Ефремов Иван Антонович. Часът на Бика

   — В такъв случай командирът на нашия звездолет ми е обещал да прекопае повърхността на цялата Ян-Ях на един километър дълбочина.
   — Но вие не вършите убийства! И сигурно ще му забраните!
   — Тогава аз няма да съм между живите — усмихна се Родис, — а той е командир!…
   Чойо Чагас почука замислено с пръсти по масата и сякаш в отговор тихо звънна невидима камбанка.
   По това, колко се разтревожи председателят на Съвета на Четиримата, на Фай Родис и? стана ясно, че сигналът съобщава за нещо много важно. Тя се изправи, но властелинът, който гледаше апарата, закрит от Родис с една преградка с дърворезба, и? посочи заповеднически креслото.
   — Вика ви вашият кораб. Към Ян-Ях се приближава звездолет. От Земята ли е?
   — О, не! — възкликна Родис с такава увереност, че властелинът я изгледа подозрително. — Не го чакам толкова скоро — добави тя, когато разбра мислите му.
   — А вие можете ли да се свържете с този нов пришълец?
   — Разбира се, стига планетата им да влиза във Великия пръстен.
   — Искам да присъствувам!
   Родис достатъчно беше опознала обичаите на Торманс. Никой не можеше да кани властелина нито у себе си, нито на друго място. При него се явяват само по негово повикване.
   Дотича Вир Норин с два СДФ. В зелената стая с неизменно смайващата тормансианите реалност се появи кабината на «Тъмен пламък» с астронавтите, които бяха се събрали по тревога. Ола Дез манипулираше със селектора на вълните. Сигналите на приближаващия се кораб бяха извън спектъра на Великия пръстен. Ето че Ола Дез издърпа към себе си черния лост в горната част на пулта и същевременно натисна с крак червения педал, включвайки и изчислителната, и паметната машина, за да пресметнат необикновения спектър на предаването.
   Кабината се изпълни с проточения трепкащ звън на ненастроена носеща вълна. На големия екран в кабината на звездолета се замяркаха, подреждайки се и разпадайки се, части от образи. Чойо Чагас затули очи, за да не му се завие свят. Трептенето се забави, частите от раздробената картина започнаха да се задържат на екрана също като хванати в мрежа. Най-сетне от тях се оформи образът на необикновен кораб. Той имаше четири плоскости от няколко слоя грандиозни тръби, които пресичаха един гигантски надлъжен цилиндър като четири музикални органа, съединени почти на кръст. В тръбите пулсираше бледен пламък, който обгръщаше като ореол цялата конструкция.
   Образът на звездолета порасна, погълна целия екран, разтвори се в него. Остана само сърповидната издатина на надлъжния цилиндър на фона на бездънната чернота на Космоса. От полулунната вдлъбнатина излитаха и се втурваха напред светещи, наподобяващи осморки знаци. Те бяха ориентирани ту вертикално, ту хоризонтално и се движеха или на отделни групи, или в непрекъсната верига. Видението продължи не повече от минута и се смени от образа на вътрешното помещение на кораба. Трите плоскости се пресичаха под различни ъгли — чуждата архитектура трудно се долавяше в ракурса на предавателя.
   Вниманието му привлякоха шест неподвижни фигури, потънали в дълбоките седалки пред една наклонена, лъскава като черно огледало стена във формата на триъгълник. Зигзагообразни потоци от сребристолилава мътна светлина преминаваха по наклонените плоскости на тавана. Помещението ту потъваше в здрач, ту пламваше със заслепяваща светлина, без сенки и преходи. Пулсацията на осветлението пречеше да се различат подробности.
   И шестте фигури седяха неподвижно, по човешки, облечени с нещо като тъмни наметала със заострени капишони, които закриваха лицата, разбира се, ако тези тайнствени същества имаха лица!
   Земляните не можеха да преценят какви са размерите на кораба. На екрана не се появи нищо, което да има поне далечна прилика с космическия опит на Великия пръстен.
   Редките избухвания на светлината, застиналите тъмни фигури, странно начупените и разкривени подпори на корпуса — всичко това действуваше потискащо. Непонятна сила се носеше от дълбините на вселената. Корабът явно се приближаваше. С всяка пулсация на осветлението нарастваше вибриращият стон, подобен на звука на разрязван метал. Този звук, който заглъхваше и се възраждаше с нова сила при всяка светлинна експлозия, караше човек да трепва от необяснимо отвращение.
   Цялата разтреперана — тя не би могла да изрази какво усещаше през тези минути, — Ола Дез заглуши звуковия фон и включи предавателя на «Тъмен пламък». За няколко секунди машините определиха целта и насочиха към нея лъча, повтарящ известния по цялата Галактика сигнал на Великия пръстен.
   Нищо не се промени в предаването от неизвестния звездолет. Пак продължиха да се редуват сребристите експлозии, пак така неподвижно и мрачно седяха фигурите с непроницаеми капишони.
   Ола Дез засилваше сигнала на същата вълна, която използуваше чуждият звездолет. Стълбчето синя светлина — показателят за мощността на каскадата — се издигна до края на тръбичката. Ола Дез отвори малко звуковия канал и веднага го намали до минимум — този печален стон не можеше да се слуша.
   «Тъмен пламък» сигнализираше, преминавайки на различни кодове. Стенещият звук постепенно отслабваше. Стана очевидно, че чуждият звездолет се отдалечава, без да обръща внимание на сигналите. Известно време на екрана се виждаше кръстатият силует на кораба, но и той се сля с мрака на Космоса.
   С весел звън в редицата на индексите на главния локатор се втурна верижка от цифри.
   — Курс 336–11 по северния лимб на Галактиката, ниво четвърто, скорост 0,88 — съобщи Див Симбел.
   — Движи се напреко на Галактиката, приблизително откъм Косите на Вероника, над равнището на главните струпвания — каза Гриф Рифт.
   — Чудното е, че се движи в обикновеното пространство. Скоростта му е малка. За прекосяване ще му трябват над сто хиляди земни години — високо се обади от двореца на властелина Вир Норин.
   От изненада Чойо Чагас и неколцина присъствуващи сановници рязко се обърнаха към него.
   — А живи ли са онези в кораба? — Мента Кор зададе въпроса, който, изглежда, измъчваше всички астронавти.
   — И звездолетът безкрайно ли ще се движи? — попита Чойо Чагас, обръщайки се към Фай Родис. Вместо нея отговори Мента Кор:
   — Докато не се изтощи запасът от енергия за автоматите, които коригират курса, звездолетът е неуязвим. Но и след това в разредената зона на четвъртото ниво шансовете за среща със струпване на материя са толкова незначителни, че той може да прониже цялата Галактика и да лети още милиони години.
   — Милиони години — бавно произнесе Чойо Чагас, сепна се и се навъси. — Нима на Земята е прието да отговаряте, когато не ви питат? — каза той заплашително, гледайки само Родис. — И то в присъствието на старши?
   — Прието е — отговори му Родис. — Ако разговорът се води от няколко души, отговаря оня, който пръв е формулирал отговора. Старшинството няма значение. Аз имам предвид възрастта.
   — А званието също ли няма значение?
   — При обсъждането на въпроса — никакво.
   — Анархисти! — промърмори Чойо Чагас и стана. По знак на Родис Ола Дез изключи връзката. Прекратиха мекото си бучене прожекционните апарати на СДФ.
   Драпираната с ярки тъкани зала на двореца придоби обикновения си вид, сякаш изобщо не беше се появявал мрачният призрак на кораба, който профуча покрай планетата, изпращайки в пространството неразбираем стенещ зов.
   Земляните бяха потресени от срещата с междузвездния скитник. Нещо безизходно, инфернално имаше в трептенето на светлината сред остро кръстосаните метални плоскости на празната зала на кораба.
   Гнетящата мъка, изглежда, бе обзела не само земляните.
   Чойо Чагас не каза нито дума и се запъти към покоите си с неприсъща за него изморена походка. Зад него вървяха безшумно двама «лилави», които поглеждаха презрително движещата се на разстояние групичка приближени.
   Фай Родис напразно се страхуваше, че спътниците и? ще бъдат бавени още няколко дена. Инженер Таел връчи на Чеди, Евиза и Вир Норин парченца гъвкава пластмаса, изпъстрени със ситни знаци и покрити с прозрачна ципа. Тези карти им даваха правото да влизат във всички учреждения и институти, да присъствуват на всички събрания в град Средище на Мъдростта. За голямо учудване на земляните се оказа, че подобно право притежават малцина от жителите на столицата. Повечето имаха други карти, които ограничаваха правата на притежателите им. Човек без карта се смяташе за поставен извън закона. Арестуваха го и след разпит или го интернираха в друга област на планетата, където имаше нужда от физически труд, или пък, ако липсваше такава потребност, го обричаха на «лека смърт». Таел изпрати тримата земляни заедно с техните СДФ извън границите на забранената зона на Градините на Цоам, предаде ги на придружителите и се върна. Той намери Фай Родис до прозрачната стена на хола, от който се влизаше в опустелите стаи. Без скафандъра, по къса широка пола. с корсаж, тя беше станала по-близка, по-делнична.
   Родис се оглеждаше в градината, където трепкаха клоните на дърветата. Те жадно бяха проточили към небето фуниите на своите клони. Таел изведнъж си помисли колко ли чужди трябва да се струват на земляните тези мили за сърцето му растения. И самотната Родис с нейната лекомислено младежка според представите на Ян-Ях дреха му заприлича на тъгуваща и беззащитна пленничка.
   Инженерът забрави за всичко. Дълго сдържаното чувство избликна с неочаквана за самия него сила. Той подви едното си коляно и заприлича, без самият да подозира, на древните рицари на Земята. Сграбчи отпуснатата ръка на Фай Родис и започна да и? разкрива любовта си пламенно, изразително и трескаво.
   Родис го слушаше, без да се помръдне и без да се учудва, сякаш всичко, което казваше тормансианинът, отдавна и? беше известно.
   Таел я гледаше в очите и се стараеше да прочете или поне да отгатне отговора. Сияещите като на всички земляни приказни зелени очи на земната жителка криеха под външната си ласкавост непоколебима смелост и бдителност, стояха на стража на нейния вътрешен свят. И разбивайки се в тази невидима стена, гаснеха мечтите и любовните думи, които бяха издигнали инженера на едно равнище с Фай Родис. Таел наведе глава и млъкна, продължавайки да стои в краката на Родис в поза, която вече му се струваше смешна.
   Фай Родис стисна долепените му длани и ги приближи до себе си. Тя поиска да сложи ръце на рамената на Таел, но той знаеше успокоителната им сила и се отдръпна, почти негодувайки. По известния човешки закон, еднакъв за Земята и за Торманс, мъжът, който моли за любов, можеше да понесе по-лесно отказа, отколкото приятелското съчувствие. Не съжаление, тормансианинът в никакъв случай не почувствува съжаление към себе си и затова беше благодарен на своята избраница, която не се отстрани от него и в същото време беше толкова невъзможно далечна.
   — Простете ми — с достойнство каза Таел, — аз се замечтах и ми се стори… с една дума, забравих, че вие не можете да изпитвате любов към нас, низшите същества на една залутана планета.
   — Можем, Таел — тихо му отвърна Родис.
   Инженерът стисна до болка пръстите на сложените си зад гърба ръце. Опасната сила на земната жена пак го завладя, сломявайки волята му и стягайки гърдите му.
   — Тогава… — промърмори той и пак се обнадежди.
   — Погледнете с очите на Земята, Таел. Вие видяхте нашия живот. Намерете ми място във вашия, защото любовта за нас е единствено в съвместния път. Иначе това е само физическа страст, която се реализира и отминава, след като изпълни предназначението си. Нейните периоди не са чести, защото изискват такъв подем на чувствата и напрежение на силите, че представляват смъртна опасност за неравния партньор.
   За инженера менторският обрат, който придоби неговото обяснение, започна да става непоносим и обиден, макар той отлично да разбираше, че Фай Родис говори с него доверчиво и прямо, и най-важното, като с равен.
   Инженер Таел се сбогува и тръгна към изхода, стремейки се да се държи с независимостта и достойнството на землянин. Фай Родис погледна огорчено след него и изведнъж го повика.
   — Върнете се, трябва да ви кажа нещо важно.
   Родис го заведе в стаята си и затвори добре вратата. Забръмча СДФ. Родис включи защитното поле и му разказа за разговора си с Чойо Чагас.
   Тормансианинът я слушаше със слаба усмивка, която при обитателите на планетата Ян-Ях прикриваше мъката на безсилието.
   — Вие сте казали, че аз съм длъжен да доноснича? — попита той.
   Родис кимна.
   — Но това е самата истина! И аз доносничех през цялото това време, за мен друга възможност нямаше.
   — Защо?
   — Един ден без донос — и аз вече нямаше да мога да ви видя. Никога.
   — И какво доносничехте?
   — О, това е опасна игра. Да разкажеш истината, която няма да ви навреди, да премълчиш важното, да измислиш полуистина. Имаш работа с умни врагове, но полуистината, изобретена за политическа измама, може да се използува като оръжие срещу самите тях.
   — Защо сте се впуснали в подобна игра?
   — Как защо? Ами десетките хиляди хора от Ян-Ях, които видяха комунистическата Земя? Ами знанието, с което ни въоръжихте вие? Ами радостта от общуването с вас? Аз дори не съм мечтал за такъв щастлив жребий! Да видя друг, приказно щастлив живот, да стоя на границата между два свята. Да разбера, да повярвам, да се убедя, че за народа на Ян-Ях съществува изход!
   — Простете ми, Таел — с почит като на по-възрастен каза Фай Родис, — аз знам още толкова малко и правя обидни грешки…
   — Не говорете така, звездо моя! — възкликна потресен Таел и тръгна заднишком към вратата.
   Родис насила го дръпна за ръката и го накара да седне на голямото канапе — на него много пъти бяха сядали земляните.
   Инженерът бе обзет от странното чувство за абстрахиране от всичко. Сякаш всичко това ставаше с някой друг, а той беше страничен свидетел на разговора между обитателите на различни светове.
   Фай Родис се покатери на канапето, подви крака и прегърна с ръце голите си колена. Сега тя гледаше на тормансианския инженер по-другояче, разбирайки откъде идват дълбоките бръчки, набраздили челото му; защо страдалчески и завинаги непреклонно бяха смръщени веждите над светлите му и зорки очи на мислител; защо се бяха врязали толкова дълбоко бръчките, започващи от ноздрите и отиващи далеч по бузите му, отминавайки крайчетата на пълните, винаги стиснати устни; защо тук-таме в брадата и мустаците му толкова рано се бяха появили бели косми.
   Както обикновено, Фай Родис беше сложила пръстите си върху ръката на инженера, установявайки телесния контакт. който и? помагаше да чувствува този толкова далечен по навиците и толкова близък в стремежите си човек.
   Таел гледаше замислено и тъжно. Много пъти изпитваното чувство за космическите бездни, които сякаш зейваха зад Родис, пак го обзе и тормансианинът трепна.
   Родис притисна още по-силно ръката му и го попита тихо:
   — Бъдете откровен с мен, Таел. Какво ви заплашва, какво е надвиснало над вас и очевидно над всеки жител на Ян-Ях?
   — Зависи от провинението. Ако наруша задължението да доноснича, чака ме изгнание. Ще трябва да замина за някой далечен град, защото в столицата няма да има работа за мен.
   — Ами ако се разкрие, че сте се възползували от общуването с нас, за да предавате на приятелите си нашата информация?
   — Ще ме обвинят в държавна измяна. Ще ме арестуват и ще ме изтезават, за да издам съучастниците си. На свой ред и те ще бъдат изтезавани, ще издадат останалите и още неколкостотин невинни просто за да се отърват от непоносимите мъки. После всички ще бъдем унищожени.
   Родис изтръпна, макар че всичко това и? беше известно. Но сега пред нея се разгръщаше не историята, не потъналите в хилядолетията преживявания на древните хора на Земята. Самият живот на Торманс в образа на инженер Таел я гледаше кротко и печално. В това спокойствие имаше повече трагизъм, отколкото в отчаяния вик. И екранираната от тихо бръмчащия СДФ стая заприлича на Родис на малък, несигурен сал във враждебен океан, където брегът във всички посоки е еднакво далечен и непостижим.
   — Аз не се страхувам от тях — каза Таел, — и то не защото съм сигурен в силата си. Никой не може да устои. Онова, което се разказва в легендите за несломимите хора, или е лъжа, или свидетелствува за недостатъчно умение на палачите. Съществуват хора с изключителен героизъм, но ако спрямо тях се приложат достатъчно продължителни и достатъчно силни мъчения, те също ще се пречупят, от хора ще се превърнат в наплашени, полумъртви животни, изпълняващи в полусън всяка заповед.
   — Тогава на какво се надявате?
   — На слабостта си. Палачите първо смазват човека физически. Второто стъпало е психическото пречупване. Аз ще умра на първото стъпало и те нищо няма да изкопчат от мен!
   Фай Родис въздъхна и се изправи. Тормансианинът не можеше да вдигне поглед от нейните високо вдигнати гърди. Това беше неприлично и срамно според морала на Ян-Ях, но жената от Земята прие погледа на инженера като естествена проява на мъжкото му влечение.
   Фай Родис си мислеше, че природата въпреки последователната жестокост на процеса на еволюцията все пак се оказва по-хуманна от човека. Човекът, който изобретил тънките, проникващи дълбоко в тялото оръжия — стрелите, копията, куршумите, — рязко е увеличил инферното на мъченията на Земята, отхвърляйки бойната тактика на хищния звяр, изградена върху шока на първия удар, разкъсването на големите кръвоносни съдове и безболезнената смърт от загуба на кръв. Жертвите на човека започнали да загиват в ужасни мъки от дълбоки вътрешни възпаления. А когато психически непълноценните стигнали до садизма, те създали адска техника за измъчване, която незабавно била използувана за политически и военни цели.
   И ето че децата на Земята бяха се върнали в един подобен свят, отдавна изтрит от лицето на тяхната планета. Фай Родис прокара ръка по косата на инженера.
   — Вижте какво, Таел! Продължавайте да ги информирате, вие знаете, че нямаме тайни. Ние ще ви вземем в «Тъмен пламък», ще ви излекуваме, ще ви дадем здравина на тялото и психическа тренировка. Вие ще се научите да управлявате тялото си, чувствата си, да карате хората да ви се подчиняват. ако това потрябва за вашето дело. И вие ще се върнете тук друг човек. Ще ви трябват само два-три месеца!
   Тормансианинът стана от канапето и решително завъртя глава.
   — Не, Родис — той произнесе земното име непривично за резкия език на Торманс, напевно и нежно, — аз не мога да стана идеално здрав сред болнавите хора на моята планета. Не мога, защото знам колко много време и сили трябва да изразходвам за себе си, за да се задържа на това равнище. Все пак аз не съм получил идеално тяло като наследство от прадедите си. Само доближаването до вашата сила ще изисква да посвещавам на себе си толкова време и внимание, че няма да ми остава нищо за по-важното: за добрината, любовта, състраданието и грижата за другите, което аз смятам за мой дълг. Малко любов и добро има в нашия свят! Малцина надарени не са пропилели душевните си сили за глупости от рода на кариерата — за богат в материално отношение живот или за власт. Аз съм се родил слаб, но с любов към хората и не трябва да напущам този път. Благодаря ви, Родис!
   Родис помълча малко, загледана в инженера, после «звездните» и? очи угаснаха, прикрити от спуснатите клепачи.
   — Добре, Таел! Подбудите ви са прекрасни. Вие сте наистина силен човек. Бъдещето на планетата е в ръцете на такива като вас. Но приемете от мен само един дар. Той ще ви освободи от страха от възможните мъчения и ще ви постави извън властта на палачите. Ако намерите за нужно, можете да го предадете и на други…
   Тя пак погледна инженера: разбира ли?
   — Да, познахте. Аз ще ви науча на умението да умрете мигновено, в който поискате момент, по собствена воля, без да използувате нищо друго освен вътрешните сили на организма. Открай време всички тирани са мразели най-много хората, които самоволно се изплъзвали от тяхната власт над живота и смъртта. Правото да се разпорежда с живота и смъртта станало притежание единствено на господаря. И хората повярвали в този фетишизъм, подкрепен от християнската църква. През хилядолетията на преминалите на Земята цивилизации те не измислили нищо друго освен мъчителни начини за самоубийство, достъпни и за животните. Само индийските мъдреци рано разбрали, че като правят човека господар на собствената му смърт, те го освобождават от страха от живота… — Родис помисли малко и попита: — Но може би с вашия дълг на «ранната смърт» всичко това не е толкова съществено, колкото в древността на Земята?
   — Много е важно! — възкликна Таел. — «Нежната смърт» също изцяло се намира в ръцете на олигархията и без разрешение никой не може да влезе в нейния дворец. А за нас, образованите дългожители, зависимостта на живота и смъртта от властелините е абсолютна.
   — Изберете времето — решително каза Родис, — при вашата психическа нетренираност ще ни трябват няколко занятия.
   — Толкова много?!
   — Това не може да се усвои без опитен учител. Трябва да знаете как да спрете сърцето си в момента, в който пожелаете. Щом обикновеният човек от Ян-Ях започне да забавя сърцето си, мозъкът му, който престава да получава ежесекундно нужния кислород и храна, веднага ще го пришпори. Затова, за да се спре сърцето, трябва да се приспи мозъкът, но тогава се загубва самоконтролът и «урокът» завършва със смърт. Задачата ми е да ви науча да не губите самоконтрола до последната крачка в живота.
   — Благодаря ви, благодаря ви! — радостно възкликна Таел. Той смело сграбчи и двете ръце на Родис и ги покри с целувки.
   Тя издърпа ръцете си, вдигна главата на инженера и сама го целуна.
   — Никога не съм могла да си помисля, че ще дам на влюбен в мен човек дарбата да умре. Колко безкрайно странен и печален е животът в оковите, на инферното!…
   Когато забеляза, че Таел я гледа смаян, тя добави:
   — В една от древните легенди на Земята се говори за богинята на скръбта, която утешавала смъртните с отровно вино.
   — Аз си спомням тази легенда и сега знам, че тя е дошла от общите ни прадеди! Обаче ние казваме, че виното било направено от лози, израснали над гроба на любовта. И при вас ли е така?
   — И при нас.
   — Това е вярно, богиньо на скръбта! До утре? Нали?
   Инженер Таел сам изключи екранирането и без да се обърне, излезе, като затвори внимателно тежката и висока врата.
   Фай Родис легна на канапето и подпря брадичка на кръстосаните си ръце. Тя се замисли за двойнствената си роля на планетата Ян-Ях. С това, че я превърна в негласна пленница на своя дворец, умният властелин беше я изолирал от хората на Ян-Ях. И в същото време и той неволно и? беше дал възможност да проникне в самата същина на властта над планетата, да изучи олигархическата система, която един човек от комунистическото общество много трудно би могъл да разбере. На пръв поглед основата на олигархията беше извънредно проста и открай време бе практикувана на Земята, приемайки различни форми — от тираничните диктатури в Асирия, Рим, Монголия и Средна Азия до най-последните видове национализъм в капиталистическия Запад, които неизбежно водели към фашизъм.
   Когато някои хора провъзгласяват единствено себе си във всички случаи — за прави, това автоматично води до изтребването на всички, които заявяват, че не са съгласни, тоест на най-интелигентната част от народа. За да не допуснат възраждането на свободата, олигарсите си поставяли за цел да сломят волята на своите поданици, да ги осакатят психически. И навсякъде за осъществяването на тази задача се опитвали да привлекат учените. За голямо щастие деградацията на биологическите науки на Торманс не беше позволила на «учените» от подобен род да постигнат сериозни успехи в онези зловещи отрасли от биологията, които на времето в отделни страни на Земята едва не довели до превръщането на мнозинството от народа в тъпи евтини роботи, покорни изпълнители на всяка воля. Тук, на обеднялата планета, средствата за духовно пречупване бяха елементарни: терор и глад плюс пълен произвол в образованието и възпитанието. Духовните ценности на знанието и изкуството, трупани от народите в продължение на хилядолетия, се изваждаха от обращение. Вместо тях се внушаваше гонитбата на мними ценности, на предметите, ставащи все по-долнокачествени успоредно с разрушаването на икономиката, което е неизбежно при упадъка на морално-психическите качества на хората. На Земята поради разнообразието на страните и народите олигархията никога не беше се домогвала до толкова неограничена власт, както на Торманс. В който и да е момент на което и да е място на планетата властелините можели да направят всичко, каквото им скимне, промълвявайки само няколко думи. Разясняването на необходимостта или обясняването на станалото се предоставяло на учените слуги. Тази абсолютна власт често пъти попадала в ръцете на психически ненормални хора. Едно време на Земята именно параноиците с тяхната дива енергия и фанатична убеденост в собствената им правота ставали политически или религиозни вождове. В резултат на това в средата на физически по-слабите рязко се увеличавал броят на хората с маниакалнодепресивна психика, основа на живота им ставал страхът: страхът от наказанието, дамоклевият меч на хроническото опасение — да не би случайно да сгрешат и да извършат наказуема постъпка.
   На Торманс властелините не се страхуваха от съпротива и за щастие бяха лишени от параноидален комплекс и мания за преследване и това обстоятелство без съмнение беше спасило живота на милиони хора.