Страница:
Вратата на защитната ограда, построена около операционната, с шум се отвори и Аф Нут, като присвиваше очи и се протягаше, се появи, обкръжен от своите помощници. Евда Нал, уморена и бледна, го посрещна и му подаде наследствената карта. Аф Нут я сграбчи, прегледа я и въздъхна:
— Струва ми се, всичко ще бъде благополучно. Да вървим да почиваме!
— Ами… ако той дойде на себе си?
— Да вървим! Той не може да дойде на себе си. Нима сме толкова тъпи, че да не предвидим това?
— Колко трябва да чакаме?
— Четири-пет дни. Ако биологическите определения са точни и пресмятанията правилни — тогава ще може да оперираме отново, като турим органите на мястото им в организма. После — съзнанието…
— Колко време ще прекарате тук?
— Десетина дни. Добре, че катастрофата се случи в момент, когато няма занятия. Ще използувам възможността да разгледам Тибет — тук идвам за първи път. Моята съдба е да живея там, където има най-много хора, тоест в обитавания пояс!
Евда Нал спря на хирурга очи, изпълнени с възторг.
— Гледате ме така, както някога са гледали изображението на бога — усмихна се мрачно Аф Нут. — Това не подобава на моята най-умна ученичка!
— Аз наистина ви виждам в нова светлина. За пръв път животът на скъп за мен човек е в ръцете на хирург. Сега добре разбирам преживяванията на хората, които са имали досег с вашето изкуство… Знанието се покрива с неповторимо майсторство!
— Добре! Възхищавайте се, ако ви е нужно. А в това време аз ще успея да направя на вашия физик не само втората операция, но и трета…
— Каква трета? — настръхна Евда Нал, обаче Аф Нут хитро замижа и посочи пътечката, която възлизаше по склона над обсерваторията. По нея, навел глава, бавно и с мъка вървеше Мвен Мас.
— Ето още един поклонник на моето изкуство… по неволя. Поговорете с него, ако не можете да си почивате, а аз трябва…
Хирургът се скри зад билото на хълма, където бе разположен временният дом на долетелите медици. Евда Нал забеляза отдалеч колко беше отслабнал и остарял завеждащият външните станции… Не, Мвен Мас вече нищо не завежда. Тя разказа на африканеца всичко, което й съобщи Аф Нут, и той облекчено въздъхна.
— Тогава и аз ще замина след десет дни!
— Правилно ли постъпвате, Мвен? Още съм зашеметена и не мога да проумея случката, ала струва ми се, че вината ви не налага толкова тежка присъда.
Мвен Мас болезнено се намръщи.
Увлякох се от блестящата теория на Рен Боз. Нямах право да влагам цялата сила на Земята още в първата проба.
— Рен Боз доказваше, че с по-малка сила би било безполезно да се прави опит — възрази Евда.
— Това е вярно, обаче трябваше да проведем косвени експерименти. А аз се оказах неразумно нетърпелив и не исках да чакам години. Не хабете думи — Съветът ще потвърди моето решение, а Контролът върху честта и правото няма да го отмени.
— И аз съм членка на Контрола върху честта и правото!
— Освен вас там има още десет души. А тъй като моята работа е всепланетна, ще се наложи въпросът да се решава от съединените контролни органи на Юга и Севера — общо двадесет и един човек без вас…
Евда Нал постави ръка върху рамото на африканеца.
— Да седнем, Мвен, вие сте твърде отслабнал. Знаете ли, че когато първите лекари прегледали Рен Боз, те решили да свикат консилиум за смърт?
— Зная. Не достигнали двама специалисти. Лекарите са консервативен народ, а според старите положения, които още никой не е съобразил да отмени, само двадесет и двама души могат да узаконят лека смърт на болния.
— Доскоро в тоя консилиум участвуваха шестдесет лекари!
— Това бе остатък от същия страх от злоупотребявания, поради който в миналото лекарите обричали болните на дълги и напразни мъчения, а техните близки — на извънредно тежки морални страдания, когато всъщност изход нямало и смъртта би могла да бъде лека и бърза. Но виждате колко полезна се оказа традицията — двама лекари не достигнаха, а на мен ми се удаде да извикам Аф Нут… благодарение на Гром Орм.
— Именно за това искам да ви напомня. Консилиумът за вашата обществена смърт засега се състои от един човек!
Мвен Мас хвана ръката на Евда и я поднесе към устните си. Лекарката му позволи тоя жест на голяма и интимна дружба. Сега тя единствена беше с него, силния, ала угнетен от моралната отговорност. Единствена… Ех, да беше Чара на нейното място! Не, за да приеме Чара сега, африканецът се нуждаеше от душевен подем, за какъвто още нямаше сили. Нека всичко си тече от само себе си до оздравяването на Рен Боз и заседанието на Съвета за астронавтика!
— Не ви ли е известно каква трета операция предстои на Рен? — промени Евда темата.
Мвен Мас помисли малко — припомняше си разговора с Аф Нут.
— Той иска да се възползува от факта, че тялото на Рен Боз е отворено, и да очисти организма от натрупалата се ентропия. Това, което се извършва бавно и трудно посредством физиохемотерапията, в съединение с такава цялостна хирургическа намеса ще се постигне несравнимо по-бързо.
Евда Нал извика в паметта си всичко, което знаеше за основите на дълголетието — за очистването на организма от ентропията. Далечните родоначалници на човека — риби и гущери — са оставили в неговия организъм наслоения от противоречиви физиологически устройства и всяко от тях е притежавало свои особености на образуването на ентропични остатъци. Изучени в продължение на хилядолетия, тия древни структури — някога огнища на стареене и болести — започнали да се поддават на енергетично очистване — химическо и лъчево промиване или разтърсване на стареещия организъм чрез вълни.
В природата освобождаването на живите същества от увеличаващата се ентропия налага създаването да става от индивиди, произлизащи от различни наследствени линии. Това смесване на наследствеността в борбата с ентропията и черпенето на нови сили от околния свят представляват най-сложната загадка за науката, над чието разрешение хиляди години са си блъскали главите биолози, физици,палеонтолози и математици. Но тоя труд е дал плодове — възможната продължителност на живота вече достига почти двеста години, а най-главното е, че изчезва изнурителната, тлееща старост.
Мвен Мас отгатна мислите на лекарката.
— Дойде ми наум за новото грамадното противоречие в нашия живот — бавно каза африканецът. — Могъща биологична медицина, която изпълва организма с нови сили, и, от друга страна — все по-усилващата се творческа работа на мозъка, която бърже изгаря човека.Колко сложни са законите на нашия свят!
— Това е вярно и по тая причина ние сега задържаме развитието на третата сигнална система в човека — съгласи се Евда Нал. — Четенето на мислите твърде много облекчава общуването между хората, обаче изисква голям разход на сили и отслабва центровете на задържането, което е най-опасното…
— И все пак поради извънредно силните нервни напрежения повечето хора — истинските работници — живеят само половината от възможния брой години. Доколкото разбирам, медицината не може да се бори с това, а само забранява работата. Но кой ли ще си остави работата зарад някоя и друга година в повече?
— Никой, понеже смъртта е страшна и тя кара да се вкопчваш в живота само тогава, когато той е протекъл в затвореност и тъжно очакване на неизживени радости — замислено произнесе Евда Нал, като неволно си помисли, че на Острова на забравата хората живеят може би по-дълго…
Мвен Мас пак разбра неизказаните й мисли и предложи да се върнат в обсерваторията, за да си отдъхнат. Евда се подчини.
… След два месеца тя намери Чара Нанди в горната зала на Двореца за информация, подобна на готически храм със своите високи колони. Полегатите слънчеви лъчи се пресичаха някъде по средата на залата и създаваха сияние горе и мек здрач долу.
Опряла се на колоната, девойката стоеше с отпуснати, вкопчени една в друга ръце и кръстосани крака. Евда Нал, както винаги, не можеше да не оцени семплата й дреха — къса, сива, с небесносиньо, доста открита рокля.
Чара зърна Евда и нейните тъжни очи се оживиха.
— Защо сте тук, Чара? Мислех, че се готвите да ни поразите с нов танц, а ви е привлякла географията.
— Времето на танците мина. Избирам си работа в познатия за мен кръг от професии. Има едно място в завода за изкуствено получаване на кожа във вътрешните морета на Целебес и в станцията за отглеждане на дългоцветни растения в бившата пустиня Атакама. Добре ми беше, когато работех в Атлантическия океан. Така светло и ясно, така радостно от силата на морето, от сливането с него без размишления, от ловката игра и състезаване с могъщите вълни, Които са винаги край теб! И стига само да свършиш работата…
— За мен също е достатъчно да се поддам на меланхолията — и си припомням службата в психиатричния санаториум в Нова Зеландия, където започнах като съвсем млада медицинска сестра. И Рен Боз сега, след ужасното нараняване, казва, че е бил най-щастлив, когато работил като регулировчик на винтолети. Но нали разбирате Чара, че това е слабост! Умората от огромното напрежение, необходимо, за да се задържите на творческата висота, която сте успели да достигнете вие, истинската артистка. Още по-силна ще бъде тя после, когато вашето тяло престане да е такъв великолепен заряд от жизнена енергия. Обаче, докато не е престанало, доставяйте на всички нас радост с изкуството и красотата си!
— Вие не знаете, Евда, какво ми е. Всяка подготовка за танц е радостно търсене. Съзнавам, че на хората трябва да бъде показано нещо хубаво, което ще донесе радост, ще докосне глъбината на чувствата… Живея с това. Идва моментът на осъществяване замисъла и аз отдавам цялата себе си на изблика на страстта, горещ и безразсъден… Навярно тоя порив преминава у зрителите и затова моята игра се възприема така силно. Цялата себе си — на всички вас…
— И какво? После рязък упадък?
— Да! Аз съм сякаш отлетяла в разтворила се във въздуха песен. Аз не създавам нищо, което да се запечата в паметта.
— Има нещо много по-значително — вашият принос в душите на хората!
— Това е твърде невеществено и недълготрайно — имам предвид самата себе си!
— Още ли не сте обичали, Чара!
Девойката спусна ресници.
— Така ли изглеждам? — отвърна тя с въпрос.
Евда Нал поклати глава.
— Говоря за много голямото чувство, на което сте способна именно вие, но съвсем не всички…
— Разбирам — при бедността на интелектуалния живот остава ми богатството на емоционалния.
— По същество мисълта е правилна, обаче аз бих пояснила: вие сте така надарена емоционално, че другата страна не може да бъде бедна, макар и да е, разбира се, по-слаба по естествения закон за противоречията. Но ние говорим твърде отвлечено, а аз съм дошла при вас по спешна работа, която се отнася непосредствено до разговора. Мвен Мас…
Девойката трепна.
Евда Нал хвана Чара подръка и я поведе към една от страничните абсиди на залата, където облицовката от тъмно дърво сурово хармонираше с пъстротата на синьозлатните цветни стъкла в широките арки на прозорците.
— Чара, мила, вие сте влюбено в светлината земно цвете, присадено на планета на двойна звезда. По небосклона се движат две слънца — лазурно и червено, и цветето не знае към кое от тях да се извърне. Но вие сте дъщеря на червеното слънце и защо ли ви трябва да се стремите към лазурното?
Евда Нал силно и нежно привлече девойката и тя изведнъж цялата се притисна до нея. С майчинска ласка знаменитата специалистка по психиатрия милваше гъстата, малко твърда коса на Чара. Милваше я и си мислеше за това, че възпитаването в продължение на хилядолетия е успяло да замени с големи и общи радости дребните лични страсти на човека. Ала колко далеч е още победата над самотността на душата, особено на ето такава сложна, наситена с чувства и впечатления душа в богато с живот тяло!… А гласно каза:
— Мвен Мас… Знаете ли какво се случи с него?
— Разбира се, цялата планета обсъжда несполучливия му опит!
— А вие какво мислите?
— Че той е прав!
— Аз също. Затова трябва да го измъкнем от Острова на забравата. След месец ще се състои годишното събрание на Съвета за астронавтика. Ще разгледат вината му и ще предадат решението за утвърждаване на Контрола върху честта и правото. Имам основание да се надявам на меко осъждане, обаче Мвен Мас трябва да бъде тук. Не бива човек със силни като вашите чувства дълго да се намира на острова в такава самота!
— Нима аз съм до такава степен древна жена, че да строя плановете за живота си в зависимост от делата на мъж, дори ако той е избраникът ми?
— Чара, дете мое, не бива така! Виждала съм ви заедно и зная какво сте вие за него… както и той за вас. Не го осъждайте за това, че не ви потърси, че се скри! Разберете: лесно ли е за човека, с когото си приличате, да дойде при вас, любимата — това е тъй, Чара! — жалък, победен, подлежащ на съд и изгнание? При вас — едно от украшенията на Големия свят!
— Не това имам предвид, Евда. Нужна ли съм сега на него, уморения, покрусения… Страхувам се, че може да не му достигнат сили за голям душевен подем, тоя път не на разума, а на чувствата… за такова творчество на любовта, за каквото, струва ми се, ние и двамата сме способни… Тогава той повторно ще загуби вярата в себе си, а конфликта с живота няма да изтърпи. И аз мислех, че за мен сега по-добре е да бъда в пустинята Атакама.
— Чара, вие сте права, но само от една страна. Има още нещо — самотата и прекаленото самоосъждане на един силен и страстен човек, който няма никаква опора, щом е напуснал нашия свят. Аз самата бих отишла там… Ала трябва да остана при едва живия Рен Боз — като тежко ранен той се ползува с преимущество. Дар Ветер е пратен да строи новия спътник и в това е помощта му на Мвен Мас. Не ще сгреша, ако ви кажа твърдо: идете при него, без да искате нищо, дори ласкав поглед, никакви планове за бъдещето, никаква любов! Само го подкрепете, посейте у него вяра в собствената му правота и тогава го върнете в нашия свят! Във вас има сила да направите това, Чара! Ще заминете ли?
Като дишаше ускорено, девойката вдигна към Евда Нал детски доверчивите си, пълни със сълзи очи.
— Още днес!
Евда Нал силно целуна Чара.
— Права сте, трябва да се бърза. По Спиралната линия ще пътуваме заедно до Мала Азия. Рен Боз лежи в хирургичния санаториум на остров Родос, а пък вас ще насоча към Дейр ез Зор, където се намира база на спиролети за технико-медицинска помощ, които правят рейсове до Австралия и Нова Зеландия. Предвкусвам удоволствието у летеца да отведе танцьорката Чара — уви, не биоложката Чара — в който и да е желан пункт…
Началникът на влака покани Евда Нал и нейната спътничка в главния пост за управление. По покривите на огромните вагони минаваше закрит със силиколов калпак коридор. По него от единия край на влака до другия ходеха дежурните и наблюдаваха уредите за ОЕВ. Двете жени се изкачиха по витата стълба, минаха през горния коридор и попаднаха в голяма кабина, издадена над обтекателя на първия вагон. В кристален елипсоид на височина седем метра над платното на линията седяха в кресла двама машинисти, разделени от високия пирамидален купол на електронния водач-робот. Параболоидните екрани на телевизорите даваха възможност да се вижда всичко, което става встрани и зад влака. Треперещите върху покрива върхове на антената на предотвратяващото устройство трябваше да съобщават за появата на странични предмети по линията оттатък петдесетия километър, макар че такова нещо можеше да се случи само при съвсем изключително стечение на обстоятелствата.
Евда и Чара се настаниха върху дивана край задната страна на коридора, половин метър над седалките на машинистите. И двете се поддадоха на хипнозата от летящата срещу тях широка линия. Гигантският железен път разсичаше хребети, носеше се над низини по колосални насипи, пресичаше проливи и морски заливи по ниски, дълбоко нагазили във водата естакади. При скорост двеста километра в час гората, посадена по откосите на исполински изкопи и насипи, се стелеше като непрекъснат килим, червеникав, малахитов или тъмнозелен, в зависимост от сорта на дърветата — борове, евкалипти или маслини. От двете страни на естакадата спокойното море на Архипелага се раздвижваше от полъха на въздуха, разсичан от вагоните на влака с десетметрова ширина. Ивици едро набърчване се разбягваха като ветрила и затъмняваха прозрачната светлосиня вода.
Двете жени седяха мълчаливо, наблюдаваха линията, потънали в своите мисли, изпълнени с грижи. Така се изнизаха четири часа. Още четири часа те прекараха в меките кресла в салона на втория етаж сред другите пътници и се разделиха на гарата недалеч от западното крайбрежие на Мала Азия. Евда се прехвърли в електробус, който я закара до най-близкото пристанище, а Чара продължи пътуването до гара Източен Тавър — първия меридионален клон. Още два часа път, и Чара се озова в знойна равнина, обгърната с лека мъгла от горещия сух въздух. Тук, на края на някогашната Сирийска пустиня, се намираше Дейр ез Зор — летище за спиролети, опасни за населените места.
Чара Нанди запомни завинаги отегчителните часове, прекарани в Дейр ез Зор в очакване на следващия спиролет. Девойката обмисляше своите думи и постъпки безкрайно дълго, като се стараеше да си представи срещата с Мвен Мас. Тя строеше планове за издирването му на Острова на забравата, където всичко изчезваше в сянката на неотбелязаните с нищо дни.
Най-сетне долу се разстлаха необятните поля от термоелементи в пустините Нефуд и Руб ел-Хали — гигантски силови станции, които превръщаха слънчевата топлина в електроенергия. Закрити от щорите на нощта и праха, те се бяха построили в правилни редици върху закрепените и изравнени пясъци на дюните, върху срязаните с наклон към юг плата, върху лабиринтите на засипаните долове — паметници от гигантската борба на човечеството за енергия. С усвояването на новите видове ядрена енергия П, Ку и Ф времето на суровите икономии отдавна бе минало. Неподвижно стояха горите от ветродвигатели покрай южния бряг на Арабския полуостров, които също представляваха резервна мощност за северния обитаван пояс. Спиролетът почти мигновено пресече едва мяркащата се долу линия на брега и полетя над Индийския океан. Пет хиляди километра бяха незначително разстояние за такава бързоходна машина. Скоро Чара Нанди, изпроводена с пожелания за колкото може по-бързо връщане, слизаше от спиролета, като пристъпваше неуверено с отмалелите си крака.
Завеждащият станцията за кацане изпрати своята дъщеря да отведе Чара с малкия лат — така се наричаха плоските глисьори — до Острова на забравата. Двете девойки по детски се наслаждаваха на стремителния бяг на лекия плавателен съд. Латът се насочваше право към източния бряг на Острова на забравата, към обширен залив. Там се намираше една от медицинските станции на Големия свят.
Кокосовите палми свеждаха перестите си листа към ритмично шумолящите по плитчините вълни — приветствуваха пристигането на Чара. Станцията се оказа безлюдна — всички работници бяха отишли към вътрешността на острова за унищожаване на ненадейно появили се кърлежи.
При станцията имаше конюшни. Коне се развъждаха само в места като Острова на забравата или в санаториуми, където не можеше да се ползуват винтолети или земни електрокари поради шума и липсата на пътища. Чара си отдъхна, преоблече се и тръгна да види красивите редки животни. Там, при машините за раздаване на храна и почистване, работеше сръчно възрастна жена. Чара й помогна и двете се заприказваха. Девойката разпитваше как най-лесно и бърже да намери на острова един човек. Непознатата я посъветва да се присъедини към някой от изтребителните отряди — те пътешествуват из целия остров и го знаят по-добре дори от местните жители. Съветът се хареса на Чара.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
— Струва ми се, всичко ще бъде благополучно. Да вървим да почиваме!
— Ами… ако той дойде на себе си?
— Да вървим! Той не може да дойде на себе си. Нима сме толкова тъпи, че да не предвидим това?
— Колко трябва да чакаме?
— Четири-пет дни. Ако биологическите определения са точни и пресмятанията правилни — тогава ще може да оперираме отново, като турим органите на мястото им в организма. После — съзнанието…
— Колко време ще прекарате тук?
— Десетина дни. Добре, че катастрофата се случи в момент, когато няма занятия. Ще използувам възможността да разгледам Тибет — тук идвам за първи път. Моята съдба е да живея там, където има най-много хора, тоест в обитавания пояс!
Евда Нал спря на хирурга очи, изпълнени с възторг.
— Гледате ме така, както някога са гледали изображението на бога — усмихна се мрачно Аф Нут. — Това не подобава на моята най-умна ученичка!
— Аз наистина ви виждам в нова светлина. За пръв път животът на скъп за мен човек е в ръцете на хирург. Сега добре разбирам преживяванията на хората, които са имали досег с вашето изкуство… Знанието се покрива с неповторимо майсторство!
— Добре! Възхищавайте се, ако ви е нужно. А в това време аз ще успея да направя на вашия физик не само втората операция, но и трета…
— Каква трета? — настръхна Евда Нал, обаче Аф Нут хитро замижа и посочи пътечката, която възлизаше по склона над обсерваторията. По нея, навел глава, бавно и с мъка вървеше Мвен Мас.
— Ето още един поклонник на моето изкуство… по неволя. Поговорете с него, ако не можете да си почивате, а аз трябва…
Хирургът се скри зад билото на хълма, където бе разположен временният дом на долетелите медици. Евда Нал забеляза отдалеч колко беше отслабнал и остарял завеждащият външните станции… Не, Мвен Мас вече нищо не завежда. Тя разказа на африканеца всичко, което й съобщи Аф Нут, и той облекчено въздъхна.
— Тогава и аз ще замина след десет дни!
— Правилно ли постъпвате, Мвен? Още съм зашеметена и не мога да проумея случката, ала струва ми се, че вината ви не налага толкова тежка присъда.
Мвен Мас болезнено се намръщи.
Увлякох се от блестящата теория на Рен Боз. Нямах право да влагам цялата сила на Земята още в първата проба.
— Рен Боз доказваше, че с по-малка сила би било безполезно да се прави опит — възрази Евда.
— Това е вярно, обаче трябваше да проведем косвени експерименти. А аз се оказах неразумно нетърпелив и не исках да чакам години. Не хабете думи — Съветът ще потвърди моето решение, а Контролът върху честта и правото няма да го отмени.
— И аз съм членка на Контрола върху честта и правото!
— Освен вас там има още десет души. А тъй като моята работа е всепланетна, ще се наложи въпросът да се решава от съединените контролни органи на Юга и Севера — общо двадесет и един човек без вас…
Евда Нал постави ръка върху рамото на африканеца.
— Да седнем, Мвен, вие сте твърде отслабнал. Знаете ли, че когато първите лекари прегледали Рен Боз, те решили да свикат консилиум за смърт?
— Зная. Не достигнали двама специалисти. Лекарите са консервативен народ, а според старите положения, които още никой не е съобразил да отмени, само двадесет и двама души могат да узаконят лека смърт на болния.
— Доскоро в тоя консилиум участвуваха шестдесет лекари!
— Това бе остатък от същия страх от злоупотребявания, поради който в миналото лекарите обричали болните на дълги и напразни мъчения, а техните близки — на извънредно тежки морални страдания, когато всъщност изход нямало и смъртта би могла да бъде лека и бърза. Но виждате колко полезна се оказа традицията — двама лекари не достигнаха, а на мен ми се удаде да извикам Аф Нут… благодарение на Гром Орм.
— Именно за това искам да ви напомня. Консилиумът за вашата обществена смърт засега се състои от един човек!
Мвен Мас хвана ръката на Евда и я поднесе към устните си. Лекарката му позволи тоя жест на голяма и интимна дружба. Сега тя единствена беше с него, силния, ала угнетен от моралната отговорност. Единствена… Ех, да беше Чара на нейното място! Не, за да приеме Чара сега, африканецът се нуждаеше от душевен подем, за какъвто още нямаше сили. Нека всичко си тече от само себе си до оздравяването на Рен Боз и заседанието на Съвета за астронавтика!
— Не ви ли е известно каква трета операция предстои на Рен? — промени Евда темата.
Мвен Мас помисли малко — припомняше си разговора с Аф Нут.
— Той иска да се възползува от факта, че тялото на Рен Боз е отворено, и да очисти организма от натрупалата се ентропия. Това, което се извършва бавно и трудно посредством физиохемотерапията, в съединение с такава цялостна хирургическа намеса ще се постигне несравнимо по-бързо.
Евда Нал извика в паметта си всичко, което знаеше за основите на дълголетието — за очистването на организма от ентропията. Далечните родоначалници на човека — риби и гущери — са оставили в неговия организъм наслоения от противоречиви физиологически устройства и всяко от тях е притежавало свои особености на образуването на ентропични остатъци. Изучени в продължение на хилядолетия, тия древни структури — някога огнища на стареене и болести — започнали да се поддават на енергетично очистване — химическо и лъчево промиване или разтърсване на стареещия организъм чрез вълни.
В природата освобождаването на живите същества от увеличаващата се ентропия налага създаването да става от индивиди, произлизащи от различни наследствени линии. Това смесване на наследствеността в борбата с ентропията и черпенето на нови сили от околния свят представляват най-сложната загадка за науката, над чието разрешение хиляди години са си блъскали главите биолози, физици,палеонтолози и математици. Но тоя труд е дал плодове — възможната продължителност на живота вече достига почти двеста години, а най-главното е, че изчезва изнурителната, тлееща старост.
Мвен Мас отгатна мислите на лекарката.
— Дойде ми наум за новото грамадното противоречие в нашия живот — бавно каза африканецът. — Могъща биологична медицина, която изпълва организма с нови сили, и, от друга страна — все по-усилващата се творческа работа на мозъка, която бърже изгаря човека.Колко сложни са законите на нашия свят!
— Това е вярно и по тая причина ние сега задържаме развитието на третата сигнална система в човека — съгласи се Евда Нал. — Четенето на мислите твърде много облекчава общуването между хората, обаче изисква голям разход на сили и отслабва центровете на задържането, което е най-опасното…
— И все пак поради извънредно силните нервни напрежения повечето хора — истинските работници — живеят само половината от възможния брой години. Доколкото разбирам, медицината не може да се бори с това, а само забранява работата. Но кой ли ще си остави работата зарад някоя и друга година в повече?
— Никой, понеже смъртта е страшна и тя кара да се вкопчваш в живота само тогава, когато той е протекъл в затвореност и тъжно очакване на неизживени радости — замислено произнесе Евда Нал, като неволно си помисли, че на Острова на забравата хората живеят може би по-дълго…
Мвен Мас пак разбра неизказаните й мисли и предложи да се върнат в обсерваторията, за да си отдъхнат. Евда се подчини.
… След два месеца тя намери Чара Нанди в горната зала на Двореца за информация, подобна на готически храм със своите високи колони. Полегатите слънчеви лъчи се пресичаха някъде по средата на залата и създаваха сияние горе и мек здрач долу.
Опряла се на колоната, девойката стоеше с отпуснати, вкопчени една в друга ръце и кръстосани крака. Евда Нал, както винаги, не можеше да не оцени семплата й дреха — къса, сива, с небесносиньо, доста открита рокля.
Чара зърна Евда и нейните тъжни очи се оживиха.
— Защо сте тук, Чара? Мислех, че се готвите да ни поразите с нов танц, а ви е привлякла географията.
— Времето на танците мина. Избирам си работа в познатия за мен кръг от професии. Има едно място в завода за изкуствено получаване на кожа във вътрешните морета на Целебес и в станцията за отглеждане на дългоцветни растения в бившата пустиня Атакама. Добре ми беше, когато работех в Атлантическия океан. Така светло и ясно, така радостно от силата на морето, от сливането с него без размишления, от ловката игра и състезаване с могъщите вълни, Които са винаги край теб! И стига само да свършиш работата…
— За мен също е достатъчно да се поддам на меланхолията — и си припомням службата в психиатричния санаториум в Нова Зеландия, където започнах като съвсем млада медицинска сестра. И Рен Боз сега, след ужасното нараняване, казва, че е бил най-щастлив, когато работил като регулировчик на винтолети. Но нали разбирате Чара, че това е слабост! Умората от огромното напрежение, необходимо, за да се задържите на творческата висота, която сте успели да достигнете вие, истинската артистка. Още по-силна ще бъде тя после, когато вашето тяло престане да е такъв великолепен заряд от жизнена енергия. Обаче, докато не е престанало, доставяйте на всички нас радост с изкуството и красотата си!
— Вие не знаете, Евда, какво ми е. Всяка подготовка за танц е радостно търсене. Съзнавам, че на хората трябва да бъде показано нещо хубаво, което ще донесе радост, ще докосне глъбината на чувствата… Живея с това. Идва моментът на осъществяване замисъла и аз отдавам цялата себе си на изблика на страстта, горещ и безразсъден… Навярно тоя порив преминава у зрителите и затова моята игра се възприема така силно. Цялата себе си — на всички вас…
— И какво? После рязък упадък?
— Да! Аз съм сякаш отлетяла в разтворила се във въздуха песен. Аз не създавам нищо, което да се запечата в паметта.
— Има нещо много по-значително — вашият принос в душите на хората!
— Това е твърде невеществено и недълготрайно — имам предвид самата себе си!
— Още ли не сте обичали, Чара!
Девойката спусна ресници.
— Така ли изглеждам? — отвърна тя с въпрос.
Евда Нал поклати глава.
— Говоря за много голямото чувство, на което сте способна именно вие, но съвсем не всички…
— Разбирам — при бедността на интелектуалния живот остава ми богатството на емоционалния.
— По същество мисълта е правилна, обаче аз бих пояснила: вие сте така надарена емоционално, че другата страна не може да бъде бедна, макар и да е, разбира се, по-слаба по естествения закон за противоречията. Но ние говорим твърде отвлечено, а аз съм дошла при вас по спешна работа, която се отнася непосредствено до разговора. Мвен Мас…
Девойката трепна.
Евда Нал хвана Чара подръка и я поведе към една от страничните абсиди на залата, където облицовката от тъмно дърво сурово хармонираше с пъстротата на синьозлатните цветни стъкла в широките арки на прозорците.
— Чара, мила, вие сте влюбено в светлината земно цвете, присадено на планета на двойна звезда. По небосклона се движат две слънца — лазурно и червено, и цветето не знае към кое от тях да се извърне. Но вие сте дъщеря на червеното слънце и защо ли ви трябва да се стремите към лазурното?
Евда Нал силно и нежно привлече девойката и тя изведнъж цялата се притисна до нея. С майчинска ласка знаменитата специалистка по психиатрия милваше гъстата, малко твърда коса на Чара. Милваше я и си мислеше за това, че възпитаването в продължение на хилядолетия е успяло да замени с големи и общи радости дребните лични страсти на човека. Ала колко далеч е още победата над самотността на душата, особено на ето такава сложна, наситена с чувства и впечатления душа в богато с живот тяло!… А гласно каза:
— Мвен Мас… Знаете ли какво се случи с него?
— Разбира се, цялата планета обсъжда несполучливия му опит!
— А вие какво мислите?
— Че той е прав!
— Аз също. Затова трябва да го измъкнем от Острова на забравата. След месец ще се състои годишното събрание на Съвета за астронавтика. Ще разгледат вината му и ще предадат решението за утвърждаване на Контрола върху честта и правото. Имам основание да се надявам на меко осъждане, обаче Мвен Мас трябва да бъде тук. Не бива човек със силни като вашите чувства дълго да се намира на острова в такава самота!
— Нима аз съм до такава степен древна жена, че да строя плановете за живота си в зависимост от делата на мъж, дори ако той е избраникът ми?
— Чара, дете мое, не бива така! Виждала съм ви заедно и зная какво сте вие за него… както и той за вас. Не го осъждайте за това, че не ви потърси, че се скри! Разберете: лесно ли е за човека, с когото си приличате, да дойде при вас, любимата — това е тъй, Чара! — жалък, победен, подлежащ на съд и изгнание? При вас — едно от украшенията на Големия свят!
— Не това имам предвид, Евда. Нужна ли съм сега на него, уморения, покрусения… Страхувам се, че може да не му достигнат сили за голям душевен подем, тоя път не на разума, а на чувствата… за такова творчество на любовта, за каквото, струва ми се, ние и двамата сме способни… Тогава той повторно ще загуби вярата в себе си, а конфликта с живота няма да изтърпи. И аз мислех, че за мен сега по-добре е да бъда в пустинята Атакама.
— Чара, вие сте права, но само от една страна. Има още нещо — самотата и прекаленото самоосъждане на един силен и страстен човек, който няма никаква опора, щом е напуснал нашия свят. Аз самата бих отишла там… Ала трябва да остана при едва живия Рен Боз — като тежко ранен той се ползува с преимущество. Дар Ветер е пратен да строи новия спътник и в това е помощта му на Мвен Мас. Не ще сгреша, ако ви кажа твърдо: идете при него, без да искате нищо, дори ласкав поглед, никакви планове за бъдещето, никаква любов! Само го подкрепете, посейте у него вяра в собствената му правота и тогава го върнете в нашия свят! Във вас има сила да направите това, Чара! Ще заминете ли?
Като дишаше ускорено, девойката вдигна към Евда Нал детски доверчивите си, пълни със сълзи очи.
— Още днес!
Евда Нал силно целуна Чара.
— Права сте, трябва да се бърза. По Спиралната линия ще пътуваме заедно до Мала Азия. Рен Боз лежи в хирургичния санаториум на остров Родос, а пък вас ще насоча към Дейр ез Зор, където се намира база на спиролети за технико-медицинска помощ, които правят рейсове до Австралия и Нова Зеландия. Предвкусвам удоволствието у летеца да отведе танцьорката Чара — уви, не биоложката Чара — в който и да е желан пункт…
Началникът на влака покани Евда Нал и нейната спътничка в главния пост за управление. По покривите на огромните вагони минаваше закрит със силиколов калпак коридор. По него от единия край на влака до другия ходеха дежурните и наблюдаваха уредите за ОЕВ. Двете жени се изкачиха по витата стълба, минаха през горния коридор и попаднаха в голяма кабина, издадена над обтекателя на първия вагон. В кристален елипсоид на височина седем метра над платното на линията седяха в кресла двама машинисти, разделени от високия пирамидален купол на електронния водач-робот. Параболоидните екрани на телевизорите даваха възможност да се вижда всичко, което става встрани и зад влака. Треперещите върху покрива върхове на антената на предотвратяващото устройство трябваше да съобщават за появата на странични предмети по линията оттатък петдесетия километър, макар че такова нещо можеше да се случи само при съвсем изключително стечение на обстоятелствата.
Евда и Чара се настаниха върху дивана край задната страна на коридора, половин метър над седалките на машинистите. И двете се поддадоха на хипнозата от летящата срещу тях широка линия. Гигантският железен път разсичаше хребети, носеше се над низини по колосални насипи, пресичаше проливи и морски заливи по ниски, дълбоко нагазили във водата естакади. При скорост двеста километра в час гората, посадена по откосите на исполински изкопи и насипи, се стелеше като непрекъснат килим, червеникав, малахитов или тъмнозелен, в зависимост от сорта на дърветата — борове, евкалипти или маслини. От двете страни на естакадата спокойното море на Архипелага се раздвижваше от полъха на въздуха, разсичан от вагоните на влака с десетметрова ширина. Ивици едро набърчване се разбягваха като ветрила и затъмняваха прозрачната светлосиня вода.
Двете жени седяха мълчаливо, наблюдаваха линията, потънали в своите мисли, изпълнени с грижи. Така се изнизаха четири часа. Още четири часа те прекараха в меките кресла в салона на втория етаж сред другите пътници и се разделиха на гарата недалеч от западното крайбрежие на Мала Азия. Евда се прехвърли в електробус, който я закара до най-близкото пристанище, а Чара продължи пътуването до гара Източен Тавър — първия меридионален клон. Още два часа път, и Чара се озова в знойна равнина, обгърната с лека мъгла от горещия сух въздух. Тук, на края на някогашната Сирийска пустиня, се намираше Дейр ез Зор — летище за спиролети, опасни за населените места.
Чара Нанди запомни завинаги отегчителните часове, прекарани в Дейр ез Зор в очакване на следващия спиролет. Девойката обмисляше своите думи и постъпки безкрайно дълго, като се стараеше да си представи срещата с Мвен Мас. Тя строеше планове за издирването му на Острова на забравата, където всичко изчезваше в сянката на неотбелязаните с нищо дни.
Най-сетне долу се разстлаха необятните поля от термоелементи в пустините Нефуд и Руб ел-Хали — гигантски силови станции, които превръщаха слънчевата топлина в електроенергия. Закрити от щорите на нощта и праха, те се бяха построили в правилни редици върху закрепените и изравнени пясъци на дюните, върху срязаните с наклон към юг плата, върху лабиринтите на засипаните долове — паметници от гигантската борба на човечеството за енергия. С усвояването на новите видове ядрена енергия П, Ку и Ф времето на суровите икономии отдавна бе минало. Неподвижно стояха горите от ветродвигатели покрай южния бряг на Арабския полуостров, които също представляваха резервна мощност за северния обитаван пояс. Спиролетът почти мигновено пресече едва мяркащата се долу линия на брега и полетя над Индийския океан. Пет хиляди километра бяха незначително разстояние за такава бързоходна машина. Скоро Чара Нанди, изпроводена с пожелания за колкото може по-бързо връщане, слизаше от спиролета, като пристъпваше неуверено с отмалелите си крака.
Завеждащият станцията за кацане изпрати своята дъщеря да отведе Чара с малкия лат — така се наричаха плоските глисьори — до Острова на забравата. Двете девойки по детски се наслаждаваха на стремителния бяг на лекия плавателен съд. Латът се насочваше право към източния бряг на Острова на забравата, към обширен залив. Там се намираше една от медицинските станции на Големия свят.
Кокосовите палми свеждаха перестите си листа към ритмично шумолящите по плитчините вълни — приветствуваха пристигането на Чара. Станцията се оказа безлюдна — всички работници бяха отишли към вътрешността на острова за унищожаване на ненадейно появили се кърлежи.
При станцията имаше конюшни. Коне се развъждаха само в места като Острова на забравата или в санаториуми, където не можеше да се ползуват винтолети или земни електрокари поради шума и липсата на пътища. Чара си отдъхна, преоблече се и тръгна да види красивите редки животни. Там, при машините за раздаване на храна и почистване, работеше сръчно възрастна жена. Чара й помогна и двете се заприказваха. Девойката разпитваше как най-лесно и бърже да намери на острова един човек. Непознатата я посъветва да се присъедини към някой от изтребителните отряди — те пътешествуват из целия остров и го знаят по-добре дори от местните жители. Съветът се хареса на Чара.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
ОСТРОВЪТ НА ЗАБРАВАТА
Глисьорът пресичаше Палкския пролив при силен насрещен вятър и със скокове преодоляваше веригите от плоски вълни. Още преди две хиляди години тук минавала верига от плитчини и коралови рифове, която се наричала Адамов мост. Най-новите геологически процеси създали на мястото на веригата дълбока падина и сега тъмни води се плискаха над бездна, отделяща устременото напред човечество от любителите на покоя.
Мвен Мас стоеше до перилата широко разкрачен и разглеждаше постепенно израстващия на хоризонта Остров на забравата. Тоя грамаден остров, заобиколен от топъл океан, беше природен рай. Рай според примитивните, религиозни представи на човека е щастливо следсмъртно убежище, без грижи и труд. И Островът на забравата също представляваше убежище за ония, които вече не се увличаха в напрегнатата дейност на Големия свят, на които не се искаше да работят наравно с всички. Те прекарваха тук тихи години, привързани към майката земя чрез простата, монотонна дейност на древния земеделец, рибар или скотовъдец.
Макар че човечеството бе дало на своите слаби събратя голям къс плодородна земя, примитивното стопанство на острова не можеше да осигури на населението си напълно застрахован от глад живот, особено в периодите на неурожаи или други бедствия. Ето защо Големият свят постоянно отделяше част от своите запаси за Острова на забравата.
В три пристанища — на северозападното, южното и източното крайбрежие — се доставяха хранителни продукти, консервирани за дълги години, медикаменти, средства за биологична защита и други неща от първа необходимост. Тримата главни управители на острова живееха на север, изток или юг и се наричаха началници на скотовъдците, земеделците и рибарите.
Мвен Мас гледаше сините планини, издигащи се в далечината. Изведнъж той си помисли с горчивина: не принадлежи ли сам към категорията на «биковете» — хора, които всякога са причинявали затруднения на човечеството? «Бикът е силен и енергичен, ала съвсем безжалостен към чуждите преживявания. Страданията, раздорите и нещастията в далечното минало винаги са се удвоявали именно от такива хора, които са се провъзгласявали за единствено знаещи истината. Те са смятали, че имат право да подтискат всички мнения, несъгласни с техните, за да изкореняват другите начини на мислене и живот. От тогава човечеството избягвало и най-малкия признак на абсолютност в мненията, желанията, вкусовете и започнало да се опасява най-много от «биковете». Точно те, без да мислят за нерушимите закони на икономиката, за бъдещето, са живеели само с настоящия момент. Войните и неорганизираното стопанство в Ерата на разединения свят довели до ограбване на планетата. Горите били изсечени, натрупвалите се в течение на стотици милиони години запаси от въглища и нефт — изгорени, въздухът — развален от двуокисът и смрадните остатъци, изхвърляни от заводите, а красивите и безвредни зверове: жирафи, зебри, слонове — избити. И това траело, докато светът успял да стигне до комунистическото устройство на обществото. Едва след сериозно очистване на водата, въздуха и пръстта нашата планета придобила сегашния си вид.
А той, Мвен Мас, преди да прекара даже две години на извънредно отговорния си пост, унищожи изкуствен спътник, създаден от хиляди хора с необикновената тънкост на инженерното изкуство. Той погуби четирима способни учени, всеки от които би могъл да стане като Рен Боз… Пък и самият Рен Боз едва беше спасен. И образът на Бет Лон, който се криеше някъде там, в планините на Острова на забравата, отново се появи пред него жив, пораждащ остро съчувствие. Преди отпътуването Мвен Мас се запозна с портретите на математика и завинаги запомни енергичното му лице с масивна челюст, с дълбоко и близко стоящи остри очи, цялата му могъща, атлетическа фигура.
Мотористът на глисьора се приближи до африканеца.
— Прибоят е силен. Няма да можем да стигнем до брега — водата прехвърля вълнолома. Ще трябва да отидем в южното пристанище.
— Не е нужно. Имате ли спасителни салчета? Ще потля там дрехите си и ще доплувам сам.
Мотористът и кормчията с уважение погледнаха непознатия мъж. Мътните, белезникави вълни се трупаха на плитчината, като се преливаха в тежки тътнещи валове. До самото крайбрежие хаотичната им блъсканица въртеше пясък и пяна и връхлиташе далеч върху полегатия плаж. Ниските облаци сееха ситен топъл дъжд, който летеше косо, гонен от вятъра, и се смесваше с пръските пяна. През неговата мъглива мрежа на брега се мяркаха някакви сиви фигури.
Мотористът и кормчията се гледаха мълчаливо, докато Мвен Мас сваляше и опаковаше дрехите си. Тия, които потегляха към Острова на забравата, излизаха от опеката на обществото, където всеки помагаше на другия. Личността на Мвен Мас внушаваше неволно уважение и кормчията се реши да го предупреди за голямата опасност. Но той махна нехайно с ръка. Мотористът му донесе малък, херметически затворен пакет.
— Тук има запас от концентрирана храна за един месец — вземете!
Африканецът помисли, мушна пакета заедно с дрехите в непропускливата камера, закопча грижливо клапана и прекрачи перилата със салчето под мишница.
— Възвий! — изкомандува той.
Глисьорът се наклони в остър завой. Отхвърлен от него, Мвен Мас встъпи в яростна борба със свирепите вълни. Излиташе връз гребените, пропадаше към основата им и отново се показваше.
Мвен Мас стоеше до перилата широко разкрачен и разглеждаше постепенно израстващия на хоризонта Остров на забравата. Тоя грамаден остров, заобиколен от топъл океан, беше природен рай. Рай според примитивните, религиозни представи на човека е щастливо следсмъртно убежище, без грижи и труд. И Островът на забравата също представляваше убежище за ония, които вече не се увличаха в напрегнатата дейност на Големия свят, на които не се искаше да работят наравно с всички. Те прекарваха тук тихи години, привързани към майката земя чрез простата, монотонна дейност на древния земеделец, рибар или скотовъдец.
Макар че човечеството бе дало на своите слаби събратя голям къс плодородна земя, примитивното стопанство на острова не можеше да осигури на населението си напълно застрахован от глад живот, особено в периодите на неурожаи или други бедствия. Ето защо Големият свят постоянно отделяше част от своите запаси за Острова на забравата.
В три пристанища — на северозападното, южното и източното крайбрежие — се доставяха хранителни продукти, консервирани за дълги години, медикаменти, средства за биологична защита и други неща от първа необходимост. Тримата главни управители на острова живееха на север, изток или юг и се наричаха началници на скотовъдците, земеделците и рибарите.
Мвен Мас гледаше сините планини, издигащи се в далечината. Изведнъж той си помисли с горчивина: не принадлежи ли сам към категорията на «биковете» — хора, които всякога са причинявали затруднения на човечеството? «Бикът е силен и енергичен, ала съвсем безжалостен към чуждите преживявания. Страданията, раздорите и нещастията в далечното минало винаги са се удвоявали именно от такива хора, които са се провъзгласявали за единствено знаещи истината. Те са смятали, че имат право да подтискат всички мнения, несъгласни с техните, за да изкореняват другите начини на мислене и живот. От тогава човечеството избягвало и най-малкия признак на абсолютност в мненията, желанията, вкусовете и започнало да се опасява най-много от «биковете». Точно те, без да мислят за нерушимите закони на икономиката, за бъдещето, са живеели само с настоящия момент. Войните и неорганизираното стопанство в Ерата на разединения свят довели до ограбване на планетата. Горите били изсечени, натрупвалите се в течение на стотици милиони години запаси от въглища и нефт — изгорени, въздухът — развален от двуокисът и смрадните остатъци, изхвърляни от заводите, а красивите и безвредни зверове: жирафи, зебри, слонове — избити. И това траело, докато светът успял да стигне до комунистическото устройство на обществото. Едва след сериозно очистване на водата, въздуха и пръстта нашата планета придобила сегашния си вид.
А той, Мвен Мас, преди да прекара даже две години на извънредно отговорния си пост, унищожи изкуствен спътник, създаден от хиляди хора с необикновената тънкост на инженерното изкуство. Той погуби четирима способни учени, всеки от които би могъл да стане като Рен Боз… Пък и самият Рен Боз едва беше спасен. И образът на Бет Лон, който се криеше някъде там, в планините на Острова на забравата, отново се появи пред него жив, пораждащ остро съчувствие. Преди отпътуването Мвен Мас се запозна с портретите на математика и завинаги запомни енергичното му лице с масивна челюст, с дълбоко и близко стоящи остри очи, цялата му могъща, атлетическа фигура.
Мотористът на глисьора се приближи до африканеца.
— Прибоят е силен. Няма да можем да стигнем до брега — водата прехвърля вълнолома. Ще трябва да отидем в южното пристанище.
— Не е нужно. Имате ли спасителни салчета? Ще потля там дрехите си и ще доплувам сам.
Мотористът и кормчията с уважение погледнаха непознатия мъж. Мътните, белезникави вълни се трупаха на плитчината, като се преливаха в тежки тътнещи валове. До самото крайбрежие хаотичната им блъсканица въртеше пясък и пяна и връхлиташе далеч върху полегатия плаж. Ниските облаци сееха ситен топъл дъжд, който летеше косо, гонен от вятъра, и се смесваше с пръските пяна. През неговата мъглива мрежа на брега се мяркаха някакви сиви фигури.
Мотористът и кормчията се гледаха мълчаливо, докато Мвен Мас сваляше и опаковаше дрехите си. Тия, които потегляха към Острова на забравата, излизаха от опеката на обществото, където всеки помагаше на другия. Личността на Мвен Мас внушаваше неволно уважение и кормчията се реши да го предупреди за голямата опасност. Но той махна нехайно с ръка. Мотористът му донесе малък, херметически затворен пакет.
— Тук има запас от концентрирана храна за един месец — вземете!
Африканецът помисли, мушна пакета заедно с дрехите в непропускливата камера, закопча грижливо клапана и прекрачи перилата със салчето под мишница.
— Възвий! — изкомандува той.
Глисьорът се наклони в остър завой. Отхвърлен от него, Мвен Мас встъпи в яростна борба със свирепите вълни. Излиташе връз гребените, пропадаше към основата им и отново се показваше.