Страница:
«Тантра» се изказва против изпращането на експедиция, както препоръчваше Хеб Ур. Светлосините звезди действително излъчват такава маса енергия на единица повърхност от своите планети, че тя е достатъчна за живот от тежки съединения. Но всеки жив организъм е филтър и бараж на енергията, който противодействува на втория закон на термодинамиката или ентропията чрез създаване структура, чрез много голямо усложняване на простите минерални и газови молекули. Такова изменение може да възникне само в процеса на историческо развитие с огромна продължителност — следователно при дълготрайно постоянство на физическите условия. Тъкмо постоянство на условията няма върху планетата на високотемпературните звезди, които бърже разрушават сложните съединения във вихрите на мощните си излъчвания. Там няма нищо продължително съществуващо, пък и не може да има, въпреки че минералите придобиват най-трайна кристална структура с кубична атомна решетка.
Според мнението на «Тантра» Хеб Ур повтаря едностранното съждение на древните астрономи, неразбрали динамиката в развитието на планетите. Всяка планета губи своите леки вещества, които се отнасят в пространството и там се разсейват. Особено чувствителна е загубата на леки елементи при силното нагряване и лъчевото налягане на сините слънца.
«Тантра» привеждаше списък от примери и завършваше с твърдението, че процесът «отежняване» на планетите край сините звезди не допуска образуване на жизнени форми.
Спътник 57 предаде възражението на учените от завръщащия се звездолет направо в обсерваторията на Съвета.
Най-после настана минутата, която с такова нетърпение очакваха Ингрид Дитра и Кет Бер, както впрочем и всички без изключение участници в експедицията. «Тантра» започна да намалява субсветлинната скорост на полета и мина край ледения пояс на Слънчевата система, като се приближаваше към станцията за звездолети на Тритон. Такава скорост повече не беше нужна — оттук, от спътника на Нептун, «Тантра», летяща със скорост деветстотин милиона километра в час, би стигнала до Земята за по-малко от пет часа. Обаче ускоряването на звездолета изискваше толкова време, че корабът, като започне полета от Тритон, би минал покрай Слънцето и би се отдалечил от него на огромно разстояние.
За да не се изразходва скъпоценен анамезон и обременяват корабите с обемисто обзавеждане, във вътрешността на системата се летеше с йонни планетолети. Тяхната скорост не превишаваше осемстотин хиляди километра в час за вътрешните и два и половина милиона за най-отдалечените външни планети. Обикновено пътуването от Нептун до Земята траеше около три месеца.
Тритон е твърде крупен спътник, който само малко отстъпваше по размери на гигантските трети и четвърти спътници на Юпитер — Ханимед (Ганимед — в български език — бележка на) и Калисто, а също и на планетата Меркурий. Ето защо той притежаваше тънка атмосфера главно от азот и въглероден двуокис.
Ерг Ноор приземи звездолета на полюса на Тритон, в посоченото място, встрани от широките куполи на зданието на станцията. Върху тераса на платото, близо до склона, пронизан от подземни помещения, бляскаше със стъклата си зданието на карантинния санаториум. Тук, в пълна изолация от всички други хора, на пътешествениците предстоеше да прекарат петседмична карантина. През това време изкусни лекари грижливо ще проверят техните тела, в които можеше да се е загнездила някаква нова инфекция. Опасността беше доста голяма, за да се пренебрегва. Затова всички които кацаха на други, макар и ненаселени планети, неизбежно се подлагаха на тази процедура, колкото и да е траело пребиваването им в звездолета. Учените от санаториума изследваха и вътрешността на кораба, преди станцията да даде разрешение за излитане към Земята. За отдавна овладените от човечеството планети, като Венера, Марс и някои астероиди, карантината се прекарваше на техните станции преди отлитането.
Престоят в санаториума се понасяше по-леко, отколкото в звездолета. Лаборатории за занятия, концертни зали, бани, комбинирани от електричество, музика, вода и вълнови трептения, ежедневни разходки в леки скафандри по възвишенията и околностите на санаториума. И най-сетне връзка с родната планета, не винаги редовна, но само пет часа бяха необходими едно съобщение да стигне до Земята!
Силиколовото легло на Низа с всички предпазни мерки пренесоха в санаториума. Ерг Ноор и Еон Тал напуснаха «Тантра» последни. Те стъпваха леко дори с отежнителите, които надянаха, за да не правят внезапни скокове поради незначителната сила на тежестта тук, на тая малка планета.
Угаснаха осветителните тела, които горяха около полето за кацане. Тритон излизаше откъм огряната от Слънцето страна на Нептун. Колкото и слаба да беше възсивата светлина, откроена от Нептун, исполинското огледало на грамадната планета, намираща се едва на триста и петдесет хиляди километра от Тритон, разсейваше тъмнината и създаваше на спътника светъл здрач, напомнящ пролетния сумрак по високите ширини на Земята. Тритон обикаляше около Нептун срещу въртенето на своята планета от изток на запад почти за шест земни денонощия. Неговите «дневни» периоди траеха към седемдесет часа. За това време Нептун успяваше четири пъти да се завърти около оста си и сега сянката на спътника забележимо бягаше на мъглявия диск.
Почти едновременно началникът и биологът видяха неголям кораб, който стоеше далеч от края на платото. Това не беше звездолет, защото имаше издута задна половина и високи гребени за равновесие. Ако се съдеше по твърде острия нос и тесния корпус, корабът трябваше да е планетолет, но се различаваше от познатите контури на тия кораби по дебелия пръстен на кърмата и дългата вретенообразна пристройка горе.
— Тук има още един кораб на карантина? — полувъпросително каза Еон. — Нима Съветът е изменил заведения ред?…
— Да не изпраща нови звездни експедиции преди завръщането на старите? — допълни Ерг Ноор. — Действително ние спазихме своите срокове, обаче съобщението, което трябваше да отправим от Зирда, е закъсняло с две години.
— Може би това е експедиция за Нептун? — предположи биологът.
Те изминаха двукилометровия път до санаториума и се изкачиха на широка тераса, украсена с червен базалт. В черното небе по-ярко от всички звезди блестеше мъничкият диск на Слънцето, добре видим оттук, от полюса на невъртящия се спътник. Жестокият сто и седемдесетградусов мраз се чувствуваше през топлещия скафандър като обикновен студ на земна полярна зима. В неподвижната атмосфера бавно се сипеха едри снежни парцали от замръзнал амоняк и въглероден двуокис. На цялата околност те придаваха покоя на земен снеговалеж.
Ерг Ноор и Еон Тал наблюдаваха падането на снежинките също, както някогашните жители на умерените ширини, за които появяването на снега е означавало край на земеделските работи. За астронавтите тоя необичаен сняг предшествуваше завършване на пътешествието им.
Като даваше израз на своите притаени чувства, биологът протегна ръка към началника.
— Завършиха нашите приключения и ние сме невредими благодарение на вас!
Ерг Ноор отблъсна с рязък жест ръката му.
— Нима всички са невредими? А аз благодарение на кого съм невредим?
Еон Тал не се смути.
— Уверен съм, че Низа ще бъде спасена! Тукашните лекари искат да започнат лечението незабавно. Получена е инструкция от самия Грим Шар — ръководител на лабораторията за общи парализи.
— Известно ли е какво е това?
— Засега не. Ала ясно е, че Низа е поразена от вид ток, който изменя химизма на нервните ганглии на автономните системи. Да се разбере как да се унищожи неговото непонятно продължително действие — значи да се излекува девойката. Та ние разкрихме механизма на трайните психически парализи, които толкова векове са били смятани за неизлечими. Тук има нещо подобно, обаче предизвикано от външен възбудител. Когато се извършат опити над моите пленници, все едно живи ли са те, или не, — тогава и моята ръка ще започне да ми служи отново!
Чувство на срам принуди началника на експедицията да се намръщи. В своята мъка той забрави колко много беше сторил за него биологът. Неприлично за зрял човек! Той пое ръката на биолога и я разтърси в израз на симпатия към него.
— Вие мислите, че убийствените органи в черните медузи и в тая кръстовидна отвратителна твар са еднородни? — попита Ерг Ноор.
— Не се съмнявам. Гаранция за това е моята ръка. В натрупване и видоизменяне на електрическа енергия се е изразило общото жизнено приспособяване на черните същества — обитатели на богатата с електричество планета. Те са явни хищници, а ония, които им служат за жертва, засега не познаваме.
— Но помните ли какво се случи с всички нас, когато Низа…
— Това е друго нещо. Аз дълго мислех за него. Предполагам, че с появяването на страшния кръст се е разнесъл инфразвук с огромна сила, който е сломил нашето съзнание. В тоя черен свят и звуците също са черни, не може да се чуят. След като подтисне съзнанието чрез инфразвук, туй същество действува с някакъв вид хипноза, по-силна отколкото нашите, сега измрели, гигантски змии — например анакондите. Ето кое без малко щеше да ни погуби, ако не бе Низа…
Началникът на експедицията погледна към далечното Слънце, което светеше сега и на Земята. Слънцето — вечната надежда на човека. Слънцето — олицетворение на светлата сила на разума, който разгонва мрака и чудовищата на нощта. И радостната искра на надеждата стана негов спътник за остатъка от странствуването…
Завеждащият станция Тритон дойде в санаториума при Ерг Ноор. От Земята викаха началника на експедицията, а появата на завеждащия в карантинните помещения, достъпът в които беше забранен, означаваше край на изолацията, възможност да се приключи тринадесетгодишното пътешествие на «Тантра». Началникът на експедицията скоро се върна, съсредоточен повече, отколкото обикновено.
— Отлитаме още днес. Помолиха ме да взема шестте души от планетолета «Амат», който остава тук за усвояване нови рудни месторождения на Плутон. Ние ще вземем експедицията и събраните от нея материали.
Тази шесторка преобзавела обикновен планетолет и извършила много смел подвиг. Гмурнали се към дъното на преизподнята, под гъстата неоново-метанова атмосфера на Плутон. Летели в бури от амонячен сняг и непрекъснато се опасявали, че ще се разбият в тъмнината о колосалните игли здрав като стомана лед. Успели да намерят област, където стърчали оголени планини. Загадката на Плутон най-сетне е разрешена — тая планета не принадлежи към нашата Слънчева система. Тя е захваната от нея по време на движението на Слънцето през Галактиката. Ето защо плътността на Плутон е твърде по-голяма, отколкото на всички други далечни планети. Изследователите открили странни минерали от съвсем чужд свят. Но още по-важно е това, че на един хребет били забелязани следи от почти напълно срутена постройка, които свидетелствуват за някаква невъобразимо древна цивилизация. Получените от изследователите данни, естествено, трябва да бъдат проверени. Разумната обработка на строителните материали изисква още доказателства… Обаче налице е изумителен подвиг. Аз се гордея, че нашият звездолет ще отнесе героите на Земята и горя от нетърпение да чуя техните разкази. Карантината за тях изтекла преди три дни… — Ерг Ноор млъкна, уморен от дългата реч.
— Ами че тук има сериозно противоречие! — провикна се Пур Хис.
— «Противоречието е майка на истината!» — спокойно отговори на астронома със старата пословица Ерг Ноор. — Време е да подготвяме «Тантра»!
Изпитаният звездолет лесно се откъсна от Тритон и се понесе по гигантска дъга, чиято равнина бе перпендикулярна към тази на еклиптиката. Да се пътува направо към Земята беше невъзможно: всеки кораб би загинал в широкия пояс от метеорити и астероиди — отломъци от планетата Фаетон, която съществувала някога между Марс и Юпитер, но била разпокъсана от притеглянето на гиганта в Слънчевата система.
Ерг Ноор набираше ускорение. Той нямаше намерение да вози героите към Земята определените седемдесет и два дни, а реши, като използува колосалната сила на звездолета, при минимален разход на анамезон да стигне за петдесет часа.
Предаването от Земята проникваше през пространството към звездолета — планетата приветствуваше победата над мрака на желязната звезда и мрака на ледения Плутон. Композитори изпълняваха съчинените в чест на «Тантра» и «Амат» романси и симфонии.
Космосът гърмеше от тържествуващи мелодии. Станциите от Марс, Венера и астероидите викаха кораба и вливаха своите акорди в общия хор за възхвала на героите.
— «Тантра», «Тантра» — най-сетне зазвуча глас от поста на Съвета, — разрешава се кацане на Ел-Хомра!
Централният космодрум се намираше на мястото на някогашната пустиня в Северна Африка. Звездолетът се устреми натам през наситената със слънчева светлина атмосфера на Земята.
ГЛАВА СЕДМА
Според мнението на «Тантра» Хеб Ур повтаря едностранното съждение на древните астрономи, неразбрали динамиката в развитието на планетите. Всяка планета губи своите леки вещества, които се отнасят в пространството и там се разсейват. Особено чувствителна е загубата на леки елементи при силното нагряване и лъчевото налягане на сините слънца.
«Тантра» привеждаше списък от примери и завършваше с твърдението, че процесът «отежняване» на планетите край сините звезди не допуска образуване на жизнени форми.
Спътник 57 предаде възражението на учените от завръщащия се звездолет направо в обсерваторията на Съвета.
Най-после настана минутата, която с такова нетърпение очакваха Ингрид Дитра и Кет Бер, както впрочем и всички без изключение участници в експедицията. «Тантра» започна да намалява субсветлинната скорост на полета и мина край ледения пояс на Слънчевата система, като се приближаваше към станцията за звездолети на Тритон. Такава скорост повече не беше нужна — оттук, от спътника на Нептун, «Тантра», летяща със скорост деветстотин милиона километра в час, би стигнала до Земята за по-малко от пет часа. Обаче ускоряването на звездолета изискваше толкова време, че корабът, като започне полета от Тритон, би минал покрай Слънцето и би се отдалечил от него на огромно разстояние.
За да не се изразходва скъпоценен анамезон и обременяват корабите с обемисто обзавеждане, във вътрешността на системата се летеше с йонни планетолети. Тяхната скорост не превишаваше осемстотин хиляди километра в час за вътрешните и два и половина милиона за най-отдалечените външни планети. Обикновено пътуването от Нептун до Земята траеше около три месеца.
Тритон е твърде крупен спътник, който само малко отстъпваше по размери на гигантските трети и четвърти спътници на Юпитер — Ханимед (Ганимед — в български език — бележка на) и Калисто, а също и на планетата Меркурий. Ето защо той притежаваше тънка атмосфера главно от азот и въглероден двуокис.
Ерг Ноор приземи звездолета на полюса на Тритон, в посоченото място, встрани от широките куполи на зданието на станцията. Върху тераса на платото, близо до склона, пронизан от подземни помещения, бляскаше със стъклата си зданието на карантинния санаториум. Тук, в пълна изолация от всички други хора, на пътешествениците предстоеше да прекарат петседмична карантина. През това време изкусни лекари грижливо ще проверят техните тела, в които можеше да се е загнездила някаква нова инфекция. Опасността беше доста голяма, за да се пренебрегва. Затова всички които кацаха на други, макар и ненаселени планети, неизбежно се подлагаха на тази процедура, колкото и да е траело пребиваването им в звездолета. Учените от санаториума изследваха и вътрешността на кораба, преди станцията да даде разрешение за излитане към Земята. За отдавна овладените от човечеството планети, като Венера, Марс и някои астероиди, карантината се прекарваше на техните станции преди отлитането.
Престоят в санаториума се понасяше по-леко, отколкото в звездолета. Лаборатории за занятия, концертни зали, бани, комбинирани от електричество, музика, вода и вълнови трептения, ежедневни разходки в леки скафандри по възвишенията и околностите на санаториума. И най-сетне връзка с родната планета, не винаги редовна, но само пет часа бяха необходими едно съобщение да стигне до Земята!
Силиколовото легло на Низа с всички предпазни мерки пренесоха в санаториума. Ерг Ноор и Еон Тал напуснаха «Тантра» последни. Те стъпваха леко дори с отежнителите, които надянаха, за да не правят внезапни скокове поради незначителната сила на тежестта тук, на тая малка планета.
Угаснаха осветителните тела, които горяха около полето за кацане. Тритон излизаше откъм огряната от Слънцето страна на Нептун. Колкото и слаба да беше възсивата светлина, откроена от Нептун, исполинското огледало на грамадната планета, намираща се едва на триста и петдесет хиляди километра от Тритон, разсейваше тъмнината и създаваше на спътника светъл здрач, напомнящ пролетния сумрак по високите ширини на Земята. Тритон обикаляше около Нептун срещу въртенето на своята планета от изток на запад почти за шест земни денонощия. Неговите «дневни» периоди траеха към седемдесет часа. За това време Нептун успяваше четири пъти да се завърти около оста си и сега сянката на спътника забележимо бягаше на мъглявия диск.
Почти едновременно началникът и биологът видяха неголям кораб, който стоеше далеч от края на платото. Това не беше звездолет, защото имаше издута задна половина и високи гребени за равновесие. Ако се съдеше по твърде острия нос и тесния корпус, корабът трябваше да е планетолет, но се различаваше от познатите контури на тия кораби по дебелия пръстен на кърмата и дългата вретенообразна пристройка горе.
— Тук има още един кораб на карантина? — полувъпросително каза Еон. — Нима Съветът е изменил заведения ред?…
— Да не изпраща нови звездни експедиции преди завръщането на старите? — допълни Ерг Ноор. — Действително ние спазихме своите срокове, обаче съобщението, което трябваше да отправим от Зирда, е закъсняло с две години.
— Може би това е експедиция за Нептун? — предположи биологът.
Те изминаха двукилометровия път до санаториума и се изкачиха на широка тераса, украсена с червен базалт. В черното небе по-ярко от всички звезди блестеше мъничкият диск на Слънцето, добре видим оттук, от полюса на невъртящия се спътник. Жестокият сто и седемдесетградусов мраз се чувствуваше през топлещия скафандър като обикновен студ на земна полярна зима. В неподвижната атмосфера бавно се сипеха едри снежни парцали от замръзнал амоняк и въглероден двуокис. На цялата околност те придаваха покоя на земен снеговалеж.
Ерг Ноор и Еон Тал наблюдаваха падането на снежинките също, както някогашните жители на умерените ширини, за които появяването на снега е означавало край на земеделските работи. За астронавтите тоя необичаен сняг предшествуваше завършване на пътешествието им.
Като даваше израз на своите притаени чувства, биологът протегна ръка към началника.
— Завършиха нашите приключения и ние сме невредими благодарение на вас!
Ерг Ноор отблъсна с рязък жест ръката му.
— Нима всички са невредими? А аз благодарение на кого съм невредим?
Еон Тал не се смути.
— Уверен съм, че Низа ще бъде спасена! Тукашните лекари искат да започнат лечението незабавно. Получена е инструкция от самия Грим Шар — ръководител на лабораторията за общи парализи.
— Известно ли е какво е това?
— Засега не. Ала ясно е, че Низа е поразена от вид ток, който изменя химизма на нервните ганглии на автономните системи. Да се разбере как да се унищожи неговото непонятно продължително действие — значи да се излекува девойката. Та ние разкрихме механизма на трайните психически парализи, които толкова векове са били смятани за неизлечими. Тук има нещо подобно, обаче предизвикано от външен възбудител. Когато се извършат опити над моите пленници, все едно живи ли са те, или не, — тогава и моята ръка ще започне да ми служи отново!
Чувство на срам принуди началника на експедицията да се намръщи. В своята мъка той забрави колко много беше сторил за него биологът. Неприлично за зрял човек! Той пое ръката на биолога и я разтърси в израз на симпатия към него.
— Вие мислите, че убийствените органи в черните медузи и в тая кръстовидна отвратителна твар са еднородни? — попита Ерг Ноор.
— Не се съмнявам. Гаранция за това е моята ръка. В натрупване и видоизменяне на електрическа енергия се е изразило общото жизнено приспособяване на черните същества — обитатели на богатата с електричество планета. Те са явни хищници, а ония, които им служат за жертва, засега не познаваме.
— Но помните ли какво се случи с всички нас, когато Низа…
— Това е друго нещо. Аз дълго мислех за него. Предполагам, че с появяването на страшния кръст се е разнесъл инфразвук с огромна сила, който е сломил нашето съзнание. В тоя черен свят и звуците също са черни, не може да се чуят. След като подтисне съзнанието чрез инфразвук, туй същество действува с някакъв вид хипноза, по-силна отколкото нашите, сега измрели, гигантски змии — например анакондите. Ето кое без малко щеше да ни погуби, ако не бе Низа…
Началникът на експедицията погледна към далечното Слънце, което светеше сега и на Земята. Слънцето — вечната надежда на човека. Слънцето — олицетворение на светлата сила на разума, който разгонва мрака и чудовищата на нощта. И радостната искра на надеждата стана негов спътник за остатъка от странствуването…
Завеждащият станция Тритон дойде в санаториума при Ерг Ноор. От Земята викаха началника на експедицията, а появата на завеждащия в карантинните помещения, достъпът в които беше забранен, означаваше край на изолацията, възможност да се приключи тринадесетгодишното пътешествие на «Тантра». Началникът на експедицията скоро се върна, съсредоточен повече, отколкото обикновено.
— Отлитаме още днес. Помолиха ме да взема шестте души от планетолета «Амат», който остава тук за усвояване нови рудни месторождения на Плутон. Ние ще вземем експедицията и събраните от нея материали.
Тази шесторка преобзавела обикновен планетолет и извършила много смел подвиг. Гмурнали се към дъното на преизподнята, под гъстата неоново-метанова атмосфера на Плутон. Летели в бури от амонячен сняг и непрекъснато се опасявали, че ще се разбият в тъмнината о колосалните игли здрав като стомана лед. Успели да намерят област, където стърчали оголени планини. Загадката на Плутон най-сетне е разрешена — тая планета не принадлежи към нашата Слънчева система. Тя е захваната от нея по време на движението на Слънцето през Галактиката. Ето защо плътността на Плутон е твърде по-голяма, отколкото на всички други далечни планети. Изследователите открили странни минерали от съвсем чужд свят. Но още по-важно е това, че на един хребет били забелязани следи от почти напълно срутена постройка, които свидетелствуват за някаква невъобразимо древна цивилизация. Получените от изследователите данни, естествено, трябва да бъдат проверени. Разумната обработка на строителните материали изисква още доказателства… Обаче налице е изумителен подвиг. Аз се гордея, че нашият звездолет ще отнесе героите на Земята и горя от нетърпение да чуя техните разкази. Карантината за тях изтекла преди три дни… — Ерг Ноор млъкна, уморен от дългата реч.
— Ами че тук има сериозно противоречие! — провикна се Пур Хис.
— «Противоречието е майка на истината!» — спокойно отговори на астронома със старата пословица Ерг Ноор. — Време е да подготвяме «Тантра»!
Изпитаният звездолет лесно се откъсна от Тритон и се понесе по гигантска дъга, чиято равнина бе перпендикулярна към тази на еклиптиката. Да се пътува направо към Земята беше невъзможно: всеки кораб би загинал в широкия пояс от метеорити и астероиди — отломъци от планетата Фаетон, която съществувала някога между Марс и Юпитер, но била разпокъсана от притеглянето на гиганта в Слънчевата система.
Ерг Ноор набираше ускорение. Той нямаше намерение да вози героите към Земята определените седемдесет и два дни, а реши, като използува колосалната сила на звездолета, при минимален разход на анамезон да стигне за петдесет часа.
Предаването от Земята проникваше през пространството към звездолета — планетата приветствуваше победата над мрака на желязната звезда и мрака на ледения Плутон. Композитори изпълняваха съчинените в чест на «Тантра» и «Амат» романси и симфонии.
Космосът гърмеше от тържествуващи мелодии. Станциите от Марс, Венера и астероидите викаха кораба и вливаха своите акорди в общия хор за възхвала на героите.
— «Тантра», «Тантра» — най-сетне зазвуча глас от поста на Съвета, — разрешава се кацане на Ел-Хомра!
Централният космодрум се намираше на мястото на някогашната пустиня в Северна Африка. Звездолетът се устреми натам през наситената със слънчева светлина атмосфера на Земята.
ГЛАВА СЕДМА
СИМФОНИЯ ВЪВ ФА МИНЬОР — ЦВЕТНА ТОНАЛНОСТ 4,750 МЮ
Панели от прозрачна пластмаса служеха за стени на широката веранда, обърната на юг, към морето. Бледата матова светлина, излъчвана от тавана, не спореше с ярката луна, а я допълваше — смекчаваше грубата чернота на сенките. На верандата се събра почти целият състав на морската експедиция. Само най-младите й членове още играеха в осветеното от луната море. Дойде със своя прекрасен модел художникът Карт Сан. Като разтърсваше дългата си златиста коса, началникът на експедицията Фрит Дон разказа за проучването на коня, намерен от Миико. Определянето на материала на статуята за изясняване подемното тегло довело до неочаквани резултати. Под повърхностния слой от някаква сплав се оказало чисто злато. Ако конят е лят, теглото на скулптурата, дори след приспадане изместената от него вода, достигало четиристотин тона. За извличането на това чудовище си предлагали услугите големи плавателни съдове със специални приспособления.
На въпросите, как може да се обясни тая крайно безсмислена употреба на ценния метал, един от старшите сътрудници на експедицията си припомни срещнатата в историческите архиви легенда за изчезването на златния запас на цяла страна: тогава златото служело за еквивалент на стойността на труда. Престъпните управници, виновни за тиранизирането и разоряването на народа, преди да избягат в друга страна — тогава имало препятствия в съобщителните връзки между различните народи, наречени граници, — събрали целия златен запас и излели от него статуя, която поставили на най-оживения площад в столицата на държавата. Никой не могъл да намери златото. Историкът изказа предположение, че никой тогава не се е досетил какъв метал се крие под слоя евтина сплав.
Разказът предизвика оживление. Намирането на колосалното количество злато беше великолепен подарък за човечеството. Макар че тежкият жълт метал отдавна вече не служеше за символ на ценност, той си оставаше много нужен за електрически уреди, медицински препарати и особено за приготвяне на анамезон.
В ъгъла при външната страна на верандата се събраха в тесен кръг Веда Конг, Дар Ветер, художникът, Чара Нанди, и Евда Нал. Близо до тях срамежливо седна Рен Боз след напразно търсене изчезналия някъде Мвен Мас.
— Вие бяхте прав, като твърдяхте, че художникът — по-точно изкуството изобщо — всякога и неизбежно изостава от стремителния растеж на знанието и техниката — говореше Дар Ветер.
— Не сте ме разбрали — възразяваше Карт Сан. — Изкуството вече поправи своите грешки и разбра своя дълг пред човечеството. То престана да създава подтискащи монументални форми, да изобразява блясък и величие, реално несъществуващо, защото това е нещо външно. Да развива емоционалната същност на човека — ето главното задължение на изкуството сега. Само то владее силата да настройва човешката психика, да я подготвя за възприемане на най-сложни впечатления. Кой не познава вълшебната лекота на отгатването на истината, която идва от предварително настройване — посредством музика, багри, форми?… И как се затваря човешката душа, ако в нея се нахлува грубо и принудително! На вас, историците, по-добре, отколкото на всеки друг е известно колко беди е претърпяло човечеството в борбата за развиване и възпитаване на емоционалната същност на психиката.
— Има един период в далечното минало, през който изкуството се е стремяло към отвлечени форми — отбеляза Веда Конг.
— Изкуството се е стремяло към абстракция под влиянието на разума, получил явна хегемония над всичко останало. Обаче изкуството не може да бъде изразено отвлечено освен музиката. Но и тя заема особено място и по своему е също е напълно конкретна. Това е бил погрешен път.
— А кой път вие смятате за правилен?
— Изкуството според мен е отражение на борбите и тревогите на света и чувствата на хората, понякога илюстрация на живота, ала под контрола на общата целесъобразност. Точно тая целесъобразност е красотата, без която аз не виждам щастие и смисъл в живота. Иначе изкуството лесно се изражда в чудновати измислици, особено при недостатъчно познаване на живота и историята…
— Винаги ми се е искало пътят на изкуството да бъде в преодоляването и изменянето на света, а не само негово усещане — вметна Дар Ветер.
— Съгласен съм! — възкликна Карт Сан. — Но с уговорката, че не само на външния свят, а главно на вътрешния емоционален свят на човека. На възпитанието му… с разбиране на всички противоречия…
Евда Нал сложи върху ръката на Дар Ветер своята, силна и топла.
— От каква мечта се отказахте днес?
— От извънредно голяма…
— Всеки от нас — продължаваше речта си художникът, — който е гледал произведенията на масовото изкуство от древността: кинофилми, записи на театрални постановки, изложби на живопис, знае как чудесно завършени, изящни и очистени от всичко ненужно изглеждат нашите съвременни зрелища, танци, картини… Няма защо да говоря за епохите на упадък.
— Той е умен, обаче многословен — пошепна Веда Конг.
— На художника е трудно да изразява с думи или формули доста сложните явления, които вижда и отбира от заобикалящата го действителност — застъпи се Чара Нанди. Евда Нал кимна одобрително.
— Иска ми се — продължаваше Карт Сан — да постъпя така: да събера и съединя в един образ чистите зърна на прекрасната неподправеност на чувствата, формите, багрите, разхвърляни в отделните хора. Да възстановя древните образи във висшия израз на красотата на всяка от расите в отдавнашното минало, от смешението на които се е образувало съвременното човечество. Така например «Дъщерята на Гондвана» е съединяване с природата, подсъзнателно познаване връзката между нещата и явленията, комплекс от чувства и усещания, изцяло пронизан от инстинкти.
«Дъщерята на Тетис — на Средиземно море» е олицетворение на силно развити чувства, дръзки и безкрайно разнообразни. Тук вече има друга степен на сливане с природата — чрез емоциите, а не чрез инстинктите. Силата на Ерос — ето как си я представям аз. Образът на човека, който единствено е могъл да създаде тая произлязла от женската хегемония култура, е израсъл сред древните културни народи от Средиземноморието — критяни, етруски, елини, протоиндуси. Как ми провървя — намерих Чара: в нея случайно са се съединили чертите на античните гръко-критяни и на по-сетнешните народи от Централна Индия.
Веда се усмихна на правотата на своята догадка, а Дар Ветер й прошепна, че би било трудно да се намери по-хубав модел.
— Ако нарисувам сполучливо «Дъщерята на Средиземно море», неизбежно е изпълняването на третата част от замисъла — златокоса или светлоруса севернячка, със спокойни и прозрачни очи, висока, малко бавна, вглеждаща се съсредоточено в света, подобна на древните жени от руския, скандинавския или английския народ. Чак след това ще мога да пристъпя към синтеза — създаване образ на съвременната жена, в който ще взема най-хубавото от тия три прабаби.
— Защо само «дъщери», а не «синове»? — загадъчно се усмихна Веда.
— Трябва да се пояснява, че прекрасното винаги е по-завършено у жената и по-усъвършенствувано по законите на физиологията… — навъси се художникът.
— Преди да пристъпите към своята трета картина, вгледайте се във Веда Конг! — подхвана Евда Нал. Надали…
Художникът бързо се изправи.
— Вие мислите, че аз не виждам! Но се боря със себе си, за да не влезе в мен тоя образ сега, когато съм изпълнен от друг. Обаче Веда…
— Мечтае за музика — леко поруменя тя. — Жалко, че тук има слънчев роял, ням през нощта!
— Система, която работи с полупроводници от слънчева светлина? — запита Рен Боз, като се навеждаше през дръжката на креслото. — Тогава аз бих могъл да го превключа на ток от приемника.
— Дълго ли ще трае това? — зарадва се Веда.
— Ще се наложи да поработя един час.
— Няма нужда. След час ще започне предаването на новини по световната мрежа. Ние се увлякохме в работа и две вечери никой не е включвал приемника.
— Тогава изпейте нещо, Веда! — помоли Дар Ветер. — Карт Сан има вечен инструмент със струни от времето на Тъмните векове на феодалното общество.
— Китара — подсказа Чара Нанди.
— Кой ще свири?… Ще опитам — навярно ще мога сама.
— Аз ще свиря! — Чара изяви желание да отиде за китарата до ателието.
— Да идем заедно! — предложи Фрит Дон.
Чара предизвикателно тресна своята черна коса. Шерлис придвижи лоста и отмести страничната стена на верандата. Откри се изглед надлъж по брега към източния ъгъл на залива. Фрит Дон се понесе с огромна скорост. Чара бягаше, отметнала назад глава. Девойката скоро изостана, но до ателието и двамата стигнаха едновременно. Гмурнаха се в черния, неосветен вход и след малко отново се носеха покрай морето под луната, упорити и бързоноги. Фрит Дон пръв дойде до верандата, ала Чара скочи през отвореното странично крило и се озова в стаята.
Веда възхитено плесна с ръце.
— Та Фрит Дон е победител в пролетния десетобой!
— А Чара Нанди е завършила висшата школа за танци, и двете степени: древна и съвременна — с това на Веда се обади Карт Сан.
— Ние с Веда учехме също, само че в низшата — въздъхна Евда Нал.
— През низшата школа сега минават всички — подразни ги художникът.
Вдигнала малката си твърда брадичка, Чара бавно докосваше струните на китарата. Във високия глас на младата жена зазвъняха мъка и зов. Тя пееше нова, току-що дошла от южната зона песен за несбъдната мечта. Присъедини се ниският глас на Веда и стана онзи лъч на стремеж, около който се извиваше и замираше пеенето на Чара. Получи се великолепен дует — така противоположни бяха двете певици и така се допълваха взаимно! Дар Ветер местеше поглед от едната върху другата и не можеше да реши на коя от тях пеенето приляга повече — на Веда ли, която стоеше облакътена върху пулта на приемника, отпуснала глава под тежестта на светлата си коса, сребрееща в светлината на луната, или на Чара, приведена напред, с китара връз кръглите голи колене, с лице, толкова тъмно от загара, че на него рядко се белееха зъбите и чистите синкави ябълки на очите.
Песента секна. Чара нерешително докосваше струните. Дар Ветер стисна зъби. Това беше същата песен, която някога го отдалечи от Веда, сега мъчителна и за нея.
Звънът на струните идваше на порции, един акорд догонваше друг и безсилно замираше, без да е успял да се слее с него. Мелодията течеше отривисто, сякаш плискащи вълни падаха върху брега, разливаха се за миг по плитките ямички и се търкулваха една след друга в черното бездънно море. Чара нищо не знаеше — звънкият й глас оживи думите за любовта, летяща в ледените бездни на пространството от звезда към звезда в стремежа си да открие, да разбере, да усети къде е той… Онзи, който е отишъл в Космоса, за да извърши подвиг на изследовател, вече не ще се върне — така да бъде! Но поне за един-единствен миг да узнаеш какво се е случило с него, да му помогнеш с ласкава мисъл, с привет!
Веда мълчеше. Почувствувала нещо недобро, Чара прекъсна песента, скочи, хвърли китарата на художника и с виновно наведена глава се приближи до светлокосата жена.
Веда се усмихна:
— Потанцувайте ми, Чара!
Тя покорно кимна в знак на съгласие, обаче веднага се намеси Фрит Дон:
— Танците ще отложим — сега ще започне предаването!
Върху покрива на къщата щръкна телескопна тръба, която издигна високо две кръстосани метални плоскости с осем полусфери на увенчалия съоръжението металически кръг. Могъщи звуци изпълниха стаята.
Предаването започна с показ на един от новите спирални градове в северния обитаем пояс. Сред градостроителите господствуваха две архитектурни направления: пирамидален или спирално-винтов град. Те се строеха в особено удобни за живеене места, където се съсредоточаваше обслужването на автоматичните заводи, чиито пояси, като се редуваха с обръчи от горички и ливади, заобикаляха града, който непременно излизаше на море или голямо езеро.
Градовете се разполагаха на възвишения, защото зданията се издигаха терасовидно, така че да няма нито едно, чиято фасада да не е открита напълно за слънцето, ветровете, небето и звездите. Във вътрешността на зданията се намираха помещенията за машините, складовете, разпределителните, работилници и кухните, които понякога отиваха дълбоко в земята. Привържениците на пирамидалните градове смятаха за преимущество тяхната сравнително малка височина при значителна вместимост, докато строителите на спиралните издигаха своите творения на височина повече от километър. Пред участниците в морската експедиция се появи почти отвесна спирала, която блещукаше на слънцето с милиони опалесциращи стени от пластмаса, с порцелановите ребра на скелетите от разтопен камък, с подпорите от полиран метал. Всяка нейна навивка постепенно се изкачваше от периферията към центъра. Масивите на зданията се разделяха от дълбоки вертикални ниши. На главозамайващата височина висяха леки мостове, балкони и издадени напред градини. Искрящи вертикални ивици на контрафорси слизаха към основата, където широки стълби минаваха между хиляди аркади. Те водеха към стъпаловидни паркове, които подобно на лъчи се разклоняваха към първия пояс от гъсти горички. Улиците също се извиваха по спирала — висящи по периметъра на града или вътрешни, под кристални покрития. По тях нямаше никакви коли — непрекъснати вериги на транспортьори се скриваха в надлъжни ниши.
На въпросите, как може да се обясни тая крайно безсмислена употреба на ценния метал, един от старшите сътрудници на експедицията си припомни срещнатата в историческите архиви легенда за изчезването на златния запас на цяла страна: тогава златото служело за еквивалент на стойността на труда. Престъпните управници, виновни за тиранизирането и разоряването на народа, преди да избягат в друга страна — тогава имало препятствия в съобщителните връзки между различните народи, наречени граници, — събрали целия златен запас и излели от него статуя, която поставили на най-оживения площад в столицата на държавата. Никой не могъл да намери златото. Историкът изказа предположение, че никой тогава не се е досетил какъв метал се крие под слоя евтина сплав.
Разказът предизвика оживление. Намирането на колосалното количество злато беше великолепен подарък за човечеството. Макар че тежкият жълт метал отдавна вече не служеше за символ на ценност, той си оставаше много нужен за електрически уреди, медицински препарати и особено за приготвяне на анамезон.
В ъгъла при външната страна на верандата се събраха в тесен кръг Веда Конг, Дар Ветер, художникът, Чара Нанди, и Евда Нал. Близо до тях срамежливо седна Рен Боз след напразно търсене изчезналия някъде Мвен Мас.
— Вие бяхте прав, като твърдяхте, че художникът — по-точно изкуството изобщо — всякога и неизбежно изостава от стремителния растеж на знанието и техниката — говореше Дар Ветер.
— Не сте ме разбрали — възразяваше Карт Сан. — Изкуството вече поправи своите грешки и разбра своя дълг пред човечеството. То престана да създава подтискащи монументални форми, да изобразява блясък и величие, реално несъществуващо, защото това е нещо външно. Да развива емоционалната същност на човека — ето главното задължение на изкуството сега. Само то владее силата да настройва човешката психика, да я подготвя за възприемане на най-сложни впечатления. Кой не познава вълшебната лекота на отгатването на истината, която идва от предварително настройване — посредством музика, багри, форми?… И как се затваря човешката душа, ако в нея се нахлува грубо и принудително! На вас, историците, по-добре, отколкото на всеки друг е известно колко беди е претърпяло човечеството в борбата за развиване и възпитаване на емоционалната същност на психиката.
— Има един период в далечното минало, през който изкуството се е стремяло към отвлечени форми — отбеляза Веда Конг.
— Изкуството се е стремяло към абстракция под влиянието на разума, получил явна хегемония над всичко останало. Обаче изкуството не може да бъде изразено отвлечено освен музиката. Но и тя заема особено място и по своему е също е напълно конкретна. Това е бил погрешен път.
— А кой път вие смятате за правилен?
— Изкуството според мен е отражение на борбите и тревогите на света и чувствата на хората, понякога илюстрация на живота, ала под контрола на общата целесъобразност. Точно тая целесъобразност е красотата, без която аз не виждам щастие и смисъл в живота. Иначе изкуството лесно се изражда в чудновати измислици, особено при недостатъчно познаване на живота и историята…
— Винаги ми се е искало пътят на изкуството да бъде в преодоляването и изменянето на света, а не само негово усещане — вметна Дар Ветер.
— Съгласен съм! — възкликна Карт Сан. — Но с уговорката, че не само на външния свят, а главно на вътрешния емоционален свят на човека. На възпитанието му… с разбиране на всички противоречия…
Евда Нал сложи върху ръката на Дар Ветер своята, силна и топла.
— От каква мечта се отказахте днес?
— От извънредно голяма…
— Всеки от нас — продължаваше речта си художникът, — който е гледал произведенията на масовото изкуство от древността: кинофилми, записи на театрални постановки, изложби на живопис, знае как чудесно завършени, изящни и очистени от всичко ненужно изглеждат нашите съвременни зрелища, танци, картини… Няма защо да говоря за епохите на упадък.
— Той е умен, обаче многословен — пошепна Веда Конг.
— На художника е трудно да изразява с думи или формули доста сложните явления, които вижда и отбира от заобикалящата го действителност — застъпи се Чара Нанди. Евда Нал кимна одобрително.
— Иска ми се — продължаваше Карт Сан — да постъпя така: да събера и съединя в един образ чистите зърна на прекрасната неподправеност на чувствата, формите, багрите, разхвърляни в отделните хора. Да възстановя древните образи във висшия израз на красотата на всяка от расите в отдавнашното минало, от смешението на които се е образувало съвременното човечество. Така например «Дъщерята на Гондвана» е съединяване с природата, подсъзнателно познаване връзката между нещата и явленията, комплекс от чувства и усещания, изцяло пронизан от инстинкти.
«Дъщерята на Тетис — на Средиземно море» е олицетворение на силно развити чувства, дръзки и безкрайно разнообразни. Тук вече има друга степен на сливане с природата — чрез емоциите, а не чрез инстинктите. Силата на Ерос — ето как си я представям аз. Образът на човека, който единствено е могъл да създаде тая произлязла от женската хегемония култура, е израсъл сред древните културни народи от Средиземноморието — критяни, етруски, елини, протоиндуси. Как ми провървя — намерих Чара: в нея случайно са се съединили чертите на античните гръко-критяни и на по-сетнешните народи от Централна Индия.
Веда се усмихна на правотата на своята догадка, а Дар Ветер й прошепна, че би било трудно да се намери по-хубав модел.
— Ако нарисувам сполучливо «Дъщерята на Средиземно море», неизбежно е изпълняването на третата част от замисъла — златокоса или светлоруса севернячка, със спокойни и прозрачни очи, висока, малко бавна, вглеждаща се съсредоточено в света, подобна на древните жени от руския, скандинавския или английския народ. Чак след това ще мога да пристъпя към синтеза — създаване образ на съвременната жена, в който ще взема най-хубавото от тия три прабаби.
— Защо само «дъщери», а не «синове»? — загадъчно се усмихна Веда.
— Трябва да се пояснява, че прекрасното винаги е по-завършено у жената и по-усъвършенствувано по законите на физиологията… — навъси се художникът.
— Преди да пристъпите към своята трета картина, вгледайте се във Веда Конг! — подхвана Евда Нал. Надали…
Художникът бързо се изправи.
— Вие мислите, че аз не виждам! Но се боря със себе си, за да не влезе в мен тоя образ сега, когато съм изпълнен от друг. Обаче Веда…
— Мечтае за музика — леко поруменя тя. — Жалко, че тук има слънчев роял, ням през нощта!
— Система, която работи с полупроводници от слънчева светлина? — запита Рен Боз, като се навеждаше през дръжката на креслото. — Тогава аз бих могъл да го превключа на ток от приемника.
— Дълго ли ще трае това? — зарадва се Веда.
— Ще се наложи да поработя един час.
— Няма нужда. След час ще започне предаването на новини по световната мрежа. Ние се увлякохме в работа и две вечери никой не е включвал приемника.
— Тогава изпейте нещо, Веда! — помоли Дар Ветер. — Карт Сан има вечен инструмент със струни от времето на Тъмните векове на феодалното общество.
— Китара — подсказа Чара Нанди.
— Кой ще свири?… Ще опитам — навярно ще мога сама.
— Аз ще свиря! — Чара изяви желание да отиде за китарата до ателието.
— Да идем заедно! — предложи Фрит Дон.
Чара предизвикателно тресна своята черна коса. Шерлис придвижи лоста и отмести страничната стена на верандата. Откри се изглед надлъж по брега към източния ъгъл на залива. Фрит Дон се понесе с огромна скорост. Чара бягаше, отметнала назад глава. Девойката скоро изостана, но до ателието и двамата стигнаха едновременно. Гмурнаха се в черния, неосветен вход и след малко отново се носеха покрай морето под луната, упорити и бързоноги. Фрит Дон пръв дойде до верандата, ала Чара скочи през отвореното странично крило и се озова в стаята.
Веда възхитено плесна с ръце.
— Та Фрит Дон е победител в пролетния десетобой!
— А Чара Нанди е завършила висшата школа за танци, и двете степени: древна и съвременна — с това на Веда се обади Карт Сан.
— Ние с Веда учехме също, само че в низшата — въздъхна Евда Нал.
— През низшата школа сега минават всички — подразни ги художникът.
Вдигнала малката си твърда брадичка, Чара бавно докосваше струните на китарата. Във високия глас на младата жена зазвъняха мъка и зов. Тя пееше нова, току-що дошла от южната зона песен за несбъдната мечта. Присъедини се ниският глас на Веда и стана онзи лъч на стремеж, около който се извиваше и замираше пеенето на Чара. Получи се великолепен дует — така противоположни бяха двете певици и така се допълваха взаимно! Дар Ветер местеше поглед от едната върху другата и не можеше да реши на коя от тях пеенето приляга повече — на Веда ли, която стоеше облакътена върху пулта на приемника, отпуснала глава под тежестта на светлата си коса, сребрееща в светлината на луната, или на Чара, приведена напред, с китара връз кръглите голи колене, с лице, толкова тъмно от загара, че на него рядко се белееха зъбите и чистите синкави ябълки на очите.
Песента секна. Чара нерешително докосваше струните. Дар Ветер стисна зъби. Това беше същата песен, която някога го отдалечи от Веда, сега мъчителна и за нея.
Звънът на струните идваше на порции, един акорд догонваше друг и безсилно замираше, без да е успял да се слее с него. Мелодията течеше отривисто, сякаш плискащи вълни падаха върху брега, разливаха се за миг по плитките ямички и се търкулваха една след друга в черното бездънно море. Чара нищо не знаеше — звънкият й глас оживи думите за любовта, летяща в ледените бездни на пространството от звезда към звезда в стремежа си да открие, да разбере, да усети къде е той… Онзи, който е отишъл в Космоса, за да извърши подвиг на изследовател, вече не ще се върне — така да бъде! Но поне за един-единствен миг да узнаеш какво се е случило с него, да му помогнеш с ласкава мисъл, с привет!
Веда мълчеше. Почувствувала нещо недобро, Чара прекъсна песента, скочи, хвърли китарата на художника и с виновно наведена глава се приближи до светлокосата жена.
Веда се усмихна:
— Потанцувайте ми, Чара!
Тя покорно кимна в знак на съгласие, обаче веднага се намеси Фрит Дон:
— Танците ще отложим — сега ще започне предаването!
Върху покрива на къщата щръкна телескопна тръба, която издигна високо две кръстосани метални плоскости с осем полусфери на увенчалия съоръжението металически кръг. Могъщи звуци изпълниха стаята.
Предаването започна с показ на един от новите спирални градове в северния обитаем пояс. Сред градостроителите господствуваха две архитектурни направления: пирамидален или спирално-винтов град. Те се строеха в особено удобни за живеене места, където се съсредоточаваше обслужването на автоматичните заводи, чиито пояси, като се редуваха с обръчи от горички и ливади, заобикаляха града, който непременно излизаше на море или голямо езеро.
Градовете се разполагаха на възвишения, защото зданията се издигаха терасовидно, така че да няма нито едно, чиято фасада да не е открита напълно за слънцето, ветровете, небето и звездите. Във вътрешността на зданията се намираха помещенията за машините, складовете, разпределителните, работилници и кухните, които понякога отиваха дълбоко в земята. Привържениците на пирамидалните градове смятаха за преимущество тяхната сравнително малка височина при значителна вместимост, докато строителите на спиралните издигаха своите творения на височина повече от километър. Пред участниците в морската експедиция се появи почти отвесна спирала, която блещукаше на слънцето с милиони опалесциращи стени от пластмаса, с порцелановите ребра на скелетите от разтопен камък, с подпорите от полиран метал. Всяка нейна навивка постепенно се изкачваше от периферията към центъра. Масивите на зданията се разделяха от дълбоки вертикални ниши. На главозамайващата височина висяха леки мостове, балкони и издадени напред градини. Искрящи вертикални ивици на контрафорси слизаха към основата, където широки стълби минаваха между хиляди аркади. Те водеха към стъпаловидни паркове, които подобно на лъчи се разклоняваха към първия пояс от гъсти горички. Улиците също се извиваха по спирала — висящи по периметъра на града или вътрешни, под кристални покрития. По тях нямаше никакви коли — непрекъснати вериги на транспортьори се скриваха в надлъжни ниши.