Страница:
Командирът на звездолета се надигна тежко. Стиснал едрите си юмруци, леко изгърбен, той гледаше втренчено право в зелените очи жената, която не можеше да не обича. После се изправи, пое си дъх. Цялото му същество изразяваше възмущение.
— Проклетата планета не заслужава и една хилядна от нашите загуби. Тук още не са готови за нищо добро! Ние не можем да допущаме такива жертви! — Рифт посочи с ръка угасналите завинаги «сигнали на живота».
Родис се приближи чак до границата, която разделяше проекциите им.
— Успокойте се, Гриф — каза тя меко и тихо, вдигайки към него печалното си лице. — Ние, двамата, след като сме осветени в знание, за каквото тук нямат дори и представа, не можем да живеем и да бъдем свободни, докато съществуват нещастни. Как да прекрачим прага на висшата радост, когато тук цяла планета се намира в инферното, заляна от море от мъки? Какво са в сравнение с това моят и вашият живот, животът на всички ни? Попитайте тримата ми спътници!
— Знам какво ще кажат — отговори Гриф Рифт, избягвайки да гледа Родис. Той вече беше се овладял. — Ще кажат, че самото им присъствие е необходимо, че то дава на хората от Торманс идеал и вяра и по този начин ги обединява в техния стремеж към целта.
— Ето че вие дадохте отговора, Рифт! Знаете, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-добре ще е за тях. Независимо от цялото си несъвършенство за тях ние сме живо въплъщение на всичко, което донася на човека комунистическото общество. Ако ние избягаме, тогава гибелта на Тивиса, Тор и Ген наистина ще бъде напразна. Но ако тук се образува група хора, притежаващи знание, сила и вяра, тогава мисията ни е оправдана дори да загинем всички до един.
— Легендата за седемте праведника. Но цялата планета не е градче, а ние сме твърде малко! — мрачно се усмихна командирът на звездолета.
— И пак забравяте, че с нас е Земята, нейните знания, нейният образ в толкова успешно прожектираните от вас стереофилми. А освен това нашите лекции и разкази, ние самите. Скоро Чеди, Вир и Евиза ще слязат в града, ако разговорът ми с властелина мине успешно.
— Таел каза ли ви, че чиновниците от Съвета са били възмутени от прожекцията на филмите? — попита Гриф Рифт.
— Още не е. Аз го очаквах. Надявам се да се споразумея с властелините да не пакостят на онези, които са ги гледали и ще ги гледат. И не стойте така вдървен, мили!
Гриф Рифт разпери безпомощно ръце, избягвайки погледа на Родис. Изведнъж той забеляза на стената зад нея цветните контури на някакви изображения: по-рано ги нямаше. Родис премести фокуса на екрана, а самата тя се дръпна настрана.
Цялата стена на стаята и? беше изрисувана с ярките възгруби бои на Ян-Ях. Току-що завършената фреска, както веднага разбра Гриф Рифт, символизираше излизането от инферното.
По главоломни стръмнини, помагайки си едни на други, с последни сили се катереха хора. Долу, на мазната трева, се тълпеше разнородно сборище и презрително сочеше покритите с пот, жалки и бледи пълзачи по скалите. По-настрана стояха групички, уверени в своето превъзходство, и гледаха отчуждено и равнодушно.
Това изкачване изглеждаше трагично безнадеждно. Високо горе, почти на гребена на стената, която ограждаше просторната низина, като остър клин стърчеше една издатина — последното стъпало от изкачването. От сянката се излъчваше синкаво сияние и се отразяваше в скалата. На самия край на издатината, окована с блестяща верига, стоеше на колене една жена, китките на ръцете и? с жестока сила бяха извити на гърба и стегнати с третата примка на веригата, която минаваше през корема и дясното и? бедро. Брънките на веригата се впиваха в голото тяло, едва прикрито на гърба от черните вълни на косата. Вързана, лишена от възможността да подаде ръка на катерещите се и дори да им направи ободряващ знак, тя все пак беше символ: непоколебимата увереност на знанието! Тя сякаш концентрираше в себе си всички радости на утехата и надеждата. Окованата вяра изглеждаше независима и свободна, сякаш не съществуваха жестоките вериги, смъртта и страданията.
Случайно или преднамерено, Окованата вяра приличаше на Чеди…
— Какво търси тя тук? — усъмни се Гриф Рифт. — Ще я разберат ли?
— Ще я разберат — уверено каза Родис, — искам да оставя в двореца спомен от нас.
— Те ще я унищожат!
— Може би. Но преди това нейните репродукции ще залеят планетата.
— Всеки път се оказвате по-силна от мен… — Рифт млъкна и се загледа в Родис като преди раздяла.
Тя се наведе над самата граница на фокуса и му махна с ръка успокояващо и нежно.
— Започна да ми се присънва Амрия Мачен, най-високата планина в Азия. На планинското плато, където гората от хималайски ели граничи с голия хълм, се издига древен будистки храм — подслон за изморените. В този храм — място за почивка и размишление пред властния порив на планините към небето — на разсъмване и в часовете преди залез звучат огромни гонгове от танталовомедна сплав с цвета на чисто злато. Провлачените могъщи звуци се устремяват към безкрайната далечина и всеки удар дълго отеква в околната тишина.
Същото усещане будят камбанариите на древните руски храмове, възстановени и снабдени с титанови камбани. Тези сребристи камбани звънтят със същите дълги ноти с особено чист тон, които те привличат отдалеч с вълшебен непреодолим зов. И аз като че ли тичам, подмамена от този зов, през рядката утринна мъгла в сребристия изгрев… А тук изгревът донася мрачно напомняне за недовършеното. И тича само времето…
Родис бързо се сбогува и изключи ТВФ. В съседната стая Евиза Танет оглеждаше критично Чеди и Вир Норин, облечени за излизане извън границите на Градините на Цоам, долу, в кипежа на живота на столицата, която според земните представи беше заселена невероятно гъсто.
— Нищо не излиза, Чеди — решително заяви Евиза, — от цял километър личи, че сте земна жена. Ако тукашният народ наистина е зле възпитан, подир вас ще се помъкне цяла тълпа.
— Добре, ами вие?
— Аз нямам намерение да скитам сама из улиците като вас с Норин, мен ще ме съпровождат местните колеги. Те ще ме снабдят със специални лекарски дрехи с канарчев цвят.
Затова панталонът и блузката ми стигат.
— Изходът е един — каза астронавигаторът, — нека Таел ни откара, без да привлича ничие внимание, при своите приятели и те ще ни помогнат да се облечем.
— Ако на него му позволят, а нас ни пуснат. В двореца нищо не може да се прави без специално разрешение. Това поне добре го усвоихме. — Чеди мушна ръце под коланчето си, изпъчи се и направи гримаса на високомерно недоброжелателство, присъща на всички «змиеносци» на Торманс. Приликата беше толкова голяма, че Вир и Евиза се усмихнаха и поразсеяха малко рядкото за земляните състояние на жестока печал, причинено от трагедията в Кин-Нан-Те.
Хората от Ерата на срещналите се ръце не се страхуваха от смъртта и твърдо посрещаха неизбежните случайности на живота, изпълнен с активен труд, пътешествия и остри и смели развлечения. Но безсмислената гибел на тримата им другари на жестоката планета се понасяше по-тежко, отколкото ако това беше се случило в родината им.
Не са ли те твърде малко за Торманс? Ако се позамисли човек, не са. За малобройна група е по-просто да установи контакт с хората на планетата, по-лесно е да почувствува нейната психическа атмосфера, да намери правилния начин на държане и да разбере по-дълбоко тормансианите. Една по-голяма експедиция би се изолирала от света на Торманс със собствения си бит и живот. Биха били необходими десетки години, докато двата свята на братя по кръв, но толкова различни по своите представи и отношението си към света, се разкрият един пред друг. Те постъпват правилно, като се гмурнат в човешкото море на Ян-Ях и се разтварят в потока на нейния живот.
Подобни мисли караха земляните да се тренират в особено сурова концентрация на силите и чувствата.
Те бяха вече само четирима, по-точно трима, за връзка с народа на Торманс, Родис ще остане пленница в двореца и нейната голяма душевна сила няма да влезе в допир с хората от Ян-Ях. Вероятно тъкмо това иска да избегне далновидният Чойо Чагас. Дали ще им разреши той да живеят в града?…
Точно за това си приказваха Чеди, Вир и Евиза, когато Родис влезе при тях. Родис беше побледняла от безсънните нощи край картината, с която се стараеше да се разсее.
Евиза и? посочи едно кресло, но Родис поклати отрицателно глава.
— Тук и без друго твърде много седят, както едно време у нас на Земята, когато човекът — бегач и пътешественик по природа — солидно се наместил зад бюрата или в креслата на транспортните машини и затлъстял физически и духовно.
— Да, вярно е — съгласи се Евиза, която беше се замислила за нещо, и неочаквано попита: — Фай, не ви ли се струва, че тази планета вече не може да бъде измъкната от инферното? Че болестта е твърде напреднала и е отровила хората с увредена наследственост — с дисгеника? Че хората на Торманс вече не са способни да вярват в нищо и се грижат само за елементарните удоволствия, заради които са готови на всичко? — Евиза погледна въпросително Родис, тя и? кимна ободряващо и Евиза продължи: — Ако по планетата скитат подивели тълпи, ако пустините настъпват и поглъщат плодородните почви, ако са изразходвани минералните богатства, ако деградацията личи навсякъде и особено в душите на хората, тогава какво, коя сила ще го изправи на крака? Когато на жените на Торманс преди три века им предложили да ограничат раждането на деца, те преценили това като посегателство върху най-свещените права на човека. Какви права? Не права, а обикновени инстинкти, присъщи на всички животни, инстинкти, които са в разрез с нуждите на обществото. И до ден-днешен тук не могат да разберат, че свободата може да дойде единствено от голямото разбиране и отговорността, В цялата вселена не съществува никаква друга свобода. За тормансианите съвсем не е важно да знаят, че децата им ще бъдат здрави, умни и силни, че ги чака достоен живот. Те се подчиняват на минутното желание, без изобщо да мислят за последиците, за това, че захвърлят в мизерния неуреден свят един нов живот и го обричат на робство, на ранна смърт. Нима може да се очаква, че детето ще се роди велик човек, когато знаем, че тази вероятност е нищожно малка. Възможно ли е да се отнасят толкова лекомислено към най-важното, най-святото?
Родис целуна Евиза.
— Сериозни въпроси са възниквали и при нас, на Земята, Евиза. През критичната Ера на разединения свят, когато започнало рушенето на капиталистическата европейска цивилизация… (Следва пропуск в текста) не били просто поразителни. Естествено, от тях израствали хопи, които обитавали една пустиня в югозападната част на Северна Америка. Те живеели в условия, много по-лоши, отколкото на Торманс, и независимо от това създали особено общество, по много признаци близко до комунистическото, само че на ниско материално равнище. За учените от ЕРС Хопи представлявали пример и надежда: свободните жени, колективната грижа за децата, възпитаването на самостоятелна трудова дейност още от най-ранно детство довели Хопи до висока интелигентност и психическа сила. За учудване и смущение на учените-европейци след петнайсет века живот в сурови и трудни условия способностите на децата на Хопи се оказали по-големи, отколкото на надарените бели деца. Високата им интелигентност, наблюдателността им, тяхното сложно и отвлечено мислене били просто поразителни. Естествено, от тях израствали хора, които приличали на съвременните земляни. Те се ръководели от вътрешното съзнание за необходимост. И физически Хопи били по-съвършени от заобикалящите ги народи. Спомням си снимката на едно момиче, то много приличаше на Чеди…
— Следователно бедността на Торманс няма да попречи за издигането му, така ли? — попита оживено Чеди.
— Убедена съм в това — решително каза Родис. — А що се отнася до генетиката, съпоставете периода на увреждане на генетичния фонд с натрупването на здрави гени през време на оформянето на човека на нашата планета: няколко хиляди години — и два милиона. Отговорът е ясен.
— А какво да правим с безнадеждно похабената психология? — попита Евиза.
— Вие повтаряте грешката на психолозите от ЕРС, включително и на прочутия тогава Фройд. Те смятали психиката на човека за статична от рождение и за определяща всички прояви на неговия живот. А в действителност психиката лесно се координира чрез възпитанието. Когато тази проста истина била разбрана, започнал повратът от психологията на собственика и егоиста от капиталистическото общество към комунистическото съзнание. Неочаквано се оказало, че високото равнище на възпитанието прави чудеса в душите на хората и в устройството на обществото. Започнала тригерна реакция — лавина от доброта, любов, самодисциплина и грижа за другите, която веднага издигнала и производителните сили. Хората биха могли да предвидят своя възход, ако биха се замислили колко силни и неописуемо прекрасни са предчувствията на младостта — доказателство за вродената красота на чувствата, която ние сме носили в себе си и много малко сме реализирали през предишните епохи.
— Но нали тук липсва вярата в хората, в по-доброто бъдеще? — застъпи се за Евиза астронавигаторът.
— Точно затова тормансианите са стигнали до мистицизма — каза Родис. — Когато му липсва опора в обществото, когато него не го закрилят, а само го заплашват и той не може да разчита на закона и справедливостта, човек стига до вярата в свръхестественото — последното убежище. В края на Ерата на разединения свят мистиката се засилва и в тираниите на държавния капитализъм, и в страните на лъжесоциализма. Лишените от образование невежи маси загубили вяра във всемогъществото на диктаторите и прегърнали сектантството и мистицизма. Следващият завой на историческата спирала върнал болшинството от човечеството към атеизма на познанието. Ако направим аналогия, то сега е най-изгодният момент да се вдъхне в народа на Торманс нова, истинска вяра в човека.
— Кога се е разпространил на земята мистицизмът? — попита Евиза.
— През синия цикъл на седемнайсетия кръг. За онези времена историците използуват периодизацията, приета в хрониките на манастира Бан Тоголо в Каракорум. Уединилите се там летописци безпристрастно регистрирали световните събития от ЕРС, използувайки двуколонната система за съпоставяне на противоречивите радиосъобщения. Уединеността на будисткия манастир е причина там да се запазят летописите — през онези времена голям брой исторически документи в другите страни били унищожени. В Бан Тоголо оцеляла най-пълната хронология и ние използуваме нейния календар.
— Великото сражение между Запада и Изтока, или битката на Мара, също ли е било през седемнайсетия кръг? — попита Чеди.
— През годината на червената или огнената кокошка от седемнайсетия кръг — потвърди Фай Родис — и е продължила до годината на червения тигър.
— Забавна хронология! — каза Евиза. — Звучи архаично нелепо.
— Тя не е чак толкова нелепа, както изглежда на пръв поглед. Всеки кръг съответствува на средната продължителност на човешкия живот и затова се възприема не само разсъдъчно, но и емоционално.
— А в Бан Тоголо запазили ли са се летописи от по-ранен период? — попита Евиза.
— Те стигат далеч в дълбочините на времето, отвъд Ерата на смесването на формациите.
— През Тъмните векове? Тогава те се падат между петия и тринайсетия кръг. ЕРС е започнала през петнайсетия — бързо пресметна Чеди.
— А е завършила през черния цикъл на седемнайсетия кръг — добави Родис.
— Не е ли време да прекратим изследванията, в който и кръг да се намираме? — предложи Евиза. — Измъчихме Фай.
— През годината на синия кон от петдесет и първия кръг — разсмя се Родис. — Елате при мен. Напоследък ние много размишляваме. И дори забравяме да потанцуваме…
Една седмица по-късно при Родис дойде пратеник на Чойо Чагас — самият началник на «лилавите» Ян-Гао-Юар, или съкратено Янгар: едър човек с резки черти на голямото лице. Дори само името му караше инженер Таел да се озърта предпазливо.
Изпод притворените като от умора клепки втренчено, в упор гледаха ясните, нищо не изразяващи очи на хищна птица, безмилостни и безстрашни. По-късно инженер Таел обясни, че началникът на «лилавите» винаги гледа така, сякаш се цели. Той беше прочут по цялата планета стрелец с куршумени пистолети, каквито имаха офицерите от стражата и сановниците на Ян-Ях.
Дръзко разглеждайки гостенката от Земята, която за пръв път виждаше отблизо, Янгар и? предаде поканата на властелина. Фай Родис обеща да дойде след няколко минути, но началникът на «лилавите» не си отиваше.
— Заповядано ми е да ви съпровождам.
— Аз знам пътя за зеления кабинет.
— Не там! И ми е заповядано да ви съпровождам!
«Обстоятелствата са се променили» — помисли си Родис. Тя влезе в стаята си и замря за няколко минути, за да се съсредоточи и да събере енергия.
Началникът на «лилавите» вървеше на една крачка зад Фай Родис и не и? позволяваше да изпробва психическата му устойчивост.
Очаквайки ги, Чойо Чагас се разхождаше по червените килими. Високите и тесни прозорци пропущаха малко светлина и създаваха любимия на тормансианите розов полумрак. Този път властелинът не предложи на гостенката си да седне. Понеже не видя подходяща мебел, Родис кръстоса крака и се отпусна направо на килима. Чойо Чагас вдигна вежди, освободи със знак Янгар, разходи се напред-назад по залата и се спря пред Родис, гледайки я подозрително и гневно отгоре надолу.
— Ние прожектирахме филмите само на онези, които жадуваха за знание и преодоляваха неудобния път до звездолета и риска да бъдат заловени от вашите кордони — каза Родис, без да дочака въпроса.
— Аз забраних обществените прожекции! — дума по дума изрече властелинът. — И ви предупредих да не се бъркате в работите на нашата планета!
— Обществени прожекции не е имало — твърдо отговори Родис. — Изпълнявайки желанието ви, ние не демонстрирахме филмите на цялата планета. Вероятно имате причини за това.
— Аз ви забраних да ги показвате на когото и да било!
— Такова право няма нито една държава, нито една планета във вселената. Свещен дълг на всеки от нас е да нарушава това безподобно потисничество. Кой смее да препречва пътя към опознаването на света от мислещите същества? Фашистките диктатури от миналото на Земята и на други светове са извършвали подобни престъпления и са причинявали неимоверни бедствия. Затова, когато във Великия пръстен се открие държава, която прегражда пътя към знанието на своите хора, тя се унищожава. Това е единственият случай, даващ право за пряка намеса в работите на чужда планета.
— Може ли да прецени някакъв си Пръстен конкретната вреда или полза в чуждия живот?! — извика вбесен Чойо Чагас.
— Не може. Но ние няма да допуснем да се забранява опознаването на изкуството, науките и живота на другите планети. За да установим с вас приятелски отношения и разбирателство, ние направихме отстъпка и не настояхме за общопланетни демонстрации на филмите.
Чойо Чагас издаде неразбираем звук и още по-бързо се заразхожда из залата.
— Съжалявам — тихо каза Родис, — че вие не оценихте донесените от нас стереофилми. В противовес на потискащия ад, събран от вашите прадеди там долу, те доказват окончателната победа на човешкия разум.
— А контролът? Кой ще гарантира пълната безвредност на вашите филми? Това е пропаганда на чужди идеи! Измама!
— Комунистическото общество на Земята не се нуждае нито от пропаганда, нито от измама. Разберете, владетелю на планетата! — Родис скочи на крака. — За какво и? е това на Земята? Вие сте умен човек, колкото и да ви ограничават диктаторските условия! Нима не чувствувате, че единственото ни желание е, преди да потеглим назад, да ви дадем колкото може повече, да помогнем на вашите хора да намерят пътя към друг живот… Безвъзмездно! Разберете, че за човека няма по-голяма радост от тази да дава и да помага!
Тя замря на половин крачка от Чойо Чагас, наклонена напред като възпитателка или майка на тъпо дете, напрегнато вкопчила ръце пред лицето си.
Страстната убедителност на думите на Фай Родис направи впечатление на властелина. Той се загледа дълбокомислено в пода и поведе мълком Родис към постоянното място на техните срещи — зелената стая с черните мебели и топката от планински кристал. Там той взе лулата си и всмукна от нея дима с добре познатата на Родис остра миризма.
— Хората — каза Чойо Чагас, прикривайки с клепачите тесните си очи — са сенки, които нямат значение в историята. Живеят само делата им. Делата са гранит, а животът — пясък. Такава е древната максима…
— И аз я знам — от общите ни прадеди… Но си припомнете, че тълпата и властелинът представляват диалектическо единство на противоположностите, поотделно те не съществуват. И двете страни са невежи, садистично жестоки, озлобени една срещу друга, особено когато назрява противоречие между социалната сложност и духовната нищета.
— Тогава мен ме учудва защо вие се грижите толкова за безименните тълпи на Ян-Ях. Това са хора, с които можете да направите каквото си искате! Да ги ограбите, да им отнемете жените и възлюбените, да ги изгоните от удобните им домове. Трябва само да приложите стария като нашия и земния свят похват — да ги възхвалявате. Крещете им, че са велики прекрасни, храбри и умни, и те ще ви позволят всичко. Но опитайте се да им кажете какво представляват в действителност: невежи, глупави, тъпи и безпомощни изроди, и негодуващ рев ще заглуши всяко разумно обръщение към тях, въпреки че те цял живот понасят и много по-жестоки унижения.
— Очевидно от докараните от Земята филми вие сте възприели най-лошия от начините за управляване на хората — с укор каза Родис. — Но още тогава нашите прадеди вече са прилагали друг един метод: апелирането към здравия разум на хората, стремежа да им се обяснят причините на действията и да им се докажат последиците. Тогава благодарение на дълбоко заложеното в нас чувство за справедливост и усет за правотата ние ще направим много повече и ще се съгласим на трудни изпитания, което е било доказано от хората на миналото. Не бива да се избира винаги най-лекият път — по него може да се стигне до безизходно инферно.
— Трудният и плодотворен път е немислим при голям брой хора.
— Колкото повече са хората, толкова по-голям е изборът на умове, чиито обединени усилия са дали на Земята нейната могъща и чиста ноосфера. Съвременният човек е резултат от сливането на различни кръстосващи се в продължение на милиони години клонове. Затова и наследствеността му съдържа голям брой психологически същности и разликата между индивидите е много голяма. В това се състои ключът към усъвършенствуването на човечеството и пречката за превръщането му в мравешко общество. Сливането на различните типове психологически структури, които винаги ще се държат по различен начин в общия поток на културата, представлява просто чудо и е доказателство за прекрасните качества на човека в насочващите рамки на общественото съзнание.
— А милиардите глупаци и психопати, които раздробяват истината на дребнави откровения и създават страхотна бъркотия на мненията? Един мъдрец е писал за знанието като за тлъстина, която замърсява мозъка. У тях е така. Защо тогава да живеят и да хабят последните ресурси на планетата?
— Вие вече сте постигнали неотклонно спадане на раждаемостта сред вашата интелигенция. Вие се стремите да избавите хората от всякаква привързаност, за да ги превърнете в оръдие на потисничеството и властта! Няма що, това е естествен резултат от тираничното отношение към хората.
— Тези сведения сте получили от инженер Толо Фраел! — възкликна Чойо Чагас, сякаш разобличаваше Родис. — Между другото той знаеше ли за предаванията на стереофилми?
На нея започна да и? се гади от чувството, че сега ще трябва да излъже. В света на Торманс неотклонното спазване на законите на Земята винаги можеше да доведе до тежки последици.
— Аз отдавна съм се досетила, че той е задължен да доносничи — уклончиво отговори тя.
Чойо Чагас неправилно изтълкува мярналото се по лицето на Родис отвращение и се ухили самодоволно. Родис разбра, че заплахата е отминала Таел. Тя сведе очи, за да скрие и най-малкия нюанс на емоциите си от зорко наблюдаващия я Чойо Чагас.
— Отговорете ми откровено, бихте ли могли да ме убиете? — попита той изведнъж.
Родис вече не се учудваше от внезапните скокове на мислите на Чагас.
— Защо? — спокойно попита тя.
— За да ме отстраните и да отслабите властта.
— Да ви отстраним! На вашето място мигновено ще се окаже друг, още по-лош. Вие поне сте умен…
— Поне! — гневно извика властелинът.
— Вашата обществена система не осигурява идването на власт на умни и порядъчни хора, в това се състои основната и? слабост. Нещо повече, според един закон, открит още в Ерата на разединения свят от Питер, в тази система съществува тенденция за увеличаване некомпетентността на управляващите кръгове.
Чойо Чагас искаше да и? възрази, но се сдържа и попита с престорено простодушие:
— А технически бихте ли могли да ме убиете? И с какво?
— Всеки момент. Като ви заповядам да умрете.
— И аз мога да ви избия на минутата!
Родис сви рамене с чисто женско презрение.
— Проклетата планета не заслужава и една хилядна от нашите загуби. Тук още не са готови за нищо добро! Ние не можем да допущаме такива жертви! — Рифт посочи с ръка угасналите завинаги «сигнали на живота».
Родис се приближи чак до границата, която разделяше проекциите им.
— Успокойте се, Гриф — каза тя меко и тихо, вдигайки към него печалното си лице. — Ние, двамата, след като сме осветени в знание, за каквото тук нямат дори и представа, не можем да живеем и да бъдем свободни, докато съществуват нещастни. Как да прекрачим прага на висшата радост, когато тук цяла планета се намира в инферното, заляна от море от мъки? Какво са в сравнение с това моят и вашият живот, животът на всички ни? Попитайте тримата ми спътници!
— Знам какво ще кажат — отговори Гриф Рифт, избягвайки да гледа Родис. Той вече беше се овладял. — Ще кажат, че самото им присъствие е необходимо, че то дава на хората от Торманс идеал и вяра и по този начин ги обединява в техния стремеж към целта.
— Ето че вие дадохте отговора, Рифт! Знаете, че колкото по-дълго останем тук, толкова по-добре ще е за тях. Независимо от цялото си несъвършенство за тях ние сме живо въплъщение на всичко, което донася на човека комунистическото общество. Ако ние избягаме, тогава гибелта на Тивиса, Тор и Ген наистина ще бъде напразна. Но ако тук се образува група хора, притежаващи знание, сила и вяра, тогава мисията ни е оправдана дори да загинем всички до един.
— Легендата за седемте праведника. Но цялата планета не е градче, а ние сме твърде малко! — мрачно се усмихна командирът на звездолета.
— И пак забравяте, че с нас е Земята, нейните знания, нейният образ в толкова успешно прожектираните от вас стереофилми. А освен това нашите лекции и разкази, ние самите. Скоро Чеди, Вир и Евиза ще слязат в града, ако разговорът ми с властелина мине успешно.
— Таел каза ли ви, че чиновниците от Съвета са били възмутени от прожекцията на филмите? — попита Гриф Рифт.
— Още не е. Аз го очаквах. Надявам се да се споразумея с властелините да не пакостят на онези, които са ги гледали и ще ги гледат. И не стойте така вдървен, мили!
Гриф Рифт разпери безпомощно ръце, избягвайки погледа на Родис. Изведнъж той забеляза на стената зад нея цветните контури на някакви изображения: по-рано ги нямаше. Родис премести фокуса на екрана, а самата тя се дръпна настрана.
Цялата стена на стаята и? беше изрисувана с ярките възгруби бои на Ян-Ях. Току-що завършената фреска, както веднага разбра Гриф Рифт, символизираше излизането от инферното.
По главоломни стръмнини, помагайки си едни на други, с последни сили се катереха хора. Долу, на мазната трева, се тълпеше разнородно сборище и презрително сочеше покритите с пот, жалки и бледи пълзачи по скалите. По-настрана стояха групички, уверени в своето превъзходство, и гледаха отчуждено и равнодушно.
Това изкачване изглеждаше трагично безнадеждно. Високо горе, почти на гребена на стената, която ограждаше просторната низина, като остър клин стърчеше една издатина — последното стъпало от изкачването. От сянката се излъчваше синкаво сияние и се отразяваше в скалата. На самия край на издатината, окована с блестяща верига, стоеше на колене една жена, китките на ръцете и? с жестока сила бяха извити на гърба и стегнати с третата примка на веригата, която минаваше през корема и дясното и? бедро. Брънките на веригата се впиваха в голото тяло, едва прикрито на гърба от черните вълни на косата. Вързана, лишена от възможността да подаде ръка на катерещите се и дори да им направи ободряващ знак, тя все пак беше символ: непоколебимата увереност на знанието! Тя сякаш концентрираше в себе си всички радости на утехата и надеждата. Окованата вяра изглеждаше независима и свободна, сякаш не съществуваха жестоките вериги, смъртта и страданията.
Случайно или преднамерено, Окованата вяра приличаше на Чеди…
— Какво търси тя тук? — усъмни се Гриф Рифт. — Ще я разберат ли?
— Ще я разберат — уверено каза Родис, — искам да оставя в двореца спомен от нас.
— Те ще я унищожат!
— Може би. Но преди това нейните репродукции ще залеят планетата.
— Всеки път се оказвате по-силна от мен… — Рифт млъкна и се загледа в Родис като преди раздяла.
Тя се наведе над самата граница на фокуса и му махна с ръка успокояващо и нежно.
— Започна да ми се присънва Амрия Мачен, най-високата планина в Азия. На планинското плато, където гората от хималайски ели граничи с голия хълм, се издига древен будистки храм — подслон за изморените. В този храм — място за почивка и размишление пред властния порив на планините към небето — на разсъмване и в часовете преди залез звучат огромни гонгове от танталовомедна сплав с цвета на чисто злато. Провлачените могъщи звуци се устремяват към безкрайната далечина и всеки удар дълго отеква в околната тишина.
Същото усещане будят камбанариите на древните руски храмове, възстановени и снабдени с титанови камбани. Тези сребристи камбани звънтят със същите дълги ноти с особено чист тон, които те привличат отдалеч с вълшебен непреодолим зов. И аз като че ли тичам, подмамена от този зов, през рядката утринна мъгла в сребристия изгрев… А тук изгревът донася мрачно напомняне за недовършеното. И тича само времето…
Родис бързо се сбогува и изключи ТВФ. В съседната стая Евиза Танет оглеждаше критично Чеди и Вир Норин, облечени за излизане извън границите на Градините на Цоам, долу, в кипежа на живота на столицата, която според земните представи беше заселена невероятно гъсто.
— Нищо не излиза, Чеди — решително заяви Евиза, — от цял километър личи, че сте земна жена. Ако тукашният народ наистина е зле възпитан, подир вас ще се помъкне цяла тълпа.
— Добре, ами вие?
— Аз нямам намерение да скитам сама из улиците като вас с Норин, мен ще ме съпровождат местните колеги. Те ще ме снабдят със специални лекарски дрехи с канарчев цвят.
Затова панталонът и блузката ми стигат.
— Изходът е един — каза астронавигаторът, — нека Таел ни откара, без да привлича ничие внимание, при своите приятели и те ще ни помогнат да се облечем.
— Ако на него му позволят, а нас ни пуснат. В двореца нищо не може да се прави без специално разрешение. Това поне добре го усвоихме. — Чеди мушна ръце под коланчето си, изпъчи се и направи гримаса на високомерно недоброжелателство, присъща на всички «змиеносци» на Торманс. Приликата беше толкова голяма, че Вир и Евиза се усмихнаха и поразсеяха малко рядкото за земляните състояние на жестока печал, причинено от трагедията в Кин-Нан-Те.
Хората от Ерата на срещналите се ръце не се страхуваха от смъртта и твърдо посрещаха неизбежните случайности на живота, изпълнен с активен труд, пътешествия и остри и смели развлечения. Но безсмислената гибел на тримата им другари на жестоката планета се понасяше по-тежко, отколкото ако това беше се случило в родината им.
Не са ли те твърде малко за Торманс? Ако се позамисли човек, не са. За малобройна група е по-просто да установи контакт с хората на планетата, по-лесно е да почувствува нейната психическа атмосфера, да намери правилния начин на държане и да разбере по-дълбоко тормансианите. Една по-голяма експедиция би се изолирала от света на Торманс със собствения си бит и живот. Биха били необходими десетки години, докато двата свята на братя по кръв, но толкова различни по своите представи и отношението си към света, се разкрият един пред друг. Те постъпват правилно, като се гмурнат в човешкото море на Ян-Ях и се разтварят в потока на нейния живот.
Подобни мисли караха земляните да се тренират в особено сурова концентрация на силите и чувствата.
Те бяха вече само четирима, по-точно трима, за връзка с народа на Торманс, Родис ще остане пленница в двореца и нейната голяма душевна сила няма да влезе в допир с хората от Ян-Ях. Вероятно тъкмо това иска да избегне далновидният Чойо Чагас. Дали ще им разреши той да живеят в града?…
Точно за това си приказваха Чеди, Вир и Евиза, когато Родис влезе при тях. Родис беше побледняла от безсънните нощи край картината, с която се стараеше да се разсее.
Евиза и? посочи едно кресло, но Родис поклати отрицателно глава.
— Тук и без друго твърде много седят, както едно време у нас на Земята, когато човекът — бегач и пътешественик по природа — солидно се наместил зад бюрата или в креслата на транспортните машини и затлъстял физически и духовно.
— Да, вярно е — съгласи се Евиза, която беше се замислила за нещо, и неочаквано попита: — Фай, не ви ли се струва, че тази планета вече не може да бъде измъкната от инферното? Че болестта е твърде напреднала и е отровила хората с увредена наследственост — с дисгеника? Че хората на Торманс вече не са способни да вярват в нищо и се грижат само за елементарните удоволствия, заради които са готови на всичко? — Евиза погледна въпросително Родис, тя и? кимна ободряващо и Евиза продължи: — Ако по планетата скитат подивели тълпи, ако пустините настъпват и поглъщат плодородните почви, ако са изразходвани минералните богатства, ако деградацията личи навсякъде и особено в душите на хората, тогава какво, коя сила ще го изправи на крака? Когато на жените на Торманс преди три века им предложили да ограничат раждането на деца, те преценили това като посегателство върху най-свещените права на човека. Какви права? Не права, а обикновени инстинкти, присъщи на всички животни, инстинкти, които са в разрез с нуждите на обществото. И до ден-днешен тук не могат да разберат, че свободата може да дойде единствено от голямото разбиране и отговорността, В цялата вселена не съществува никаква друга свобода. За тормансианите съвсем не е важно да знаят, че децата им ще бъдат здрави, умни и силни, че ги чака достоен живот. Те се подчиняват на минутното желание, без изобщо да мислят за последиците, за това, че захвърлят в мизерния неуреден свят един нов живот и го обричат на робство, на ранна смърт. Нима може да се очаква, че детето ще се роди велик човек, когато знаем, че тази вероятност е нищожно малка. Възможно ли е да се отнасят толкова лекомислено към най-важното, най-святото?
Родис целуна Евиза.
— Сериозни въпроси са възниквали и при нас, на Земята, Евиза. През критичната Ера на разединения свят, когато започнало рушенето на капиталистическата европейска цивилизация… (Следва пропуск в текста) не били просто поразителни. Естествено, от тях израствали хопи, които обитавали една пустиня в югозападната част на Северна Америка. Те живеели в условия, много по-лоши, отколкото на Торманс, и независимо от това създали особено общество, по много признаци близко до комунистическото, само че на ниско материално равнище. За учените от ЕРС Хопи представлявали пример и надежда: свободните жени, колективната грижа за децата, възпитаването на самостоятелна трудова дейност още от най-ранно детство довели Хопи до висока интелигентност и психическа сила. За учудване и смущение на учените-европейци след петнайсет века живот в сурови и трудни условия способностите на децата на Хопи се оказали по-големи, отколкото на надарените бели деца. Високата им интелигентност, наблюдателността им, тяхното сложно и отвлечено мислене били просто поразителни. Естествено, от тях израствали хора, които приличали на съвременните земляни. Те се ръководели от вътрешното съзнание за необходимост. И физически Хопи били по-съвършени от заобикалящите ги народи. Спомням си снимката на едно момиче, то много приличаше на Чеди…
— Следователно бедността на Торманс няма да попречи за издигането му, така ли? — попита оживено Чеди.
— Убедена съм в това — решително каза Родис. — А що се отнася до генетиката, съпоставете периода на увреждане на генетичния фонд с натрупването на здрави гени през време на оформянето на човека на нашата планета: няколко хиляди години — и два милиона. Отговорът е ясен.
— А какво да правим с безнадеждно похабената психология? — попита Евиза.
— Вие повтаряте грешката на психолозите от ЕРС, включително и на прочутия тогава Фройд. Те смятали психиката на човека за статична от рождение и за определяща всички прояви на неговия живот. А в действителност психиката лесно се координира чрез възпитанието. Когато тази проста истина била разбрана, започнал повратът от психологията на собственика и егоиста от капиталистическото общество към комунистическото съзнание. Неочаквано се оказало, че високото равнище на възпитанието прави чудеса в душите на хората и в устройството на обществото. Започнала тригерна реакция — лавина от доброта, любов, самодисциплина и грижа за другите, която веднага издигнала и производителните сили. Хората биха могли да предвидят своя възход, ако биха се замислили колко силни и неописуемо прекрасни са предчувствията на младостта — доказателство за вродената красота на чувствата, която ние сме носили в себе си и много малко сме реализирали през предишните епохи.
— Но нали тук липсва вярата в хората, в по-доброто бъдеще? — застъпи се за Евиза астронавигаторът.
— Точно затова тормансианите са стигнали до мистицизма — каза Родис. — Когато му липсва опора в обществото, когато него не го закрилят, а само го заплашват и той не може да разчита на закона и справедливостта, човек стига до вярата в свръхестественото — последното убежище. В края на Ерата на разединения свят мистиката се засилва и в тираниите на държавния капитализъм, и в страните на лъжесоциализма. Лишените от образование невежи маси загубили вяра във всемогъществото на диктаторите и прегърнали сектантството и мистицизма. Следващият завой на историческата спирала върнал болшинството от човечеството към атеизма на познанието. Ако направим аналогия, то сега е най-изгодният момент да се вдъхне в народа на Торманс нова, истинска вяра в човека.
— Кога се е разпространил на земята мистицизмът? — попита Евиза.
— През синия цикъл на седемнайсетия кръг. За онези времена историците използуват периодизацията, приета в хрониките на манастира Бан Тоголо в Каракорум. Уединилите се там летописци безпристрастно регистрирали световните събития от ЕРС, използувайки двуколонната система за съпоставяне на противоречивите радиосъобщения. Уединеността на будисткия манастир е причина там да се запазят летописите — през онези времена голям брой исторически документи в другите страни били унищожени. В Бан Тоголо оцеляла най-пълната хронология и ние използуваме нейния календар.
— Великото сражение между Запада и Изтока, или битката на Мара, също ли е било през седемнайсетия кръг? — попита Чеди.
— През годината на червената или огнената кокошка от седемнайсетия кръг — потвърди Фай Родис — и е продължила до годината на червения тигър.
— Забавна хронология! — каза Евиза. — Звучи архаично нелепо.
— Тя не е чак толкова нелепа, както изглежда на пръв поглед. Всеки кръг съответствува на средната продължителност на човешкия живот и затова се възприема не само разсъдъчно, но и емоционално.
— А в Бан Тоголо запазили ли са се летописи от по-ранен период? — попита Евиза.
— Те стигат далеч в дълбочините на времето, отвъд Ерата на смесването на формациите.
— През Тъмните векове? Тогава те се падат между петия и тринайсетия кръг. ЕРС е започнала през петнайсетия — бързо пресметна Чеди.
— А е завършила през черния цикъл на седемнайсетия кръг — добави Родис.
— Не е ли време да прекратим изследванията, в който и кръг да се намираме? — предложи Евиза. — Измъчихме Фай.
— През годината на синия кон от петдесет и първия кръг — разсмя се Родис. — Елате при мен. Напоследък ние много размишляваме. И дори забравяме да потанцуваме…
Една седмица по-късно при Родис дойде пратеник на Чойо Чагас — самият началник на «лилавите» Ян-Гао-Юар, или съкратено Янгар: едър човек с резки черти на голямото лице. Дори само името му караше инженер Таел да се озърта предпазливо.
Изпод притворените като от умора клепки втренчено, в упор гледаха ясните, нищо не изразяващи очи на хищна птица, безмилостни и безстрашни. По-късно инженер Таел обясни, че началникът на «лилавите» винаги гледа така, сякаш се цели. Той беше прочут по цялата планета стрелец с куршумени пистолети, каквито имаха офицерите от стражата и сановниците на Ян-Ях.
Дръзко разглеждайки гостенката от Земята, която за пръв път виждаше отблизо, Янгар и? предаде поканата на властелина. Фай Родис обеща да дойде след няколко минути, но началникът на «лилавите» не си отиваше.
— Заповядано ми е да ви съпровождам.
— Аз знам пътя за зеления кабинет.
— Не там! И ми е заповядано да ви съпровождам!
«Обстоятелствата са се променили» — помисли си Родис. Тя влезе в стаята си и замря за няколко минути, за да се съсредоточи и да събере енергия.
Началникът на «лилавите» вървеше на една крачка зад Фай Родис и не и? позволяваше да изпробва психическата му устойчивост.
Очаквайки ги, Чойо Чагас се разхождаше по червените килими. Високите и тесни прозорци пропущаха малко светлина и създаваха любимия на тормансианите розов полумрак. Този път властелинът не предложи на гостенката си да седне. Понеже не видя подходяща мебел, Родис кръстоса крака и се отпусна направо на килима. Чойо Чагас вдигна вежди, освободи със знак Янгар, разходи се напред-назад по залата и се спря пред Родис, гледайки я подозрително и гневно отгоре надолу.
— Ние прожектирахме филмите само на онези, които жадуваха за знание и преодоляваха неудобния път до звездолета и риска да бъдат заловени от вашите кордони — каза Родис, без да дочака въпроса.
— Аз забраних обществените прожекции! — дума по дума изрече властелинът. — И ви предупредих да не се бъркате в работите на нашата планета!
— Обществени прожекции не е имало — твърдо отговори Родис. — Изпълнявайки желанието ви, ние не демонстрирахме филмите на цялата планета. Вероятно имате причини за това.
— Аз ви забраних да ги показвате на когото и да било!
— Такова право няма нито една държава, нито една планета във вселената. Свещен дълг на всеки от нас е да нарушава това безподобно потисничество. Кой смее да препречва пътя към опознаването на света от мислещите същества? Фашистките диктатури от миналото на Земята и на други светове са извършвали подобни престъпления и са причинявали неимоверни бедствия. Затова, когато във Великия пръстен се открие държава, която прегражда пътя към знанието на своите хора, тя се унищожава. Това е единственият случай, даващ право за пряка намеса в работите на чужда планета.
— Може ли да прецени някакъв си Пръстен конкретната вреда или полза в чуждия живот?! — извика вбесен Чойо Чагас.
— Не може. Но ние няма да допуснем да се забранява опознаването на изкуството, науките и живота на другите планети. За да установим с вас приятелски отношения и разбирателство, ние направихме отстъпка и не настояхме за общопланетни демонстрации на филмите.
Чойо Чагас издаде неразбираем звук и още по-бързо се заразхожда из залата.
— Съжалявам — тихо каза Родис, — че вие не оценихте донесените от нас стереофилми. В противовес на потискащия ад, събран от вашите прадеди там долу, те доказват окончателната победа на човешкия разум.
— А контролът? Кой ще гарантира пълната безвредност на вашите филми? Това е пропаганда на чужди идеи! Измама!
— Комунистическото общество на Земята не се нуждае нито от пропаганда, нито от измама. Разберете, владетелю на планетата! — Родис скочи на крака. — За какво и? е това на Земята? Вие сте умен човек, колкото и да ви ограничават диктаторските условия! Нима не чувствувате, че единственото ни желание е, преди да потеглим назад, да ви дадем колкото може повече, да помогнем на вашите хора да намерят пътя към друг живот… Безвъзмездно! Разберете, че за човека няма по-голяма радост от тази да дава и да помага!
Тя замря на половин крачка от Чойо Чагас, наклонена напред като възпитателка или майка на тъпо дете, напрегнато вкопчила ръце пред лицето си.
Страстната убедителност на думите на Фай Родис направи впечатление на властелина. Той се загледа дълбокомислено в пода и поведе мълком Родис към постоянното място на техните срещи — зелената стая с черните мебели и топката от планински кристал. Там той взе лулата си и всмукна от нея дима с добре познатата на Родис остра миризма.
— Хората — каза Чойо Чагас, прикривайки с клепачите тесните си очи — са сенки, които нямат значение в историята. Живеят само делата им. Делата са гранит, а животът — пясък. Такава е древната максима…
— И аз я знам — от общите ни прадеди… Но си припомнете, че тълпата и властелинът представляват диалектическо единство на противоположностите, поотделно те не съществуват. И двете страни са невежи, садистично жестоки, озлобени една срещу друга, особено когато назрява противоречие между социалната сложност и духовната нищета.
— Тогава мен ме учудва защо вие се грижите толкова за безименните тълпи на Ян-Ях. Това са хора, с които можете да направите каквото си искате! Да ги ограбите, да им отнемете жените и възлюбените, да ги изгоните от удобните им домове. Трябва само да приложите стария като нашия и земния свят похват — да ги възхвалявате. Крещете им, че са велики прекрасни, храбри и умни, и те ще ви позволят всичко. Но опитайте се да им кажете какво представляват в действителност: невежи, глупави, тъпи и безпомощни изроди, и негодуващ рев ще заглуши всяко разумно обръщение към тях, въпреки че те цял живот понасят и много по-жестоки унижения.
— Очевидно от докараните от Земята филми вие сте възприели най-лошия от начините за управляване на хората — с укор каза Родис. — Но още тогава нашите прадеди вече са прилагали друг един метод: апелирането към здравия разум на хората, стремежа да им се обяснят причините на действията и да им се докажат последиците. Тогава благодарение на дълбоко заложеното в нас чувство за справедливост и усет за правотата ние ще направим много повече и ще се съгласим на трудни изпитания, което е било доказано от хората на миналото. Не бива да се избира винаги най-лекият път — по него може да се стигне до безизходно инферно.
— Трудният и плодотворен път е немислим при голям брой хора.
— Колкото повече са хората, толкова по-голям е изборът на умове, чиито обединени усилия са дали на Земята нейната могъща и чиста ноосфера. Съвременният човек е резултат от сливането на различни кръстосващи се в продължение на милиони години клонове. Затова и наследствеността му съдържа голям брой психологически същности и разликата между индивидите е много голяма. В това се състои ключът към усъвършенствуването на човечеството и пречката за превръщането му в мравешко общество. Сливането на различните типове психологически структури, които винаги ще се държат по различен начин в общия поток на културата, представлява просто чудо и е доказателство за прекрасните качества на човека в насочващите рамки на общественото съзнание.
— А милиардите глупаци и психопати, които раздробяват истината на дребнави откровения и създават страхотна бъркотия на мненията? Един мъдрец е писал за знанието като за тлъстина, която замърсява мозъка. У тях е така. Защо тогава да живеят и да хабят последните ресурси на планетата?
— Вие вече сте постигнали неотклонно спадане на раждаемостта сред вашата интелигенция. Вие се стремите да избавите хората от всякаква привързаност, за да ги превърнете в оръдие на потисничеството и властта! Няма що, това е естествен резултат от тираничното отношение към хората.
— Тези сведения сте получили от инженер Толо Фраел! — възкликна Чойо Чагас, сякаш разобличаваше Родис. — Между другото той знаеше ли за предаванията на стереофилми?
На нея започна да и? се гади от чувството, че сега ще трябва да излъже. В света на Торманс неотклонното спазване на законите на Земята винаги можеше да доведе до тежки последици.
— Аз отдавна съм се досетила, че той е задължен да доносничи — уклончиво отговори тя.
Чойо Чагас неправилно изтълкува мярналото се по лицето на Родис отвращение и се ухили самодоволно. Родис разбра, че заплахата е отминала Таел. Тя сведе очи, за да скрие и най-малкия нюанс на емоциите си от зорко наблюдаващия я Чойо Чагас.
— Отговорете ми откровено, бихте ли могли да ме убиете? — попита той изведнъж.
Родис вече не се учудваше от внезапните скокове на мислите на Чагас.
— Защо? — спокойно попита тя.
— За да ме отстраните и да отслабите властта.
— Да ви отстраним! На вашето място мигновено ще се окаже друг, още по-лош. Вие поне сте умен…
— Поне! — гневно извика властелинът.
— Вашата обществена система не осигурява идването на власт на умни и порядъчни хора, в това се състои основната и? слабост. Нещо повече, според един закон, открит още в Ерата на разединения свят от Питер, в тази система съществува тенденция за увеличаване некомпетентността на управляващите кръгове.
Чойо Чагас искаше да и? възрази, но се сдържа и попита с престорено простодушие:
— А технически бихте ли могли да ме убиете? И с какво?
— Всеки момент. Като ви заповядам да умрете.
— И аз мога да ви избия на минутата!
Родис сви рамене с чисто женско презрение.