Страница:
Не оставаше съмнение, че Зирда е загинала от натрупване на вредна радиация след многократни непредпазливи опити и прибързано използуване на опасни видове ядрена енергия вместо издирване на други, по-малко вредни.
Отдавна вече беше разрешена загадката, два пъти екипажът на звездолета сменяваше тримесечния сън със също толкова продължителен нормален живот.
А ето че много денонощия «Тантра» описва кръгове около сивата планета и с всеки час отслабва надеждата за среща с «Алграб». Наближаваше нещо страшно…
Ерг Ноор се спря на прага и се вгледа в замислената Низа. Наведената й глава с кичур гъста коса приличаше на пухкаво златно цвете… Закачлив момчешки профил, полегато разположени очи, които често се присвиват от сдържан смях. А сега, широко отворени, те се мъчат да надзърнат в неизвестното с тревога и мъжество! Момичето само не съзнава каква голяма вътрешна поддръжка стана за него с беззаветната си любов. За него, който въпреки дългите години на изпитания, закалили волята и чувствата, все пак се изморява да бъде началник, готов всяка минута да поеме пълна отговорност за хората, кораба, успеха на експедицията. Там, на Земята, отдавна вече не съществува такава еднолична отговорност — решение взема винаги онази група хора, която трябва да свърши работата. А ако се случи нещо особено, мигновено може да се получи какъвто и да е съвет, най-сложната консултация. Тук съвети няма откъде да се получават и командирите на звездолетите се ползуват със специални права. Би било по-леко, ако такава отговорност продължаваше две-три, а не десет-петнадесет години — средният срок на звездна експедиция!
Той пристъпи в централния пост. Низа скочи насреща му.
— Аз подбрах всички нужни материали и карти — каза Ерг Ноор, — да дадем работа на машината!
Началникът на експедицията се отпусна в креслото и като обръщаше бавно металическите лостове, съобщаваше цифрите на координатите, интензитета на магнитните, електрическите и гравитационните полета [*12], мощността на потоците от космически частици, скоростта и плътността на метеорните струи. Низа, цялата изопната от напрежение, натискаше бутоните и включваше прекъсвачите на изчислителната машина. Ерг Ноор получи серия отговори, намръщи се и се замисли.
— На нашия път има силно гравитационно поле — област на струпване на тъмно вещество в Скорпион, около звездата 6555-ЦР+11-ПКУ — заговори Ноор. — За да избегнем разход на гориво, трябва да се отклоним насам, към Змия. В старо време са летели с безмоторен полет по краищата на гравитационните полета, като са ги използували за ускорители…
— Може ли да си послужим с тоя метод? — попита Низа.
— Не, за това нашите звездолети са твърде бързи. Скоростта от пет шести от абсолютната единица, тоест двеста и петдесет хиляди километра в секунда, би увеличила в земното гравитационно поле нашето тегло дванадесет хиляди пъти — следователно би превърнала цялата експедиция в прах. Ние можем да летим така само в пространството на Космоса, далеч от големи струпвания на материя. След като звездолетът започне да навлиза в гравитационно поле, трябва да се намалява скоростта толкова повече, колкото е по-силно полето.
— Следователно тук има противоречие — Низа по детски подпря с ръка брадичката си. — Колкото е по-силно гравитационното поле, толкова по-бавно е необходимо да се лети!
— Това е вярно само за грамадните субсветлинни [*13]скорости, когато звездолетът сам става подобен на светлинен лъч и може да се движи единствено по права линия или по така наречената крива на равни интензитети.
— Ако правилно съм разбрала, вие трябва да насочите нашия «лъч» — «Тантра» — точно към Слънчевата система.
— В това е цялата огромна трудност на астронавтиката. Точно насочване към една или друга звезда практически е неосъществимо, макар че прилагаме всички възможни поправки при изчисленията. Налага се през време на пътуването непрекъснато да се пресмята натрупващата се грешка и да се изменя курсът на кораба, поради което именно е невъзможно напълно автоматизираното управляване. А сега ние сме в опасно положение. След ускорението спирането или дори силното забавяне на полета ще бъде равносилно за нас на смърт, тъй като вече няма да има с какво отново да наберем скорост. Ето опасността, вижте: областта 344+2У въобще не е изследвана. Тук няма звезди, няма обитаеми планети, известно е само гравитационното поле — ето неговия край. За вземане на окончателното решение ще почакаме астрономите — след петия кръг ще разбудим всички, а засега… — началникът на експедицията потри слепите си очи и се прозина.
— Действието на спорамина е към своя край — възкликна Низа, — вие може да си починете.
— Добре, ще се настаня тук, в това кресло. Ами ако се случи чудо — макар и един звук!
В тона на Ерг Ноор за миг се появи нещо, което накара сърцето на Низа да затупти от нежност. Прииска й се да притисне до себе си тази упорита глава, да глади тъмната коса, преждевременно прошарена…
Низа се изправи, старателно подреди справочните листове и загаси лампата, като остави само слабото зелено осветление върху таблата с уреди и часовници. Звездолетът се движеше съвсем спокойно и очертаваше исполински кръг в празното пространство. Червенокосата астронавигаторка безшумно зае своето място до «мозъка» на грамадния кораб. Привично тихо пееха уредите, настроени на определена мелодия — и най-малката нередност би се отразила във фалшива нота. Но тихата мелодия се лееше в нужната тоналност. Нарядко се повтаряха слаби удари, подобни на звуци от гонг — включваше се спомагателният планетарен мотор, който коригираше курса на «Тантра» по кривата. Страшните анамезонни двигатели мълчаха. Покоят на дългата нощ цареше в спящия звездолет, като че ли нямаше сериозна опасност, надвиснала над кораба и неговите обитатели. Ей сега в рупора на приемника ще зазвучат дългоочакваните сигнали и двата кораба ще почнат да забавят своя извънредно бърз полет, ще се доближат на паралелни курсове и накрая, като изравнят точно скоростите си, ще легнат един до друг. Широка тръбовидна галерия ще съедини двата малки корабни свята и «Тантра» отново ще придобие своята исполинска сила.
В дълбочината на душата си Низа беше спокойна — тя вярваше в своя началник. Петте години на пътешествието не бяха нито дълги, нито мъчителни. Особено след като дойде любовта… Но и преди това увлекателно интересните наблюдения, електронните записи на книги, музика и филми й даваха възможност непрекъснато да попълва знанията си и да не чувствува силно загубата на своята прекрасна Земя, пропаднала като песъчинка в глъбините на безкрайния мрак. Спътниците й бяха хора с огромни познания, а когато нервите се изморяваха от впечатления или от дългата напрегната работа… тогава в продължителен сън, поддържан от настройка на хипнотични трептения, значителни отрязъци от време се проваляха в небитието — прелитаха мигновено. До любимия Низа беше щастлива. Тревожеше я единствено съзнанието, че на другите е по-трудно и особено на него, Ерг Ноор. Ех, само да можеше!… Не, какво може тя, младата, още съвсем невежа астронавигаторка, в сравнение с такива хора! Но навярно й помагаха нейната нежност, постоянното напрежение на добрата й воля, горещото й желание да даде всичко, за да облекчи този тежък труд.
Началникът на експедицията се събуди и вдигна натежалата си глава. Равномерната мелодия звучеше както преди, все така прекъсвана от редките удари на планетарния двигател. Низа Крит се намираше до уредите, леко приведена, със сенки от умора на младото лице. Ерг Ноор хвърли поглед върху зависимия часовник [*14]за звездолетно време и с едно силно, рязко движение стана от дълбокото кресло.
— Проспал съм четиринадесет часа! И вие, Низа, не сте ме разбудили! Това е… — Той се запъна, като зърна радостната й усмивка. — Веднага да почивате!
— Може ли да поспя тук, както вие? — помоли девойката, изтича за храната, уми се и се намести в креслото.
Блестящите й, обградени с тъмни кръгове кестеняви очи крадешком следяха Ерг Ноор, когато той, освежен от вълновия душ, зае нейното място край уредите. Като провери показанията на индикаторите на ОЕВ — охрана на електронните връзки, той започна да ходи насам-натам със стремителни крачки.
— Защо не спите? — повелително запита той астронавигаторката.
Тя тръсна червеникавите си къдри, които вече се нуждаеха от поредно подстригване — жените в извънземните експедиции не носеха дълги коси.
— Аз мисля… — нерешително започна тя — и сега, на прага на опасността, се прекланям пред могъществото и величието на човека, проникнал далече в бездните на пространствата. Вие с много неща тук сте свикнали, а аз съм за първи път в Космоса. Само като си помисля — участвувам в грандиозно пътешествие през звездите към нови светове!
Ерг Ноор се усмихна и потри чело.
— Трябва да ви разочаровам, по-точно, да ви покажа действителния мащаб на нашето могъщество. Ето — той се спря до проекционния апарат и върху задната страна на кабината се появи слабо светещата спирала на Галактиката.
Ерг Ноор посочи едва забележимия сред околния мрак разпокъсан краен клон от спиралата с редки звезди, които изглеждаха като мъждив прах.
— Ето пустинната област на Галактиката, бедна откъм светлина и живот покрайнина, където се намира нашата Слънчева система и ние сега. Но в този клон, виждате ли, се простира от съзвездието Лебед до Кораб и освен общата отдалеченост от централните зони съдържа затъмняващ облак тук… За да мине покрай тоя клон, нашата «Тантра» ще се нуждае от около четиридесет хиляди независими години. Тъмното място на празното пространство, което отделя нашия клон от съседния, ние бихме пресекли за четири хиляди години. Виждате ли, нашите полети в неизмеримите дълбини на пространството засега са още тъпчене върху мъничко петънце с диаметър петдесет светлинни години! Колко малко щяхме да знаем за света, ако не беше могъществото на Пръстена! Съобщения, образи, мисли, изпратени от непобедимото за човешкия кратък живот пространство, рано или късно стигат до нас и ние опознаваме все по-отдалечени светове. Все повече знания се натрупват и тази дейност продължава непрекъснато!
Низа слушаше притихнала.
— Първите междузвездни полети… — обясняваше замислено Ерг Ноор. — Малки кораби, които не са притежавали нито скорост, нито мощни защитни устройства. Пък и нашите прадеди са живеели двойно по-малко от нас — ето кога е било истинското величие на човека!
Низа вирна глава, както правеше обикновено, когато показваше своето несъгласие.
— По-късно, когато хората намерят други начини за побеждаване на пространството, а не да се втурват направо през него, ще кажат за вас — ето, това са герои, завоювали са Космоса с такива примитивни средства!
Началникът на експедицията се усмихна весело и протегна ръка към девойката.
— И за вас, Низа!
Тя пламна.
— Аз се гордея с това, че съм тук заедно с вас! И съм готова да дам всичко, за да бъда пак и пак в Космоса!
— Да, зная — замислено каза Ерг Ноор. — Но не всички мислят така!…
С женския си усет девойката разбра мислите му. В неговата каюта има два стереопортрета в чудесен виолетовозлатист цвят. И на двата тя — красавицата Веда Конг, специалистка по история на древния свят, с прозрачен поглед на светлосини като земното небе очи под крилатия замах на дълги вежди. Загоряла от слънцето, ослепително усмихната, вдигнала ръце към пепелявата си коса. И развеселена, седнала върху медно корабно оръдие — паметник от незапомнена древност.
Ерг Ноор, загубил стремителността си, бавно седна срещу момичето.
— О, да знаете, Низа, как грубо съдбата погуби моята мечта там, на Зирда! — изведнъж глухо каза той и внимателно сложи пръсти върху ръчката за пускане на анамезонните двигатели, сякаш се канеше до краен предел да ускори стремителния летеж на звездолета.
— Ако Зирда не бе загинала и ние можехме да получим гориво — продължаваше той в отговор на немия въпрос на събеседницата си, — щях да поведа експедицията по-нататък. Така се условихме със Съвета. Зирда щеше да съобщи на Земята каквото е нужно, а «Тантра» — да отпътува с онези, които биха пожелали… Останалите щеше да вземе «Алграб», който след дежурството тук щеше да бъде повикан на Зирда.
— Но кой би останал на Зирда? — възмутено възкликна девойката. — Нима Пур Хис? Той е голям учен, нима не би го привлякло знанието?
— А вие, Низа?
— Аз? Разбира се!
— Но… къде? — изведнъж твърдо попита Ерг Ноор, като гледаше втренчено девойката.
— Където и да е, дори… — тя посочи черната бездна между двата ръкава на звездната спирала на Галактиката, като върна на Ноор също такъв втренчен поглед и полуотвори устни.
— О, не така далеч! Вие знаете, мила Низа, че преди около осемдесет и пет години била проведена тридесет и четвъртата звездна експедиция, наречена «Стъпаловидната». Три звездолета, като се снабдявали един друг с гориво, все повече се отдалечавали от Земята по посока на съзвездието Лира. Двата, които не носели изследователите, дали анамезона си и се върнали обратно. Така са се изкачвали на най-високата планина спортистите-алпинисти. Накрая третият «Парус»…
— Този, който не се е върнал?… развълнувано прошепна Низа.
— Да, «Парус» не се е върнал. Ала той стигнал до целта и загинал по обратния път, след като успял да изпрати съобщение. Цел била голямата планетарна система на синята звезда Вега или Алфа. Колко човешки очи са се любували на тази ярка синя звезда от северното небе! Вега отстои на осем парсека, тоест на тридесет и една години път от независимото време, и хората още не се били отдалечавали на такива разстояния от нашето Слънце. Във всеки случай «Парус» стигнал целта… Причината за неговата гибел е неизвестна — метеорит или голяма повреда. Възможно е той и сега още да се носи в пространството и героите, които ние смятаме за мъртви, още да живеят…
— Какъв ужас!
— Такава е съдбата на всеки звездолет, който загуби способността да лети със субсветлинна скорост. Между него и родната планета веднага застават хилядолетия път.
— Какво е съобщил «Парус»? — бързо попита девойката.
— Твърде малко. Съобщението се прекъсвало и после съвсем замлъкнало. Помня го дословно: «Говори «Парус», говори «Парус», пътувам от Вега двадесет и шест години… достатъчно… ще чакам… четирите планети на Вега… няма нищо по-прекрасно… какво щастие!…»
— Но те са викали за помощ, искали са да чакат някъде!
— Разбира се, за помощ, иначе звездолетът не би изразходвал такова чудовищно количество енергия за изпращане на съобщението. Какво можело да се направи — нито една дума повече не постъпила от «Парус».
— Двадесет и шест независими години обратен път. До Слънцето са оставали около пет години. Корабът е бил някъде в нашия район или още по-близо до Земята.
— Едва ли… Освен в случай, че е превишил нормалната скорост и се е движел близо до квантовия предел. [*15]Обаче това е много опасно!
Ерг Ноор накратко поясни теоретичните основи на разрушителния скок в състоянието на материята при приближаване на скоростта на светлината, но забеляза, че девойката слуша невнимателно.
— Разбрах! — възкликна тя, щом началникът на експедицията завърши своите обяснения. — Щях да ви разбера веднага, ала гибелта на звездолета замъгли за мен смисъла… Това винаги е толкова ужасно и с него не може да се примири човек!
— Вече знаете главното в съобщението — мрачно каза Ерг Ноор. — Те са открили някакви особено прекрасни светове. И аз отдавна мечтая да повторя пътя на «Парус» — сега, при новите усъвършенствувания, това е възможно и с един кораб. От млади години живея с мечтата за Вега — синьото слънце с прекрасни планети!
— Да видим такива светове… — с пресеклив глас произнесе Низа. — Но за да се върнем, са необходими шестдесет земни или четиридесет зависими години… Тогава това е… половин живот.
— Да, големите постижения изискват големи жертви. Обаче за мен това дори не е жертва. Моят живот на Земята е бил само краткотрайни прекъсвания на звездните пътешествия. Та аз съм се родил на звездолет!
— Как е могло да се случи? — смая се девойката.
— Тридесет и петата звездна експедиция се състояла от четири кораба. На единия от тях моята майка била астроном. Аз съм се родил по средата на пътя към двойната звезда МН19026+7АЛ и с това два пъти съм нарушил законите. Два пъти, защото раснах и се възпитавах при родителите си на звездолета, а не в училище. Какво можеше да се направи! Когато експедицията се върна на Земята, бях вече на осемнадесет години. В подвизите на Херкулес — при пълнолетието — ми зачетоха това, че съм усвоил изкуството да управлявам звездолет и съм станал астронавигатор.
— Но все пак не разбирам… подхвана Низа.
— Моята майка? Като станете по-стара, ще разберете. Тогава още не е можело да се запазва дълго серумът АТ-Анти-Тя. Лекарите не знаели това… Както и да е, донасяли са ме тук в също такъв пост за управляване и аз съм се пулел към екраните и съм следял люлеещите се в тях звезди. Летели сме по посока на Тита от съзвездието Вълк, където се оказала близка до Слънцето двойна звезда. Две джуджета — синьо и оранжево, скрити от тъмен облак. Първото ми съзнателно впечатление беше небосводът на безжизнената планета, който наблюдавах изпод стъкления купол на временната станция. Върху планетите на двойните звезди обикновено няма живот поради неправилността на техните орбити. Експедицията слезе и в течение на седем месеца извърши минераложки проучвания. Там, доколкото помня, бе открито огромно богатство от платина, осмий и иридий. Невероятно тежките кубчета от иридий станаха мои играчки. Никога няма да забравя и небето, първото мое небе — черно, с ясни светлинки на немигащи звезди и две слънца с невъобразима красота — яркооранжево и ослепително синьо. Помня, че понякога потоците на техните лъчи се кръстосваха и тогава върху нашата планета се лееше такава могъща и весела зелена светлина, че аз виках и пеех от възторг!… — Ерг Ноор завърши: — Стига толкова, аз се увлякох в спомените си, а за вас отдавна е време да почивате.
— Продължавайте, никога не съм чувала по-интересно нещо — примоли се Низа, ала началникът остана непреклонен.
Той донесе пулсиращия хипнотизатор и от повелителните ли очи, или от приспивателния апарат, но девойката заспа така дълбоко, че се събуди чак преди завиването към шестия кръг. Още от студеното лице на началника Низа разбра, че «Алграб» не се е появил.
— Вие се събудихте в нужното време! — каза той, когато Низа се върна преоблечена и сресана след електрическото и вълновото изкъпване. — Включвайте музиката и светлината за разбуждане! На всички!
Низа бързо натисна редица бутони и във всички каюти на звездолета, където спяха членовете на експедицията, започнаха да припламват светлини. Разнесе се особена, усилваща се музика от ниски вибриращи акорди. Постепенно и внимателно се пробуждаше подтиснатата нервна система и се възвръщаше към нормална дейност. След пет часа в централния пост за управляване на звездолета се събраха всички участници в експедицията, напълно дошли на себе си, подкрепени с храна и нервни стимулатори.
Известието за гибелта на спомагателния звездолет всеки прие различно. Както и очакваше Ерг Ноор, експедицията се оказа на висотата на положението. Нито една дума на отчаяние, нито един поглед, пълен с уплаха. Пур Хис, който се прояви като не особено храбър на Зирда, посрещна съобщението, без да трепне. Младата Лума Ласви — лекарката на експедицията — само малко побледня и крадешком облиза пресъхналите си устни.
— Да си спомним загиналите другари! — обяви началникът, като включваше екрана на проекционния апарат, на който се показа «Алграб», снет преди отлитането на «Тантра».
Всички станаха. Бавно се сменяха на екрана ту сериозни, ту усмихващи се лица — седемте от екипажа на «Алграб». Ерг Ноор произнасяше името на всекиго и пътешествениците отдаваха прощално приветствие на загиналия. Такъв беше обичаят на астронавтите. Звездолетите, които потегляха заедно, винаги имаха комплекти от портретите на всички хора от експедицията. Изчезналите кораби можеше дълго да се скитат в космическото пространство и техните екипажи още дълго да остават живи. Но каква полза от това — корабът никога не се връщаше. Не съществуваше реална възможност той да бъде открит, да му се окаже помощ. Конструкцията на машините в корабите беше достигнала вече такова съвършенство, че малки повреди почти никога не се случваха или лесно се отстраняваха. Сериозна авария в машините още нито веднъж не беше ликвидирана в Космоса. Понякога корабите успяваха като «Парус» да изпратят последно съобщение. Ала по-голямата част от съобщенията не стигаха до целта поради това, че беше невероятно трудно те да бъдат насочени точно. Предаванията на Великия пръстен през много хилядолетия бяха открили точни направления и можеха да ги изменят, когато се свързваха планета с планета. Но звездолетите обикновено се намираха в неизучени области, гдето посоките на предаването можеше да бъдат налучкани само случайно.
Сред астронавтите господствуваше убеждението, че в Космоса съществуват и някакви неутрални полета или нула-области, в които всички излъчвания и съобщения потъват като камъни във вода. Но астрофизиците и до тоя момент смятаха нула-полетата за празна измислица на склонните към чудовищни фантазии пътешественици в Космоса.
След печалния обред и съвещанието, което не отне много време, Ерг Ноор включи анамезонните двигатели. Две денонощия по-късно те млъкнаха и звездолетът почна да се приближава към родната планета с двадесет и един милиарда километра в денонощие. До Слънцето останаха около шест земни (независими) години път. В централния пост в библиотеката-лаборатория закипя работа: изчисляваше се и се набелязваше новият път.
Трябваше да се пролетят и шестте години, като се изразходва анамезон само за изправяне курса на кораба. С други думи, необходимо беше звездолетът да се управлява така, че старателно да се запазва ускорението. Всички тревожеше неизследваната област 344+2У между Слънцето и «Тантра», която никак не можеше да се заобиколи — от двете й страни до Слънцето се срещаха зони със свободни метеорити, освен това при завиване корабът се лишаваше от ускорение.
След два месеца линията на полета бе изчислена. «Тантра» започна да описва полегата крива с еднакви интензитети.
Великолепният кораб беше в пълна изправност, скоростта на полета се поддържаше в изчислените граници. Сега само времето — около четири зависими години полет — лежеше между звездолета и родината.
Ерг Ноор и Низа, прекарали в дежурство определеното време, уморени, потънаха в дълъг сън. Заедно с тях отидоха във временното небитие двама астрономи, геологът, биологът, лекарката и четирима инженери.
В дежурство постъпи следващата смяна — опитният астронавигатор Пел Лин, за когото тази експедиция беше втора, астрономът Ингрид Дитра и доброволно присъединилият се към тях електронен инженер Кей Бер. Ингрид с разрешение на Пел Лин често се оттегляше в библиотеката до поста за управляване. Заедно с Кей Бер, неин отдавнашен приятел, тя шепнеше монументалната симфония «Гибелта на планетата», вдъхновена от трагичната участ на Зирда. Щом се умореше от музиката на уредите и от съзерцанието на черните ями в Космоса, Пел Лин поканваше Ингрид да седне до пулта, а самият той с увлечение се заемаше да дешифрира тайнствените надписи, получени от загадъчно напуснатата от обитателите си планета в системата на най-близките звезди до съзвездието Центавър. Той вярваше в успеха на своето почти невъзможно начинание.
Още два пъти се сменяха дежурните, звездолетът се приближи до Земята на около десет хиляди милиарда километра, а анамезонните мотори се включваха само за няколко часа.
Скоро щеше да изтече дежурството на групата на Пел Лин, четвърто, откак «Тантра» напусна мястото на несъстоялата се среща с «Алграб».
Като приключи изчисленията, астрономът Ингрид Дитра се извърна към Пел Лин, който меланхолично следеше непрекъснатото трептене на червените стрелки върху небесносини градуирани дъгички в измерителите на привличането. Обикновеното забавяне на психическите реакции, което не избягваха и най-издръжливите хора, се проявяваше през втората половина на дежурството. Звездолетът месеци и години се движеше под автоматично управление по определения курс. Ако внезапно се случеше някакво особено произшествие, непосилно за съждението на управляващия автомат, обикновено то водеше до гибел на кораба, защото и намесата на хората не спасяваше положението. Човешкият мозък, колкото и добре да е трениран, не можеше да реагира с необходимата скорост.
Отдавна вече беше разрешена загадката, два пъти екипажът на звездолета сменяваше тримесечния сън със също толкова продължителен нормален живот.
А ето че много денонощия «Тантра» описва кръгове около сивата планета и с всеки час отслабва надеждата за среща с «Алграб». Наближаваше нещо страшно…
Ерг Ноор се спря на прага и се вгледа в замислената Низа. Наведената й глава с кичур гъста коса приличаше на пухкаво златно цвете… Закачлив момчешки профил, полегато разположени очи, които често се присвиват от сдържан смях. А сега, широко отворени, те се мъчат да надзърнат в неизвестното с тревога и мъжество! Момичето само не съзнава каква голяма вътрешна поддръжка стана за него с беззаветната си любов. За него, който въпреки дългите години на изпитания, закалили волята и чувствата, все пак се изморява да бъде началник, готов всяка минута да поеме пълна отговорност за хората, кораба, успеха на експедицията. Там, на Земята, отдавна вече не съществува такава еднолична отговорност — решение взема винаги онази група хора, която трябва да свърши работата. А ако се случи нещо особено, мигновено може да се получи какъвто и да е съвет, най-сложната консултация. Тук съвети няма откъде да се получават и командирите на звездолетите се ползуват със специални права. Би било по-леко, ако такава отговорност продължаваше две-три, а не десет-петнадесет години — средният срок на звездна експедиция!
Той пристъпи в централния пост. Низа скочи насреща му.
— Аз подбрах всички нужни материали и карти — каза Ерг Ноор, — да дадем работа на машината!
Началникът на експедицията се отпусна в креслото и като обръщаше бавно металическите лостове, съобщаваше цифрите на координатите, интензитета на магнитните, електрическите и гравитационните полета [*12], мощността на потоците от космически частици, скоростта и плътността на метеорните струи. Низа, цялата изопната от напрежение, натискаше бутоните и включваше прекъсвачите на изчислителната машина. Ерг Ноор получи серия отговори, намръщи се и се замисли.
— На нашия път има силно гравитационно поле — област на струпване на тъмно вещество в Скорпион, около звездата 6555-ЦР+11-ПКУ — заговори Ноор. — За да избегнем разход на гориво, трябва да се отклоним насам, към Змия. В старо време са летели с безмоторен полет по краищата на гравитационните полета, като са ги използували за ускорители…
— Може ли да си послужим с тоя метод? — попита Низа.
— Не, за това нашите звездолети са твърде бързи. Скоростта от пет шести от абсолютната единица, тоест двеста и петдесет хиляди километра в секунда, би увеличила в земното гравитационно поле нашето тегло дванадесет хиляди пъти — следователно би превърнала цялата експедиция в прах. Ние можем да летим така само в пространството на Космоса, далеч от големи струпвания на материя. След като звездолетът започне да навлиза в гравитационно поле, трябва да се намалява скоростта толкова повече, колкото е по-силно полето.
— Следователно тук има противоречие — Низа по детски подпря с ръка брадичката си. — Колкото е по-силно гравитационното поле, толкова по-бавно е необходимо да се лети!
— Това е вярно само за грамадните субсветлинни [*13]скорости, когато звездолетът сам става подобен на светлинен лъч и може да се движи единствено по права линия или по така наречената крива на равни интензитети.
— Ако правилно съм разбрала, вие трябва да насочите нашия «лъч» — «Тантра» — точно към Слънчевата система.
— В това е цялата огромна трудност на астронавтиката. Точно насочване към една или друга звезда практически е неосъществимо, макар че прилагаме всички възможни поправки при изчисленията. Налага се през време на пътуването непрекъснато да се пресмята натрупващата се грешка и да се изменя курсът на кораба, поради което именно е невъзможно напълно автоматизираното управляване. А сега ние сме в опасно положение. След ускорението спирането или дори силното забавяне на полета ще бъде равносилно за нас на смърт, тъй като вече няма да има с какво отново да наберем скорост. Ето опасността, вижте: областта 344+2У въобще не е изследвана. Тук няма звезди, няма обитаеми планети, известно е само гравитационното поле — ето неговия край. За вземане на окончателното решение ще почакаме астрономите — след петия кръг ще разбудим всички, а засега… — началникът на експедицията потри слепите си очи и се прозина.
— Действието на спорамина е към своя край — възкликна Низа, — вие може да си починете.
— Добре, ще се настаня тук, в това кресло. Ами ако се случи чудо — макар и един звук!
В тона на Ерг Ноор за миг се появи нещо, което накара сърцето на Низа да затупти от нежност. Прииска й се да притисне до себе си тази упорита глава, да глади тъмната коса, преждевременно прошарена…
Низа се изправи, старателно подреди справочните листове и загаси лампата, като остави само слабото зелено осветление върху таблата с уреди и часовници. Звездолетът се движеше съвсем спокойно и очертаваше исполински кръг в празното пространство. Червенокосата астронавигаторка безшумно зае своето място до «мозъка» на грамадния кораб. Привично тихо пееха уредите, настроени на определена мелодия — и най-малката нередност би се отразила във фалшива нота. Но тихата мелодия се лееше в нужната тоналност. Нарядко се повтаряха слаби удари, подобни на звуци от гонг — включваше се спомагателният планетарен мотор, който коригираше курса на «Тантра» по кривата. Страшните анамезонни двигатели мълчаха. Покоят на дългата нощ цареше в спящия звездолет, като че ли нямаше сериозна опасност, надвиснала над кораба и неговите обитатели. Ей сега в рупора на приемника ще зазвучат дългоочакваните сигнали и двата кораба ще почнат да забавят своя извънредно бърз полет, ще се доближат на паралелни курсове и накрая, като изравнят точно скоростите си, ще легнат един до друг. Широка тръбовидна галерия ще съедини двата малки корабни свята и «Тантра» отново ще придобие своята исполинска сила.
В дълбочината на душата си Низа беше спокойна — тя вярваше в своя началник. Петте години на пътешествието не бяха нито дълги, нито мъчителни. Особено след като дойде любовта… Но и преди това увлекателно интересните наблюдения, електронните записи на книги, музика и филми й даваха възможност непрекъснато да попълва знанията си и да не чувствува силно загубата на своята прекрасна Земя, пропаднала като песъчинка в глъбините на безкрайния мрак. Спътниците й бяха хора с огромни познания, а когато нервите се изморяваха от впечатления или от дългата напрегната работа… тогава в продължителен сън, поддържан от настройка на хипнотични трептения, значителни отрязъци от време се проваляха в небитието — прелитаха мигновено. До любимия Низа беше щастлива. Тревожеше я единствено съзнанието, че на другите е по-трудно и особено на него, Ерг Ноор. Ех, само да можеше!… Не, какво може тя, младата, още съвсем невежа астронавигаторка, в сравнение с такива хора! Но навярно й помагаха нейната нежност, постоянното напрежение на добрата й воля, горещото й желание да даде всичко, за да облекчи този тежък труд.
Началникът на експедицията се събуди и вдигна натежалата си глава. Равномерната мелодия звучеше както преди, все така прекъсвана от редките удари на планетарния двигател. Низа Крит се намираше до уредите, леко приведена, със сенки от умора на младото лице. Ерг Ноор хвърли поглед върху зависимия часовник [*14]за звездолетно време и с едно силно, рязко движение стана от дълбокото кресло.
— Проспал съм четиринадесет часа! И вие, Низа, не сте ме разбудили! Това е… — Той се запъна, като зърна радостната й усмивка. — Веднага да почивате!
— Може ли да поспя тук, както вие? — помоли девойката, изтича за храната, уми се и се намести в креслото.
Блестящите й, обградени с тъмни кръгове кестеняви очи крадешком следяха Ерг Ноор, когато той, освежен от вълновия душ, зае нейното място край уредите. Като провери показанията на индикаторите на ОЕВ — охрана на електронните връзки, той започна да ходи насам-натам със стремителни крачки.
— Защо не спите? — повелително запита той астронавигаторката.
Тя тръсна червеникавите си къдри, които вече се нуждаеха от поредно подстригване — жените в извънземните експедиции не носеха дълги коси.
— Аз мисля… — нерешително започна тя — и сега, на прага на опасността, се прекланям пред могъществото и величието на човека, проникнал далече в бездните на пространствата. Вие с много неща тук сте свикнали, а аз съм за първи път в Космоса. Само като си помисля — участвувам в грандиозно пътешествие през звездите към нови светове!
Ерг Ноор се усмихна и потри чело.
— Трябва да ви разочаровам, по-точно, да ви покажа действителния мащаб на нашето могъщество. Ето — той се спря до проекционния апарат и върху задната страна на кабината се появи слабо светещата спирала на Галактиката.
Ерг Ноор посочи едва забележимия сред околния мрак разпокъсан краен клон от спиралата с редки звезди, които изглеждаха като мъждив прах.
— Ето пустинната област на Галактиката, бедна откъм светлина и живот покрайнина, където се намира нашата Слънчева система и ние сега. Но в този клон, виждате ли, се простира от съзвездието Лебед до Кораб и освен общата отдалеченост от централните зони съдържа затъмняващ облак тук… За да мине покрай тоя клон, нашата «Тантра» ще се нуждае от около четиридесет хиляди независими години. Тъмното място на празното пространство, което отделя нашия клон от съседния, ние бихме пресекли за четири хиляди години. Виждате ли, нашите полети в неизмеримите дълбини на пространството засега са още тъпчене върху мъничко петънце с диаметър петдесет светлинни години! Колко малко щяхме да знаем за света, ако не беше могъществото на Пръстена! Съобщения, образи, мисли, изпратени от непобедимото за човешкия кратък живот пространство, рано или късно стигат до нас и ние опознаваме все по-отдалечени светове. Все повече знания се натрупват и тази дейност продължава непрекъснато!
Низа слушаше притихнала.
— Първите междузвездни полети… — обясняваше замислено Ерг Ноор. — Малки кораби, които не са притежавали нито скорост, нито мощни защитни устройства. Пък и нашите прадеди са живеели двойно по-малко от нас — ето кога е било истинското величие на човека!
Низа вирна глава, както правеше обикновено, когато показваше своето несъгласие.
— По-късно, когато хората намерят други начини за побеждаване на пространството, а не да се втурват направо през него, ще кажат за вас — ето, това са герои, завоювали са Космоса с такива примитивни средства!
Началникът на експедицията се усмихна весело и протегна ръка към девойката.
— И за вас, Низа!
Тя пламна.
— Аз се гордея с това, че съм тук заедно с вас! И съм готова да дам всичко, за да бъда пак и пак в Космоса!
— Да, зная — замислено каза Ерг Ноор. — Но не всички мислят така!…
С женския си усет девойката разбра мислите му. В неговата каюта има два стереопортрета в чудесен виолетовозлатист цвят. И на двата тя — красавицата Веда Конг, специалистка по история на древния свят, с прозрачен поглед на светлосини като земното небе очи под крилатия замах на дълги вежди. Загоряла от слънцето, ослепително усмихната, вдигнала ръце към пепелявата си коса. И развеселена, седнала върху медно корабно оръдие — паметник от незапомнена древност.
Ерг Ноор, загубил стремителността си, бавно седна срещу момичето.
— О, да знаете, Низа, как грубо съдбата погуби моята мечта там, на Зирда! — изведнъж глухо каза той и внимателно сложи пръсти върху ръчката за пускане на анамезонните двигатели, сякаш се канеше до краен предел да ускори стремителния летеж на звездолета.
— Ако Зирда не бе загинала и ние можехме да получим гориво — продължаваше той в отговор на немия въпрос на събеседницата си, — щях да поведа експедицията по-нататък. Така се условихме със Съвета. Зирда щеше да съобщи на Земята каквото е нужно, а «Тантра» — да отпътува с онези, които биха пожелали… Останалите щеше да вземе «Алграб», който след дежурството тук щеше да бъде повикан на Зирда.
— Но кой би останал на Зирда? — възмутено възкликна девойката. — Нима Пур Хис? Той е голям учен, нима не би го привлякло знанието?
— А вие, Низа?
— Аз? Разбира се!
— Но… къде? — изведнъж твърдо попита Ерг Ноор, като гледаше втренчено девойката.
— Където и да е, дори… — тя посочи черната бездна между двата ръкава на звездната спирала на Галактиката, като върна на Ноор също такъв втренчен поглед и полуотвори устни.
— О, не така далеч! Вие знаете, мила Низа, че преди около осемдесет и пет години била проведена тридесет и четвъртата звездна експедиция, наречена «Стъпаловидната». Три звездолета, като се снабдявали един друг с гориво, все повече се отдалечавали от Земята по посока на съзвездието Лира. Двата, които не носели изследователите, дали анамезона си и се върнали обратно. Така са се изкачвали на най-високата планина спортистите-алпинисти. Накрая третият «Парус»…
— Този, който не се е върнал?… развълнувано прошепна Низа.
— Да, «Парус» не се е върнал. Ала той стигнал до целта и загинал по обратния път, след като успял да изпрати съобщение. Цел била голямата планетарна система на синята звезда Вега или Алфа. Колко човешки очи са се любували на тази ярка синя звезда от северното небе! Вега отстои на осем парсека, тоест на тридесет и една години път от независимото време, и хората още не се били отдалечавали на такива разстояния от нашето Слънце. Във всеки случай «Парус» стигнал целта… Причината за неговата гибел е неизвестна — метеорит или голяма повреда. Възможно е той и сега още да се носи в пространството и героите, които ние смятаме за мъртви, още да живеят…
— Какъв ужас!
— Такава е съдбата на всеки звездолет, който загуби способността да лети със субсветлинна скорост. Между него и родната планета веднага застават хилядолетия път.
— Какво е съобщил «Парус»? — бързо попита девойката.
— Твърде малко. Съобщението се прекъсвало и после съвсем замлъкнало. Помня го дословно: «Говори «Парус», говори «Парус», пътувам от Вега двадесет и шест години… достатъчно… ще чакам… четирите планети на Вега… няма нищо по-прекрасно… какво щастие!…»
— Но те са викали за помощ, искали са да чакат някъде!
— Разбира се, за помощ, иначе звездолетът не би изразходвал такова чудовищно количество енергия за изпращане на съобщението. Какво можело да се направи — нито една дума повече не постъпила от «Парус».
— Двадесет и шест независими години обратен път. До Слънцето са оставали около пет години. Корабът е бил някъде в нашия район или още по-близо до Земята.
— Едва ли… Освен в случай, че е превишил нормалната скорост и се е движел близо до квантовия предел. [*15]Обаче това е много опасно!
Ерг Ноор накратко поясни теоретичните основи на разрушителния скок в състоянието на материята при приближаване на скоростта на светлината, но забеляза, че девойката слуша невнимателно.
— Разбрах! — възкликна тя, щом началникът на експедицията завърши своите обяснения. — Щях да ви разбера веднага, ала гибелта на звездолета замъгли за мен смисъла… Това винаги е толкова ужасно и с него не може да се примири човек!
— Вече знаете главното в съобщението — мрачно каза Ерг Ноор. — Те са открили някакви особено прекрасни светове. И аз отдавна мечтая да повторя пътя на «Парус» — сега, при новите усъвършенствувания, това е възможно и с един кораб. От млади години живея с мечтата за Вега — синьото слънце с прекрасни планети!
— Да видим такива светове… — с пресеклив глас произнесе Низа. — Но за да се върнем, са необходими шестдесет земни или четиридесет зависими години… Тогава това е… половин живот.
— Да, големите постижения изискват големи жертви. Обаче за мен това дори не е жертва. Моят живот на Земята е бил само краткотрайни прекъсвания на звездните пътешествия. Та аз съм се родил на звездолет!
— Как е могло да се случи? — смая се девойката.
— Тридесет и петата звездна експедиция се състояла от четири кораба. На единия от тях моята майка била астроном. Аз съм се родил по средата на пътя към двойната звезда МН19026+7АЛ и с това два пъти съм нарушил законите. Два пъти, защото раснах и се възпитавах при родителите си на звездолета, а не в училище. Какво можеше да се направи! Когато експедицията се върна на Земята, бях вече на осемнадесет години. В подвизите на Херкулес — при пълнолетието — ми зачетоха това, че съм усвоил изкуството да управлявам звездолет и съм станал астронавигатор.
— Но все пак не разбирам… подхвана Низа.
— Моята майка? Като станете по-стара, ще разберете. Тогава още не е можело да се запазва дълго серумът АТ-Анти-Тя. Лекарите не знаели това… Както и да е, донасяли са ме тук в също такъв пост за управляване и аз съм се пулел към екраните и съм следял люлеещите се в тях звезди. Летели сме по посока на Тита от съзвездието Вълк, където се оказала близка до Слънцето двойна звезда. Две джуджета — синьо и оранжево, скрити от тъмен облак. Първото ми съзнателно впечатление беше небосводът на безжизнената планета, който наблюдавах изпод стъкления купол на временната станция. Върху планетите на двойните звезди обикновено няма живот поради неправилността на техните орбити. Експедицията слезе и в течение на седем месеца извърши минераложки проучвания. Там, доколкото помня, бе открито огромно богатство от платина, осмий и иридий. Невероятно тежките кубчета от иридий станаха мои играчки. Никога няма да забравя и небето, първото мое небе — черно, с ясни светлинки на немигащи звезди и две слънца с невъобразима красота — яркооранжево и ослепително синьо. Помня, че понякога потоците на техните лъчи се кръстосваха и тогава върху нашата планета се лееше такава могъща и весела зелена светлина, че аз виках и пеех от възторг!… — Ерг Ноор завърши: — Стига толкова, аз се увлякох в спомените си, а за вас отдавна е време да почивате.
— Продължавайте, никога не съм чувала по-интересно нещо — примоли се Низа, ала началникът остана непреклонен.
Той донесе пулсиращия хипнотизатор и от повелителните ли очи, или от приспивателния апарат, но девойката заспа така дълбоко, че се събуди чак преди завиването към шестия кръг. Още от студеното лице на началника Низа разбра, че «Алграб» не се е появил.
— Вие се събудихте в нужното време! — каза той, когато Низа се върна преоблечена и сресана след електрическото и вълновото изкъпване. — Включвайте музиката и светлината за разбуждане! На всички!
Низа бързо натисна редица бутони и във всички каюти на звездолета, където спяха членовете на експедицията, започнаха да припламват светлини. Разнесе се особена, усилваща се музика от ниски вибриращи акорди. Постепенно и внимателно се пробуждаше подтиснатата нервна система и се възвръщаше към нормална дейност. След пет часа в централния пост за управляване на звездолета се събраха всички участници в експедицията, напълно дошли на себе си, подкрепени с храна и нервни стимулатори.
Известието за гибелта на спомагателния звездолет всеки прие различно. Както и очакваше Ерг Ноор, експедицията се оказа на висотата на положението. Нито една дума на отчаяние, нито един поглед, пълен с уплаха. Пур Хис, който се прояви като не особено храбър на Зирда, посрещна съобщението, без да трепне. Младата Лума Ласви — лекарката на експедицията — само малко побледня и крадешком облиза пресъхналите си устни.
— Да си спомним загиналите другари! — обяви началникът, като включваше екрана на проекционния апарат, на който се показа «Алграб», снет преди отлитането на «Тантра».
Всички станаха. Бавно се сменяха на екрана ту сериозни, ту усмихващи се лица — седемте от екипажа на «Алграб». Ерг Ноор произнасяше името на всекиго и пътешествениците отдаваха прощално приветствие на загиналия. Такъв беше обичаят на астронавтите. Звездолетите, които потегляха заедно, винаги имаха комплекти от портретите на всички хора от експедицията. Изчезналите кораби можеше дълго да се скитат в космическото пространство и техните екипажи още дълго да остават живи. Но каква полза от това — корабът никога не се връщаше. Не съществуваше реална възможност той да бъде открит, да му се окаже помощ. Конструкцията на машините в корабите беше достигнала вече такова съвършенство, че малки повреди почти никога не се случваха или лесно се отстраняваха. Сериозна авария в машините още нито веднъж не беше ликвидирана в Космоса. Понякога корабите успяваха като «Парус» да изпратят последно съобщение. Ала по-голямата част от съобщенията не стигаха до целта поради това, че беше невероятно трудно те да бъдат насочени точно. Предаванията на Великия пръстен през много хилядолетия бяха открили точни направления и можеха да ги изменят, когато се свързваха планета с планета. Но звездолетите обикновено се намираха в неизучени области, гдето посоките на предаването можеше да бъдат налучкани само случайно.
Сред астронавтите господствуваше убеждението, че в Космоса съществуват и някакви неутрални полета или нула-области, в които всички излъчвания и съобщения потъват като камъни във вода. Но астрофизиците и до тоя момент смятаха нула-полетата за празна измислица на склонните към чудовищни фантазии пътешественици в Космоса.
След печалния обред и съвещанието, което не отне много време, Ерг Ноор включи анамезонните двигатели. Две денонощия по-късно те млъкнаха и звездолетът почна да се приближава към родната планета с двадесет и един милиарда километра в денонощие. До Слънцето останаха около шест земни (независими) години път. В централния пост в библиотеката-лаборатория закипя работа: изчисляваше се и се набелязваше новият път.
Трябваше да се пролетят и шестте години, като се изразходва анамезон само за изправяне курса на кораба. С други думи, необходимо беше звездолетът да се управлява така, че старателно да се запазва ускорението. Всички тревожеше неизследваната област 344+2У между Слънцето и «Тантра», която никак не можеше да се заобиколи — от двете й страни до Слънцето се срещаха зони със свободни метеорити, освен това при завиване корабът се лишаваше от ускорение.
След два месеца линията на полета бе изчислена. «Тантра» започна да описва полегата крива с еднакви интензитети.
Великолепният кораб беше в пълна изправност, скоростта на полета се поддържаше в изчислените граници. Сега само времето — около четири зависими години полет — лежеше между звездолета и родината.
Ерг Ноор и Низа, прекарали в дежурство определеното време, уморени, потънаха в дълъг сън. Заедно с тях отидоха във временното небитие двама астрономи, геологът, биологът, лекарката и четирима инженери.
В дежурство постъпи следващата смяна — опитният астронавигатор Пел Лин, за когото тази експедиция беше втора, астрономът Ингрид Дитра и доброволно присъединилият се към тях електронен инженер Кей Бер. Ингрид с разрешение на Пел Лин често се оттегляше в библиотеката до поста за управляване. Заедно с Кей Бер, неин отдавнашен приятел, тя шепнеше монументалната симфония «Гибелта на планетата», вдъхновена от трагичната участ на Зирда. Щом се умореше от музиката на уредите и от съзерцанието на черните ями в Космоса, Пел Лин поканваше Ингрид да седне до пулта, а самият той с увлечение се заемаше да дешифрира тайнствените надписи, получени от загадъчно напуснатата от обитателите си планета в системата на най-близките звезди до съзвездието Центавър. Той вярваше в успеха на своето почти невъзможно начинание.
Още два пъти се сменяха дежурните, звездолетът се приближи до Земята на около десет хиляди милиарда километра, а анамезонните мотори се включваха само за няколко часа.
Скоро щеше да изтече дежурството на групата на Пел Лин, четвърто, откак «Тантра» напусна мястото на несъстоялата се среща с «Алграб».
Като приключи изчисленията, астрономът Ингрид Дитра се извърна към Пел Лин, който меланхолично следеше непрекъснатото трептене на червените стрелки върху небесносини градуирани дъгички в измерителите на привличането. Обикновеното забавяне на психическите реакции, което не избягваха и най-издръжливите хора, се проявяваше през втората половина на дежурството. Звездолетът месеци и години се движеше под автоматично управление по определения курс. Ако внезапно се случеше някакво особено произшествие, непосилно за съждението на управляващия автомат, обикновено то водеше до гибел на кораба, защото и намесата на хората не спасяваше положението. Човешкият мозък, колкото и добре да е трениран, не можеше да реагира с необходимата скорост.