Ефремов Иван Антонович. Часът на Бика

   Вир Норин поиска да се свърже с Таел, но намери само дежурния за връзка със земляните, един от съмишлениците на инженера. Вир помоли дежурния да му намери подслон сред «джи».
   След привършване на разговора той превключи СДФ на приемане, седна до Сю-Те и започна да я разпитва, докато не почувствува, че тя се е успокоила и се бори само с тежката умора. На него не му струваше нищо да потопи в дълбок сън момичето, което послушно беше се свило на кълбо в креслото. Самият Вир търпеливо чакаше да заговори СДФ и също си почиваше преди посещението на «работилницата» на медикобиологичния институт. Минаха се повече от два часа. Раздаде се едва доловим сигнал за повикване и на екрана се появи разтревоженият Таел, който винаги се страхуваше от нещастия.
   Вир Норин веднага получи адрес. В кварталите, застроени с къщи на «джи», където живееше един самотен професор от Обединението на архитектите, бяха предоставени на разположение на земляните две удобни стаи. Районът беше заселен предимно с представители на техническата интелигенция, сред която значителна роля играеха съмишлениците на Таел, числящи се към зрителите на филмите от «Тъмен пламък».
   Сю-Те се събуди. Тя започна да се озърта и да смъква върху колената си измачканата рокля.
   — Вървете се измийте — весело и? предложи астронавигаторът — и ще отидем да обядваме, а после — в квартирата. Намериха ви стая, само че тя ще е до моята. Нали това няма да ви пречи?
   Сю-Те радостно плесна с ръце.
   — Никак! Толкова бързо? Ох, колко дълго съм спала!
   Последните две нощи пътувах права в коридора, бях си свършила парите…
   — Но тогава вие сте много гладна! Хайде да вървим!
   Те се отбиха в един голям Дворец за хранене, добро според представите на Ян-Ях здание със стъклени врати в железни рамки и облицовка от полиран камък.
   Сю-Те се смущаваше от леката си евтина рокля — в тези часове жените обикновено ходеха с панталони, — затова се свря в един ъгъл и оттам с любопитство наблюдаваше непознатата обстановка и поведението на столичаните. Вир Норин също обичаше да прави това през свободните си минути. Поднесоха им обеда. Поглеждайки крадешком спътничката си, той се учудваше колко красиво, без лакомия и без превземки ядеше това без съмнение много гладно момиче. Съвсем като жителка на Земята. Вир Норин едва по-късно научи, че Сю-Те не е получила възпитание и че приятните и? маниери се обясняват с вродена душевна деликатност.
   Близо до тях край полираната колона от сив изкуствен мрамор една шумна и разпасана компания от младежи беше се разположила на няколко съединени маси. Вир Норин и Сю-Те можеха свободно да разменят впечатления, без да привличат ничие внимание. Между масите с танцуваща походка се движеше едно момиче с червенокафява рокля и с толкова хубава фигура, че чак не приличаше на тормансианка. Тя вървеше изправено и гордо, умното и? лице със замислен и тъжен израз бе гримирано предизвикателно. Сред посетителите и сервитьорките тя правеше впечатление за нещо рядко, но един лек нюанс на вулгарност прикриваше изящните и? маниери.
   Краката на момичето със златни обувки на висок ток стъпваха леко и безшумно.
   — Вижте какви красиви крака! — възкликна Сю-Те.
   Астронавигаторът крадешком погледна малките ходила на своята спътничка, обути със сандали-подметки с две каишки, които се срещаха между палеца и втория пръст. Равните като на дете крака на Сю-Те изглеждаха боси и беззащитни. Тя ги скри под масата и повтори:
   — Погледнете я колко е тъжна. Това е участта на всички красиви момичета. Може би трябва и нея да я утешите като мен?
   Астронавигаторът не каза нищо и си помисли, че Сю-Те не случайно беше обърнала внимание именно на това момиче. И едната, и другата изпъкваха със сериозността си сред другите млади жени с тяхната нервна кресливост и префърцуненост, които се смятаха за модерни в столицата на Торманс.
   — Чувствувам, че ти си съвсем необикновен човек. Може би — в очите на Сю-Те се мярна уплаха — си преоблечен «змиеносец».
   — Вие чували ли сте някога поне един «змиеносец» да е помагал на първия срещнат? — усмихна се Вир Норин.
   — Никога! — зарадва се момичето. — Но защо не ми говориш на «ти», както е прието у нас? Защо?
   — После ще ви обясня.
   Краят на обеда премина в мълчание. Притихналата Сю-Те тръгна подир Вир Норин да търсят къщата с обещаното жилище. Те се заблудиха в старата част на града, с тесни, криви улички. Вир Норин спря един минаващ «кжи».
   — Поеми надясно — каза му той, — ще видиш квартали от сиви къщи като от тухли. Щом те залаят кучета, смятай, че си стигнал.
   В кварталите с къщи на «джи» Вир Норин и преди това беше виждал доста кучета, разхождани на верижки от жени. Другаде из града той не беше забелязал никакви домашни животни. За землянина нямаше съмнение, че кучетата са били докарани тук от неговата родна планета, тяхната поразителна прилика със земните не можеше да е случайна.
   — Колко много кучета! — учуди се Сю-Те. — За какво са?
   — Сигурно дългоживеещите имат време да се занимават с животните. На мен кучетата винаги са ми се стрували пленници на тесните къщи и стаи, подходящи може би само за котки…
   — И за хора — добави Сю-Те.
   — Да, за съжаление. Най-възторжени любители на кучетата понякога са самотните неврастеници или обидените от нещо хора. За тях привързаността на кучетата представлява опора, тя сякаш ги убеждава, че и те са за някого висши същества. Странно, колко многолик е този стремеж да си висше същество! Една опасност, подценена от психолозите на древността.
   — От нашите психолози в древността? Ти знаеш ли историята?
   — Горе-долу.
   — Колко би ми се искало да я знам по-добре! За мен историята беше най-интересният предмет в училище…
   Стопанинът на апартамента си беше в къщи. Високият стар «джи» се поклони ниско на астронавигатора, стисна предпазливо ръката на Сю-Те. В тъмното тясно антре Вир Норин обърна внимание на масивната входна врата с няколко сложни ключалки.
   — Това не е срещу крадци — поясни стопанинът, — ако поискат, те, все едно, ще се вмъкнат.
   — Нима?
   — Разбира се. Аз мисля, че малцина си дават сметка колко безпомощни сме ние, «джи», пред хулиганите и крадците, Ние не можем да се отбраняваме. Дори ако имаме оръжие! Карат ни да отговаряме за раните, които сме нанесли, даже ако ни нападат с нож. Учудва ме, че «кжи» толкова малко използуват предоставените им от държавата възможности: да нахлуват в квартирите, да бият, да обиждат.
   — Но какъв интерес има държавата да поощрява безобразията?
   — Много просто. Това представлява отдушник за недоволните от живота и някаква привидна свобода. Крадците не са толкова страшни, те ще се ограничат с някой и друг предмет. Много по-опасни са «Очите на властелина»! Те подбират ключове, тършуват по апартаментите ни с надеждата да намерят забранени книги, песни, лични дневници, писма.
   — Всичкото това забранено ли е?
   — Вие да не сте паднал от небето! Ах, извинете, наистина!… — Стопанинът се смути.
   Вир Норин го помоли да ги заведе в стаите им. Квадратни, драпирани с килими и завеси, те се сториха на Сю-Те много уютни. Когато избра по настояване на стопанина стаята, издадена във вид на еркер към улицата, тя едва сдържаше своите сълзи от благодарност.
   — Знам, че младите момичета обичат да мечтаят, наблюдавайки минаващия покрай тях живот — неочаквано ласкаво каза професорът.
   — Имате ли дъщеря? — попита Сю-Те.
   — Имах… Умря в Двореца на нежната смърт: излезе «кжи» по способности и не поиска да се възползува от моето право.
   — Какзо е то? — тихо попита Вир Норин.
   — Правото да запазя един човек от моето семейство дори ако той е «кжи». Да се грижи за бъдещия старец, който още е нужен на държавата. И ето че не ми остана никой…
   Вир Норин промени темата на разговора, като помоли за разрешение да доведе СДФ по-късно, за да не привлича вниманието.
   Стопанинът одобри тази предпазливост.
   — А вас, Сю-Те — каза Вир Норин, — ще ви помоля да не излизате никъде, преди да получите необходимите за пълноправен живот в столицата документи и карти.
   — Не се тревожете! Аз ще се погрижа за нея и никъде няма да пусна вашата птичка. Нали тя прилича на гитау?
   Вир Норин си призна, че няма представа за това същество.
   — Мъничка, с чернопепелява главичка и опашка, с вишневи гърдички, а гърбът и крилата и? са яркосини, лазурни. Нима не сте я виждали?
   — Не.
   — Моля да ме извините, стар човек съм. Все забравям, че не сте наш.
   Вир Норин забеляза как трепна Сю-Те.
   До института Вир Норин стигна едва след като се стъмни. «Работилницата» току-що беше се събрала. Както винаги идването на землянина предизвика нескривано любопитство, което сред учените беше особено остро.
   Вир Норин помнеше предупреждението на Таел. На всяко събрание, освен че присъствуваха тайни агенти на Съвета на Четиримата, можеха да бъдат монтирани прибори за записване на речите и за подслушване на разговорите. Бедността на ресурсите не позволяваше това да се прави на всяко събрание, но там, където присъствуваше земен гост, сигурно се правеха звукозаписи. И той реши да не предизвиква опасни за събеседниците си разговори.
   За голямо учудване на астронавигатора присъствуващите се държаха непринудено и се изказваха доста остро. След като ги послуша какво говорят за произвола на олигарсите, Вир Норин чак се разтревожи. За такива приказки учените трябваше незабавно да бъдат натикани в затвора. Едва по-късно той проумя психологическата тънкост на политиката на Чойо Чагас: нека се изказват — те, все едно, не могат да не мислят за положението на обществото, — нека бълват празни приказки, затова пък няма да създават конспиративни организации, борбата с които би довела до нежелателни арести сред ценните за държавата интелигенти.
   Пръв взе думата един млад учен с аскетичен вид, с гневен поглед в очите и издадена напред брадичка. Той говореше за безполезността от по-нататъшното развитие на науката: колкото по-широко се разгръща нейният фронт и по-дълбоко навлиза тя в тайните на природата, толкова по-големи усилия и материални разходи са нужни за всяка крачка. Бързият напредък на отделни индивиди е невъзможен. Познанието се оказва твърде многостранно, все по-сложните експерименти забавят хода на изследванията и освен това трупат купища от неизползувана информация. При незначителните средства, изразходвани за науката, няма никаква надежда, че тя ще може да реши стоящите пред нея задачи, да проникне в дълбоките противоречия на биологичните механизми и социалното развитие. Излиза, че те, учените, получават от държавата привилегии за нещо, което не могат да направят, тоест представляват паразити, живеещи от рентата на получените звания. Раздробеното познание се задълбочава във въпроси, които практически вече не са нужни, тъй като резервите на планетата са изчерпани. Ученият завърши с призив към присъствуващите да се откажат от жреческата си амбиция и да обърнат погледи към небето, откъдето се появяват звездолетите на могъщи цивилизации, които са съумели да не разграбят наследената природа, и преди всичко на земляните, така братски приличащи на хората на Ян-Ях.
   Седналият до Вир Норин заместник-директор поклати глава и прошепна:
   — Опасна реч, много опасна.
   — Заплашва ли го нещо?
   — Сериозни последици.
   — Ще бъде ли наказан от държавата?
   — Не мисля. Но колегите няма да му простят това саморазобличаване.
   Пред масата, където заседаваше съветът на «работилницата», се изправи друг учен, бледен и навъсен, който произнасяше отсечено думите с жлъчна усмивка.
   — Не бива да викаме на помощ други цивилизации от Космоса. Те ще дойдат като завоеватели и ние ще станем техни роби. Това е било предвидено от великия Ино-Кау през Века на мъдрия отказ, тоест в момента на първия контакт с другопланетни култури. Нека ми прости земният гостенин, но това е становището на реалиста, а не на романтичния мечтател!
   — Не се учудвам! — обади се Вир Норин. — На Земята още през Ерата на разединения свят прочутият китайски учен Янг настоявал да не отговаряме на повикванията, ако те дойдат от други планети. По същото време германският астроном Хернер заявил, че в установяването на връзки с други светове той вижда последната възможност за избягване на общопланетното самоубийство. Той подразбирал войната с използуване на най-страшното оръжие, изобретено по онова време от науката.
   Заместник-директорът на института взе думата и изброи благодеянията, направени на биологичната медицина от учените от института: лекарствата, особено халюциногенните наркотици. и методите за преустройване на психиката.
   — Ето едно реално опровержение на инсинуациите на първия оратор, който твърди, че науката не била ефикасна в социалните въпроси. Тя има пряко отношение към благата за човечеството.
   — Простете на чуждоземеца — намеси се Вир Норин. — По какъв начин?
   — Информацията, колкото и обширна да е тя, сама по себе си не поражда мъдрост и не помага на човека да преодолее затрудненията си. Безграничната човешка глупост не дава възможност да се разбере истинското естество на нещастията. С помощта на нашите апарати и химикали ние набиваме в тъпите глави основните решения на социалните проблеми. По искане на великия и мъдрия Чойо Чагас ние създадохме хипнотичната змия, която разкрива замислите на враговете на държавата. Нашият институт създаде машини за насищане на въздуха с мощни успокоители и халюциногени, нищожно количество от които е способно да промени хода на мислите и на най-отчаяния човек и да го примири с несгодите и дори със смъртта…
   — Да, но науката дори не съумя да изясни смисъла на съществуването на човека — внезапно прекъсна заместник-директора един нов оратор, човек с рядка и тясна брада, който приличаше на древните монголци. — Хората разбират целта на живота не повече от ужасните животни от сушата и океана, които са изчезнали от лицето на планетата Ян-Ях, и затова аз не съм склонен да тържествувам като нашия високоуважаем началник. В очите на невежите хора, били те «кжи» или от висшите слоеве на обществото, науката винаги е права, разбивайки съществуващите открай време представи. Те мислят, че науката сама по себе си е най-благородният инструмент на човека и е извратена единствено от неговата долна природа, че тя е най-ефикасната сила на живота. Накъсо казано, според техните представи ние винаги трябва да вървим само по научния — магическия — път, превръщащ учения във вълшебник и оракул! Каква ирония! Трябва ли да споменаваме какъв горчив урок получиха благодарение на този предразсъдък народът ни и самата планета Ян-Ях като цяло?!
   Пропастта между народа на Ян-Ях и науката е била толкова голяма, че породила пълната некомпетентност на повечето хора, които се отнасят към учените със суеверна боязливост. А ние им се отплащаме с липсата на каквато и да било грижа за съдбата на народа.
   Заместник-директорът направи знак на председателя и той прекъсна оратора.
   — За втори път тази вечер изказванията получават недопустимата форма на клевета по адрес на науката и нейните честни труженици. Нека по-добре чуем нашия гостенин, неговото мнение за науката, преценката му за днешните изказвания, макар че те не бяха направени в нужната насока.
   Вир Норин стана, извини се, че може би не е разбрал точно изказалите се, и заяви, че ще се опита да изложи мнението на земляните за науката в най-общи линии.
   — Науката не познава и не може да познава цялата необятност на света. И вярата в това, че тя вече е намерила решение на всички проблеми, ще доведе до катастрофа. Така могат да мислят само хора, заслепени от догматизъм или от безкритичен ентусиазъм. Нито едно откритие, нито един от най-великите закони не са окончателни. За пълнота и завършеност на науката обикновено мислят догматичните умове в математиката, но това звучи по същия начин, както ако някой историк реши, че историята е завършена. Колкото повече се развива нашето знание, толкова повече тайни на природата се изправят пред нас. Богатството на най-баналните явления е безгранично, неизчерпаемо в своето разнообразие, в криволичещите пътища на историческото развитие. Ние на Земята си представяме науката като необятна работа, устремена на милиарди парсека напред и на хиляди векове в живота на бъдните поколения. Вселената е толкова сложна и загадъчна, че през изтеклите хилядолетия от развитието на науката ние сме загубили високомерието на древните учени и сме свикнали да бъдем скромни. Една от основните мисли, които внушаваме на децата си, е: «Ние знаем само нищожна част от това, което трябва да знаем…»
   Лек шум на учудване премина през стаята, но учените умееха да слушат и Вир Норин продължи:
   — Природата, в която живеем и част от която сме, се е формирала в продължение на стотици милиони години, чрез историческа смяна на уравновесени системи. В сегашния си вид тази сложност е толкова огромна и дълбока, че ние не бива да си играем с природата, имайки на разположение съвсем ограничени научни данни. Печалбата ще бъде много рядка, случайна, а загубите — безброй. Много отдавна хората на Земята, поддавайки се на желанието да получават нещо без труд и усилия срещу нищо, играели на ценности. Една от разпространените игри била рулетката: леко въртящо се колело с прегради, заобиколено от неподвижен лимб. На колелото хвърляли топче и спирането на колелото или на топчето — сведения за това не са се запазили — срещу определена цифра на лимба е донасяло печалби. В обратния случай парите се прибирали от собственика на машината. По онова време хората нямали никаква представа за законите на тази игрална машина и макар да подозирали цялата случайност на съвпаденията, продължавали да играят, пропилявайки цялото си имущество, ако не напущали навреме игралния дом.
   Ние също не бива да си играем с природата, която от своя страна милиарди години играе наслуки, понеже това е неин метод, констатиран още преди седем хилядолетия в древна Индия и наречен Раша-Лила — «божествена игра». Нашата задача е да намерим изход от игралния дом на природата. Само свързването на всички страни на човешкото познание ни е помогнало да се издигнем над тази игра, тоест над боговете на Индия. Ние сме могли и да не сполучим, понеже в сгъстяващото се инферно на нашата планета Стрелата на Ариман е могла да причини непоправими щети. Аз употребих един термин, който може би не е ясен за вас — сгъстяване на инферното. За да не се впущам в обяснения, нека го определим така: когато човек неумело проявява мнимата си власт над природата, той нарушава вътрешната хармония, постигната с цената на квадрилиони жертви на олтара на живота. «Когато разберем, че синчецът и пшеницата образуват единство, тогава ние ще поемем наследството на природата в добри, разбиращи длани» — е казал един учен. Такова е, в най-общи думи, отношението към науката на Земята.
   Какво мога да кажа за вашата наука? Преди три хилядолетия мъдрецът Ерф Ром е писал, че науката на бъдещето трябва да стане не вяра, а морал на обществото, в противен случай тя не ще може да замести изцяло религията и ще остане празнота. Жаждата за знания трябва да замести жаждата за преклонение. Струва ми се, че при вас тези съотношения са един вид обърнати с главата надолу и дори кардиналния въпрос за вечната младост вие сте съумели да решите посредством ранната смърт. Как ми се видя науката в институтите и на днешната дискусия? Струва ми се, че неин главен недостатък е нехайството спрямо човека, което е абсолютно недопустимо у нас на Земята. Хуманизмът и безчовечността в науката вървят рамо до рамо. Дели ги съвсем малък интервал и човек трябва да е изключително чист и честен, за да не сгреши. Нещо повече, в развитието си хуманизмът се превръща в безчовечност и обратното — такава е диалектиката на всеки процес. Спасяването на живота на всяка цена се превръща в жестока подигравка, а ДНС тогава става благодеяние, но, погледнато от друга страна, може ли някой да оспорва безчовечността на ДНС? Вие правите опити с животни и затворници, но защо не си служите с психиката, която е неизмеримо по-богата и по-широка от всяко химическо средство? Защо не предпазвате психическата атмосфера от злобата и лъжата в угода на каквото и да било, от обърканите мисли и празните думи? Дори и най-важните научни теории в духовно и морално отношение се намират на равнището на мисленето на каменния век, ако не бъдат издигнати до съзнателната мъдрост на човечния морал, както например много открития са били предвидени пророчески в древната индийска и китайска философия.
   Съществуването на психическата атмосфера е станало известно още през ЕРС, когато един от най-големите учени на Земята, Вернадски, я нарекъл ноосфера. За ноосферата трябва да се полагат по-големи грижи, отколкото за атмосферата, а вие сте занемарили и едната, и другата. Вашите болници са уредени без разбиране на психологическото въздействие на средата и аз се чудя как хората могат да оздравяват в тях.
   — И още как оздравяват! — увери го заместник-директорът.
   — Разбирам. Хората на Ян-Ях по-лесно понасят инферналните условия. Те нямат друг изход. Тук ние много бързо бихме станали жертва на бързината на реакциите, на напрегнатостта на чувствата и натоварването на паметта си.
   Благодеянията, за които стана дума тук, според мен са убийствени и не са оправдани от никаква държавна потребност. Успокояващите средства, които примиряват хората с недостатъците на живота, приличат на коса, отрязваща до корен всичко: цветята и плевелите, хубавото и лошото. Очевидно вашата биологическа наука цели да потисне вътрешната свобода, за да постигне повърхностна стандартизация на индивидите, тоест да създаде тълпа. Всички изброени от вас изследвания са ориентирани именно така. Но как е възможно да подберете прекрасното и да изплетете от него гирлянди от човешки съдби, да помагате на хората да намират и ценят всичко светло в живота, когато заглушавате емоциите и унищожавате душата?
   След страшните сътресения и дехуманизацията на ЕРС ние сме започнали да разбираме, че действително можем да унищожим душата, тоест психическото «аз» на човека, посредством ненужно и самопревъзнасящо се умуване. Възможно е хората да се лишат от нормалните емоции, от любовта и психическото възпитание и да се замени всичко това с кондиционирането на една мислителна машина. На времето се появили множество подобни «изроди», които били много опасни, понеже на тях били поверени научните изследвания и надзорът над истинските хора и природата. След като измислил митичния образ на княза на злото — Сатаната, човекът сам се превърнал в Сатана, особено за животните. Представете си за момент стотиците милиони ловци, които избивали животните само за удоволствие, гигантските скотобойни, клетките с опитни животни в институтите. Оттам остава една крачка до самия човек — и растат хекатомбите от трупове в концлагерите, започва дрането на човешка кожа, плетенето на въжета и килимчета от женски коси. Това е исторически факт, човечеството на Земята не може да избяга от него и винаги ще помни епохите, когато учените оправдавали злото. А колкото по-дълбоко е знанието, толкова по-голяма вреда може да бъде причинена! Пак по онова време били измисляни методи за създаване на биологични чудовища от рода на мозъците, живеещи в разтвори отделно от тялото, или комбинациите от човешки части и машини. Общо взето, това е същият метод за създаване на «изроди», у които от всички чувства би се запазил единствено стремежът към безгранична садистична власт над истинския човек, неизбежно предизвикан от огромната им непълноценност. За щастие ние навреме сме сложили край на тези безумни намерения на новоизпечените сатани.
   — Противоречите си, пратенико на Земята! — каза един от присъствуващите, източвайки дългия си врат, на който се крепеше голяма глава с плоско лице и злобни, тесни като цепнатини очи. — Ту природата е прекалено безмилостна, когато играе с нас жестоката игра на еволюцията, ту човекът допуща непоправима грешка, като се отдалечава от природата. Къде е тогава истината? И къде е сатанинският път?
   — Диалектически: и в едното, и в другото. Докато природата ни държи в безизходицата на инферното, издигайки ни в същото време от него посредством еволюцията, тя върви по сатанинския път на безмилостната жестокост. И когато отправяме призив за връщане към природата, към всичките и? дивни примамки на красотата и лъжливата свобода, ние забравяме какво се крие зад това и ставаме слуги на Сатаната, ако ми разрешите да използувам този древен образ. Но когато се хвърляме към другата крайност, ние забравяме, че човекът е част от природата. Той трябва да е заобиколен от нея и да не нарушава своята природна структура, иначе ще загуби всичко, защото ще се превърне в безименен механизъм, способен на всякакво сатанинско действие. До истината може да се стигне по острието между тези два погрешни пътя.
   — Чудесно казано! — извика първият оратор.
   — Нека ми простят колегите, учените на Ян-Ях, ако не съм можал да изразя мъдростта на Земята, обединена с гигантското знание на Великия пръстен на Галактиката. В края на краищата аз съм най-обикновен астронавигатор. Само липсата на други, по-достойни хора ме кара да говоря пред вас. Не мислете, че съм изпълнен с гордост от неизмеримо по-големия кръгозор на науката на нашия свят. Аз се прекланям пред героичния стремеж към знание на една самотна, откъсната от всички планета. Всяка ваша крачка е по-трудна от нашите и затова е по-ценна, но само при едно абсолютно условие: ако тя е нарочена към намаляване на страданията на човечеството на Ян-Ях, към излизане от инферното. За нас това е единственият критерий за ценността на науката.