Ефремов Иван Антонович. Часът на Бика

   В неугледните паралелепипедни постройки с еднакви отвори на прозорците нямаше нищо от онази тайнственост, която обикновено ни привлича в напуснатите градове. Земляните бързаха да прекосят тъжните, покрити с прах улици. Застиналите в задушния въздух разкривени скелети на дърветата се разсипваха при най-лекото докосване. Тор влезе наслуки в една сграда, която го привлече с цветната рамка на вратата си. Ръждясалите подпори на циментовите плочи едва крепяха таваните. Тор Лик се реши да влезе навътре. Плавно извитите контури на интериора рязко се различаваха от скучните правоъгълници на повечето сгради. През полукръглия хол, затрупан със строшени мебели, Тор Лик стигна до една кръгла зала, която веднага му напомни за Земята. Като се огледа, той видя, че стените са облицовани с плочки от полиран дунит и хиперстенов пироксенит — дълбочинни ултраосновни скали от фундамента на земната кора, които и тук очевидно образуваха долните зони на кората на Торманс. Сякаш за да подчертаят приликата, два цилиндрични фриза хвърляха през праха червеникави отблясъци. Тор Лик позна в тях богати на едри гранатови примеси еклогити.
   — Тор, къде си? — високо извика Тивиса, която влезе след него.
   — Ш-ш-шт! Излизай оттук, сградата едва се крепи.
   — Какво толкова интересно намери в тази прашна стая?
   — Тя е облицована с минерали от дълбините на Торманс — отговори Тор, излизайки на улицата. — Съвсем прилича на една подобна стая в Уралския минен музей. Вътрешният състав на планетата, както и можеше да се очаква, е много близък до земния. Оттук произтича почти еднозначната гравитация и характер на геологичните процеси.
   Зад града се простираше гола равнина, която полегато се изкачваше към планините. Много надалеч в горещата мараня се разливаха черни петна. Стереотелескопът позволи да се види, че това са първите живи дървета. Тримата земляни упорито вървяха по древния криволичещ път от трамбован чакъл, който приличаше на речно корито: през вековете колелата на тежките коли бяха натъпкали пътната настилка в меката почва. Изведнъж Ген Атал се спря така рязко, че СДФ, който ситнеше до него, вдигна облаче прах, защото заби късите си лапички в пътя.
   — Гледайте, минаваме през гробища! — възкликна инженерът по броневата защита и посочи безкрайното поле от едва забележими хълмчета. Тук-там, нарушавайки еднообразието, се издигаха останки от ограда, циментови плочи вместо надгробни камъни.
   — Учудвате ли се, Ген? — каза Тор Лик. — Впрочем вие току-що пристигате от Градините на Цоам. Около всеки голям град на десетки километри се простират подобни гробища, възникнали в епохата на пренаселването, когато недостигът на гориво накарал хората да се откажат от изгарянето на труповете и да се върнат към стария погребален обичай. Гигантските гробища на Торманс са едно от красноречивите доказателства за фосфорната катастрофа, настъпила на планетата. Щом като Торманс толкова прилича по елементарния си състав на Земята. то, както и на Земята, фосфорните ресурси тук са били доста ограничени. Тормансианите не само са разтворили фосфора в отнесените в океана отпадъци, откъдето не е в състояние да ги извлече бедната им енергетика. Те са го свързали в трилионите свои скелети, заровили са го в тези изсъхнали гробища и са го изключили от кръговрата на планетата, без да държат сметка, че изобщо всички процеси срещу течението на ентропията са невъзможни без фосфор.
   — Да, странно е защо те не са се отказали от старинното увековечаване на праха.
   — Изглежда, вече не е било по силите им да променят посоката на събитията — каза Ген.
   — Анихилация на качеството от количеството — каза Тивиса. — В зелените джунгли тигърът е изглеждал великолепно животно, почти мистически страшно. Но представете си десет хиляди тигъра, изгонени на една такава равнина! Колкото и опасна да е тази маса, тя представлява само едно обречено стадо, тигър в нея няма.
   Кой знае защо, Ген Атал въздъхна и не отрони повече нито дума.
   Келявата гора се простираше на всички страни и се изгубваше зад хоризонта, отвъд хълмистата верига на предпланините. Земляните се приближиха до първите дръвчета. Тъмнокафявите къси дънери издигаха към оловното небе правилните фунии на клоните с груби листа с шоколадов цвят. Удивителната симетрия на ниските, обърнати с върховете надолу конуси напомняше за постоянното безветрие в околностите на Огледалното море. На пътниците им беше много горещо, въпреки че въздушното продухване на скафандрите работеше с все сила. Въздухът профучаваше под металната «кожа» и излиташе през клапите на петите, вдигайки при всяка крачка къси струи прах.
   Настъпващата отведнъж вечер на Торманс завари земляните сред подобни дървета, но по-дебели и с толкова гъсти корони, че отделните клони се закриваха от листната маса. Върху сухата почва паднаха дълги сенки. Нищо живо не се мяркаше във вцепенената гора. Когато земляните се настаниха за почивка край едно дърво близо до пътя, светлината на фенера привлече някакви полупрозрачни насекоми. Земляните включиха за всеки случай въздушното продухване през яките на скафандрите. Тивиса вдъхна бавно въздуха с разширени ноздри и каза:
   — Какво нещо е самовнушението. Патроните за продухване са заредени с въздух от Земята и макар да знам, че това е само атомарна смес, абсолютно лишена от мирис и вкус, на мен ми се струва, че долавям в тукашната задуха ароматния вятър на северните езера… Аз работех там преди експедицията.
   — Тук всеки вентилатор ще ти заприлича на северен вятър, по контраста със задухата и праха — измърмори Тор Лик, извади охладителната възглавница и се подпря на хълбока на СДФ.
   Нощта на Торманс, която траеше половин денонощие, беше прекалено дълга, за да могат земляните да си позволят да дочакат разсъмването. Пръв се събуди Ген Атал, защото го измъчваха страшни сънища. Присънваха му се гигантски сенки, които се въртяха наоколо, неопределени фигури, промъкващи се покрай наклонената каменна ограда, червени кълба дим в зейнали черни пропасти. Известно време Ген продължаваше да лежи и да анализира виденията си, докато не разбра, че подсъзнателните инстинкти го предупреждават за отдалечена, но несъмнена заплаха. Ген Атал се изправи и в същия миг се събуди Тивиса.
   — Сънувах нещо лошо, тревожно. Тук, на Торманс, нощем често ми е тежко, особено преди разсъмване.
   — Часът на Бика, два часът през нощта — отбеляза Ген Атал. — Така са наричали в древността най-мъчителното за човека време малко преди разсъмване, когато властвуват демоните на злото и смъртта. Монголците в Централна Азия определяли така: часът на Бика свършва, когато конете полегнат преди утрото на земята.
   — Долор игнис анте луцем — свирепата мъка преди разсъмване. Древните римляни също са познавали странната сила на тези нощни часове — каза Тивиса и започна да прави гимнастика.
   — Нищо странно няма — обади се астрофизикът. — Напълно закономерно чувство, съставено от физиологията на организма още от първобитните времена — и от особеното състояние на атмосферата преди разсъмване.
   — За Афи винаги всичко е свързано с Космоса! — разсмя се Тивиса.
   Червенозлатният СДФ на Ген излезе напред. Издигнатата високо на гъвкав прът лампа освети пътя. Лудешки се замятаха черни сенки из деретата и падините, съвсем като в съня на Ген Атал. СДФ се люлееше по грапавините на пътя и околният мрак ту отстъпваше, ту идваше съвсем до тях. В гъстия мрак горе за миг се мяркаха самотните светлинки на звездите. Отдясно, едва очертавайки правилния купол на една далечна планина, немощно светеше спътникът на Торманс. Земляните неусетно достигнаха билото. И пак гола пустиня… Започна нанадолнището, също така полегато както стръмнината. Пред тях, през редеещия мрак се виждаше нещо тъмно, закриващо целия едва забележим хоризонт. Отпред и отдолу се появи слаб, равномерен шум. Земляните бяха свикнали с безводието на огромните пространства на планетата Ян-Ях и не можаха да се досетят веднага, че ромоли вода. Краткото развиделяване угаси фенера на СДФ, мрачното пурпурно светило пламна вдясно зад тях. То се издигаше, ставаше по-светло и между планините се показа котловина. Някъде под склона шуртеше рекичка, а зад нея, по ниските хълмове, стърчеше гора от гигантски дървета. Секна дъхът дори на пътешествениците, свикнали със сто и петдесет метровите евкалипти и секвои на Земята. Колонадата от сравнително тънки дънери, високи най-малко двеста и петдесет или триста метра, горе беше захлупена от плътен калпак от клони и листа. Земляните слязоха при рекичката и очакваха да видят подскачащ по камъните планински поток, а се натъкнаха на дълбока, тъмна, едва течаща вода, преградена от паднал напреки къс от огромно дърво. Като балансираха предпазливо по плъзгавия бент, шестимата пешеходци — тримата човека и трите СДФ — се прехвърлиха на мека мъхообразна покривка. СДФ бяха принудени да подскачат, за да не затънат с тънките си лапички. Отвъд ивицата мъх пак започваше сухата камениста почва, покрита в горския пояс с дебел слой от опадали листа и клони. Под краката на вървящите полуизгнилата покривка се превръщаше в кафяв прах, вероятно векове наред не бе имало кой да тъпче тези изветрели остатъци.
   — Ето как са изглеждали горите на Торманс преди идването на нашите звездолети! — тихо каза Тивиса.
   — Интересно кой ли ги е обитавал по онова време? — попита Ген Атал, ритайки изтлялата маса от листа и плодове и вдигайки тъмен прах. — Едва ли някой е могъл да се изхрани тук долу!
   — В големите гори на Земята — отговори Тивиса — се е съсредоточавал целият животински живот. — Тя вдигна ръка към губещите се във висините разкривени клони.
   Сякаш в отговор на нейния жест един висок като изсвирване вопъл разцепи безмълвието на гората и накара хората да замрат от изненада. Някъде далеч му отговори друг вопъл, който приличаше на скриптенето на бързооборотна елмазена пила.
   Тор Лик измъкна стереотелескопа и започна да се взира в нещо сред гъстия листак. Беше му се сторило, че на тристаметрова височина клоните се поклащат едва доловимо.
   — Аха! — весело възкликна Ген Атал. — Тук, отсам Огледалното море, не всичко е измряло! Тормансианите не са изпояли всичко!
   — Ако действува факторът СА, там едва ли е останало нещо прилично — намръщи се Тор Лик. — Този писък не ми е особено симпатичен.
   Земляните дълго стояха и се ослушваха; те настроиха фотоокото на СДФ за слабо осветление. Но гигантската гора като че ли криеше в себе си толкова живот, колкото и кубовете на едва крепящите се сгради на Чендин-Тот.
   Още два дена прекараха земляните в гората, проправяйки си път от хълм на хълм през купища растителен гнилоч. Понякога малки полянки се издигаха нагоре като ослепителни комини от светлина. Високо се виждаше оловносивото небе, заградено от рошави шоколадови клони. На третия ден те се спряха на края на една от полянките.
   — Напразно си губим времето — решително каза Тивиса, — дори ако тук, в резервата, в тази безспорно древна гора е оцелял нищожен брой животни като тези пискуни, ние имаме малко шансове не само да ги наблюдаваме, но дори и да ги зърнем! Твърде голям е страхът им от човека. Какъв контраст със Земята! Тези дни аз често си спомнях за нашите пернати и космати приятели. Как могат да живеят тормансианите, без да полагат грижи за по-малките си братя? Нали любовта към природата изчезва, ако няма с кого да я споделяш?!
   — Освен с ей тоя! — прошепна Ген, сочейки срещуположната страна на поляната.
   Там, зад стълба светлина между дънерите беше се спотаило животно, голямо колкото мечка, само че по-ниско. Ярките му като на птица очи без страх наблюдаваха неподвижно застаналите земляни, то сякаш мереше силите си със силите на пришълците.
   Тивиса грабна от колана си наркотизаторния пистолет и изстреля една сребърна ампула в хълбока на животното. То издаде къс нисък рев, подскочи и когато получи втора ампула в крака, побягна. Ген Атал се втурна да го гони. Тивиса го накара да спре, като му каза, че на едрите влечуги препаратът започва да действува едва след две минути. А ако животното притежава по-ниска организация, препаратът може да изиска и повече време.
   Прокопаната в дървесния гнилоч диря ги доведе до подножието на едно дърво, исполинско дори сред гигантите в тази гора. Замаяното от мощния наркотик животно, беше се блъснало с все сила в дънера и лежеше по гръб. Непоносимата трупна воня накара земляните да напъхат в носовете си филтри и едва след това да се доближат досами невижданото животно. То имаше черна като тормансианска нощ, лишена от косми люспеста кожа. Големите му опулени и изцъклени очи говореха за нощен начин на живот. Двата чифта свити лапи бяха разположени толкова близо един до друг, сякаш излизаха от едно и също място на туловището. Под тежката кубична глава се виждаше още един чифт крайници, дълги, жилести, с криви сърповидни нокти. Широката уста беше отворена. Тя нямаше устни, виждаха се двуредните дъги на коничните притъпени зъби. От действието на наркотика или от удара в дървото животното беше повърнало вонящото съдържание на стомаха си.
   Тор Лик улови Тивиса за ръка и и? показа полусмления човешки череп, изхвърлен заедно с остатъците от други кости. И двамата изследователи трепнаха от вика на Ген Атал:
   — Внимание, то идва на себе си!
   Задната лапа трепна веднъж, дваж. «Не може да бъде! — помисли си Тивиса. — Парализаторът действува най-малко един час». Тя се озърна и отскочи назад под погледа на няколко чифта очи, също толкова големи, прозрачни и червени, като на приспаното чудовище, които я гледаха втренчено от мрака между дърветата. Едно от животните, полускрито под слоя гнилоч, пълзеше, криволичейки, към поразения от наркотика звяр.
   — Тор, по-бързо! — прошепна Тивиса.
   Защитното поле на СДФ отхвърли назад нахалната твар и ревът и? заглъхна в непроницаемата стена.
   Тор Лик остави СДФ от другата страна на дървото и Тивиса се залови да изследва анестезираното животно. Междувременно Ген Атал извади от своя СДФ прибор, който приличаше на парализиращия пистолет на Тивиса, и закрепи за него кръгла кутия с излизащ от центъра и? назъбен шип. Астрофизикът помагаше на Тивиса. Двамата преобърнаха чудовището и му направиха електронограми.
   Ген Атал нагласи пистолета за максимален удар и стреля успоредно на дънера, в чието подножие стояха. Кутията се заби здраво в чатала на два мощни клона на височина повече от триста метра. Телеуправляемият мотор спусна на извънредно тънко въже една карабинка. За нея Ген Атал закачи плетени ленти, съедини ги с две катарами — и асансьорното приспособление беше готово.
   След няколко минути Тивиса се изкачи на страшна височина, издигната от скрития в барабана двигател. Тя използува своя пистолет, за да забие няколко куки за предпазното въже и за окачване на СДФ. Последен изкачиха СДФ на Ген Атал. Щом защитното поле беше изключено, дебнещите зад дърветата зверове се хвърлиха към още упоеното животно. Хрущенето на костите и проточеният вой не оставиха никакво съмнение за съдбата на едно от последните големи животни на Торманс, които населявали планетата, преди тя да бъде подложена на опустошаване от човека.
   Тънкият и здрав като стоманена пружина ствол леко се поклащаше от действието на подемния двигател.
   Приключението развесели Тивиса. След прашните равнини и теснотията на градовете тя за пръв път беше се озовала на опияняваща височина. Тънкият ствол засилваше чувството за опасност, а несигурното положение, от което трябваше да се измъкнат, напрягайки силите на ума и тялото си, и? се струваше примамливо…
   Ген Атал се покатери още по-високо. От непроницаемия листак се чу неговият тържествуващ възглас:
   — Наистина има!
   — Какво има? — попита Тор Лик.
   — Въздушно течение, постоянен вятър!
   — Естествено! Ако сме се катерили чак дотук само за това, можеше да ме попиташ.
   — А как щеше да откриеш без прибори въздушното течение?
   — Ами вие обърнахте ли внимание на повишената влажност на короните?
   — Да, наистина. Сега всичко ми е ясно! Ето с какво се обяснявала грамадната височина на дърветата. Те се стараят да стигнат до минаващия над планините постоянен въздушен поток, който донася влага в този безветрен край… Всичко е отлично. Качете се тук, ще изтеглим СДФ и ще си направим планер.
   — Планер?
   — Ами да. Аз предвидих, че може би ще трябва да се прехвърляме през каньони, реки или морски заливи.
   Плътният зеленикавокафяв килим се виждаше на стотина метра под кулообразната корона на дървото, което бяха си харесали пътешествениците. По посока към екватора и осевия меридиан горският гъсталак беше прекъснат от сивовиолетови планински зъбери. Зад тях се намираше голямата на времето река, която течала през плодородната равнина Мен-Зин и един от най-древните градове на планетата, Кин-Нан-Те. Земляните разчитаха да се доберат до Нан-Те и да повикат там самолет.
   Ген и Тор се заловиха да разгръщат огромните платнища от извънредно тънка ципа, да я опъват върху рамките от нишки, които бързо се втвърдяваха на въздуха.
   Тивиса зареждаше информационните ролки с нови наблюдения. Когато слънцето изгря, земляните слязоха по-ниско и се скриха в листака, изчаквайки да се засилят въздушните течения. Грубите, извити като куки листа изпущаха пресушаваща гърлото, замайваща миризма.
   — Най-добре ще е да си сложим маските — посъветва мъжете Тивиса.
   Те се подчиниха, така се дишаше по-леко. Тор Лик седеше, облегнат на дънера, и с удоволствие гледаше Тивиса. Тя беше се настанила в началото на един клон, протегнат като гигантска длан, и спокойно работеше, полюшвайки се равномерно на тристаметровата височина, като че ли през целия си още къс живот беше се катерила по дърветата.
   Ген Атал раздаде патрончетата с храната и се замисли.
   — Не мога да забравя повърнатия от чудовището череп — каза той внезапно. — Нима тия гадини са людоеди?
   — Възможно е — отговори му Тивиса. — Но е по-вероятно те да се хранят с трупове. Обърнете внимание на две особености, които като че взаимно се изключват. На размери тези животни са колкото едър хищник, но зъбите им, макар и мощни, са къси и тъпи. Вероятно това са най-големите от сухоземните животни на Торманс, които са оцелели, защото са променили начина си на хранене. Това е станало през периода на катастрофата, във Века на глада, когато не е имало недостиг на трупове, разбира се, при условие, че самите хора не са съперничели на тези животни при изяждането на храната им.
   — Говорите ужасни неща, Тивиса — каза Ген Атал намръщен.
   — Природата излиза от своите задънени улици по най-безмилостен начин. Канибализмът престава да бъде табу при ниско развитие на емоциите и интелекта, когато повелята на гладното тяло замъглява чувствата и парализира волята.
   Тор Лик протегна изморените си крака.
   — Ако човекът е бил изяден, тогава околностите съвсем не са безлюдни.
   — Тъпомуцунестите хищници могат да преминават големи разстояния. И освен това ти забрави ли какво ни казваха неотдавна в Биологическия институт?
   — За скитниците и за целите селища на укриващи се хора в изоставените области ли? — спомни си Тор Лик. — Може би тъкмо това е опасността, за която ни предупреждаваха?
   — А може да са имали предвид лимаите. — Тивиса посочи надолу и хвърли под себе си празното патронче.
   В отговор проехтя рев.
   — Все пак странно е, че не ни предупредиха — каза Тор Лик. — Или и самите те нищо не знаят?
   — Трудно е да се допусне! — възрази му Тивиса. — Но наистина е странно. Може би в резерватите отдавна не е идвал никой?
   — При липсата на влечение към природата и това е възможно — отговори Тор. — Тук от природата са се запазили само остатъци, и то с чисто утилитарно предназначение, без дълбочина, вътрешна душа и сложни взаимовръзки. За какъв интерес към природата може да става дума?
   — Че как така? — учуди се Ген. — Вие посетихте десетина резервата, нима нищо не ви заинтересува, не ви привлече поне с необикновеността си?
   — На нас ни показаха петнайсет резервата — каза Тивиса.
   — Още повече. И във всеки от тях сигурно сте намерили по нещо? И хората, потомците на онези, които са полагали усилия да запазят природата на различни места на планетата?
   — Ген, разберете, че всички резервати на Торманс представляват новозасадени участъци на мястото на унищожените гори и степи. В тях няма нищо древно, както и в малкото видове животни, оцелели в зоологическите градини, изродели и отново върнати към мнимо див живот сред правите редици на растенията. А ние не видяхме нито едно истински голямо дърво!
   — Тогава значи всички ние за пръв път се намираме на едно островче от древната природа на Торманс. Обаче аз не искам да оставаме повече тук. Трите дена са ми напълно достатъчни.
   — Достатъчни са, Ген! Няма какво да чакаме. Може би ние пак ще се върнем тук с винтолет, за да издебнем пискуните — каза Тивиса.
   Вятърът слабо зашумоля в листака. Земляните бързо сглобиха втория ромбовиден планер от почти безтегловната ципа, закачиха турбокутиите със сглобяемите перки. В тях имаше енергия само за две-три минути летене. Ген с две СДФ образуваха екипажа на първия ромб. Тивиса, Тор и третият СДФ се настаниха на скелета на втория планер. Перките се завъртяха, прозрачните ромбове се плъзнаха един подир друг от върха на дървото и заплуваха бавно над килима от долепени корони към планините. Ген Атал въздъхна облекчено. Докато перките се въртяха, планерите стигнаха до края на гората и подети от възходящо въздушно течение, долетяха до второто стъпало на планините. Отвесните тъмнолилави стени на високите плата не можеха да се преодолеят при слабите въздушни течения. Ген Атал насочи планера към един широк проход, който разсичаше стръмните скали.
   За учудване на земляните те кацнаха сред хълмове от втвърдена глина близо до един хубав път, съвсем незначително повреден от свличания и порои.
   Тор Лик поиска да сгъне своя планер, но Ген махна с ръка.
   — Зарядите в турбокутиите са изразходвани, жицата се е втвърдила и няма да се сгъне, ще ни бъде безполезен товар.
   Астрофизикът погледна със съжаление грамадното ромбовидно крило, проснато на склона на хълма, и тръгна към пътя.
   Изкачването по нажеженото дефиле им отне няколко часа. Земляните спряха да си починат в сянката на една стръмна скала.
   — По пътя ще можем да вървим и през нощта — каза Тор Лик и започна да надува извънредно тънката възглавница.
   — На мен ми се иска да стигнем билото още по светло — лениво му възрази Ген Атал. — Да видим какво има там, отвъд планините. Ако пътят е по-запазен, ще яхнем СДФ.
   — Великолепно! — съгласи се Тор Лик. — Кой не обича да се вози на СДФ! А Тивиса още от училище се славеше с ловкостта си в този спорт… Впрочем къде е тя? — Астрофизикът скочи.
   — Пътешествието по Торманс си дава отраженията — спокойно му отговори Ген Атал, — и тримата все по-често ни обземат пристъпи на безпричинна тревога. А Тивиса — ей я там. — Той показа високата отвесна скала, образувана от редуващи се слоеве пясъчник и мека белезникава глина. Скалата се издигаше стръмно; набраздена от пукнатини и отрупана с откъртени блокове, тя приличаше на развалините на титанична стълба. Малката фигурка блестеше в лъчите на червеното светило. Тивиса ловко скачаше от издатина на издатина по огромната стръмнина.
   Тор и Ген и? замахаха да се върне в сянката на скалата.
   Тивиса енергично ги викаше да се качат при нея.
   Тор Лик стана и погледна със съжаление меката си възглавница.
   При вида на отломките от големи черни и гладки кости в подножието на скалата от отпуснатостта им не остана и следа. Тивиса стоеше на издатината, където един откъртен блок беше разкрил скелетите на едри животни. Малко по-нататък от пясъчника се подаваше грамадният полуразрушен череп на още един звяр. Един дебел къс от рог или от боен зъб стърчеше от купчината така, сякаш още се заканваше на враговете.
   Тримата земляни съзерцаваха скелетите мълком; цветът и доброто състояние на вкаменените кости свидетелствуваха, че животните са били погребани в големи водни басейни. Цялата скала беше покрита с кости. Това говореше, че тук някога е процъфтявал могъщ живот.
   Тивиса и Тор бяха видели няколко скелета на изкопаеми животни в музея на Биологическия център. Тези палеонтологически колекции не отразяваха истинската история на живота на Торманс и изобщо не можеха да се сравняват с величествената картина на миналото, пресъздадена в музеите на Земята. Слабият интерес на тормансианите към миналото на тяхната планета може би се дължеше на общия упадък на историческите изследвания при олигархическия строй. Олигархията не обича историята. Но по-достоверна като че ли беше друга една причина. На Земята в дълбоко разположените слоеве от преди милиони години останките на древни хора, на различни форми на човека се намираха обикновено заедно с останките на слонове. Като че ли най-могъщите и най-слабите физически от едрите животни на Земята вървяха заедно. Още по-дълбоко в миналото отиваха слоевете, отнасящи се до времето, когато прахората изработвали първите оръдия и овладявали огъня, най-сетне — когато общите прадеди на човека и маймуните тръгнали по различни пътища.