Страница:
Тези мисли се сториха интересни на Родис и тя ги продиктува на записващото устройство, скрито в огледалното крилце на дясното и? рамо.
Видяното потресе Фай Родис. Тя разбираше, че филмите от древните звездолети са минали през специален подбор. Хората, които мразели своята планета и били загубили вяра в способността на човечеството да се измъкне от ада на неуредения живот, са взели със себе си всичко опорочаващо цивилизацията, историята на народите и страните, за да може следващото поколение да си представя напуснатата Земя като място на неимоверни страдания, където преселниците не бива да се връщат при каквито и да е изпитания, дори при трагичен край на пътуването. Вероятно същото чувство за скъсване с миналото беше накарало прадедите на днешните тормансиани, когато щастието им се усмихнало и те открили напълно годна за живот планета без разумни същества, да се провъзгласят за пришълци от митичните Бели звезди, за издънка на могъща и мъдра цивилизация. Нищо не би им пречило и по-късно да показват филмите за земните ужаси. На техния фон съвременният живот на Торманс би приличал на същински рай. Но вече било опасно да се разрушава вкоренената вяра във въображаемата висша мъдрост на Белите звезди и на нейните пазители — олигарсите. Вероятно са съществували и други подбуди.
Фай Родис се измори. Тя смъкна тънката тъкан на псевдотормансианската си дреха, направи сложна система от упражнения и я завърши с импровизиран танц. Нервното препускане на мислите и? се прекрати и Родис отново стана способна да размишлява спокойно. Тя седна на края на огромната маса в класическата поза на древните източни мъдреци и така се съсредоточи, че всичко наоколо изчезна и пред мисления и? поглед остана само нейната родна планета.
Дори тя, специалистката по най-критичния и най-страшния период от развитието на земното човечество, не беше си представяла целия обем и цялата дълбочина на инферното, през което е минал светът, за да стигне до разумния и свободен живот.
Древните хора са живеели в такива условия цял живот, за тях друг не е съществувал. И през тия прегради на невежеството и жестокостта от поколение към поколение векове наред са се проточвали златните нишки на чистата любов, съвестта, благодатното състрадание, помощта и самоотверженото търсене на изход от инферното. «Ние сме свикнали да се прекланяме пред титаните на изкуството и научната мисъл — мислеше си Родис, — обаче на тях, облечените с бронята на вглъбеното творчество или познание, им е било по-лесно да се промъкват през трудностите на живота. Колко по-тежко е било за обикновените хора, които не били мислители и художници. Единственото, с което те можели да се защищават от ударите на живота, били разбитите и разколебани в неговите несгоди мечти и фантазии. И въпреки всичко… израствали нови, подобни на тях, скромни и добри хора на незабележимия труд, които по своему били предани на възвишените стремежи. И след Ерата на разединения свят настъпили Ерата на световното обединение и Ерата на общия труд… и Ерата на срещналите се ръце».
Едва сега не с ума, а със сърцето си Фай Родис разбра цялата неизмеримост на цената, с която човечеството на Земята беше платило за своето комунистическо настояще, за излизането си от инферното на природата. Разбра по нов начин мъдростта на охранителните системи на обществото, остро почувствува, че никога, при никакви условия, в името на каквото и да било не бива да се допуща ни най-малко връщане към миналото. Нито крачка надолу по стълбата, назад към тясната бездна на инферното. Зад всяко стъпало от тази стълба стояха милиони тъгуващи, мечтаещи, страдащи и страшни човешки очи. И море от сълзи. Колко велик и колко прав беше учителят Кин Рух, който беше поставил теорията за инферналността в основата на изучаването на древната история! Едва след него окончателно се изясни извънредно важното психологическо обстоятелство на древните епохи — липсата на избор. По-точно, изборът е бил толкова усложнен от обществената неуреденост, че всеки опит за преодоляване на обстоятелствата е прераствал в морално-психологическа криза или в сериозна физическа опасност.
След мислите за учителя в съзнанието на Фай Родис се появи образът на друг един човек, който също не беше трепнал пред душевното бреме, тежащо върху изследователя на историята на ЕРС.
За Фай Родис организаторката на прочутите разкопки, артистката и певицата Веда Конг беше станала идеал още от детските и? години. Тялото на Веда Конг отдавна беше се изпарило в синята експлозия на високотемпературния погребален лъч. Но великолепните стереофилми от Ерата на Великия пръстен продължават да носят през вековете нейния жив обаятелен облик. Много млади хора се увличаха от стремежа да минат по същия път. В общество, където историята се смята за най-важната наука, мнозина избират тази специалност. Обаче историкът, който съпреживява всичките несгоди и трудности на хората от изучаваната епоха, понякога се подлага на непоносимо психологическо натоварване. Болшинството избягва страшните Тъмни векове и ЕРС, проникването в които изисква особена твърдост и духовна тренировка.
Фай Родис почувствува цялата тежест на миналото, която се бе стоварила върху душата и?, тежестта на вековете, когато историята е била не наука, а само инструмент на политиката и потисничеството, сбор от лъжи. За хората от новите, комунистическите ери от историята на Земята, които с безстрашие и себеотрицание се задълбаваха в миналото, огромното срещнато там страдание хвърляше черна сянка върху целия им живот.
Родис толкова беше се задълбочила в своите размисли, че не чу дрънкането на бронираната врата, която Чойо Чагас предпазливо отвори. Горното осветление продължаваше да е изключено. Само бледите лъчи на виолетовите газови лампи се кръстосваха в полумрака на подземната зала. Чойо Чагас не можа да разбере веднага, че вижда гостенката си по прилепнал като собствената и? кожа скафандър, и започна да я разглежда алчно. Фай Родис се върна към настоящето, леко скочи от масата и под втренчения поглед на Чойо Чагас се запъти към стола, на който беше оставила дрехата си. Чойо Чагас вдигна ръка, за да спре Родис. Тя го изгледа учудено и оправи косата си.
— Нима всички жени на Земята са толкова прекрасни?
— Аз съм най-обикновена — усмихна се Фай Родис и го попита: — Доставя ли ви удоволствие да ме гледате по скафандър?
— Разбира се. Вие сте толкова необикновено красива.
Фай Родис усука тънката си дреха във вид на пухкаво въже и я нави около главата си също като широк тюрбан. Сложен малко накриво, тюрбанът придаваше на правилните и твърди черти на земната жена безгрижен и лукав израз.
Чойо Чагас запали горното осветление и застана неподвижен, гледайки гостенката си с нескривано възхищение.
— Нима в звездолета има жени, по-хубави и от вас?
— Да. Ола Дез например, но тя няма да се появи тук.
— Жалко.
— Аз ще я помоля да ви потанцува.
Те се върнаха в зелената стая, която Родис беше напуснала преди три дена. Чойо Чагас и? предложи да си почине, но Родис отказа.
— Аз бързам. Виновна съм пред моите спътници. Приятелите ми сигурно се тревожат. Филмите за земното минало ме накараха да забравя за това. Но аз съм ви толкова признателна за откровеността! Не е трудно да си представите колко важна е за един историк тази среща с документи и произведения на древното изкуство, които у нас, на Земята, са се загубили.
— Вие сте една от малцината, които са ги видели — сурово каза Чойо Чагас.
— Обвързвате ме с обещание да не казвам нищо на жителите на вашата планета?
— Точно така!
Фай Родис му подаде ръка и Чойо Чагас пак се опита да я задържи в своята, но се раздаде лекото изсвирване на съобщителното устройство. Властелинът се обърна към масичката, каза няколко неясни думи. Скоро в стаята влезе развълнуван инженер Таел. Той се спря до вратата в почтителна поза и се поклони на Чойо Чагас, без да забележи веднага Родис, която бе застанала в дъното на стаята.
— Гостите от Земята търсят своята владетелка. Те се явиха в Залата за осъждане и доведоха със себе си един от деветокраките апарати. Какви нареждания ще последват?
— Никакви. Владетелката им е тук, тя сега ще отиде при тях. А вие останете за съвета!
Инженер Таел се обърна и се вцепени. Металната Родис, увенчана със закачливия черен тюрбан, под който грееха необикновените и? зелени очи, му заприлича на могъщото създание на някакъв незнаен свят. Тя стоеше независимо и свободно, което беше немислимо за една жена от Ян-Ях, съвсем гола и в същото време толкова далечна и недостъпна, че инженерът почувствува отчайваща болка.
Фай Родис му се усмихна приветливо и се обърна към председателя на Съвета на Четиримата.
— Ще ми позволите ли скоро да ви видя пак?
— Разбира се. Недейте забравя за вашата Ола и танците!
Фай Родис излезе. Сега тя вървеше по пустинните коридори и безлюдните зали без придружител. В първата зала с роговите стени, с клинописа на черните стрели и начупените линии стоеше една жена. Родис позна съпругата на властелина, която беше дала името си на цялата планета. Красивите устни на Янтре-Яхах се изкривиха в надменна усмивка, по-рязка стана злобната чупка на веждите и?.
— Аз отгатнах вашата игра, но не очаквах от една учена представителка на пришълците такова безсрамие и нахалство!
Фай Родис мълчеше, защото си спомняше семантиката на забравените на Земята ругатни, с които беше и? се наложило да се запознае на Торманс. Това още повече ядоса тормансианката.
— Аз няма да ви позволя да се разхождате тук в такъв вид! — кресна тя.
— В какъв вид? — учудено се погледна Родис. — А, да, мисля, че ви разбирам. Но вашият мъж каза, че този вид му доставял удоволствие.
— Каза! — задушаваше се от гняв Янтре-Яхах. — Вие не разбирате, че сте неприлична! — Тя изгледа Родис с подчертано отвращение.
— При вашите нрави това облекло е неподходящо за улиците — съгласи се Родис. — Но в жилищата? Вашата дреха например ми се струва и по-красива, и по-предизвикателна.
Тормансианката, която беше облечена с рокля с нисък корсаж, разкриващ гърдите и?, и къса, разрязана на тесни ленти пола, откриваща бедрата и? при всяко движение, наистина изглеждаше по-гола.
— Освен това — по устните на Родис се плъзна едва забележима усмивка — в този метал аз съм напълно недостъпна.
— Вие, земляните, сте или безкрайно наивни, или много хитри. Нима не разбирате, че сте красива като никоя друга жена на моята планета? Красива, необикновена и опасна за нашите мъже… Дори само като ви гледат… — Янтре-Яхах нервно стисна ръце. — Как да ви обясня? Вие сте свикнали със съвършенството на тялото, при вас то е станало норма, а при нас това е толкова рядък дар.
Фай Родис сложи ръка на голото рамо на Янтре-Яхах и тя се отдръпна, млъкна.
— Простете ми — поклони се леко Родис. Тя размота тюрбана си и се облече за един миг.
— Но вие обещахте на мъжа ми някакви танци?
— Да, и ще трябва да го изпълня. Не мисля, че това може да ви бъде неприятно. Впрочем отношенията ми с властелина на планетата са нещо по-особено, засягащо контакта между нашите светове.
— И аз не бива да се бъркам, така ли? — пак избухна тормансианката.
— Да! — потвърди Фай Родис и Янтре-Яхах се скри, просто онемяла от ярост.
Фай Родис постоя малко замислена и тръгна бавно през залата. Силната умора беше притъпила постоянната острота на чувствата и?. Тя прекоси втората, жълтокафява зала и едва когато навлезе в последната, слабо осветена галерия, свързваща покоите на властелина с определената за земляните част от двореца, почувствува нечий поглед. Родис мигновено се напрегна в психическо усилие, което се наричаше хватка за отблъсване на злонамереността. Сподавен звук, подобен на вик, изразяваш. учудване и недоумение, се чу от тъмното. Родис напрегна цялата си воля и отмина, а зад нея, ниско приведен, притича един човек, насочвайки се натам, откъдето беше дошла тя.
И в тоя миг долу рухна нещо тежко. Крясъкът на СДФ, който викаше Родис, проникна във всички кътчета на двореца. Край нея минаха тичешком стражи. Това беше точно в момента, когато «спасителната» кампания се провали през пода на Залата на мрака или Залата за осъждане, както я наричаха официално.
Хората от Земята още не разбираха, че на охраната на двореца и низшите началници не бива да се гледа като на нормални, макар и недостатъчно образовани и възпитани, но отговарящи за постъпките си хора. Не, «лилавите» бяха морално увредени, психологически прекършени същества, неспособни да разсъждават и съвсем безотговорни в своите действия, предани без остатък на висшите началници. До такова заключение стигнаха астронавтите, когато обсъдиха случилото се след краткия отчет на Фай Родис.
— Всички направихме много грешки. — Родис огледа другарите си със засмени очи, — Как мога да ви укорявам, когато самата аз изпитвам желание да размърдам, да разкъртя някак си това чугунено упорство, този стремеж към запазване на чудовищните порядки?
— Ние сме съвсем отчаяни от хранилищата на информация — каза Чеди. — Това са старинни храмове и други изоставени помещения, натъпкани с плесенясали, понякога полуизгнили вързопи книги, книжа, карти и документи. За да се проучи едно-единствено такова хранилище, са необходими стотици усърдни работници, а приблизителният брой на хранилищата по цялата планета е около триста хиляди.
— Не е по-добро положението и с произведенията на изкуството — отбеляза Ген Атал. — В домовете на Музиката, Живописта и Скулптурата е изложено само онова, което се харесва на Съвета на Четиримата и на най-близките им хора. Всичко останало, старо и ново, е струпано в заключени, непосещавани от никого здания. Аз надникнах в едно от тях. Там има купища сплъстени платна и хаотични пирамиди от статуи, покрити с дебел слой прах. Сърцето ми се сви, когато видях тези гробища на колосален творчески труд, мечти и надежди, «реализирани» по такъв начин от човечеството на Ян-Ях!
— Общо взето, всичко е ясно — каза Евиза Танет. — Докато стоим тук, ние няма да видим нищо друго освен онова, което искат да ни покажат. И следователно ще отнесем на Земята чудовищно изопачена картина на живота на Торманс и нашата експедиция ще допринесе твърде малка полза!
— И какво предлагате? — попита Вир Норин.
— Да навлезем в кипежа на обикновения живот на планетата — убедено му отговори Евиза. — Тези дни ще можем да свалим скафандрите си и нашият метален облик няма да смущава околните.
— Да свалим скафандрите си? А оръжието на убийците? — възкликна Ген Атал.
— И въпреки всичко това ще се наложи — спокойно каза Родис, — иначе хората на Торманс ще странят от нас. А единствено чрез тях ние ще получим истинска представа за живота тук, за целите и смисъла му. Смешно е да разчитаме, че нашата седморка ще разкопае огромните залежи от изоставена информация и ще може да се ориентира в нея. На нас ни трябват хора от различни места, от различни обществени слоеве и професии. Тук професията е много важна, те не я сменят през целия си живот.
— И независимо от това работят зле — отбеляза Чеди. — Тивиса и Тор разглеждаха биологичните институти на планетата и са поразени от невероятната занемареност на резерватите и парковете: изтощени, измиращи гори и напълно изродена фауна. Час по-скоро ни свалете скафандрите, Евиза!
— Ще трябва да потърпите още пет-шест дена.
Астронавтите започнаха да се разотиват по стаите си, за да подготвят поредното предаване за «Тъмен пламък».
— Нали искахте да видите Веда Конг? Тогава елате — неочаквано се обърна Родис към Чеди.
Дълго мълчалият черен СДФ заситни от ъгъла към канапето. Фай Родис извади от него една «звездичка» за паметна машина с още непокътната обвивка и разгъна станиола. Рубиненочервеният цвят говореше за биография с лирична насока. Няколко манипулации на Родис — и пред високата, драпирана в синьо стена се появи живо видение. Стереофилмите от ЕВП по нищо не отстъпваха на съвременните. От отдавна отминалите векове се появи Веда Конг и седна пред Родис и Чеди на едно изящно изплетено метално кресло от онова време.
— Сложих я на пета писта — каза шепнешком развълнуваната Родис. — Нещо, което и аз самата още не съм виждала — последното десетилетие от живота и?. Когато приключила разшифроването на военната история на четвъртия период от ЕРС.
Чеди беше се настанила в отсрещния ъгъл на канапето и виждаше пред себе си едновременно Веда Конг и Фай Родис, съвсем като две седнали една срещу друга жени, жената от Ерата на Великия пръстен и жената от Ерата на срещналите се ръце… Всяка ученичка на Земята знаеше за Веда Конг, изследователка на страшните подземия на ЕРС, героиня от древни приказки, възлюбена на двама прочути хора от своето време — на Ерг Ноор и Дар Ветер, приятелка на легендарния Рен Боз. Чеди сравняваше познатия образ с живата продължителка на нейното дело. На Фай Родис не и? се беше наложило да се промъква през дебели каменни стени и през опасностите на предпазните устройства. В бездната на Космоса на разстояние, невъобразимо дори за хората от епохата на Веда Конг, тя бе намерила цяла планета, сякаш оцеляла от онези критични времена на земното човечество. Чеди с детско възхищение разглеждаше финото лице на Веда, нежно, с ласкави сиви очи и мечтателна усмивка. Главата и? беше леко приведена под тежестта на огромните плитки. Годините не бяха се отразили върху моминската стройност на нейната фигура, но като я сравняваше с филмите от младините на Веда, Чеди остана с чувството, че скрита тъга пронизва цялото същество на тази жена.
Огромното разнообразие на човешкия облик на Земята, особено през Ерата на общия труд, когато започнали да се сливат най-различни раси и народности, надминаваше всяко въображение. Всевъзможните нюанси на косите, очите, цвета на кожата и особеностите на телосложението се съчетаваха в потомците на кхмероевенко-индусите, испано-русо-японците, англо-полинезо-зулусо-норвежците, баско-итало-арабо-индонезийците и т.н. Изброяването на тези безбройни комбинации заемаше цели ролки с родословни дървета. Широтата на подбора на генетични съчетания гарантираше безкрайност на живота без израждане, тоест безкраен възход на човечеството. Щастието на Земята се състоеше в това, че човечеството бе възникнало от различни отдалечени групи и бе създало през историческия си път безброй културни и физически обособени единици. До Ерата на Великия пръстен човешкият тип на Земята беше станал по-съвършен и беше изместил многоликите типове от Ерата на общия труд. До края на тази ера хората се делели на две главни категории: неандерталоидна — здрава, с масивни кости и грубо телосложение — и кроманьоидна, с по-тънък скелет, с висок ръст, по-крехка психически и по-изтънчена в чувствата. Работата на генетиците беше да вземат от всяка най-хубавото и да ги слеят в едно, което те бяха направили през ЕВП. А до ЕСР чистотата на облика беше станала още по-ясно изразена, както забелязваше Чеди, сравнявайки аскетичната твърдост на сякаш изсеченото от камък лице на Фай Родис и по-мекия лик на Веда Конг.
Фай Родис отразяваше още едно стъпало от повишаването на енергията и универсалността на човека, съзнателно изработвана в едно общество, което избягва гибелната специализация. Фай Родис във всяко отношение изглеждаше по-яка, по-твърда от жената от ЕВП — и по очертанията на силното си тяло със здрав скелет, и по стойката на главата и? върху високата, но не тънка шия, и по непреклонния поглед на очите, които бяха по-раздалечени, отколкото на Веда, и по съответно по-голямата ширина на челото и брадичката.
Родис и вътрешно се различаваше от Веда Конг. Ако с Веда всеки би се сприятелил безусловно и доверчиво, то Родис сякаш беше заградена с черта, за чието преодоляване се изискваха увереност и усилие. Ако Веда будеше любов от пръв поглед, то Родис — преклонение и известен страх.
Веда Конг заговори на невидимата аудитория:
— Две песни от военния период от ЕРС, преведени неотдавна от Тир Твист. Мелодиите са оставени без промяна.
Нечии ръце подадоха на Веда лек музикален инструмент с широк плосък резонатор и открити струни, опънати на дълъг гриф. Пръстите и? изтръгваха протяжните звънтящи звуци на една проста и тъжна като капещи сълзи мелодия.
— «Молитва за куршума» — каза Веда и нейният нисък силен глас изпълни голямата стая на двореца.
Обръщение към някакъв бог с молба да изпрати на човека гибел в боя, защото в живота му вече нищо не е останало.
— «Куршум смъртоносен прати срещу мене, нали си безкрайно добър» — повтори Чеди. — Как е могло обществото да докара един явно храбър и спокоен човек дотам да се моли за куршум?
Другата песен и? се стори още по-невероятна:
— Веда Конг е чувствувала по-добре от нас цялата тежест на страданието, което са понесли прадедите ни.
— Нима антихуманизмът е бил разпространен толкова широко през ЕРС, нима той е определял хода на целия живот? — попита Чеди.
— За щастие не. И все пак антихуманизмът е пронизвал всичко, дори и изкуството. Най-големите поети от онези времена са си позволявали стихове като тези. — Родис произнесе ниско и гръмко: — «Бягат страхливците — огън, стрелци! Куршум парабелен за вас, бегълци!»
— Невъзможно! — изуми се Чеди. — Какво е парабел?
— Джобно огнестрелно оръжие.
— Но това сериозно ли е? Да се открива огън по бягащите, които се спасяват от опасността? — Чеди стана мрачна.
— Най-сериозно.
— И докъде е довело всичко това?
Вместо да и? отговори, Родис отвори страничната стена на СДФ и извади продълговатия ромбоиден калъф на кристаловълновия орган. Издигна го на раздалечените пръсти на лявата си ръка и прекара няколко пъти над него дланта на дясната. Зазвуча музика, могъща и сърдита, разливаща се като вълна, в която потъваха и се задавяха дисонансните акорди на провлечени звуци. Но тези сподавени жалби се засилваха, сливаха се и се сплитаха във вихър от проклятия и насмешки.
Чеди неволно се сви.
Ту понижавайки се, ту повишавайки се, звуците с вой се разливаха в сподавено ръмжене. В този хаос на рязко менящата се, игрива мелодия се включи гласът на Фай Родис:
— Какво беше това? Откъде? — попита задъхана Чеди.
— «Раздяла с планетата на скръбта и гнева», пети период от ЕРС. Стиховете са по-древни и аз подозирам, че на времето поетът е вложил в тях друг, лиричен смисъл. Желанието за пълно унищожаване на живота върху планетата, което обзело неговите потомци, се е реализирало например в бягството на прадедите на тормансианите.
— И независимо от това нашата Земя се е възродила светла и чиста.
— Да, но не цялото човечество. Тук, на Торманс, всичко се повтаря.
Чеди се притисна към Фай Родис като дъщеря, която търси подкрепата на майка си.
Глава седма
Видяното потресе Фай Родис. Тя разбираше, че филмите от древните звездолети са минали през специален подбор. Хората, които мразели своята планета и били загубили вяра в способността на човечеството да се измъкне от ада на неуредения живот, са взели със себе си всичко опорочаващо цивилизацията, историята на народите и страните, за да може следващото поколение да си представя напуснатата Земя като място на неимоверни страдания, където преселниците не бива да се връщат при каквито и да е изпитания, дори при трагичен край на пътуването. Вероятно същото чувство за скъсване с миналото беше накарало прадедите на днешните тормансиани, когато щастието им се усмихнало и те открили напълно годна за живот планета без разумни същества, да се провъзгласят за пришълци от митичните Бели звезди, за издънка на могъща и мъдра цивилизация. Нищо не би им пречило и по-късно да показват филмите за земните ужаси. На техния фон съвременният живот на Торманс би приличал на същински рай. Но вече било опасно да се разрушава вкоренената вяра във въображаемата висша мъдрост на Белите звезди и на нейните пазители — олигарсите. Вероятно са съществували и други подбуди.
Фай Родис се измори. Тя смъкна тънката тъкан на псевдотормансианската си дреха, направи сложна система от упражнения и я завърши с импровизиран танц. Нервното препускане на мислите и? се прекрати и Родис отново стана способна да размишлява спокойно. Тя седна на края на огромната маса в класическата поза на древните източни мъдреци и така се съсредоточи, че всичко наоколо изчезна и пред мисления и? поглед остана само нейната родна планета.
Дори тя, специалистката по най-критичния и най-страшния период от развитието на земното човечество, не беше си представяла целия обем и цялата дълбочина на инферното, през което е минал светът, за да стигне до разумния и свободен живот.
Древните хора са живеели в такива условия цял живот, за тях друг не е съществувал. И през тия прегради на невежеството и жестокостта от поколение към поколение векове наред са се проточвали златните нишки на чистата любов, съвестта, благодатното състрадание, помощта и самоотверженото търсене на изход от инферното. «Ние сме свикнали да се прекланяме пред титаните на изкуството и научната мисъл — мислеше си Родис, — обаче на тях, облечените с бронята на вглъбеното творчество или познание, им е било по-лесно да се промъкват през трудностите на живота. Колко по-тежко е било за обикновените хора, които не били мислители и художници. Единственото, с което те можели да се защищават от ударите на живота, били разбитите и разколебани в неговите несгоди мечти и фантазии. И въпреки всичко… израствали нови, подобни на тях, скромни и добри хора на незабележимия труд, които по своему били предани на възвишените стремежи. И след Ерата на разединения свят настъпили Ерата на световното обединение и Ерата на общия труд… и Ерата на срещналите се ръце».
Едва сега не с ума, а със сърцето си Фай Родис разбра цялата неизмеримост на цената, с която човечеството на Земята беше платило за своето комунистическо настояще, за излизането си от инферното на природата. Разбра по нов начин мъдростта на охранителните системи на обществото, остро почувствува, че никога, при никакви условия, в името на каквото и да било не бива да се допуща ни най-малко връщане към миналото. Нито крачка надолу по стълбата, назад към тясната бездна на инферното. Зад всяко стъпало от тази стълба стояха милиони тъгуващи, мечтаещи, страдащи и страшни човешки очи. И море от сълзи. Колко велик и колко прав беше учителят Кин Рух, който беше поставил теорията за инферналността в основата на изучаването на древната история! Едва след него окончателно се изясни извънредно важното психологическо обстоятелство на древните епохи — липсата на избор. По-точно, изборът е бил толкова усложнен от обществената неуреденост, че всеки опит за преодоляване на обстоятелствата е прераствал в морално-психологическа криза или в сериозна физическа опасност.
След мислите за учителя в съзнанието на Фай Родис се появи образът на друг един човек, който също не беше трепнал пред душевното бреме, тежащо върху изследователя на историята на ЕРС.
За Фай Родис организаторката на прочутите разкопки, артистката и певицата Веда Конг беше станала идеал още от детските и? години. Тялото на Веда Конг отдавна беше се изпарило в синята експлозия на високотемпературния погребален лъч. Но великолепните стереофилми от Ерата на Великия пръстен продължават да носят през вековете нейния жив обаятелен облик. Много млади хора се увличаха от стремежа да минат по същия път. В общество, където историята се смята за най-важната наука, мнозина избират тази специалност. Обаче историкът, който съпреживява всичките несгоди и трудности на хората от изучаваната епоха, понякога се подлага на непоносимо психологическо натоварване. Болшинството избягва страшните Тъмни векове и ЕРС, проникването в които изисква особена твърдост и духовна тренировка.
Фай Родис почувствува цялата тежест на миналото, която се бе стоварила върху душата и?, тежестта на вековете, когато историята е била не наука, а само инструмент на политиката и потисничеството, сбор от лъжи. За хората от новите, комунистическите ери от историята на Земята, които с безстрашие и себеотрицание се задълбаваха в миналото, огромното срещнато там страдание хвърляше черна сянка върху целия им живот.
Родис толкова беше се задълбочила в своите размисли, че не чу дрънкането на бронираната врата, която Чойо Чагас предпазливо отвори. Горното осветление продължаваше да е изключено. Само бледите лъчи на виолетовите газови лампи се кръстосваха в полумрака на подземната зала. Чойо Чагас не можа да разбере веднага, че вижда гостенката си по прилепнал като собствената и? кожа скафандър, и започна да я разглежда алчно. Фай Родис се върна към настоящето, леко скочи от масата и под втренчения поглед на Чойо Чагас се запъти към стола, на който беше оставила дрехата си. Чойо Чагас вдигна ръка, за да спре Родис. Тя го изгледа учудено и оправи косата си.
— Нима всички жени на Земята са толкова прекрасни?
— Аз съм най-обикновена — усмихна се Фай Родис и го попита: — Доставя ли ви удоволствие да ме гледате по скафандър?
— Разбира се. Вие сте толкова необикновено красива.
Фай Родис усука тънката си дреха във вид на пухкаво въже и я нави около главата си също като широк тюрбан. Сложен малко накриво, тюрбанът придаваше на правилните и твърди черти на земната жена безгрижен и лукав израз.
Чойо Чагас запали горното осветление и застана неподвижен, гледайки гостенката си с нескривано възхищение.
— Нима в звездолета има жени, по-хубави и от вас?
— Да. Ола Дез например, но тя няма да се появи тук.
— Жалко.
— Аз ще я помоля да ви потанцува.
Те се върнаха в зелената стая, която Родис беше напуснала преди три дена. Чойо Чагас и? предложи да си почине, но Родис отказа.
— Аз бързам. Виновна съм пред моите спътници. Приятелите ми сигурно се тревожат. Филмите за земното минало ме накараха да забравя за това. Но аз съм ви толкова признателна за откровеността! Не е трудно да си представите колко важна е за един историк тази среща с документи и произведения на древното изкуство, които у нас, на Земята, са се загубили.
— Вие сте една от малцината, които са ги видели — сурово каза Чойо Чагас.
— Обвързвате ме с обещание да не казвам нищо на жителите на вашата планета?
— Точно така!
Фай Родис му подаде ръка и Чойо Чагас пак се опита да я задържи в своята, но се раздаде лекото изсвирване на съобщителното устройство. Властелинът се обърна към масичката, каза няколко неясни думи. Скоро в стаята влезе развълнуван инженер Таел. Той се спря до вратата в почтителна поза и се поклони на Чойо Чагас, без да забележи веднага Родис, която бе застанала в дъното на стаята.
— Гостите от Земята търсят своята владетелка. Те се явиха в Залата за осъждане и доведоха със себе си един от деветокраките апарати. Какви нареждания ще последват?
— Никакви. Владетелката им е тук, тя сега ще отиде при тях. А вие останете за съвета!
Инженер Таел се обърна и се вцепени. Металната Родис, увенчана със закачливия черен тюрбан, под който грееха необикновените и? зелени очи, му заприлича на могъщото създание на някакъв незнаен свят. Тя стоеше независимо и свободно, което беше немислимо за една жена от Ян-Ях, съвсем гола и в същото време толкова далечна и недостъпна, че инженерът почувствува отчайваща болка.
Фай Родис му се усмихна приветливо и се обърна към председателя на Съвета на Четиримата.
— Ще ми позволите ли скоро да ви видя пак?
— Разбира се. Недейте забравя за вашата Ола и танците!
Фай Родис излезе. Сега тя вървеше по пустинните коридори и безлюдните зали без придружител. В първата зала с роговите стени, с клинописа на черните стрели и начупените линии стоеше една жена. Родис позна съпругата на властелина, която беше дала името си на цялата планета. Красивите устни на Янтре-Яхах се изкривиха в надменна усмивка, по-рязка стана злобната чупка на веждите и?.
— Аз отгатнах вашата игра, но не очаквах от една учена представителка на пришълците такова безсрамие и нахалство!
Фай Родис мълчеше, защото си спомняше семантиката на забравените на Земята ругатни, с които беше и? се наложило да се запознае на Торманс. Това още повече ядоса тормансианката.
— Аз няма да ви позволя да се разхождате тук в такъв вид! — кресна тя.
— В какъв вид? — учудено се погледна Родис. — А, да, мисля, че ви разбирам. Но вашият мъж каза, че този вид му доставял удоволствие.
— Каза! — задушаваше се от гняв Янтре-Яхах. — Вие не разбирате, че сте неприлична! — Тя изгледа Родис с подчертано отвращение.
— При вашите нрави това облекло е неподходящо за улиците — съгласи се Родис. — Но в жилищата? Вашата дреха например ми се струва и по-красива, и по-предизвикателна.
Тормансианката, която беше облечена с рокля с нисък корсаж, разкриващ гърдите и?, и къса, разрязана на тесни ленти пола, откриваща бедрата и? при всяко движение, наистина изглеждаше по-гола.
— Освен това — по устните на Родис се плъзна едва забележима усмивка — в този метал аз съм напълно недостъпна.
— Вие, земляните, сте или безкрайно наивни, или много хитри. Нима не разбирате, че сте красива като никоя друга жена на моята планета? Красива, необикновена и опасна за нашите мъже… Дори само като ви гледат… — Янтре-Яхах нервно стисна ръце. — Как да ви обясня? Вие сте свикнали със съвършенството на тялото, при вас то е станало норма, а при нас това е толкова рядък дар.
Фай Родис сложи ръка на голото рамо на Янтре-Яхах и тя се отдръпна, млъкна.
— Простете ми — поклони се леко Родис. Тя размота тюрбана си и се облече за един миг.
— Но вие обещахте на мъжа ми някакви танци?
— Да, и ще трябва да го изпълня. Не мисля, че това може да ви бъде неприятно. Впрочем отношенията ми с властелина на планетата са нещо по-особено, засягащо контакта между нашите светове.
— И аз не бива да се бъркам, така ли? — пак избухна тормансианката.
— Да! — потвърди Фай Родис и Янтре-Яхах се скри, просто онемяла от ярост.
Фай Родис постоя малко замислена и тръгна бавно през залата. Силната умора беше притъпила постоянната острота на чувствата и?. Тя прекоси втората, жълтокафява зала и едва когато навлезе в последната, слабо осветена галерия, свързваща покоите на властелина с определената за земляните част от двореца, почувствува нечий поглед. Родис мигновено се напрегна в психическо усилие, което се наричаше хватка за отблъсване на злонамереността. Сподавен звук, подобен на вик, изразяваш. учудване и недоумение, се чу от тъмното. Родис напрегна цялата си воля и отмина, а зад нея, ниско приведен, притича един човек, насочвайки се натам, откъдето беше дошла тя.
И в тоя миг долу рухна нещо тежко. Крясъкът на СДФ, който викаше Родис, проникна във всички кътчета на двореца. Край нея минаха тичешком стражи. Това беше точно в момента, когато «спасителната» кампания се провали през пода на Залата на мрака или Залата за осъждане, както я наричаха официално.
Хората от Земята още не разбираха, че на охраната на двореца и низшите началници не бива да се гледа като на нормални, макар и недостатъчно образовани и възпитани, но отговарящи за постъпките си хора. Не, «лилавите» бяха морално увредени, психологически прекършени същества, неспособни да разсъждават и съвсем безотговорни в своите действия, предани без остатък на висшите началници. До такова заключение стигнаха астронавтите, когато обсъдиха случилото се след краткия отчет на Фай Родис.
— Всички направихме много грешки. — Родис огледа другарите си със засмени очи, — Как мога да ви укорявам, когато самата аз изпитвам желание да размърдам, да разкъртя някак си това чугунено упорство, този стремеж към запазване на чудовищните порядки?
— Ние сме съвсем отчаяни от хранилищата на информация — каза Чеди. — Това са старинни храмове и други изоставени помещения, натъпкани с плесенясали, понякога полуизгнили вързопи книги, книжа, карти и документи. За да се проучи едно-единствено такова хранилище, са необходими стотици усърдни работници, а приблизителният брой на хранилищата по цялата планета е около триста хиляди.
— Не е по-добро положението и с произведенията на изкуството — отбеляза Ген Атал. — В домовете на Музиката, Живописта и Скулптурата е изложено само онова, което се харесва на Съвета на Четиримата и на най-близките им хора. Всичко останало, старо и ново, е струпано в заключени, непосещавани от никого здания. Аз надникнах в едно от тях. Там има купища сплъстени платна и хаотични пирамиди от статуи, покрити с дебел слой прах. Сърцето ми се сви, когато видях тези гробища на колосален творчески труд, мечти и надежди, «реализирани» по такъв начин от човечеството на Ян-Ях!
— Общо взето, всичко е ясно — каза Евиза Танет. — Докато стоим тук, ние няма да видим нищо друго освен онова, което искат да ни покажат. И следователно ще отнесем на Земята чудовищно изопачена картина на живота на Торманс и нашата експедиция ще допринесе твърде малка полза!
— И какво предлагате? — попита Вир Норин.
— Да навлезем в кипежа на обикновения живот на планетата — убедено му отговори Евиза. — Тези дни ще можем да свалим скафандрите си и нашият метален облик няма да смущава околните.
— Да свалим скафандрите си? А оръжието на убийците? — възкликна Ген Атал.
— И въпреки всичко това ще се наложи — спокойно каза Родис, — иначе хората на Торманс ще странят от нас. А единствено чрез тях ние ще получим истинска представа за живота тук, за целите и смисъла му. Смешно е да разчитаме, че нашата седморка ще разкопае огромните залежи от изоставена информация и ще може да се ориентира в нея. На нас ни трябват хора от различни места, от различни обществени слоеве и професии. Тук професията е много важна, те не я сменят през целия си живот.
— И независимо от това работят зле — отбеляза Чеди. — Тивиса и Тор разглеждаха биологичните институти на планетата и са поразени от невероятната занемареност на резерватите и парковете: изтощени, измиращи гори и напълно изродена фауна. Час по-скоро ни свалете скафандрите, Евиза!
— Ще трябва да потърпите още пет-шест дена.
Астронавтите започнаха да се разотиват по стаите си, за да подготвят поредното предаване за «Тъмен пламък».
— Нали искахте да видите Веда Конг? Тогава елате — неочаквано се обърна Родис към Чеди.
Дълго мълчалият черен СДФ заситни от ъгъла към канапето. Фай Родис извади от него една «звездичка» за паметна машина с още непокътната обвивка и разгъна станиола. Рубиненочервеният цвят говореше за биография с лирична насока. Няколко манипулации на Родис — и пред високата, драпирана в синьо стена се появи живо видение. Стереофилмите от ЕВП по нищо не отстъпваха на съвременните. От отдавна отминалите векове се появи Веда Конг и седна пред Родис и Чеди на едно изящно изплетено метално кресло от онова време.
— Сложих я на пета писта — каза шепнешком развълнуваната Родис. — Нещо, което и аз самата още не съм виждала — последното десетилетие от живота и?. Когато приключила разшифроването на военната история на четвъртия период от ЕРС.
Чеди беше се настанила в отсрещния ъгъл на канапето и виждаше пред себе си едновременно Веда Конг и Фай Родис, съвсем като две седнали една срещу друга жени, жената от Ерата на Великия пръстен и жената от Ерата на срещналите се ръце… Всяка ученичка на Земята знаеше за Веда Конг, изследователка на страшните подземия на ЕРС, героиня от древни приказки, възлюбена на двама прочути хора от своето време — на Ерг Ноор и Дар Ветер, приятелка на легендарния Рен Боз. Чеди сравняваше познатия образ с живата продължителка на нейното дело. На Фай Родис не и? се беше наложило да се промъква през дебели каменни стени и през опасностите на предпазните устройства. В бездната на Космоса на разстояние, невъобразимо дори за хората от епохата на Веда Конг, тя бе намерила цяла планета, сякаш оцеляла от онези критични времена на земното човечество. Чеди с детско възхищение разглеждаше финото лице на Веда, нежно, с ласкави сиви очи и мечтателна усмивка. Главата и? беше леко приведена под тежестта на огромните плитки. Годините не бяха се отразили върху моминската стройност на нейната фигура, но като я сравняваше с филмите от младините на Веда, Чеди остана с чувството, че скрита тъга пронизва цялото същество на тази жена.
Огромното разнообразие на човешкия облик на Земята, особено през Ерата на общия труд, когато започнали да се сливат най-различни раси и народности, надминаваше всяко въображение. Всевъзможните нюанси на косите, очите, цвета на кожата и особеностите на телосложението се съчетаваха в потомците на кхмероевенко-индусите, испано-русо-японците, англо-полинезо-зулусо-норвежците, баско-итало-арабо-индонезийците и т.н. Изброяването на тези безбройни комбинации заемаше цели ролки с родословни дървета. Широтата на подбора на генетични съчетания гарантираше безкрайност на живота без израждане, тоест безкраен възход на човечеството. Щастието на Земята се състоеше в това, че човечеството бе възникнало от различни отдалечени групи и бе създало през историческия си път безброй културни и физически обособени единици. До Ерата на Великия пръстен човешкият тип на Земята беше станал по-съвършен и беше изместил многоликите типове от Ерата на общия труд. До края на тази ера хората се делели на две главни категории: неандерталоидна — здрава, с масивни кости и грубо телосложение — и кроманьоидна, с по-тънък скелет, с висок ръст, по-крехка психически и по-изтънчена в чувствата. Работата на генетиците беше да вземат от всяка най-хубавото и да ги слеят в едно, което те бяха направили през ЕВП. А до ЕСР чистотата на облика беше станала още по-ясно изразена, както забелязваше Чеди, сравнявайки аскетичната твърдост на сякаш изсеченото от камък лице на Фай Родис и по-мекия лик на Веда Конг.
Фай Родис отразяваше още едно стъпало от повишаването на енергията и универсалността на човека, съзнателно изработвана в едно общество, което избягва гибелната специализация. Фай Родис във всяко отношение изглеждаше по-яка, по-твърда от жената от ЕВП — и по очертанията на силното си тяло със здрав скелет, и по стойката на главата и? върху високата, но не тънка шия, и по непреклонния поглед на очите, които бяха по-раздалечени, отколкото на Веда, и по съответно по-голямата ширина на челото и брадичката.
Родис и вътрешно се различаваше от Веда Конг. Ако с Веда всеки би се сприятелил безусловно и доверчиво, то Родис сякаш беше заградена с черта, за чието преодоляване се изискваха увереност и усилие. Ако Веда будеше любов от пръв поглед, то Родис — преклонение и известен страх.
Веда Конг заговори на невидимата аудитория:
— Две песни от военния период от ЕРС, преведени неотдавна от Тир Твист. Мелодиите са оставени без промяна.
Нечии ръце подадоха на Веда лек музикален инструмент с широк плосък резонатор и открити струни, опънати на дълъг гриф. Пръстите и? изтръгваха протяжните звънтящи звуци на една проста и тъжна като капещи сълзи мелодия.
— «Молитва за куршума» — каза Веда и нейният нисък силен глас изпълни голямата стая на двореца.
Обръщение към някакъв бог с молба да изпрати на човека гибел в боя, защото в живота му вече нищо не е останало.
— «Куршум смъртоносен прати срещу мене, нали си безкрайно добър» — повтори Чеди. — Как е могло обществото да докара един явно храбър и спокоен човек дотам да се моли за куршум?
Другата песен и? се стори още по-невероятна:
Веда Конг пееше, приведена над тъжно и страшно кънтящите струни. Една непозната болезнена бръчка загрозяваше създадените и? за искрена усмивка устни.
Мъртвецът само щастие намери!
Гърмят топове, танкове вървят,
куршуми свирят, живите треперят
и купищата трупове растат…
Щом изображението изчезна, Фай Родис стана и каза с болка:
Вълните на морето под трупове се крият…
— Веда Конг е чувствувала по-добре от нас цялата тежест на страданието, което са понесли прадедите ни.
— Нима антихуманизмът е бил разпространен толкова широко през ЕРС, нима той е определял хода на целия живот? — попита Чеди.
— За щастие не. И все пак антихуманизмът е пронизвал всичко, дори и изкуството. Най-големите поети от онези времена са си позволявали стихове като тези. — Родис произнесе ниско и гръмко: — «Бягат страхливците — огън, стрелци! Куршум парабелен за вас, бегълци!»
— Невъзможно! — изуми се Чеди. — Какво е парабел?
— Джобно огнестрелно оръжие.
— Но това сериозно ли е? Да се открива огън по бягащите, които се спасяват от опасността? — Чеди стана мрачна.
— Най-сериозно.
— И докъде е довело всичко това?
Вместо да и? отговори, Родис отвори страничната стена на СДФ и извади продълговатия ромбоиден калъф на кристаловълновия орган. Издигна го на раздалечените пръсти на лявата си ръка и прекара няколко пъти над него дланта на дясната. Зазвуча музика, могъща и сърдита, разливаща се като вълна, в която потъваха и се задавяха дисонансните акорди на провлечени звуци. Но тези сподавени жалби се засилваха, сливаха се и се сплитаха във вихър от проклятия и насмешки.
Чеди неволно се сви.
Ту понижавайки се, ту повишавайки се, звуците с вой се разливаха в сподавено ръмжене. В този хаос на рязко менящата се, игрива мелодия се включи гласът на Фай Родис:
Изведнъж се зачу оглушително свирене и вой като експлозия на атомен пламък и музиката секна.
Земя, кажи най-сетне «да»,
тез дрипи просяшки свали,
стани каквато си — звезда,
сияеща от светлини!
— Какво беше това? Откъде? — попита задъхана Чеди.
— «Раздяла с планетата на скръбта и гнева», пети период от ЕРС. Стиховете са по-древни и аз подозирам, че на времето поетът е вложил в тях друг, лиричен смисъл. Желанието за пълно унищожаване на живота върху планетата, което обзело неговите потомци, се е реализирало например в бягството на прадедите на тормансианите.
— И независимо от това нашата Земя се е възродила светла и чиста.
— Да, но не цялото човечество. Тук, на Торманс, всичко се повтаря.
Чеди се притисна към Фай Родис като дъщеря, която търси подкрепата на майка си.
Глава седма
Очите на Земята
«Тъмен пламък» се издигаше като дива скала сред сухата и пустинна крайморска степ. Вятърът вече беше насипал вълнообразен слой от фин пясък и прах върху площадката от опечена почва около звездолета. Ничия жива диря не пресичаше гребенчетата на вълните. От време на време през звуконепроницаемите въздушни филтри до земляните достигаха приличащите на крясъци разговори между патрулиращите наоколо стражи и силният шум на моторите на транспортните машини.
Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу «Тъмен пламък», направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на «боя». Бой в същност не беше воден. «Лилавите», които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към «Тъмен пламък». На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.
Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.
Астронавтите разбираха, че охраната е сложена тук, за да осуети контакта с тормансианите, а не за защита на гостите от митични злосторници. Опитът за нападение срещу «Тъмен пламък», направен една нощ, беше акт на държавата. Той не завари астронавтите неподготвени, а апаратите за нощни снимки фиксираха подробностите на «боя». Бой в същност не беше воден. «Лилавите», които внезапно започнаха да обстрелват галерията и нахлуха в разположената върху земята част от нея, бяха отхвърлени от защитното поле и ранени от собствените си изстрели. Поради липса на опит Нея Холи се престара, като включи полето внезапно и на голяма мощност. Оттогава никой не се приближаваше към «Тъмен пламък». На човек, попаднал тук за пръв път, можеше да му се стори, че звездолетът е изоставен от прастари времена.
Екипажът очакваше пълната аклиматизация, когато щеше да стане възможно монтирането на открита галерия и отварянето на люковете на кораба, за да се икономисва въздухът от Земята. Див Симбел и Ола Дез мечтаеха за екскурзия по морето, а Гриф Рифт и Сол Саин мислеха преди всичко за установяването на контакт с населението на Торманс. Малко по малко те започваха да се ориентират в живота на тази планета, близка по хора, чужда по история, социално устройство, бит и по неизвестните цели. Търпеливото изчакване беше станало едно от основните качества на възпитания землянин и тук то щеше да се понася по-лесно, ако не беше постоянната тревога за седмината им другари, навлезли в потока на живота на чуждата планета и предоставени на волята на нейните неизвестни закони. Всеки момент те трябваше да са готови да помогнат на другарите си.