Страница:
По-нататъшният път се оказа къс. Завеждащият въздушната линия по паралела се отнесе благосклонно към увещанията — прояви общата доброжелателност на хората от Епохата на Пръстена. Дар Ветер прелетя над океана и се озова при западния клон от Линията, южно от седемнадесетото разклонение, което завършваше на океанския бряг, а след това се прехвърли в глисьор.
Високите планини идваха почти до брега. Върху наклоненото подножие на скатовете се нижеха тераси от бял камък, които задържаха ронливата почва, засадена с върволици южни борове и видрингтонии, [*55]редуващи в паралелни алеи своите бронзови и синкавозелени корони. По-нагоре между голи скали зееха тъмни клисури, в дълбочината на които се разбиваха на воден прах шумни водопади. По терасите като рядка верига се бяха проточили боядисани в оранжево и ослепително жълто къщички с гълъбови покриви.
Далеч в морето се издаваше изкуствена плитчина, завършваща с блъскана от вълните кула. Тя стоеше до континенталния склон, който стръмно се спускаше в океана на дълбочина около километър. Под нея отвесно надолу отиваше огромна шахта — много дебела циментова тръба, за да оказва отпор на налягането на дълбоките води. На дъното тръбата потъваше във върха на подводна планина, състояща се от почти чист рутил — титанов окис. Всички процеси на рудната обработка се извършваха долу, под водата в планините. На повърхността се изкачваха само едри блокчета чист титан и утайката от минерални отпадъци, която се разпръсваше далеч наоколо. Тия жълти мътни вълни разлюшкаха глисьора пред кея — откъм южната страна на кулата. Дар Ветер улучи подходящ момент и рипна върху мократа от пръските площадка. Той се изкачи в оградената галерия, където се бяха събрали, за да посрещнат новия си другар, няколко души, свободни от дежурство. Работниците от този рудник, който Дар Ветер си представяше напълно уединен, не изглеждаха мрачни отшелници, каквито той под влияние на собственото си настроение очакваше да види тук. Приветствуваха го весели лица, малко уморени от суровата работа. Петима мъже, три жени — тук работеха и жени…
Изминаха десет дни и Дар Ветер свикна с новата работа.
Тук имаше собствена енергетична база — в дълбочината на стари рудници в континента бяха скрити уредби за добиване на ядрена енергия от тип Е или, както се е наричал в старо време, втори тип, който не даваше твърди остатъчни излъчвания и по тая причина беше удобен за местните инсталации.
Извънредно сложен комплекс от машини се придвижваше в каменната утроба на подводната планина и потъваше в крехкия чернокафяв минерал. Най-трудно се работеше в долния етаж на агрегата, където автоматизирано ставаше изкопаването и раздробяването на скалната маса. В машината постъпваха сигнали от намиращия се горе централен пост, в който се обобщаваха наблюденията върху хода на режещите и раздробяващи устройства, върху изменящата се твърдост и жилавина на изкопаемото и сведенията от шахтите за мокро обогатяване. В зависимост от изменящото се съдържание на метал се увеличаваше или намаляваше скоростта на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Цялата проверочно-наблюдателна дейност на механиците не можеше да се предаде на кибернетични машини-роботи поради ограничеността на защитеното от морето място.
Дар Ветер стана механик при долния агрегат. Заредиха се ежедневни дежурства в полутъмните, претъпкани с циферблати, камери, където помпата на климатичната инсталация едва се справяше с подтискащата жега, засилена от повишеното налягане поради неизбежното проникване на сгъстен въздух.
Дар Ветер и младият му помощник се измъкнаха горе, дълго стояха на терасата и вдишваха чист въздух, после отиваха да се къпят, ядяха и се прибираха в своите стаи в една от горните къщички. Ветер се опитваше да възобнови заниманията си в областта на новия, кохлеарен раздел на математиката. Струваше му се, че е забравил своето предишно общуване с Космоса. Както всички работници от титановия рудник, той с особена радост изпращаше поредния сал с грижливо подредени блокчета титан. След скъсването на полярните фронтове бурите по планетата бяха отслабнали значително и много морски превози на товари се извършваха с теглени от влекачи или самоходни салове. Когато персоналът на рудника се смени, Дар Ветер остана долу заедно с двама други ентусиасти.
Нищо не трае вечно в тоя свят — работата в рудника бе спряна за пореден ремонт на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Тогава Дар Ветер проникна за пръв път в забоя пред щита, където само специален скафандър спасяваше от жегата и повишеното налягане, а също и от внезапните струи отровен газ, които се изтръгваха из пукнатините. Под ослепителното осветление кафявите рутилови стени блестяха със своя особен елмазен блясък и се преливаха в червени пламъци, сякаш погледи на яростни очи, скрити в минерала. В забоя цареше необикновена тишина. Искровото електрохидравлично длето и огромните дискове — излъчватели на ултракъси вълни — за пръв път от много месеци насам бяха замрели неподвижно. Под тях сновяха геофизиците, току-що пристигнали, за да се възползуват от случая да проверят контурите на залежа.
Горе бяха настъпили тихите горещи дни на южната есен. Дар Ветер навлезе в планината. Той почувствува необикновено остро величието на каменната маса, която в течение на хилядолетия неподвижно се издига тук пред морето и небето. Шумоляха сухите треви, отдолу едва се чуваше плясъкът на прибоя. Умореното тяло искаше покой, но мозъкът жадно улавяше впечатленията от света, обновени след дългата, трудна работа в подземието.
И бившият завеждащ външните станции, като поемаше мириса на нагретите скали и пустинните треви, повярва, че му предстоят още много хубави неща — толкова повече, колкото по-добър и силен бъде самият той.
Дойде му наум древната мъдрост:
И Дар Ветер имаше дълго родословие, но то сега не интересува никого. Изучаването на прадедите е заменено с непосредствен анализ на структурата на наследствения механизъм, анализ много важен в наши дни, при борбата за продължителен живот. От Ерата на общия труд ние сме започнали да живеем до сто и седемдесет години, а понастоящем се изяснява, че и триста не са предел…
Шум от камъни принуди Дар Ветер да прекъсне своите сложни и неясни размишления, да се опомни. Отгоре по долината се спускаха двама души: операторката от секцията за електротопене — стеснителна, мълчалива жена, и дребният пъргав инженер от външната служба. И двамата, почервенели от бързото ходене, поздравиха Дар Ветер. Искаха да минат покрай него, но той ги спря.
— Отдавна се каня да ви помоля — обърна се той към операторката — да ми изпълните тринадесетата космическа симфония във фа-миньор в синьо. Вие много сте ни свирили, а нея нито веднъж.
— Имате предвид космическата на Зиг Зор? — попита жената и в отговор на утвърдителния жест на Дар Ветер се разсмя. — Малко са хората на планетата, които биха могли да изпълнят тази творба… Слънчевият роял с тройна клавиатура е беден, а преработка засега няма… и едва ли ще има. Но защо да не я поискате от Дома за висша музика — да прослушате запис? Нашият приемник е универсален и достатъчно мощен.
— Не зная как се прави това — измънка Дар Ветер. — Досега не съм…
— Аз ще я поискам довечера! — обеща на Дар Ветер музикантката и като подаде ръка на спътника си, продължи надолу.
През остатъка от деня Дар Ветер не можеше да се отърве от чувството, че ще се случи нещо важно. Със странно нетърпение той очакваше единадесет часа — времето, което Домът за висша музика определи за предаване на симфонията.
Операторката от секцията за електротопене пое ролята на разпределителка — настани Дар Ветер и другите любители пред фокуса на полусферичния екран в музикалната зала, срещу сребърната решетка на звукоусилвателя. Тя изгаси светлината, като обясни, че инак ще бъде трудно да се следи цветната част на симфонията, която може да се изпълнява само в специално обзаведена зала и тук по неволя е ограничена от вътрешното пространство на екрана.
В мрака едва-едва трепкаше само слабата светлина на екрана и се чуваше глухият постоянен шум на морето, идващ отвън. Някъде в невероятна далечина възникна нисък, но плътен звук. Той се усилваше, разтърсваше залата и сърцата на слушателите. Изведнъж падна, изостри се, раздроби се и се разсипа на милиони кристални отломъци. В тъмнината заблещукаха мънички оранжеви искрици. Това беше като удара на онази първична мълния, която преди милиони векове е свързала простите въглеродни съединения на Земята в по-сложни молекули, станали основа на органичната материя и живота,
Нахлу вълна от тревожни и нестройни звуци, хилядогласен хор на волята, тъгата и отчаянието, в допълнение към които се мятаха и гаснеха пурпурночервени пламъци.
Краткотрайните, рязко вибриращи ноти очертаха кръгов ред и нависоко се издигна разлята спирала от сива светлина. Внезапно хорът бе прорязан от горди и звънки ноти с продължително времетраене. Те бяха пълни със стремителна сила.
Ярките линии на сини огнени стрели, летящи в мрака около спиралата и потъващи в безмълвието, пронизаха неясните алени контури на пространството.
Тъмнина и мълчание — така завърши първата част на симфонията.
Преди леко зашеметените слушатели да успеят да произнесат и дума, музиката се възобнови. Широки потоци от могъщи звукове, придружени от разноцветни ослепителни преливания на светлини, падаха надолу, понижаваха се и отслабваха. В меланхоличния ритъм помръкваха сияещите пламъци. Отново нещо поривисто затрептя в тях и те пак започнаха ритмично танцуващото изкачване.
Потресеният Дар Ветер долови в сините звуци стремеж към усложняващи се ритми и форми и помисли, че не е възможно по-добре да се отрази първобитната борба на живота с ентропията… «Така, така, така! Ето ги първите вълни на най-сложната организация на материята!»
Сините стрели се събраха в хоро от геометрични фигури, кристални форми и решетки, които се усложняваха в съответствие със съчетанията от миньорни съзвучия, разсипваха се и отново се съединяваха и внезапно се разтвориха в сивия здрач.
Третата част на симфонията започна с отмерен поход на басови ноти, в такт с които се запалваха и гаснеха отиващи в бездната на безкрайността и времето сини фенери. Приливът на величествено и страшно звучащите басове се усилваше и ритъмът им се ускоряваше — преминаваше в отривиста, тежка мелодия. Сините пламъци наподобяваха цветя, превиващи се на тънки огнени стъбълца. Те клюмваха печално под наплива на ниските, тръбящи ноти и угасваха някъде далеч. Но редиците от светлинки ставаха все по-гъсти, а техните стъбълца — по-дебели. Ето, две огнени ивици очертаха навлизащия в безмерна чернота път и звънките гласове на живота заплуваха в необятността на Вселената, като съгряваха с топлината си мрачното равнодушие на движещата се материя. Тъмният път ставаше река, гигантски поток от син огън, в който подобно на все по-усложняващи се шарки за миг се явяваха проблясъци на разноцветни светлини.
Висшите съчетания от закръглени плавни линии и сферичните повърхности пораждаха също такава красота, както и напрегнатите многостепенни акорди, след които стремително нарастваше сложността на звънката мелодия, разгъваща се все по-силно и по-силно…
Главата на Дар Ветер се замая. Той вече не можеше да следи всички отсенки на музиката и светлината, а долавяше само общите контури на исполинския замисъл. Океан от високи, кристално чисти ноти се плискаше със сияещ, необикновено могъщ, радостен син цвят. Тонът на звуците непрекъснато се повишаваше. Самата мелодия се превърна в буйно извиваща се, възходяща спирала и изведнъж се прекъсна в ослепително избухване на огън.
Симфонията свърши и Дар Ветер разбра какво му е липсвало през всичките тия дълги месеци. Необходима му е работа, по-близка до Космоса, до неуморно разгъващата се спирала на човешкия устрем към бъдещето. От музикалната зала той тръгна веднага към стаята за разговори и повика централната станция за разпределяне на работата в северната обитаема зона. Младият информатор, който бе изпратил Дар Ветер тук, в рудника, го позна и се зарадва:
— Тая сутрин ви търсиха от Съвета за астронавтика, обаче не успях да установя връзка. Ей сега ще ви свържа.
Екранът потъмня и пак светна, на него се показа Мир Ом — най-възрастният от четиримата секретари на Съвета. Той изглеждаше много сериозен и както се стори на Дар Ветер, тъжен.
— Голямо нещастие! Загина спътник 57. Съветът ви вика за изпълнение на крайно трудна работа. Пращам за вас йонен планетолет. Бъдете готов!
Дар Ветер застина смаян пред угасналия екран.
ГЛАВА ОСМА
Високите планини идваха почти до брега. Върху наклоненото подножие на скатовете се нижеха тераси от бял камък, които задържаха ронливата почва, засадена с върволици южни борове и видрингтонии, [*55]редуващи в паралелни алеи своите бронзови и синкавозелени корони. По-нагоре между голи скали зееха тъмни клисури, в дълбочината на които се разбиваха на воден прах шумни водопади. По терасите като рядка верига се бяха проточили боядисани в оранжево и ослепително жълто къщички с гълъбови покриви.
Далеч в морето се издаваше изкуствена плитчина, завършваща с блъскана от вълните кула. Тя стоеше до континенталния склон, който стръмно се спускаше в океана на дълбочина около километър. Под нея отвесно надолу отиваше огромна шахта — много дебела циментова тръба, за да оказва отпор на налягането на дълбоките води. На дъното тръбата потъваше във върха на подводна планина, състояща се от почти чист рутил — титанов окис. Всички процеси на рудната обработка се извършваха долу, под водата в планините. На повърхността се изкачваха само едри блокчета чист титан и утайката от минерални отпадъци, която се разпръсваше далеч наоколо. Тия жълти мътни вълни разлюшкаха глисьора пред кея — откъм южната страна на кулата. Дар Ветер улучи подходящ момент и рипна върху мократа от пръските площадка. Той се изкачи в оградената галерия, където се бяха събрали, за да посрещнат новия си другар, няколко души, свободни от дежурство. Работниците от този рудник, който Дар Ветер си представяше напълно уединен, не изглеждаха мрачни отшелници, каквито той под влияние на собственото си настроение очакваше да види тук. Приветствуваха го весели лица, малко уморени от суровата работа. Петима мъже, три жени — тук работеха и жени…
Изминаха десет дни и Дар Ветер свикна с новата работа.
Тук имаше собствена енергетична база — в дълбочината на стари рудници в континента бяха скрити уредби за добиване на ядрена енергия от тип Е или, както се е наричал в старо време, втори тип, който не даваше твърди остатъчни излъчвания и по тая причина беше удобен за местните инсталации.
Извънредно сложен комплекс от машини се придвижваше в каменната утроба на подводната планина и потъваше в крехкия чернокафяв минерал. Най-трудно се работеше в долния етаж на агрегата, където автоматизирано ставаше изкопаването и раздробяването на скалната маса. В машината постъпваха сигнали от намиращия се горе централен пост, в който се обобщаваха наблюденията върху хода на режещите и раздробяващи устройства, върху изменящата се твърдост и жилавина на изкопаемото и сведенията от шахтите за мокро обогатяване. В зависимост от изменящото се съдържание на метал се увеличаваше или намаляваше скоростта на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Цялата проверочно-наблюдателна дейност на механиците не можеше да се предаде на кибернетични машини-роботи поради ограничеността на защитеното от морето място.
Дар Ветер стана механик при долния агрегат. Заредиха се ежедневни дежурства в полутъмните, претъпкани с циферблати, камери, където помпата на климатичната инсталация едва се справяше с подтискащата жега, засилена от повишеното налягане поради неизбежното проникване на сгъстен въздух.
Дар Ветер и младият му помощник се измъкнаха горе, дълго стояха на терасата и вдишваха чист въздух, после отиваха да се къпят, ядяха и се прибираха в своите стаи в една от горните къщички. Ветер се опитваше да възобнови заниманията си в областта на новия, кохлеарен раздел на математиката. Струваше му се, че е забравил своето предишно общуване с Космоса. Както всички работници от титановия рудник, той с особена радост изпращаше поредния сал с грижливо подредени блокчета титан. След скъсването на полярните фронтове бурите по планетата бяха отслабнали значително и много морски превози на товари се извършваха с теглени от влекачи или самоходни салове. Когато персоналът на рудника се смени, Дар Ветер остана долу заедно с двама други ентусиасти.
Нищо не трае вечно в тоя свят — работата в рудника бе спряна за пореден ремонт на изкопаващия и разтрошаващ агрегат. Тогава Дар Ветер проникна за пръв път в забоя пред щита, където само специален скафандър спасяваше от жегата и повишеното налягане, а също и от внезапните струи отровен газ, които се изтръгваха из пукнатините. Под ослепителното осветление кафявите рутилови стени блестяха със своя особен елмазен блясък и се преливаха в червени пламъци, сякаш погледи на яростни очи, скрити в минерала. В забоя цареше необикновена тишина. Искровото електрохидравлично длето и огромните дискове — излъчватели на ултракъси вълни — за пръв път от много месеци насам бяха замрели неподвижно. Под тях сновяха геофизиците, току-що пристигнали, за да се възползуват от случая да проверят контурите на залежа.
Горе бяха настъпили тихите горещи дни на южната есен. Дар Ветер навлезе в планината. Той почувствува необикновено остро величието на каменната маса, която в течение на хилядолетия неподвижно се издига тук пред морето и небето. Шумоляха сухите треви, отдолу едва се чуваше плясъкът на прибоя. Умореното тяло искаше покой, но мозъкът жадно улавяше впечатленията от света, обновени след дългата, трудна работа в подземието.
И бившият завеждащ външните станции, като поемаше мириса на нагретите скали и пустинните треви, повярва, че му предстоят още много хубави неща — толкова повече, колкото по-добър и силен бъде самият той.
Дойде му наум древната мъдрост:
Да, най-трудната борба на човека е борбата с егоизма! Той може да бъде победен не със сантиментални правила и красив, но безпомощен морал, а с диалектическото разбиране, че е не плод на някакви сили на злото, а естествен инстинкт за самосъхранение у първобитните хора, играл твърде голяма роля в техния див живот. Ето защо в ярките, силни индивидуалисти нерядко е силен и егоизмът, а той трудно се побеждава. Но такава победа е необходимост, може би най-важната в съвременното общество. Затова се отделят толкова сили и време за възпитанието и така грижливо се изучава структурата на наследствеността у всекиго. В огромното смешение на раси и народи, довело до единното семейство на планетата, внезапно някъде из дълбините на наследствеността се проявяват най-неочаквани черти от характера на далечните прадеди. Случват се поразителни отклонения от психиката, получени още във времето на много големите бедствия през Ерата на разединения свят. Поради непредпазливостта в опитите и използуването на ядрената енергия тогава били нанесени повреди върху наследствеността на грамаден брой хора…
«Посееш ли постъпка, ще пожънеш навик.
Посееш ли навик, ще пожънеш характер.
Посееш ли характер, ще пожънеш съдба».
И Дар Ветер имаше дълго родословие, но то сега не интересува никого. Изучаването на прадедите е заменено с непосредствен анализ на структурата на наследствения механизъм, анализ много важен в наши дни, при борбата за продължителен живот. От Ерата на общия труд ние сме започнали да живеем до сто и седемдесет години, а понастоящем се изяснява, че и триста не са предел…
Шум от камъни принуди Дар Ветер да прекъсне своите сложни и неясни размишления, да се опомни. Отгоре по долината се спускаха двама души: операторката от секцията за електротопене — стеснителна, мълчалива жена, и дребният пъргав инженер от външната служба. И двамата, почервенели от бързото ходене, поздравиха Дар Ветер. Искаха да минат покрай него, но той ги спря.
— Отдавна се каня да ви помоля — обърна се той към операторката — да ми изпълните тринадесетата космическа симфония във фа-миньор в синьо. Вие много сте ни свирили, а нея нито веднъж.
— Имате предвид космическата на Зиг Зор? — попита жената и в отговор на утвърдителния жест на Дар Ветер се разсмя. — Малко са хората на планетата, които биха могли да изпълнят тази творба… Слънчевият роял с тройна клавиатура е беден, а преработка засега няма… и едва ли ще има. Но защо да не я поискате от Дома за висша музика — да прослушате запис? Нашият приемник е универсален и достатъчно мощен.
— Не зная как се прави това — измънка Дар Ветер. — Досега не съм…
— Аз ще я поискам довечера! — обеща на Дар Ветер музикантката и като подаде ръка на спътника си, продължи надолу.
През остатъка от деня Дар Ветер не можеше да се отърве от чувството, че ще се случи нещо важно. Със странно нетърпение той очакваше единадесет часа — времето, което Домът за висша музика определи за предаване на симфонията.
Операторката от секцията за електротопене пое ролята на разпределителка — настани Дар Ветер и другите любители пред фокуса на полусферичния екран в музикалната зала, срещу сребърната решетка на звукоусилвателя. Тя изгаси светлината, като обясни, че инак ще бъде трудно да се следи цветната част на симфонията, която може да се изпълнява само в специално обзаведена зала и тук по неволя е ограничена от вътрешното пространство на екрана.
В мрака едва-едва трепкаше само слабата светлина на екрана и се чуваше глухият постоянен шум на морето, идващ отвън. Някъде в невероятна далечина възникна нисък, но плътен звук. Той се усилваше, разтърсваше залата и сърцата на слушателите. Изведнъж падна, изостри се, раздроби се и се разсипа на милиони кристални отломъци. В тъмнината заблещукаха мънички оранжеви искрици. Това беше като удара на онази първична мълния, която преди милиони векове е свързала простите въглеродни съединения на Земята в по-сложни молекули, станали основа на органичната материя и живота,
Нахлу вълна от тревожни и нестройни звуци, хилядогласен хор на волята, тъгата и отчаянието, в допълнение към които се мятаха и гаснеха пурпурночервени пламъци.
Краткотрайните, рязко вибриращи ноти очертаха кръгов ред и нависоко се издигна разлята спирала от сива светлина. Внезапно хорът бе прорязан от горди и звънки ноти с продължително времетраене. Те бяха пълни със стремителна сила.
Ярките линии на сини огнени стрели, летящи в мрака около спиралата и потъващи в безмълвието, пронизаха неясните алени контури на пространството.
Тъмнина и мълчание — така завърши първата част на симфонията.
Преди леко зашеметените слушатели да успеят да произнесат и дума, музиката се възобнови. Широки потоци от могъщи звукове, придружени от разноцветни ослепителни преливания на светлини, падаха надолу, понижаваха се и отслабваха. В меланхоличния ритъм помръкваха сияещите пламъци. Отново нещо поривисто затрептя в тях и те пак започнаха ритмично танцуващото изкачване.
Потресеният Дар Ветер долови в сините звуци стремеж към усложняващи се ритми и форми и помисли, че не е възможно по-добре да се отрази първобитната борба на живота с ентропията… «Така, така, така! Ето ги първите вълни на най-сложната организация на материята!»
Сините стрели се събраха в хоро от геометрични фигури, кристални форми и решетки, които се усложняваха в съответствие със съчетанията от миньорни съзвучия, разсипваха се и отново се съединяваха и внезапно се разтвориха в сивия здрач.
Третата част на симфонията започна с отмерен поход на басови ноти, в такт с които се запалваха и гаснеха отиващи в бездната на безкрайността и времето сини фенери. Приливът на величествено и страшно звучащите басове се усилваше и ритъмът им се ускоряваше — преминаваше в отривиста, тежка мелодия. Сините пламъци наподобяваха цветя, превиващи се на тънки огнени стъбълца. Те клюмваха печално под наплива на ниските, тръбящи ноти и угасваха някъде далеч. Но редиците от светлинки ставаха все по-гъсти, а техните стъбълца — по-дебели. Ето, две огнени ивици очертаха навлизащия в безмерна чернота път и звънките гласове на живота заплуваха в необятността на Вселената, като съгряваха с топлината си мрачното равнодушие на движещата се материя. Тъмният път ставаше река, гигантски поток от син огън, в който подобно на все по-усложняващи се шарки за миг се явяваха проблясъци на разноцветни светлини.
Висшите съчетания от закръглени плавни линии и сферичните повърхности пораждаха също такава красота, както и напрегнатите многостепенни акорди, след които стремително нарастваше сложността на звънката мелодия, разгъваща се все по-силно и по-силно…
Главата на Дар Ветер се замая. Той вече не можеше да следи всички отсенки на музиката и светлината, а долавяше само общите контури на исполинския замисъл. Океан от високи, кристално чисти ноти се плискаше със сияещ, необикновено могъщ, радостен син цвят. Тонът на звуците непрекъснато се повишаваше. Самата мелодия се превърна в буйно извиваща се, възходяща спирала и изведнъж се прекъсна в ослепително избухване на огън.
Симфонията свърши и Дар Ветер разбра какво му е липсвало през всичките тия дълги месеци. Необходима му е работа, по-близка до Космоса, до неуморно разгъващата се спирала на човешкия устрем към бъдещето. От музикалната зала той тръгна веднага към стаята за разговори и повика централната станция за разпределяне на работата в северната обитаема зона. Младият информатор, който бе изпратил Дар Ветер тук, в рудника, го позна и се зарадва:
— Тая сутрин ви търсиха от Съвета за астронавтика, обаче не успях да установя връзка. Ей сега ще ви свържа.
Екранът потъмня и пак светна, на него се показа Мир Ом — най-възрастният от четиримата секретари на Съвета. Той изглеждаше много сериозен и както се стори на Дар Ветер, тъжен.
— Голямо нещастие! Загина спътник 57. Съветът ви вика за изпълнение на крайно трудна работа. Пращам за вас йонен планетолет. Бъдете готов!
Дар Ветер застина смаян пред угасналия екран.
ГЛАВА ОСМА
ЧЕРВЕНИТЕ ВЪЛНИ
По широкия балкон на обсерваторията свободно се разхождаше вятърът. Той донасяше през морето от Африка миризмите на цъфтящите растения в горещата страна, които будеха в душата тревожни стремежи. Мвен Мас никак не можеше да дойде до ясното, твърдо, лишено от съмнения състояние, каквото беше нужно в навечерието на отговорния опит. Рен Боз съобщи от Тибет, че реконструкцията на Кор Юловата уредба е приключена. Четиримата наблюдатели от спътник 57 охотно се съгласиха да рискуват живота си, стига само да помогнат в опита, подобен на който отдавна вече не бе провеждан на планетата.
Но експериментът се организираше без разрешението на Съвета, без широко предварително обсъждане на всички възможности и това придаваше на цялата работа оттенък на страхлива потайност, така несвойствена за съвременните хора.
Великата цел, поставена от тях, като че ли оправдава всички тези мерки, ала… би трябвало душата да бъде съвършено чиста! Възникваше древният човешки конфликт между целта и средствата за нейното осъществяване. Опитът на хиляди поколения учи, че е необходимо умение точно да се определи границата, както прави това в абстрактните въпроси на математиката репагулярното изчисление. Как да се постигне такова изчисление в интуицията и морала?…
На африканеца не даваше покой историята на Бет Лон. Преди тридесет и две години един от знаменитите математици на Земята — Бет Лон — открива, че някои признаци на отместване при взаимодействието на мощните силови полета може да бъдат обяснени със съществуването на паралелните измерения. Той организира серия интересни опити с изчезване на предмети. Академията на върховете на знанието намира грешка в неговите схващания и дава принципиално друго обяснение на наблюдаваните явления. Бет Лон е могъщ ум, хипертрофиран за сметка на слабо развити морални устои. Силен и егоистичен човек, той решава да продължи опитите в същата насока. За да получи решаващи доказателства, привлича млади доброволци, готови за какъвто и да е подвиг, стига само да допринесат нещо за обогатяване на знанието. Хората в опитите на Бет Лон изчезват безследно, както и предметите, и нито един не съобщава за себе си «от отвъдната страна» на другото измерение, както се надявал жестокият математик. Когато Бет Лон отправя в «небитието» — по-точно, просто унищожава — група от дванадесет души, той бива предаден на съд. Там твърди, че хората странствуват живи в другото измерение и съумява да докаже, че е действувал само със съгласието на своите жертви. Осъден на изгнание, прекарва десет години на Меркурий, а после се уединява на Острова на забравата.
Историята на Бет Лон според Мвен Мас приличаше на неговата. Там също е бил забранен тайният опит, проведен по отхвърлени от науката мотиви, и това сходство никак не се харесваше на Мвен Мас.
Вдругиден е следващото предаване по Пръстена, подир което той ще бъде свободен в продължение на осем дни — за опита.
Мвен Мас отметна назад глава. Звездите му се сториха особено ярки и близки. Много от тях той знаеше по древните им имена като стари приятели. Пък и нима те не бяха отколешни приятели на човека, насочващи неговите пътища, възвишаващи неговите мисли, ободряващи мечтите му!
Неярката звездичка, клоняща към северния хоризонт, е Полярната, тоест Гама от Цефей. В Ерата на разединения свят тя е била в Малката мечка, но въртенето на крайната част на Галактиката заедно със Слънчевата система става по посока към Цефей. Разпрострелият се горе, в Млечния път, Лебед, едно от най-интересните съзвездия на северното небе, вече се е устремил на юг със своята дълга шия. В нея гори красавицата двойна звезда, наречена от древните араби Албирео. Всъщност там има три звезди: Албирео I, двойна, и Албирео II — далечна, огромна лазурна звезда с голяма планетна система. Тя е почти на същото разстояние от нас, както и гигантското светило в опашката на Лебед Денеб — бяла звезда със светимост четири хиляди и осемстотин наши слънца. В миналото предаване нашият верен приятел 61 от Лебед бе уловил съобщение от Албирео II — предупреждение, получено четиристотин години след изпращането, обаче извънредно интересно. Знаменитият космически изследовател Албирео II, чието име се предаваше посредством земни звуци като Влихх оз Ддиз, загинал в района на съзвездието Лира при среща с най-страшната опасност в Космоса — звездата Оокр. Земните учени отнасяха тия звезди към клас Е, наречен така в чест на най-великия физик от древността Айнщайн, предусетил съществуването на такива звезди (Айнщайн — на немски Einstein — б.пр.). Макар че впоследствие това дълго се оспорвало, бил установен даже предел на масата на звездата, известен под названието предел на Чандрасекар. Ала тоя древен астрофизик изхождал в своите изчисления само от елементарната механика на притеглянето и общата термодинамика, без да вземе предвид сложната електромагнитна структура на гигантските и свръхгигантски звезди. Обаче именно електромагнитните сили обуславят съществуването на звездите Е, които съперничат по размери на червените гиганти от клас М — такива като Антарес или Бетелгейзе, но се отличават с по-голяма плътност, приблизително равна на плътността на Слънцето. Исполинската сила на притеглянето на такава звезда спира нейното излъчване — не позволява на светлината да я напуска и отлита в пространството. Безкрайно дълго съществуват тия невъобразимо грамадни неопознати маси, като поглъщат скрито в инертния си океан всичко, до което стигат гибелните пипала на тяхната гравитация. В древноиндийската религиозна митология «нощи на Брама» се наричат периодите на бездеен покой на върховното божество, сменявани според верските представи на някогашните хора от «дни», тоест периоди на творчество. Това действително наподобява продължителното струпване на материя, по-късно завършващо с нагряване на повърхността на звездата до клас О-нулево — до сто хиляди градуса, макар че няма никакво отношение към божеството. В края на краищата се е получило колосално избухване, което разхвърляло в пространството нови звезди с нови планети. Така нявга избухнала Ракообразната мъглявина, достигаща сега диаметър петдесет билиона километра. Тая експлозия е била равна по сила на едновременното експлодиране на един квадрилион смъртоносни водородни бомби от ЕРС.
Съвсем тъмните звезди Е се налучкваха в пространството само по притеглянето и неизбежна бе гибелта на звездолет, прокарал своя курс близо до такова чудовище. Невидимите инфрачервени звезди от спектралния клас Т също представляваха опасност по пътя на корабите, както и тъмните облаци от едри частици или напълно изстинали тела от клас ТТ.
Мвен Мас отново се убеди, че създаването на Великия пръстен, свързал населените с разумни същества светове, е най-голямата революция за Земята и съответно за всяка обитаема планета. Преди всичко това е побеждаване времето, краткотрайността на живота, която и на нас, и на другите братя по мисъл не позволява проникване в отдалечените глъбини на пространството. Изпращането на съобщение по Пръстена е изпращане в бъдещето, понеже мисълта на човека, превърната в такава форма на енергия, ще продължава да пронизва пространството, докато не стигне и в най-отдалечените му области. Възможността да се изследват много далечните звезди стана реална, това е само въпрос на време. Неотдавна получихме съобщение от грамадната, ала извънредно далечна звезда, наричана Гама от Лебед. До нея има две хиляди и осемстотин парсека и съобщението се е движило повече от девет хиляди години, но то е разбираемо за нас, пък и близките по характер на мисленето членове на Пръстена са могли да го дешифрират. Съвсем друго би било, ако съобщението идваше от кълбовидните звездни системи и струпвания, които са по-древни от нашите плоски системи.
Същото е и с центъра на Галактиката — в тоя звезден облак има колосална зона на живот върху милиони планетни системи, непознаващи нощния мрак, осветявани от излъчването на галактическия център. Оттам са получени непонятни съобщения — картини на сложни, неизразими с нашите понятия структури. Академията на върховете на знанието вече осемстотин години нищо не може да дешифрира. А може би… — от внезапната мисъл дъхът на африканеца спря — от близките планетни системи, членове на Пръстена, идват съобщения за в ъ т р е ш н и я живот на всяка от населените планети — за науката, техниката, произведенията на изкуството, докато далечните древни светове на Галактиката показват в ъ н ш н о т о, космическото движение на своята наука и живот. Как се преустройват планетните системи? «Измитат се» от пространството пречещите на звездолетите метеорити и заедно с неудобните за живот студени външни планети се смъкват върху централното светило. По тоя начин неговото излъчване се удължава или се повишава температурата на затопляне на техните слънца. Може би се преустройват и съседните планетни системи, където се създават най-добри условия за живот на гигантски цивилизации.
Мвен Мас се свърза с хранилището на паметни записи на Великия пръстен и набра шифъра на едно от далечните съобщения. По екрана бавно заплуваха странни картини, дошли на Земята от кълбовидния звезден куп Омега от Центавър. Той беше вторият от най-близките до Слънчевата система и отстоеше само на шест хиляди и осемстотин парсека. Двадесет и две хиляди години светлината на неговите ярки звезди е пронизвала пространството на Вселената, за да стигне до очите на земния човек.
Плътна синя мъгла се разстилаше на равни слоеве, прободени от вертикални черни цилиндри, които се въртяха доста бърже. От време на време контурите на цилиндрите едва доловимо се свиваха, ставаха подобни на ниски конуси, съединени в основите. Тогава слоевете синя мъгла се разкъсваха на резки огнени сърпове, бясно въртящи се около осите на конусите, чернотата изчезваше някъде нагоре, израстваха грандиозни ослепително бели колони, а иззад тях като полегати кулиси се подаваха ръбести остриета със зелен цвят.
Мвен Мас търкаше чело в усилията си да схване поне нещо, поддаващо се на осмисляне.
Върху екрана ръбестите остриета се увиха подобно на спирали около белите колони и изведнъж се разсипаха в поток от металично бляскащи кълба, които оформиха широк пръстеновиден пояс. Той започна да расте на ширина и височина.
Мвен Мас се усмихна, изключи записа и се върна към предишните си размишления.
«Поради липса на населени светове, или по-точно на връзка с тях във високите ширини на Галактиката, ние, земните жители, още не можем да се измъкнем из нашата затъмнена екваториална ивица от Галактиката. Не можем да се издигнем над космическия прах, в който са потънали нашата звезда — Слънцето — и неговите съседи. Ето защо ни е по-трудно, отколкото на другите, да опознаваме Вселената…»
Мвен Мас погледна към хоризонта, там, където по-долу от Голямата мечка, под Ловджийските кучета, лежеше съзвездието Косите на Вероника. Това беше «северният» полюс на Галактиката. Именно в тая посока се откриваше цялата шир на извънгалактическото пространство, също така, както и в противоположната точка на небето — в съзвездието Скулптор, недалеч от известната звезда Фомалхаут, при южния полюс на галактическата система. В крайната област, гдето се намира Слънцето, дебелината на клоновете от спиралния диск на Галактиката е всичко около шестстотин парсека. Перпендикулярно към плоскостта на екватора на Галактиката можеше да се преминат триста-четиристотин парсека, за да се излезе над равнището на гигантското й звездно колело. Тоя път, непреодолим за звездолет, не беше пречка за предаванията по Пръстена. Обаче засега нито една планета на която и да е от звездите, разположени в тия области, още не се беше включила в Пръстена…
Но експериментът се организираше без разрешението на Съвета, без широко предварително обсъждане на всички възможности и това придаваше на цялата работа оттенък на страхлива потайност, така несвойствена за съвременните хора.
Великата цел, поставена от тях, като че ли оправдава всички тези мерки, ала… би трябвало душата да бъде съвършено чиста! Възникваше древният човешки конфликт между целта и средствата за нейното осъществяване. Опитът на хиляди поколения учи, че е необходимо умение точно да се определи границата, както прави това в абстрактните въпроси на математиката репагулярното изчисление. Как да се постигне такова изчисление в интуицията и морала?…
На африканеца не даваше покой историята на Бет Лон. Преди тридесет и две години един от знаменитите математици на Земята — Бет Лон — открива, че някои признаци на отместване при взаимодействието на мощните силови полета може да бъдат обяснени със съществуването на паралелните измерения. Той организира серия интересни опити с изчезване на предмети. Академията на върховете на знанието намира грешка в неговите схващания и дава принципиално друго обяснение на наблюдаваните явления. Бет Лон е могъщ ум, хипертрофиран за сметка на слабо развити морални устои. Силен и егоистичен човек, той решава да продължи опитите в същата насока. За да получи решаващи доказателства, привлича млади доброволци, готови за какъвто и да е подвиг, стига само да допринесат нещо за обогатяване на знанието. Хората в опитите на Бет Лон изчезват безследно, както и предметите, и нито един не съобщава за себе си «от отвъдната страна» на другото измерение, както се надявал жестокият математик. Когато Бет Лон отправя в «небитието» — по-точно, просто унищожава — група от дванадесет души, той бива предаден на съд. Там твърди, че хората странствуват живи в другото измерение и съумява да докаже, че е действувал само със съгласието на своите жертви. Осъден на изгнание, прекарва десет години на Меркурий, а после се уединява на Острова на забравата.
Историята на Бет Лон според Мвен Мас приличаше на неговата. Там също е бил забранен тайният опит, проведен по отхвърлени от науката мотиви, и това сходство никак не се харесваше на Мвен Мас.
Вдругиден е следващото предаване по Пръстена, подир което той ще бъде свободен в продължение на осем дни — за опита.
Мвен Мас отметна назад глава. Звездите му се сториха особено ярки и близки. Много от тях той знаеше по древните им имена като стари приятели. Пък и нима те не бяха отколешни приятели на човека, насочващи неговите пътища, възвишаващи неговите мисли, ободряващи мечтите му!
Неярката звездичка, клоняща към северния хоризонт, е Полярната, тоест Гама от Цефей. В Ерата на разединения свят тя е била в Малката мечка, но въртенето на крайната част на Галактиката заедно със Слънчевата система става по посока към Цефей. Разпрострелият се горе, в Млечния път, Лебед, едно от най-интересните съзвездия на северното небе, вече се е устремил на юг със своята дълга шия. В нея гори красавицата двойна звезда, наречена от древните араби Албирео. Всъщност там има три звезди: Албирео I, двойна, и Албирео II — далечна, огромна лазурна звезда с голяма планетна система. Тя е почти на същото разстояние от нас, както и гигантското светило в опашката на Лебед Денеб — бяла звезда със светимост четири хиляди и осемстотин наши слънца. В миналото предаване нашият верен приятел 61 от Лебед бе уловил съобщение от Албирео II — предупреждение, получено четиристотин години след изпращането, обаче извънредно интересно. Знаменитият космически изследовател Албирео II, чието име се предаваше посредством земни звуци като Влихх оз Ддиз, загинал в района на съзвездието Лира при среща с най-страшната опасност в Космоса — звездата Оокр. Земните учени отнасяха тия звезди към клас Е, наречен така в чест на най-великия физик от древността Айнщайн, предусетил съществуването на такива звезди (Айнщайн — на немски Einstein — б.пр.). Макар че впоследствие това дълго се оспорвало, бил установен даже предел на масата на звездата, известен под названието предел на Чандрасекар. Ала тоя древен астрофизик изхождал в своите изчисления само от елементарната механика на притеглянето и общата термодинамика, без да вземе предвид сложната електромагнитна структура на гигантските и свръхгигантски звезди. Обаче именно електромагнитните сили обуславят съществуването на звездите Е, които съперничат по размери на червените гиганти от клас М — такива като Антарес или Бетелгейзе, но се отличават с по-голяма плътност, приблизително равна на плътността на Слънцето. Исполинската сила на притеглянето на такава звезда спира нейното излъчване — не позволява на светлината да я напуска и отлита в пространството. Безкрайно дълго съществуват тия невъобразимо грамадни неопознати маси, като поглъщат скрито в инертния си океан всичко, до което стигат гибелните пипала на тяхната гравитация. В древноиндийската религиозна митология «нощи на Брама» се наричат периодите на бездеен покой на върховното божество, сменявани според верските представи на някогашните хора от «дни», тоест периоди на творчество. Това действително наподобява продължителното струпване на материя, по-късно завършващо с нагряване на повърхността на звездата до клас О-нулево — до сто хиляди градуса, макар че няма никакво отношение към божеството. В края на краищата се е получило колосално избухване, което разхвърляло в пространството нови звезди с нови планети. Така нявга избухнала Ракообразната мъглявина, достигаща сега диаметър петдесет билиона километра. Тая експлозия е била равна по сила на едновременното експлодиране на един квадрилион смъртоносни водородни бомби от ЕРС.
Съвсем тъмните звезди Е се налучкваха в пространството само по притеглянето и неизбежна бе гибелта на звездолет, прокарал своя курс близо до такова чудовище. Невидимите инфрачервени звезди от спектралния клас Т също представляваха опасност по пътя на корабите, както и тъмните облаци от едри частици или напълно изстинали тела от клас ТТ.
Мвен Мас отново се убеди, че създаването на Великия пръстен, свързал населените с разумни същества светове, е най-голямата революция за Земята и съответно за всяка обитаема планета. Преди всичко това е побеждаване времето, краткотрайността на живота, която и на нас, и на другите братя по мисъл не позволява проникване в отдалечените глъбини на пространството. Изпращането на съобщение по Пръстена е изпращане в бъдещето, понеже мисълта на човека, превърната в такава форма на енергия, ще продължава да пронизва пространството, докато не стигне и в най-отдалечените му области. Възможността да се изследват много далечните звезди стана реална, това е само въпрос на време. Неотдавна получихме съобщение от грамадната, ала извънредно далечна звезда, наричана Гама от Лебед. До нея има две хиляди и осемстотин парсека и съобщението се е движило повече от девет хиляди години, но то е разбираемо за нас, пък и близките по характер на мисленето членове на Пръстена са могли да го дешифрират. Съвсем друго би било, ако съобщението идваше от кълбовидните звездни системи и струпвания, които са по-древни от нашите плоски системи.
Същото е и с центъра на Галактиката — в тоя звезден облак има колосална зона на живот върху милиони планетни системи, непознаващи нощния мрак, осветявани от излъчването на галактическия център. Оттам са получени непонятни съобщения — картини на сложни, неизразими с нашите понятия структури. Академията на върховете на знанието вече осемстотин години нищо не може да дешифрира. А може би… — от внезапната мисъл дъхът на африканеца спря — от близките планетни системи, членове на Пръстена, идват съобщения за в ъ т р е ш н и я живот на всяка от населените планети — за науката, техниката, произведенията на изкуството, докато далечните древни светове на Галактиката показват в ъ н ш н о т о, космическото движение на своята наука и живот. Как се преустройват планетните системи? «Измитат се» от пространството пречещите на звездолетите метеорити и заедно с неудобните за живот студени външни планети се смъкват върху централното светило. По тоя начин неговото излъчване се удължава или се повишава температурата на затопляне на техните слънца. Може би се преустройват и съседните планетни системи, където се създават най-добри условия за живот на гигантски цивилизации.
Мвен Мас се свърза с хранилището на паметни записи на Великия пръстен и набра шифъра на едно от далечните съобщения. По екрана бавно заплуваха странни картини, дошли на Земята от кълбовидния звезден куп Омега от Центавър. Той беше вторият от най-близките до Слънчевата система и отстоеше само на шест хиляди и осемстотин парсека. Двадесет и две хиляди години светлината на неговите ярки звезди е пронизвала пространството на Вселената, за да стигне до очите на земния човек.
Плътна синя мъгла се разстилаше на равни слоеве, прободени от вертикални черни цилиндри, които се въртяха доста бърже. От време на време контурите на цилиндрите едва доловимо се свиваха, ставаха подобни на ниски конуси, съединени в основите. Тогава слоевете синя мъгла се разкъсваха на резки огнени сърпове, бясно въртящи се около осите на конусите, чернотата изчезваше някъде нагоре, израстваха грандиозни ослепително бели колони, а иззад тях като полегати кулиси се подаваха ръбести остриета със зелен цвят.
Мвен Мас търкаше чело в усилията си да схване поне нещо, поддаващо се на осмисляне.
Върху екрана ръбестите остриета се увиха подобно на спирали около белите колони и изведнъж се разсипаха в поток от металично бляскащи кълба, които оформиха широк пръстеновиден пояс. Той започна да расте на ширина и височина.
Мвен Мас се усмихна, изключи записа и се върна към предишните си размишления.
«Поради липса на населени светове, или по-точно на връзка с тях във високите ширини на Галактиката, ние, земните жители, още не можем да се измъкнем из нашата затъмнена екваториална ивица от Галактиката. Не можем да се издигнем над космическия прах, в който са потънали нашата звезда — Слънцето — и неговите съседи. Ето защо ни е по-трудно, отколкото на другите, да опознаваме Вселената…»
Мвен Мас погледна към хоризонта, там, където по-долу от Голямата мечка, под Ловджийските кучета, лежеше съзвездието Косите на Вероника. Това беше «северният» полюс на Галактиката. Именно в тая посока се откриваше цялата шир на извънгалактическото пространство, също така, както и в противоположната точка на небето — в съзвездието Скулптор, недалеч от известната звезда Фомалхаут, при южния полюс на галактическата система. В крайната област, гдето се намира Слънцето, дебелината на клоновете от спиралния диск на Галактиката е всичко около шестстотин парсека. Перпендикулярно към плоскостта на екватора на Галактиката можеше да се преминат триста-четиристотин парсека, за да се излезе над равнището на гигантското й звездно колело. Тоя път, непреодолим за звездолет, не беше пречка за предаванията по Пръстена. Обаче засега нито една планета на която и да е от звездите, разположени в тия области, още не се беше включила в Пръстена…