Ефремов Иван Антонович. Часът на Бика

   Животинският ужас на жената не можа да бъде скрит дори от респиратора. Тя трябваше да се подчини.
   След една минута Ер Во-Биа лежеше на пода, отметнала глава, със затворени очи и озъбена уста, изпитвайки онова, което искаше да предизвика у Родис.
   — Янгар! Янгар! Аз те искам! Още повече, отколкото преди! По-скоро! Янгар! — развика се внезапно Ер Во-Биа.
   В отговор на нейния зов вратата веднага се разтвори и на прага се появи лично началникът на «лилавите».
   «Дебнал е някъде тук!» — мигновено се досети Родис.
   Янгар разбра краха на замисъла и разобличаването на тяхната тайна и измъкна оръжието си. Но колкото и точен стрелец да беше той, не можеше да съперничи на Фай Родис по скоростта на реакцията. Тя успя да включи защитното поле. И двата куршума, изстреляни срещу нея — към корема и главата, — отскочиха и улучиха Янгар между очите и ключиците. Очите на Янгар, вперени в Родис, угаснаха бавно, кръв заля лицето му, той рухна по гръб, свлече се по стената и падна на едната си страна на два метра от своята любовница.
   Изстрелите без съмнение бяха отекнали из целия храм. Трябваше да се действува незабавно. Родис завлече Ер Во-Биа в спалнята си, затръшна вратата и отвори широко и двата прозореца. След това разтвори стиснатите и? зъби и наля между тях лекарство. Конвулсивните движения на Ер Во-Биа се прекратиха. Още малко и жената отвори очи и се надигна, залитайки.
   — Аз… като че ли… — процеди тя прегракнало.
   — Да. Направихте всичко онова, което очаквахте от мен.
   И изведнъж злобата по лицето и? бе заменена от страх, от откровен, безграничен и жалък страх.
   — Ами камерата? Ами Янгар?
   — Там са — Родис посочи вратата към съседната стая. — Янгар е убит.
   — Кой го уби? Вие ли?
   Родис поклати отрицателно глава.
   — Той сам. Със собствените си куршуми.
   — И вие всичко ли знаете?
   — Ако имате предвид отношенията между вас, тогава да.
   Ер Во-Биа падна в краката на Родис.
   — Смилете се над мен! Властелинът няма да ми прости, той не ще понесе своето унижение.
   — Това ми е ясно. Такива като него не могат да допуснат съперничество.
   — Неговото отмъщение е невъобразимо! Опитните палачи могат да измъчват страшно.
   — Също като вашия Янгар ли?
   Прекрасната тормансианка клюмна, тя молеше за милост.
   Родис отиде в съседната стая и след миг се върна с киноапарата.
   — Връщам ви го — каза тя и протегна ръка — срещу остатъка от отровата.
   Ер Во-Биа трепна и побърза да и? даде мъничкия пулверизатор.
   — Сега си вървете. През първия прозорец на галерията.
   Наведете се зад балюстрадата. Когато стигнете до страничната стълба на задната фасада, слезте в градината. Надявам се, че имате карта от властелина.
   Ер Во-Биа стоеше пред Родис мълком, замръзнала от учудване.
   — И не се бойте от нищо. Никой на планетата няма да научи тайната ви.
   Тормансианката продължаваше да стои, опитвайки се да каже нещо, но не можеше. Родис я докосна предпазливо с пръсти.
   — Бягайте, не стойте! Аз също трябва да вървя.
   Родис се обърна, чу зад гърба си странните хлипания на Ер Во-Биа и излезе. В първата стая пред защитната стена на СДФ се трупаха стражи начело с един офицер, в ъгъла лежеше тялото на Янгар.
   Изглежда, след разговора с Родис в болницата властелинът на планетата беше дал нареждане за незабавна връзка, понеже той веднага се появи на импровизирания екран на СДФ. Стражите тутакси избягаха.
   Родис каза, че Янгар е стрелял по нея. Чойо Чагас вече беше достатъчно запознат с действието на защитните екрани, за да разбере каква е била последицата от това. Впрочем властелинът никак не беше огорчен от гибелта на началника на личната си охрана и първи помощник на Ген Ши по сигурността на държавата, нещо повече, той изглеждаше дори доволен.
   Родис нямаше време да се замисля над толкова сложните им взаимоотношения, тя се опасяваше, че след гибелта на Янгар ще бъде отстранена от храма. Властелинът и? предложи в името на нейната безопасност да се прехвърли пак в двореца, но тя отказа учтиво, като се позова на голямото количество непрегледани материали, подготвени от Таел, които живописно бяха натрупани в три от стаите.
   — Кога ще привършите работата си? — попита Чойо Чагас с известна подозрителност.
   — Както бяхме се уговорили — след около три седмици.
   — Ах, да! Преди отлитането вие трябва да ми погостувате няколко дена. Искам още веднъж да се възползувам от вашите знания.
   — Вие можете да използувате всичките знания на Земята.
   — Тъкмо това не искам. Вие ми предлагате общото, а на мен ми трябва частното.
   — Готова съм да ви помогна и в частното.
   — Добре, недейте забравя поканата ми! Сега аз ще ви напусна, отговорете ми само на един въпрос: какво ви е известно за хората, които едно време на Земята са били наричани еснафи? Днес аз срещнах тази странна дума.
   — Така се е наричало цяло едно съсловие, а по-късно това определение, не знам защо, било пренесено върху хората, които умеят само да вземат, без да дават нищо насреща. Дори още по-лошо, те вземат в ущърб на другите, на природата, на цялата планета — тук алчността няма граници.
   — Напълно важи за моите сановници!
   — Естествено!
   — Защо «естествено»?
   — Алчността и завистта процъфтяват и се засилват в условията на диктатурите, когато не съществуват традиции, закони, обществено мнение. Оня, който иска само да взема, винаги е против тези «задържащи сили». А срещу тези хора може да се води борба само по един начин: като се унищожат всички привилегии, следователно и олигархията.
   — Съветът е добър. Вие оставате вярна на себе си. Ето защо… — властелинът се замисли, като че ли не можеше да намери точната дума — вие толкова ме привличате.
   — Вероятно понеже аз единствена ви казвам истината.
   — Да беше само за това!
   Чойо Чагас направи прощален жест и се оттегли, След няколко минути стражите усърдно миеха пода на мястото, където току-що лежеше трупът на Янгар, и със суеверен страх поглеждаха ходещата из стаята Родис. На нея беше и? се наложило да изключи СДФ и тя се опасяваше от прекаленото любопитство на «лилавите». Стражите изчезнаха. Вместо тях се появи запъхтеният и едва жив Таел.
   — Грешката е моя! Аз съм глупак! — викна той от прага.
   Родис спокойно го въведе в стаята и притвори вратата — тя инстинктивно беше усвоила тази предпазна мярка, така необходима за жителите на Ян-Ях, — а след това му разказа за станалото.
   Тормансианинът полека-лека започна да се успокоява.
   — Аз сега излизам и ще се върна в подземието. Ние ще ви чакаме там. Недейте забравя: днес вие ще имате голям и важен прием! — По устните на тормансианина съвсем по земному се мярнаха лукави бръчици.
   — Вие ме заинтригувахте — каза Родис усмихната.
   Инженерът се смути, чувствувайки, че тя чете мислите му, махна с ръка и избяга.
   Родис заключи вратата, остави както обикновено СДФ да варди и слезе в подземието.
   В Светилището на трите крачки я чакаха Таел и Гахден заедно с един непознат човек с резки черти на лицето и с птичешки втренчен поглед на светлокафявите очи.
   — Аз разбрах — каза Родис, преди инженерът и архитектът да и? представят посетителя, — вие сте художник, нали?
   — Това улеснява задачата ни — каза Гахден, — щом сте разбрали, че трябва да станете символ на Земята. Ри Бур-Тин, или Ритин, е скулптор и трябва да изпълни желанието на много хора и да създаде вашия портрет. Той е един от най-добрите художници на планетата и работи поразително бързо.
   — Един от най-лошите! — каза скулпторът с неочаквано висок и весел глас. — Във всеки случай на такова мнение са онези, които отговарят у нас за изкуството.
   — Нима за изкуството може да се «отговаря»? — насмалко не се учуди Родис, но веднага добави: — Да, аз забравям, че «отговарям» у вас значи «охранявам», охранявам олигархията от посегателство срещу неограничената и? власт над духовния живот.
   — Трудно е да се каже по-точно — възкликна скулпторът.
   — Но нали има хора, които просто обичат изкуството и му помагат? Такива, които разбират, че и една роза може да украсява цялата градина?
   — Нас ни обичат само бедняците, а «змиеносците» са невежи и се отнасят към всичко прекалено утилитарно. Те плащат само на лакеите от сферата на изкуството, които ги славословят. Истинското изкуство иска продължителен труд. Много ли ще можеш да създадеш, ако цял живот се занимаваш с украсяването на дворците и градините със скулптурни безвкусици?! Ами произведенията на истинското изкуство, литература и архитектура? За човека това е щит, защита чрез мечтата, която не се осъществява в естественото течение на живота.
   — Ние наричаме изкуството не щит, а жалони на борбата срещу инферното — каза Родис.
   — Както и да го наричаме, важно е изкуството да носи утеха, а не развлечение, да увлича за подвиг, а не да дава приспивателно, да не се занимава с търсенето на евтин рай, да не се превръща в наркотик — каза Ритин.
   — Спомням си, че нашата Чеди беше учудена от почти пълната липса на скулптури в града, в парковете и по площадите. Те за излишни ли се смятат?
   — Не само това. Ако скулптурата стои без охрана или не е защитена с желязна решетка, незабавно ще я обезобразят, ще я замърсят с надписи или направо ще я строшат!
   — Кой може да вдигне ръка срещу красотата? Нима хората могат да обидят дете, да стъпчат цвете, да оскърбят жена?
   — И детето, и цветето, и жената! — отговориха в хор тримата тормансиани.
   Родис само разпери учудено ръце.
   — Изглежда, появяването на подобни хора в обществото от вашия тип е неизбежно. Но известно ли ви е тяхното процентно съотношение спрямо нормалните хора? Расте ли броят им, или намалява? Това е кардиналният въпрос.
   Тормансианите се спогледаха безмълвно.
   — Знам, знам; статистиката се намира под възбрана. И все пак вие сами трябва да събирате сведения, да съпоставяте, да се избавяте от обществената слепота… — Фай Родис млъкна и внезапно се разсмя: — Ставам същински олигарх и започвам да давам не съвети, а как се казваше?…
   — Указания — усмихна се широко и добродушно архитектът.
   — Хайде, Ритин, започвайте! Да застана ли, да седна ли, или да ходя?
   Скулпторът взе да се смущава, да въздиша. Той не се решаваше да каже какво иска. Родис се досети, но не бързаше да му се притече на помощ, а го гледаше изпод вежди и изчаквателно. Ритин с мъка изрече:
   — Виждате ли, земните хора се различават от нас не само по лицето, по осанката, но и по тялото си… Вашето е особено. То в никакъв случай не е леко, но и не изглежда тежко. Макар да притежава здравина и масивност, вашето тяло е много гъвкаво и подвижно.
   — Значи искате да ви позирам без дрехи?
   — Ако е възможно! Само тогава аз ще създам цялостен портрет на жена от Земята!
   Преди тормансианите да успеят да се опомнят, Родис се оказа още по-далечна и по-недостъпна в гордата си голота.
   Архитектът я гледаше с молитвено скръстени ръце. Той веднага се сети за фигурите на героите в подземието, затулени с маските. В обикновени дрехи те биха изглеждали възгруби. С Родис ставаше обратното: облечена, тя изглеждаше по-дребна и по-фина, а в действителност линиите на тялото и? бяха значително по-резки, по-контрастни, отколкото у скулптурите на прадедите му в галерията.
   Таел се беше вцепенил, загледан в пода, и дори закриваше очите си с длан. Внезапно той се обърна и се скри в мрака на галерията.
   — Нещастник, той ви обича! — отсечено, почти грубо подхвърли скулпторът, без да сваля очи от Родис.
   — Щастливец! — възрази му Гахден.
   — Пази се! И ти ще загинеш! Но мълчи! — властно му каза Ритин. — Можете ли да танцувате? — обърна се той към Родис.
   — Като всяка жена на Земята.
   — Тогава започнете да танцувате нещо такова, че цялото ви тяло да се включи в танца, всеки мускул!
   Скулпторът се зае да нахвърля с бясно темпо ескизи върху листове сива хартия. Няколко минути изминаха в мълчание.
   После Ритин безсилно отпусна ръце.
   — Не става! Много е бързо! Вие се движите така стремително, както и мислите. Изпълнявайте само крайните движения и когато ви направя знак, «застивайте» на място!
   Така работата тръгна по-добре. След привършването на сеанса скулпторът се залови да опакова голямата купчина скици.
   — Ще продължим утре!. Впрочем разрешете ми да постоя, да почакам. Вие ще разговаряте с «Ангелите», а аз ще ви порисувам и седнала. Никога не съм мислил, че хората от висшата цивилизация ще бъдат такива яки!
   — Тази грешка не е само ваша. Мнозина наши прадеди са мислили, че човекът на бъдещето ще стане тънък, крехък и нежен. Прозрачно цвете на гъвкаво стебълце.
   — Точно така, точно така, дори го казвате със същите думи! — провикна се скулпторът.
   — А с какво ще живея, ще преодолявам живота, ще се боря с него и в същото време ще му се радвам? За сметка на машината ли? Какъв живот ще е това? За да стана майка, по телосложение аз трябва да представлявам амфора на мислещия живот, иначе ще осакатя детето. За да понасяме натоварването с трудни дела, защото само така човек живее пълнокръвно, ние трябва да бъдем силни, особено мъжете ни. За да възприемаме света в цялата му пъстроцветност и дълбочина, ние трябва да притежаваме остри сетива. На бюрото на Председателя на Съвета на Четиримата аз видях символична скулптура. Три маймуни: едната е запушила ушите си, друга е затулила очите с лапите си, третата е закрила устата си. А противно на този символ на тайната и покорното поведение човекът е длъжен да чува всичко, да вижда всичко и да говори за всичко.
   — Когато вие обяснявате, всичко е ясно — каза скулпторът, — но това не ми помага да разбера разностранността на вашата особа. С глината ще започна да работя, когато навляза в образа. Странен, небивало прекрасен образ, но не чужд — и това ще ми създаде допълнителни главоболия. Разберете ме, такова нещо отведнъж не става!
   — Не ме убеждавайте, разбирам всичко. И ще поседя още с вас, след като всички си отидат. Но преди да дойдат «Сивите ангели», трябва да разбера за Светилището на трите крачки. Научихте ли нещо, Гахден?
   — Светилището е било създадено по време на основаването на храма, когато религиозният култ към времето бил в разцвета си. Тук можели да влизат само онези, които били преминали трите стъпала на изпитанието или трите крачки на посвещаването.
   — Значи аз не съм сгрешила — тази вяра е била донесена тук от Земята! Вярата в това, че заслугите могат да се постигнат веднъж завинаги, без продължително служене и без борба. И ето че тук за две хилядолетия те не са могли да достигнат дори уравновесяване на силите на мъката и радостта!
   — За какви изпитания говорите? — заинтересува се скулпторът.
   — Във всяка религия съществуват изпитания преди посвещаването в най-високото, тайното знание. Те са три, трите крачки към индивидуалното величие и мощ. Сякаш може да съществува някаква отделна сила, независеща от останалия околен свят.
   Първото изпитание, така нареченото «изпитание с огън», е придобиването на издръжливост, на висше мъжество, достойнство и доверие към себе си, това е един вид процес на изгаряне на всичко лошо в душата. След изпитанието с «огън» все още е било възможно да се върнеш назад, да станеш обикновен човек. След другите две връщане назад няма: който ги е понесъл, вече не може да живее делничен живот.
   — И всичко това се е оказало суеверие, така ли? — попита, леко заеквайки, Таел, който се появи от галерията.
   — Далеч не всичко. Ние сме възприели много от тези неща за психологическата тренировка. Но вярата във върховното същество, което бди над най-добрите съдби, е била наивна отживелица от пещерната представа за света. Дори нещо по-лошо — отживелица от религиозния фанатизъм на Тъмните векове.
   В подземието, озъртайки се, влязоха осем души със сурови дори за мрачните тормансиани лица, с тъмносини плащове, свободно наметнати върху рамената им.
   Архитектът Гахден понечи да ги заведе при Родис, но първият от тях небрежно го отстрани.
   — Ти ли си владетелката на земните пришълци?… Ние дойдохме да ти благодарим за апаратите, за които сме мечтали хилядолетия. Много векове ние сме се крили и бездействували, а сега отново можем да поведем борбата.
   Фай Родис погледна твърдите лица на влезлите — от тях лъхаше воля и ум. Те не носеха никакви украшения и знаци, облеклото им, с изключение на плащовете, наметнати очевидно за нощното странствуване, по нищо не се различаваше от обикновеното облекло на средни «джи». Само всеки имаше на палеца на дясната си ръка широк пръстен от платина.
   — Отрова ли е това? — попита Родис предводителя, като го покани с жест да седне и посочи пръстена.
   Той вдигна едната си вежда съвсем като Чойо Чагас и едва разтегли устни в сурова усмивка.
   — Последното ръкостискане на смъртта — за онези, върху които падне изборът ни.
   — Откъде идва името на вашето дружество? — попита Родис.
   — Не ми е известно. По този въпрос не са останали никакви предания. Така сме се наричали от самото основаване, тоест от момента на появяването ни на планетата Ян-Ях от Белите звезди или от Земята, както твърдите вие.
   — Така си и знаех. Наименованието на вашето дружество е по-дълбоко по смисъл и значително по-древно, отколкото си мислите. През Тъмните векове на Земята се родила легендата за великото сражение между Бога и Сатаната, между доброто и злото, между небето и ада. На страната на Бога се били белите ангели, на страната на Сатаната — черните. Целият свят бил разделен на две, докато Сатаната заедно с черното си войнство не бил победен и запратен в ада. Но имало и ангели, които не били нито бели, нито черни, а сиви, те не тръгнали с никого, на никого не се подчинявали и не се сражавали на ничия страна. Небето ги отхвърлило, не ги приел и адът и оттогава те завинаги останали между рая и ада, тоест на Земята.
   Навъсените пришълци слушаха със светнали очи: легендата явно им харесваше.
   — Името «Сиви ангели» било възприето от едно тайно дружество, което се борело срещу зверствата на инквизицията през Тъмните векове. Струва ми се, че вие сте наследници тъкмо на тези ваши земни братя.
   — Поразително! — каза предводителят на «Сивите ангели». — Това ни придава още по-голяма увереност.
   — В какво? — неочаквано рязко попита Фай Родис.
   — В необходимостта от терора, в преминаването от единичните действия към масовото изтребване на вредните хора, които напоследък необикновено се размножиха!
   — Злото не може да се унищожава механично. Никой не е в състояние да се ориентира бързо в обратната страна на действието. Борбата трябва да се балансира така, че от сблъсъка на противоположностите да възниква движение към щастието, възход към доброто. Иначе вие ще загубите пътеводната нишка. Сами виждате: минали са се хилядолетия, а на вашата планета продължават да съществуват несправедливостта и потисничеството, милиони хора живеят нищожно кратък живот. Вредните хора могат да се изкореняват само с много точен прицел, иначе вие ще се борите с призраци. Лъжата и беззаконието ще създават на всяка крачка нови призраци на престъпленията, материалните богатства и опасностите. На Земята увеличаването на тези призраци не е било взето под внимание навреме и когато се борело с тях, човечеството само засилвало психологическото им въздействие. Ние винаги помним, че действието е равно на противодействието, и спазваме равновесието. А ако нападате слепешката, ще предизвикате нарастване страданието на народа, задълбочаване на инферното. В такъв случай самите вие трябва да бъдете унищожени.
   — Значи вие ни смятате за ненужни? — последва страшен въпрос.
   — Нещо повече — за вредни, ако не изкорените главните източници на злото, тоест, както са казвали едно време ловците, ако не започнете да нанасяте удари по слабите места на олигархията. Но това представлява само една крачка напред. Тя е безполезна без втората и третата. Не случайно това светилище е взело името си от трите крачки.
   Родис млъкна и се загледа внимателно в предводителя на «Сивите ангели».
   — Продължавайте — тихо каза той, — дошли сме да чуем съветите ви. Повярвайте ни, ние нямаме друга цел, освен да облекчим участта на народа и да направим по-щастлива родната си планета.
   — Аз ви вярвам, вярвам и във вас — каза Родис. — Но съгласете се: щом като на планетата царува беззаконието и вие искате законът да възтържествува, тогава трябва да бъдете не по-малко могъщи, макар и откъм незабележимата, сенчестата страна на живота, от олицетворяващата беззаконието олигархическа държава. Неустойчивостта на зле уреденото общество фактически се състои в това, че то винаги се намира на ръба на дълбоката пропаст на инферното и при най-малкия трус се сгромолясва надолу, към Вековете на глада и убийствата. Пълна аналогия с изкачването по стръмна планина, само че тук вместо силите на тежестта действуват първобитните инстинкти на хората. Така че и вие, ако не осигурите на хората по-голямо достойнство, знание и здраве, ще ги прехвърлите от един вид инферно в друг, по всяка вероятност по-лош, понеже всяко изменение на структурата ще изисква допълнителни сили. А откъде да се вземат тези сили, освен от народа, чрез намаляване на и без това оскъдните му блага, чрез увеличаване на теглото и мъките му?!
   — Но ние сме затънали в бедност! Значи никога не ще можем да направим крачка напред?
   — От бедност до бедност има разлика и материалната бедност на планетата Ян-Ях още не е гибелна. Защото тя ще намери изход в духовното богатство. Но за това е нужна основа — библиотеки, музеи, картинни галерии, скулптури, прекрасни здания, хубава музика, танци, песни. И прословутото неравенство на разпределението на материалните блага не е най-голямата беда, стига само управниците да не се стараят да запазят положението си чрез духовната нищета на народа. Великите реформатори на обществото на Земята са ни учили да пазим преди всичко психическото богатство на човека. А то може да бъде опазено само в действието, в активната борба със злото и в подпомагането на събратята, с други думи — в неуморния труд. А борбата далеч не винаги предполага унищожаване. Съществува изключително важният фактор на отразяването, на отхвърлянето в психологическия план и той е достъпен за всеки човек, при съответна тренировка, естествено. Онова, което при вас се смята за магнетични сили, за магия, отдавна се прилага от нас дори в детските игри на «изчезване» и «минаване зад огледалото». За да се приведат в действие висшите сили на човека, е необходима продължителна подготовка, точно такава, каквато преминават художниците, готвейки се за творчество, за висшия полет на своята душа, когато сякаш изневиделица ги спохожда великото интуитивно разбиране. И тук има три крачки: абстрахиране, съсредоточаване и появяване на познанието.
   — А как мислите, владетелко на земляните. народът на Ян-Ях умишлено ли е държан на ниско духовно равнище? — попита предводителят.
   — Струва ми се, че да!
   — Тогава ние започваме да действуваме? Както и да се пазят властелините и «змиеносците», те няма да се спасят. Ние ще отровим водата, която те пият от специални водопроводи, ще разпръснем във въздуха на жилищата им бактерии и радиоактивна отрова, ще наситим храната им с вредни, бавнодействуващи вещества. Хиляди години те са подбирали охраната си измежду най-простите хора. Сега това е невъзможно и «джи» проникват в техните крепости.
   — Е, и какво от това? Ако народът не разбере целите ви, ще се получи само смяна на олигарсите. Пак повтарям: самите вие ще станете олигарси, но нали не искате това?
   — В никакъв случай!
   — Тогава подгответе една разбираема за всички програма за действие, а най-важното — създайте справедливи закони. Закони не за опазване на властта, собствеността или привилегиите, а за защита на честта, достойнството и за умножаване на духовното богатство на всеки човек. От законите трябва да започнете създаването на трите крачки към истинското общество: закона на истинското обществено мнение, на вярата на хората в себе си. Направете тези три крачки — и ще създадете стълба за излизане от инферното.
   — Но това не е терор!
   — Разбира се. Това е революция. Но в нея «Сивите ангели», ако са подготвени, ще могат да всяват страх сред вършителите на беззакония. Но без общото дело, без съюз между «джи» и «кжи», вие ще се превърнете в шепа олигарси. И в нищо повече! С течение на времето вие неизбежно ще се отречете от предишните си принципи, понеже обществото от висш комунистически тип може да съществува само като единен поток, който непрекъснато се променя, устремен напред, към хоризонта, нагоре, а не като отделни части с вкаменени привилегировани прослойки.
   Предводителят на «Сивите ангели» вдигна длани към слепоочията си и се поклони на Родис.
   — Тук има още много да се мисли, но аз виждам светлина — каза той.
   «Сивите ангели» се загърнаха в плащовете си и се оттеглиха, придружени от Таел. Родис се отпусна на креслото и преметна крак върху крак. Пред нея се настани скулпторът Ритин; напълно вглъбен в скиците си, той тихичко си тананикаше нещо много познато. Фай Родис си спомни: това беше една древна мелодия от Земята, спомни си и думите към нея:
   «Тъжно ми е, защото те обичам». Поразително беше как музиката, дошла от дълбините на вековете, свърза двете планети, вля в чувствата на земляните и тормансианите еднаква струйка прекрасно. И в самата Фай Родис през бремето на дълга и тревогата за бъдещето на този народ се вля увереност в успеха на земната експедиция,