! Не съм познавач на биполярната математика, [*37]а още по-малко на такъв неин раздел като репагулярното изчисление, изследването на преградите на прехода. Но това, което сте направили във функциите на антигравитационната сянка, е принципиално ново, макар и още слабо разбираемо за нас, обикновените хора. Обаче аз мога да схвана величието на откритието. Единствено само… — Дар Ветер се запъна.
— Какво, какво именно? — разтревожи се Мвен Мас.
— Как да се превърне това в опит? Струва ми се, че не разполагаме с възможност да създадем такова напрежение на електромагнитното поле.
— За да уравновесим гравитационното поле и получим състояние на преход? — запита Рен Боз.
— Именно. А тогава пространството отвъд пределите на системата ще остане както преди извън обсега на нашето въздействие.
— Това е така. Но, както винаги, в диалектиката изходът трябва да се търси в противоположното. Ако антигравитационната сянка се получи не дискретно, а векториално…
— Охо!… Но как?
Рен Боз бърже начерта три прави линии, тесен сектор и пресече всичко това с част от дъга с голям радиус.
— Това е известно още преди биполярната математика. Преди около хиляда години я наричали задача с четири измерения. Тогава още били разпространени представите за многомерност на пространството. Хората не знаели свойствата на сянката на притеглянето, опитвали са се да прокарват аналогии с магнитоелектрическите полета. Те мислели, че сингуларните точки [*38]означават или изчезване на материята, или превръщането й в нещо необяснимо. Как е било възможно да си представиш пространството с такова познаване на явленията? Но нали те, нашите прадеди са се досещали — виждате ли, те са разбрали, че ако разстоянието, да речем, от звездата А до центъра на Земята ето по тая линия ОА е двадесет квинтилиона километра, до същата звезда по вектора ОВ разстоянието е равно на нула… Практически не на нула, но на стремяща се към нея величина. И те са казвали, че времето се превръща в нула, ако скоростта на движението е равна на скоростта на светлината. Но нали кохлеарното изчисление [*39]също е открито съвсем неотдавна!
— Спиралното движение са познавали преди хиляди години — предпазливо се намеси Мвен Мас.
Рен Боз пренебрежително махна с ръка:
— Движението, а не законите му! И тъй, ако полето на притеглянето и електромагнитното поле са две страни на едно и също свойство на материята, ако пространството е функция на гравитацията, тогава функцията на електромагнитното поле е антипространството. Преходът между тях дава векториалната функция на сянката на нула-пространството, което е известно в обикновената реч като скорост на светлината. И аз смятам за възможно получаването на нула-пространство в която и да е посока. Мвен Мас иска към Епсилон от Тукан, а за мен е безразлично, само да се организира опитът. Само да се организира опитът! — повтори физикът и уморено отпусна късите си белезникави ресници.
— Но нали за опита ви са нужни не само външните централи и земната енергия, както говореше Мвен, а и някаква уредба? Едва ли тя е проста и бързо осъществима?
— В това отношение ни провървя. Може да се използува уредбата на Кор Юл в непосредствена близост до Тибетската обсерватория. Преди сто и седемдесет години там са се извършвали опити за изследване на пространството. Ще бъде необходимо да се направи малка реконструкция, а доброволци-помощници по всяко време мога да имам пет, десет, двадесет хиляди. Достатъчно е само да ги повикам, и те ще вземат отпуски.
— Вие наистина всичко сте предвидили. Остава още едно, обаче най-сериозното — опасността от опита. Възможно е резултатите да бъдат най-неочаквани — та по законите на големите числа не може да организираме опит в малък мащаб. Веднага е нужен извънземен мащаб…
— Кой учен ще се изплаши от риск? — сви рамене Рен Боз.
— Аз говоря не за личното! Зная, че хиляди ще се явят незабавно, щом като се наложи да се проведе това. Ала в опита се включват външните централи, обсерватории — целият кръг от апарати, които струват на човечеството гигантски труд. Апарати, отворили прозорец в Космоса, приобщили хората към живота, творчеството, знанията на други населени светове. Тоя прозорец е най-великото наше постижение. Има ли право някой — вие, аз, който и да е отделен индивид, която и да е група хора — да рискува да го затвори макар и временно? Иска ми се да узная има ли във вас чувство за такова право и откъде изхожда то?
— В мен има — изправи се Мвен Мас, — а то изхожда… Вие сте били на разкопки… Нима милиардите неизвестни скелети в неизвестните гробове не ви молеха, не изискваха и не ви укоряваха? Аз виждам милиарди изминали човешки живота, чиито младини, красота и радости са изтекли мигновено като пясък между пръстите. Те настояват да се разкрие огромната загадка на времето, да се поведе борба с него! Победата над пространството е победа именно над времето — ето защо аз съм уверен в своята правота и във величието на замисленото дело!
— Моето чувство е друго — заговори Рен Боз. — Но това е обратната страна на същото нещо. Пространството както преди е непреодолимо, то разделя световете, не ни позволява да открием близките по население планети, да се слеем с тях в едно безкрайно богато с радост и сила семейство. Това би било най-голямото преобразование след Ерата на световното обединяване, когато човечеството прекратило най-сетне своето обособено съществуване. Всяка крачка по този нов път е по-важна от всичко останало, от всички други изследвания и познания.
Щом Рен Боз млъкна, веднага пак заговори Мвен Мас:
— Има и още нещо, мое лично. На младини ми попадна сборник старинни исторически романи. В него бе отпечатана една повест — за вашите прадеди, Дар Ветер. Срещу тях било извършено нападение от някакъв завоевател — свиреп изтребител на хората. С такива е била богата историята на човечеството в епохите на низшите общества. Повестта разказваше за един силен юноша, който обичал безмерно. Взели в плен неговата девойка и я отвели — тогава това се наричало «отвличане». Представете си, вързани жени и мъже карали като добитък към родината на завоевателите. Никой не познавал географията на Земята, единствени средства за придвижване — яздитните и товарните животни. Тоя свят тогава бил по-загадъчен, необятен, опасен и по-труднопроходим, отколкото за нас пространството на Космоса. Младият герой търсил своята мечта, скитал в продължение на години по неимоверно опасни пътища, докато я намерил в лабиринтите на азиатските планини. Трудно е да се изрази юношеското влечение, но и сега ми се струва, че аз също бих могъл да вървя към любимата цел през всички прегради на Космоса!
Дар Ветер се усмихна:
— Разбирам вашите чувства, обаче неясна е за мен логическата основа, която свързва руската повест и стремежите ви към Космоса. Думите на Рен Боз разбрах по-добре. Впрочем вие предупредихте, че това е нещо лично…
Дар Ветер замлъкна. Той мълча така дълго, че Мвен Мас неспокойно се размърда.
— Сега разбирам — отново заговори той — защо по-рано хората са пушели, пиели, ободрявали са се с наркотични вещества в часове на неувереност, тревоги, самота. Сега аз също съм самотен и неуверен — какво да ви кажа? Кой съм аз, че да ви забраня този опит, но нима мога да го разреша? Трябва да се обърнете към Съвета — тогава…
— Не, не така! — Мвен Мас стана и огромното му тяло се напрегна като пред смъртна опасност. — Отговорете ни: вие бихте ли направили експеримента? Като завеждащ външните станции. Не като Рен Боз… Неговата работа е друга!
— Не! — отговори твърдо Дар Ветер. — Аз бих почакал още.
— Какво?
— Построяването на опитна уредба на Луната!
— А енергия?
— Лунното гравитационно поле е по-малко и по-малък е мащабът на опита, може да се мине с няколко Ку-централи.
— Все едно — нали за това ще бъдат нужни стотина години и аз никога не ще го видя!
— Вие — да. За човечеството обаче не е чак толкова важно — сега или след едно поколение.
— Но за мен това е краят, край на цялата мечта! И за Рен Боз…
— За мен е невъзможност да проверя чрез опит, а и следователно невъзможност да поправя, да продължа работата.
— Един ум е дребно нещо! Обърнете се към Съвета!
— Съветът вече реши — с вашите мисли и думи. Няма какво да чакаме от него — тихо произнесе Мвен Мас.
— Вие сте прав. Съветът също ще откаже.
— Повече за нищо не ще ви питам. Чувствувам се виновен — ние с Рен Боз стоварихме върху вас бремето на решението.
— Това е мой дълг, като на старши по опит. Не е ваша вината, ако задачата се е оказала и голяма, и крайно опасна. От това ми е тъжно и тежко…
Рен Боз пръв предложи да се върнат във временното селище на експедицията. Тримата унили хора тръгнаха бавно по пясъка. Всеки по своему преживяваше горчивината от това, че небивалият опит няма да се проведе. Дар Ветер поглеждаше отстрани своите спътници и си мислеше, че на него е най-трудно. По темперамент той беше безразсъдно смел. С тази своя черта трябваше да се бори през целия си живот. Душата му се възмущаваше — протестираше срещу мъдрото, но не и смело решение.
ГЛАВА ШЕСТА
ЛЕГЕНДАТА НА СИНИТЕ СЛЪНЦА
От болничната каюта излязоха лекарката Лума Ласви и биологът Еон Тал. Ерг Ноор се устреми напред.
— Низа!
— Жива е, но…
— Умира?
— Засега не. Намира се в тежка парализа. Обхванати са всички стволове на гръбначния мозък, парасимпатичната нервна система, [*40]асоциативните и сетивните центрове. Дишането е извънредно забавено, обаче равномерно. Сърцето работи — един удар в сто секунди. Това не е смърт, но кома [*41], която може да трае неопределено време.
— Съзнанието и мъченията изключени ли са?
— Изключени.
— Абсолютно? — Погледът на началника беше настойчив и остър, но лекарката не се смути.
— Абсолютно!
Ерг Ноор въпросително погледна биолога. Той потвърди с кимване на глава.
— Какво мислите да правите?
— Да поддържаме равномерна температура, абсолютен покой, слаба светлина. Ако комата не прогресира, не е ли все едно — сън… чак до Земята… Тогава — в Института за нервни токове! Поражението е нанесено от някакъв вид ток. Скафандърът се оказа пробит на три места. Добре, че тя почти не е дишала!
— Забелязах отверстия и ги залепих със своя пластир — каза биологът.
Ерг Ноор с безмълвна благодарност му стисна ръката над лакътя.
— Само че… — започна Лума — ще бъде по-добре час по-скоро да се отдалечим от повишената тежест… И в същото време опасно е не толкова ускорението при отлитането, колкото връщането към нормалната сила на тежестта.
— Разбирам: вие се страхувате, че пулсът още повече ще се забави. Но нали това не е махало, което ускорява своето люлеене при повишено привличане?
— Ритъмът на импулсите в организма се подчинява, общо взето, на същите закони. Ако ударите на сърцето се забавят например два пъти — двеста секунди, тогава снабдяването на мозъка с кръв ще стане недостатъчно и…
Ерг Ноор се замисли така, че забрави околните, но скоро се опомни и силно въздъхна.
Сътрудниците му търпеливо чакаха.
— Ако организмът се подложи на повишено налягане и обогатена с кислород атмосфера, това няма ли да бъде изход от положението? — предпазливо запита началникът и по доволните усмивки на Лума Ласви и Еон Тал разбра, че мисълта е правилна.
— Да се насити кръвта с газ при по-голямо парциално налягане [*42]е чудесно… Разбира се, ние ще вземем мерки против тромбоза [*43]и тогава нека има един удар даже в двеста секунди! После ще се оправи…
Под черните мустаци на Еон се показаха едрите му бели зъби и неговото сурово лице стана младо и безгрижно весело.
— Низа ще остане в безсъзнание, ала жива — облекчено каза Лума. — Ще отидем да подготвяме камерата. Аз искам да използуваме голямата силиколова витрина, взета за Зирда. Там ще се побере едно плаващо кресло, което ще превърнем в креват за през време на отлитането. След като премахнем ускорението, ще я настаним окончателно.
— Щом се приготвите, съобщете в поста! Няма да се бавим повече ни минута. Стигат ни мракът и тежестта на черния свят!…
Хората забързаха към различните помещения на кораба, като всеки се бореше, както можеше, с гнета на черната планета.
Подобно на победна мелодия загърмяха сигналите за отлитане.
С още никога неизпитано чувство на облекчение хората потънаха в меките обятия на креслата. Но излитането от тежката планета е трудна и опасна работа. Ускорението за откъсване на кораба се намираше на границата на човешката издръжливост и една грешка на пилота можеше да доведе до обща гиел.
Ерг Ноор подкара звездолета по допирателната към хоризонта. Лостовете на хидравличните кресла се вдаваха все по-дълбоко под нарастващата тежест. Ей сега те ще стигнат до ограничителя и тогава под пресата на ускорението като върху наковалня ще се изпочупят крехките човешки кости. Ръцете на началника на експедицията, които лежеха върху бутоните на уредите, станаха толкова тежки, че не можеше да ги повдигне. Но силните пръсти работеха и «Тантра», като описваше гигантска полегата дъга, се извисяваше все повече от гъстия мрак, към прозрачната чернота на безкрая. Ерг Ноор не отделяше очи от червената ивица на хоризонталния изравнител — тя се люлееше в неустойчиво равновесие, с което показваше, че корабът е готов да премине от изкачване към спускане по дъгата на падането. Тежката планета още държеше «Тантра» в плен. Ерг Ноор реши да включи анамезонните мотори, способни да откъснат всеки звездолет от която и да е планета. Звънящата вибрация накара кораба да потрепери. Червената ивица се покачи на десет милиметра от линията на нулата. Още малко…
През перископа за оглеждане корпуса отгоре началникът на експедицията видя как «Тантра» се покри с тънък слой синкав пламък, който бавно се стичаше към кърмата на кораба. Атмосферата е пробита! В празното пространство по закона на свръхпроводимостта остатъчните електротокове струеха право по корпуса на кораба.
Звездите пак се заостриха като игли и освободилата се «Тантра» отлиташе все по-далеч от страшната планета. С всяка секунда намаляваше бремето на притеглянето. Тялото ставаше все по-леко и по-леко. Запя апаратът за изкуствена гравитация. Неговото обикновено земно напрежение изглеждаше малко неописуемо след безкрайните дни живот под пресата на черната планета. Хората скочиха от креслата. Ингрид, Лума и Еон затанцуваха. Но скоро настъпи неизбежната реакция и по-голямата част от екипажа потъна в сън. Бодърствуваха само Ерг Ноор, Пел Лин, Пур Хис и Лума Ласви. Трябваше да се изчисли временният курс на звездолета и като се опише гигантска дъга перпендикулярно към равнината на въртенето на цялата система на звездата Т, да се премине покрай ледения и метеоритния й пояс. След това можеше да се ускори корабът до нормалната субсветлинна скорост и да се пристъпи към продължителна работа за определяне по-нататъшния курс.
Лекарката следеше състоянието на Низа след излитането и възвръщането към нормалната за земния живот сила на тежестта. Скоро се удаде да успокои всички със съобщението, че паузите между ударите на пулса са равни на сто и десет секунди. При повишаването на кислородния режим това не беше гибел. Лума Ласви възнамеряваше да употреби тиратрон [*44]— електронен възбудител на дейността на сърцето и невросекреторни стимулатори [*45].
Петдесет и пет часа стените на кораба стенеха поради вибрацията на анамезонните мотори, докато най-после броячите показаха скорост деветстотин и седемдесет милиона километра в час — близо до границата на безопасността. Разстоянието до желязната звезда за едно земно денонощие се увеличаваше с повече от двадесет милиарда километра. Трудно е да се предаде облекчението, което и тринадесетте пътешественици чувствуваха след тежките изпитания: мъртвата планета, загиналия «Алграб» и накрая ужасното черно слънце. Радостта от освобождението се оказа непълна: четиринадесетият член на екипажа — младата Низа Крит — неподвижно лежеше в полусън-полусмърт в изолационното отделение на болничната каюта…
Петте жени в кораба — Ингрид, Лума, вторият електронен инженер, геоложката и учителката по ритмична гимнастика Йоне Мар, която изпълняваше и задълженията на разпределител на храната, въздушен оператор и колектор на научните материали — се събраха като на древен погребален обред. Тялото на Низа, напълно освободено от дрехите, промито със специалните разтвори ТМ и АС, туриха върху дебел килим, ушит ръчно от много меки сюнгери от Средиземно море. Килима поставиха върху въздушен матрак и го затвориха заедно с тялото в кръгъл купол от възрозов силикол. Точен уред — термобарооксистат
— Низа!
— Жива е, но…
— Умира?
— Засега не. Намира се в тежка парализа. Обхванати са всички стволове на гръбначния мозък, парасимпатичната нервна система, [*40]асоциативните и сетивните центрове. Дишането е извънредно забавено, обаче равномерно. Сърцето работи — един удар в сто секунди. Това не е смърт, но кома [*41], която може да трае неопределено време.
— Съзнанието и мъченията изключени ли са?
— Изключени.
— Абсолютно? — Погледът на началника беше настойчив и остър, но лекарката не се смути.
— Абсолютно!
Ерг Ноор въпросително погледна биолога. Той потвърди с кимване на глава.
— Какво мислите да правите?
— Да поддържаме равномерна температура, абсолютен покой, слаба светлина. Ако комата не прогресира, не е ли все едно — сън… чак до Земята… Тогава — в Института за нервни токове! Поражението е нанесено от някакъв вид ток. Скафандърът се оказа пробит на три места. Добре, че тя почти не е дишала!
— Забелязах отверстия и ги залепих със своя пластир — каза биологът.
Ерг Ноор с безмълвна благодарност му стисна ръката над лакътя.
— Само че… — започна Лума — ще бъде по-добре час по-скоро да се отдалечим от повишената тежест… И в същото време опасно е не толкова ускорението при отлитането, колкото връщането към нормалната сила на тежестта.
— Разбирам: вие се страхувате, че пулсът още повече ще се забави. Но нали това не е махало, което ускорява своето люлеене при повишено привличане?
— Ритъмът на импулсите в организма се подчинява, общо взето, на същите закони. Ако ударите на сърцето се забавят например два пъти — двеста секунди, тогава снабдяването на мозъка с кръв ще стане недостатъчно и…
Ерг Ноор се замисли така, че забрави околните, но скоро се опомни и силно въздъхна.
Сътрудниците му търпеливо чакаха.
— Ако организмът се подложи на повишено налягане и обогатена с кислород атмосфера, това няма ли да бъде изход от положението? — предпазливо запита началникът и по доволните усмивки на Лума Ласви и Еон Тал разбра, че мисълта е правилна.
— Да се насити кръвта с газ при по-голямо парциално налягане [*42]е чудесно… Разбира се, ние ще вземем мерки против тромбоза [*43]и тогава нека има един удар даже в двеста секунди! После ще се оправи…
Под черните мустаци на Еон се показаха едрите му бели зъби и неговото сурово лице стана младо и безгрижно весело.
— Низа ще остане в безсъзнание, ала жива — облекчено каза Лума. — Ще отидем да подготвяме камерата. Аз искам да използуваме голямата силиколова витрина, взета за Зирда. Там ще се побере едно плаващо кресло, което ще превърнем в креват за през време на отлитането. След като премахнем ускорението, ще я настаним окончателно.
— Щом се приготвите, съобщете в поста! Няма да се бавим повече ни минута. Стигат ни мракът и тежестта на черния свят!…
Хората забързаха към различните помещения на кораба, като всеки се бореше, както можеше, с гнета на черната планета.
Подобно на победна мелодия загърмяха сигналите за отлитане.
С още никога неизпитано чувство на облекчение хората потънаха в меките обятия на креслата. Но излитането от тежката планета е трудна и опасна работа. Ускорението за откъсване на кораба се намираше на границата на човешката издръжливост и една грешка на пилота можеше да доведе до обща гиел.
Ерг Ноор подкара звездолета по допирателната към хоризонта. Лостовете на хидравличните кресла се вдаваха все по-дълбоко под нарастващата тежест. Ей сега те ще стигнат до ограничителя и тогава под пресата на ускорението като върху наковалня ще се изпочупят крехките човешки кости. Ръцете на началника на експедицията, които лежеха върху бутоните на уредите, станаха толкова тежки, че не можеше да ги повдигне. Но силните пръсти работеха и «Тантра», като описваше гигантска полегата дъга, се извисяваше все повече от гъстия мрак, към прозрачната чернота на безкрая. Ерг Ноор не отделяше очи от червената ивица на хоризонталния изравнител — тя се люлееше в неустойчиво равновесие, с което показваше, че корабът е готов да премине от изкачване към спускане по дъгата на падането. Тежката планета още държеше «Тантра» в плен. Ерг Ноор реши да включи анамезонните мотори, способни да откъснат всеки звездолет от която и да е планета. Звънящата вибрация накара кораба да потрепери. Червената ивица се покачи на десет милиметра от линията на нулата. Още малко…
През перископа за оглеждане корпуса отгоре началникът на експедицията видя как «Тантра» се покри с тънък слой синкав пламък, който бавно се стичаше към кърмата на кораба. Атмосферата е пробита! В празното пространство по закона на свръхпроводимостта остатъчните електротокове струеха право по корпуса на кораба.
Звездите пак се заостриха като игли и освободилата се «Тантра» отлиташе все по-далеч от страшната планета. С всяка секунда намаляваше бремето на притеглянето. Тялото ставаше все по-леко и по-леко. Запя апаратът за изкуствена гравитация. Неговото обикновено земно напрежение изглеждаше малко неописуемо след безкрайните дни живот под пресата на черната планета. Хората скочиха от креслата. Ингрид, Лума и Еон затанцуваха. Но скоро настъпи неизбежната реакция и по-голямата част от екипажа потъна в сън. Бодърствуваха само Ерг Ноор, Пел Лин, Пур Хис и Лума Ласви. Трябваше да се изчисли временният курс на звездолета и като се опише гигантска дъга перпендикулярно към равнината на въртенето на цялата система на звездата Т, да се премине покрай ледения и метеоритния й пояс. След това можеше да се ускори корабът до нормалната субсветлинна скорост и да се пристъпи към продължителна работа за определяне по-нататъшния курс.
Лекарката следеше състоянието на Низа след излитането и възвръщането към нормалната за земния живот сила на тежестта. Скоро се удаде да успокои всички със съобщението, че паузите между ударите на пулса са равни на сто и десет секунди. При повишаването на кислородния режим това не беше гибел. Лума Ласви възнамеряваше да употреби тиратрон [*44]— електронен възбудител на дейността на сърцето и невросекреторни стимулатори [*45].
Петдесет и пет часа стените на кораба стенеха поради вибрацията на анамезонните мотори, докато най-после броячите показаха скорост деветстотин и седемдесет милиона километра в час — близо до границата на безопасността. Разстоянието до желязната звезда за едно земно денонощие се увеличаваше с повече от двадесет милиарда километра. Трудно е да се предаде облекчението, което и тринадесетте пътешественици чувствуваха след тежките изпитания: мъртвата планета, загиналия «Алграб» и накрая ужасното черно слънце. Радостта от освобождението се оказа непълна: четиринадесетият член на екипажа — младата Низа Крит — неподвижно лежеше в полусън-полусмърт в изолационното отделение на болничната каюта…
Петте жени в кораба — Ингрид, Лума, вторият електронен инженер, геоложката и учителката по ритмична гимнастика Йоне Мар, която изпълняваше и задълженията на разпределител на храната, въздушен оператор и колектор на научните материали — се събраха като на древен погребален обред. Тялото на Низа, напълно освободено от дрехите, промито със специалните разтвори ТМ и АС, туриха върху дебел килим, ушит ръчно от много меки сюнгери от Средиземно море. Килима поставиха върху въздушен матрак и го затвориха заедно с тялото в кръгъл купол от възрозов силикол. Точен уред — термобарооксистат