Ефремов Иван Антонович. Часът на Бика

   — Какво ни пречи да я повикаме тук? — попита Тор.
   — Афи, ти не се ли досети, че Родис остана като заложница в двореца на властелините? — каза Ген Атал. — И ще стои там, докато всички ние не се завърнем в «Тъмен пламък».
   — Гледайте, те прескочиха стената! — възкликна Тивиса.
   Обсаждащите бяха се досетили, че защитното поле прегражда само портата, и сега се катереха по стената. Скоро ревящата тълпа вече тичаше през гробищата, като се буташе и блъскаше по пътеките между паметниците. При сините глазирани стълбчета нападателите бяха отхвърлени назад. Заработиха двата ъглови СДФ. Ген Атал беше създал защитно поле с минимално напрежение, проницаемо за светлината и силното оръжие, каквото нападащите нямаха.
   Земляните никога не бяха си представяли, че човек може да оскотее дотолкова. Вбесени от неуспеха си, жителите на Кин-Нан-Те крещяха ругатни, плезеха се, плюеха, разголваха и? показваха срамни от тяхно гледище части на тялото си, дори вършеха на показ естествените си нужди.
   Ниският, приличащ на далечна гръмотевица сигнал на звездолета донесе небивало облекчение. Синята светлина на СДФ се замени от жълта. «Тъмен пламък» искаше връзка. Тор Лик изключи полето край портата, където на стража беше застанал Ген, и третият СДФ започна предаването.
   Гриф Рифт попита:
   — За колко време ще ви стигне кръговата защита?
   — Всичко зависи от това, колко често ще ни щурмуват — отговори Тор.
   — Вземете най-лошия вариант.
   — Тогава максимум за осем часа.
   Гриф Рифт надзърна в картата на Торманс.
   — Нашият дискоид ще прелети тези седем хиляди километра за пет часа. Скоростната ракета би стигнала за един час, но тъй като не познаваме добре физиката на планетата, не можем да се прицелим с нужната точност. Я направете опит да си пробиете път и да излезете от града.
   — Не бива. Страх ме е, че няма да мине без жертви.
   — Прав сте, Тор. Затова няма смисъл да пращаме и дискоид. Нека тормансианите сами се оправят. Техните самолети също ще долетят до Кин-Нан-Те за не повече от пет-шест часа. Сега ще се свържа с Родис. Свързвам ТВФ с паметната машина. Дайте ми видеоканал за снимки. И се дръжте!
   Тор Лик бързо предаде кръгова панорама и изключи връзката. Навреме! Ген Атал даде знак за опасност и третият СДФ отново прегради портата.
   Времето течеше, а тълпата продължаваше да вилнее със същото упорство и тъпота край означените от сините стълбчета граници. Ген Атал се ядосваше, че не беше се сетил да вземе от звездолета батериите за психическо въздействие, които бяха донесени за в случай, че ги нападнат животни. Тези батерии щяха да разгонят подивелите тормансиани и да събудят у тях чувството на животински ужас. Подобно защитно устройство лесно можеше да бъде създадено и на «Тъмен пламък», но сега им оставаше само да чакат. Дивата тълпа можеше да бъде унищожена, но подобна мисъл изобщо не минаваше през ума на земляните.
   По същото време в Градините на Цоам Фай Родис обясняваше на инженер Таел какво се е случило и го молеше веднага да изпрати самолети на помощ.
   — Поради недостиг на гориво с полетите се разпорежда само Съветът на Четиримата.
   — Тогава докладвайте веднага на Съвета, а още по-добре — направо на властелина.
   Таел стоеше нерешително.
   — Вие не разбирате ли с какъв малък запас от време разполагаме?! — учудено възкликна Родис. — Защо се бавите?
   — За мен не е много просто да докладвам на властелина — прегракнало каза Таел, — по-бързо ще стане, ако вие лично…
   — Защо не казахте веднага?! — и Фай Родис се устреми към покоите на председателя на Съвета на Четиримата.
   За щастие днес Чойо Чагас не беше напущал двореца. След половин час Родис бе въведена в зелената стая, която вече беше станала постоянно място за срещите и? с властелина на Торманс.
   — Аз бях предвидил подобна възможност — каза Чойо Чагас, след като разгледа предадената от звездолета снимка — затова управниците по места са настоявали пред вашите изследователи да се откажат от рискованото пътешествие.
   — Но на тях никой не им е обяснил степента на опасността!
   — Всеки зонален управител се срамува, по-точно страх го е да говори за тези вампири. Тях ги наричат «оскърбители на двете блага».
   — На двете блага?
   — Да, разбира се — на дългия живот и леката смърт. Те са се отказали и от едното, и от другото и затова трябва да бъдат унищожени. Държавата не може да търпи своеволия. Но те се спасяват в изоставените градове, а недостигът на транспорт затруднява борбата с тях и те си остават позор за зоналния управител.
   — Грехота е да се бавим още — каза Родис, — загубените минути могат да костват живота на нашите другари. Те са добре защитени, но капацитетът на батериите е ограничен. Тесните, непроницаеми очи на Чойо Чагас бяха втренчени в Родис.
   — Вашите деветоножки притежават убийствена сила. Спомням си как те сринаха една врата в този дворец — усмихна се язвително властелинът.
   — Разбира се, всеки СДФ има лъч за рязане, инфразвук за събаряне на препятствия и най-сетне фокусирана искра… Но аз не ви разбирам!
   — Толкова проницателна жена и да не може да разбере, че вместо да изразходват енергията за защитно поле, те трябва да избият негодниците.
   — Те няма да го направят!
   — Дори ако им заповядате ли?
   — Аз не мога да дам такава безнравствена заповед. Но дори и да се опитам, все едно, никой няма да я изпълни. Това е един от главните стълбове на нашето общество.
   — Невероятно! Как може да съществува общество върху такива нестабилни основи?
   — После ще ви обясня, а сега ви моля незабавно да издадете заповед! Изпратете самолети час по-скоро! Какво прилагате вие в такива случаи? Успокоителна музика или ГВР — Газ на временната радост?
   — Газ на радостта! — каза Чойо Чагас със странна интонация. — Нека бъде така! За колко часа ще стигне енергията на вашите хора? Не може ли да им се изпрати ракета с батерии от вашия всесилен кораб?
   Родис погледна гривната си, която беше зафиксирала момента на получаването на сигнала от град Кин-Нан-Те.
   — Запасът от енергия ще стигне за около седем часа. А без коригиращи станции е невъзможно да се извърши точно кацане на ракета. Бихме убили другарите си: прекалено малка е площта, на която са обкръжени те.
   Чойо Чагас стана.
   — Виждам колко сте загрижена за съдбата им. В края на краищата вие не сте били чак толкова безстрастни, както искате да изглеждате на нас, обитателите на Ян-Ях! — Той завъртя малкия диск върху масата и тръгна към съседната стая. — Ще дойда след малко!
   Чакаше го висок слаб «змиеносец» с хлътнали очи и широка като на жаба уста с тънки устни.
   — Изпратете два самолета от резерва на охраната в Кин-Нан-Те, да спасят нашите гости от Земята — започна властелинът, гледайки над приведения в почитателен поклон чиновник. — Защитата им ще работи още седем часа — продължи Чойо Чагас, — следователно след седем и половина вече ще е късно. Чувате ли, след седем и половина!
   — Разбрах, велики! — Чиновникът вдигна преданите си очи към властелина.
   — «Оскърбителите» трябва да бъдат изтребени до крак. Този път без мъчения и процедури — просто да се унищожат!
   «Змиеносецът» се поклони още по-ниско и излезе. Чойо Чагас се върна в зелената стая, като си каза: «Да видим толкова детински наивни ли са те, както ме уверява тази Цирцея. Нека това бъде своего рода експеримент».
   — Заповедта е дадена! Тук моите заповеди се изпълняват!
   Фай Родис му благодари с поглед, но изведнъж трепна.
   — За какъв експеримент си мислите?
   — Аз самият бих искал да ви задам няколко въпроса — побърза да я прекъсне Чойо Чагас. — След получения урок ще се стремите ли пак към отдалечените области на планетата?
   — Не. Тази екскурзия беше предизвикана изключително от желанието на нашите изследователи да видят първобитната природа на Ян-Ях!
   — Няма що, те вече я видяха!
   — Опасността не е дошла от природата. «Оскърбителите» са продукт на едно човешко общество, изградено върху потисничеството и неравенството.
   — За какво равенство говорите вие?
   — За единственото! Равенство на еднаквите възможности.
   — Равенството е невъзможно. Хората са толкова различни, следователно не са равни и възможностите им.
   — При голямо разнообразие на хората има равенство на резултатите.
   — Измислица! Когато ограничените ресурси на една планета са изтощени до последна степен, далеч не всеки човек е достоен да живее. Хората имат нужда от толкова много неща, а ако нямат способности, с какво са по-добри те от червеите?
   — Нима смятате за достойни само онези, които имат изключителни способности? Но нали съществуват и просто добри, сръчни и съвестни работници?
   — Как да ги определяме кой е добър и кой лош? — пренебрежително се усмихна Чойо Чагас.
   — Но това е толкова просто! Още в дълбока древност са умеели да разпознават хората. Невъзможно е да не са ви известни такива стари думи като симпатия, обаяние, влияние на личността!
   — А мен за какъв ме смятате? — внезапно я попита Чойо Чагас.
   — Вие сте умен. Притежавате големи способности, но сте и много лош човек, а затова много опасен.
   — Как го определихте?
   — Вие добре се познавате и оттук идват вашата подозрителност, комплексът ви за величие и необходимостта постоянно да тъпчете хората, които са по-добри от вас. Вие искате да притежавате всичко на планетата. Въпреки че ирационалността на това желание ви е ясна, то е по-силно от вас. Вие дори се отказвате от общуването с другите светове, защото е невъзможно да ги завладеете. Освен това може да се окаже, че там съществуват хора, по-издигнати от вас, по-добри и по-чисти!
   — Вие четете мислите ми! — Чойо Чагас се стараеше да прикрие чувствата си под обикновения израз на презрително високомерие. — От известно време… от известно време аз искам да владея и онова, което липсва, което още не е съществувало на моята планета.
   Чойо Чагас се обърна рязко и излезе от стаята.
   Тивиса дойде на себе си от самохипнозата. С нейна помощ те един по един се избавяха от гледката на вилнеещата тълпа — това зрелище не беше по силите на нормален човек.
   «Отмъстителите» притежаваха упорството на психопати. Видът на тримата земляни, насядали безстрастно и неподвижно с подвити крака върху каменната плоча, вбесяваше тълпата.
   «Може би трябваше да се престорим на уплашени, за да се поуспокоят малко тия» — помисли си Тивиса. От разговора със звездолета се бяха минали почти пет часа. Тивиса вече беше загубила надежда, че помощта ще дойде навреме. Последните часове на пасивно очакване в обсада и? се сториха неимоверно дълги. А след събуждането всяка минута засилваше тревогата. В Ерата на срещналите се ръце повечето хора на Земята притежаваха способността да предвиждат събитията. На времето хората не разбирали, че тънкото усещане на взаимовръзката между ставащите събития и възможността да се надникне в бъдещето не представлява нищо свръхестествено и, общо взето, прилича на математическо пресмятане. Докато не била създадена теорията на предвиждането, събитията можели да предвиждат само хората, надарени с изключително чувство за връзка и разположение на явленията във времето. Смятало се, че те притежават особена ясновидска дарба.
   Сега психическата тренировка позволяваше на всекиго да притежава тази «дарба», естествено, при различна степен на способностите. Жените открай време бяха по-способни в тази насока от мъжете.
   Тивиса се вслушваше в своите усещания — те ясно сумираха гибелна равносметка, Неотвратимата смърт бе надвиснала над тях също като колосалната пагода зад портата. Обхваната от мъчително желание да отдалечи научаването на неизбежното, Тивиса седна до главата на безгрижно спящия Тор и тъжно се загледа в безкрайно скъпото, мъдро и в същото време детски искрено лице. Съзнанието за безизходността прииждаше все по-силно и заедно с него растяха нежността на странното усещане за вина, сякаш тя беше виновна, задето не можа да защити своя възлюбен.
   Астрофизикът почувствува погледа и?, надигна се, събуди Ген Атал. Най-напред мъжете прегледаха СДФ.
   — Минималният разход е добре определен — тихо каза Тор Лик, — но запасът е много малък…
   — Две нишки от двайсет и седем, и то само с резонансно напомпване — съгласи се Ген Атал, който беше клекнал до СДФ.
   — В моя има три…
   — Ако самолетите не пристигнат в предвидения срок, ще повикаме «Тъмен пламък».
   Разтревоженият Гриф Рифт им съобщи, че Родис е ходила лично при властелина. Заповедта била дадена пред нея. Помощта трябва да пристигне всяка минута. Рифт помоли да не изключват канала, докато той не направи справки.
   Мина се още половин час… Четирийсет минути. Самолетите не се появиха над Кин-Нан-Те. Вечерната сянка на огромната пагода пресичаше целите гробища. Дори «отмъстителите» се поукротиха. Те насядаха по пътечките и гробовете, прегърнали колената си с ръце, и наблюдаваха земляните. Дали се досещаха, че защитното поле, което отначало затуляше пътешествениците с тънка стена от мъгла, става все по-прозрачно? От време на време някой хвърляше нож, сякаш за да изпита силата на защитната стена. Ножът отхвръкваше, дрънваше върху камъните и всички пак се успокояваха.
   Гласът на Гриф Рифт на милия земен език внезапно нахлу в напрегнатата тишина на гробищата и в отговор тълпата замълча.
   — Внимание! Тивиса, Ген, Тор! Родис току-що е говорила с Чойо Чагас. Самолетите си пробиват път през бурята, която вилнее в равнината Мен-Зин. Ще дойдат със закъснение. Икономисвайте батериите, доколкото е възможно, съобщавайте ни за положението всеки момент, аз чакам край пулта!
   «Внезапна буря тук, в най-спокойните ширини на Торманс? И защо това стана известно едва сега, когато в индикаторите на батериите гореше последната нишка?» Тор Лик навъсено отвори задния люк на СДФ и още неуспял да измъкне атмосферния сондоперископ, Ген Атал му подаде своя.
   — Ще ги съединим, тогава сондата ще се издигне на петстотин метра.
   Тор Лик му кимна мълком. Те почти не се чуваха. Защитното поле вече не заглушаваше рева на тълпата. Лъскавият цилиндър, който излетя към небето, накара «отмъстителите» да стихнат. Само две минути им бяха необходими, за да се убедят в пълното спокойствие на атмосферата на много километри към екватора от Кин-Нан-Те, както и в липсата на самолети поне на разстояние един час полет.
   — Чойо Чагас лъже. За какво ли им е нашата смърт? — възкликна Тивиса.
   Мъжете не казаха нищо. Ген Атал повика «Тъмен пламък».
   — Идваме със звездолета! Дръжте се, като стеснявате малко по малко полето — късо каза Гриф Рифт.
   Ген Атал направи наум мигновена сметка: за излитане от стационарно състояние — три часа, за кацане — още един час. Не! Късно е!
   — Пробийте си път и излезте от града, разпръснете тълпата с инфразвук! — извика командирът.
   — Безполезно е. Далеч няма да стигнем. Твърде дълго чакахме, защото повярвахме в самолетите на Чагас, иначе бихме се постарали да се барикадираме в някоя сграда — с виновен глас каза инженерът по броневата защита, — ние не предвидихме… Повикайте всички, Рифт, нека се сбогуваме. Само че по-бързо, остават ни минути.
   Късо и сурово беше това сбогуване. Въпреки молбите на астронавтите Ген Атал изключи предаването, угаси и жълтата светлина на приемника: през тези последни минути преди гибелта им се искаше да останат сами. Те бяха направили всичко, което можаха, като разкриха предателството и съобщиха за него. Здравите капаци на СДФ ще запазят непокътнати всички събрани сведения.
   Тивиса прегърна другарите си и с безкрайна нежност каза на Тор Лик:
   — Винаги ми е било някак си светло с теб, Афи, и ще ми бъде до края. Не ме е страх, само много ми е тъжно, че това трябва да се случи тук и е толкова… безобразие. Афи, аз нося със себе си кристала на «Стража в мрака»…
   От прозрачната призма зазвуча суровата мелодия на любимата и? симфония, зазвуча като тревожно очакване на нещо незнайно.
   Тивиса се изправи и тръгна бавно по каменната пътечка. плъзгайки поглед по околните развалини, а мислите и? потекоха спокойни, ясни, изпълнени с велика печал, която я приобщаваше към неизброимите легиони на мъртвите, изминали пътя си на загубената Земя и тук, на чуждата планета, мятаща се в плен на инферното.
   Гробищата както едно време на Земята бяха предназначени за привилегированите мъртъвци, удостоени с погребение в центъра на града, в подножието на древния храм. Тежките плочи бяха изпъстрени с изящни йероглифи, по тях блестеше позлата.
   Тивиса гледаше статуите на прекрасни жени с тъжно приведени глави и на мъже в последния порив на предсмъртната борба; птици с разперени могъщи крила, вече безсилни да ги размахат за полет; коленичили деца, прегърнали камъка, който завинаги беше покрил родителите им.
   След идването си на новата планета човекът беше заличил от нея породилия се тук живот, беше оставил само жалки късчета от едновремешната биологична хармония. Той беше построил тези градове и храмове, възгордян от делата си, бе издигнал паметници на най-преуспелите в покоряването на природата или в създаването на илюзиите на властта и славата. И каква беше равносметката? Изоставени градове и завинаги забравени гробища… А днес останките на хората от светлия свят на Земята ще се смесят с праха от безименните гробове, с останките от безполезен живот.
   «Безполезен и безсмислен?» Тивиса потръпна. На Земята никога не беше и? минавало през ум, че животът, устремен към дълбините на вселената, изпълнен с радостта да помагаш на другите, да събираш красота, да опознаваш новото, да усещаш собствената си сила, може да се окаже безсмислен. Но тук!…
   Тивиса толкова ярко си представи милиардите ясни детски очи, гледащи света, без да знаят за злото и мъката, с които е пълен той; безбройните жени, чакащи щастие с любов и надежда и полягащи като трева под смъртоносния вятър на живота; мъжете, чието доверие и достойнство са премазани от тежкия валяк на лъжливата власт; животните, чиито ноздри се разширяват, ушите им стрижат, а очите се озъртат в напрегнато внимание, за да запазят мимолетния си като искрица живот. Защо? В името на какво е този живот? Тук, в обкръжението на смъртта и на безобразие деградиралата мисъл, този древен въпрос беше изострен от съзнанието за опасността.
   Жестоката печал на последните минути измъчваше Тивиса, когато погледът и? се прикова върху статуята на една девойка с покривало. Безстрашното лице, гордите очертания на тялото, отчаяно вкопчаните ръце изразяваха цялата трагична сила на тъгата по миналото и упоритата вяра в красотата на бъдното, чието противоречиво съчетание съставлява човек.
   Тор Лик гледаше възлюбената си; външно Тивиса беше спокойна, но Тор чувствуваше, че тя е напрегната като натисната докрай пружина.
   Тивиса се озърна през рамо и го погледна с такава нежност, че Тор усети остра болка в сърцето.
   — Тихе! Батериите изгасват! Ела тук.
   Тълпата почувствува, че нещо не е наред, и се доближи предпазливо до бариерата. Още няколко минути. Земляните отстъпиха чак до портата, до последния СДФ. Симфонията «Стражи на мрака» замря след дългата, проточена нота. Тор Лик измъкна двуострото чукче на разрядника, прегърна Тивиса и подаде ръка на Ген Атал.
   — Може да не излезе нищо — тревожно каза Тор, — батериите са много изтощени…
   — Тогава с инфразвука! — Ген Атал издърпа ръката си. —
   Той има самостоятелен заряд! Кулата ще рухне и след смъртта си няма да попаднем в мръсни ръце!
   Тивиса и Тор погледнаха нагоре към гигантската старинна кула, която затуляше чистото вечерно небе.
   — Нека! — съгласи се Тивиса. — Дръж ме по-здраво, Афи!
   Ген Атал обърна рупора към тълпата. Двата СДФ до малките стълбчета сякаш въздъхнаха: защитното поле беше угаснало. С див вой «отмъстителите» се втурнаха към тримата прегърнати земляни. Ниският, неописуемо страшен рев на инфразвука спря, отхвърли, разпиля предните редици, но задните напираха, като тъпчеха падналите. Ген Атал включи цялата сила на заряда: фигурите се запремятаха, изпопадаха, запълзяха с вопли навън, но не можаха да избягат: колосалната кула рухна неотвратимо, погребвайки земляните и нападателите и затрупвайки древните гробове.

Глава девета
Окованата вяра

   Вир Норин и Евиза Танет, които пристигнаха в Кин-Нан-Те със самолет, завариха цяла войска от «Лилави». Купчината развалини от рухналата кула вече беше разчистена, труповете на «оскърбителите» махнати, оцелелите — изчезнали.
   Телата на тримата земляни лежаха в гробищата в една беседка от червен камък. Тивиса и Тор докрай бяха останали прегърнати. Оцелелите им лица бяха запазили отражението на предсмъртния порив на безгранична нежност. Ген Атал разпознаха само по скафандъра.
   Евиза и Тор ги освободиха от защитното облекло, което изследователите все пак не можаха да свалят, и пристъпиха към погребалния обред. Една много силна искра от СДФ — и на каменната плоча останаха само контурите на телата, очертани от слой фина пепел. С няма тъга Евиза и Вир събраха и смесиха пепелта: загиналите земляни се сливаха завинаги.
   Платинената урна и трите СДФ със следи от несполучливи опити за разбиване по капаците бяха откарани на «Тъмен пламък».
   Родис получи покана от Съвета на Четиримата. Властелините на планетата и? изразяваха съболезнование по повод гибелта на тримата гости от Земята. Случайно или преднамерено, Съветът се събра в черната зала, наречена от земляните Зала на мрака.
   Безстрастна и неподвижна, Родис изслуша права кратката реч на Чойо Чагас. Председателят на Съвета на Четиримата очевидно очакваше тя също да му отговори с реч, но Родис мълчеше. Никой не се решаваше да наруши тревожната тишина. Най-сетне Фай Родис се приближи до Чойо Чагас.
   — Много неща научих на вашата планета — каза тя сдържано — и сега разбирам как може да лъже човек, когато е принуден от застрашителното положение. Но защо лъже оня, който е облечен с могъществото на голямата власт, със сила, която му се дава от цялата пирамида на човечеството на Ян-Ях, на чийто връх се намира той? За какво му е това? Или цялата система на вашия живот толкова е пропита от лъжата, че дори властелините са нейни роби?
   Чойо Чагас стана, пребледнял. Разтегли здраво стиснатите си устни и изсъска:
   — Какво?! Как се осмелявате…
   — Ръководена от достойни намерения, аз се осмелявам на всичко. Вие ме уверихте, че самолетите са изпратени, и ми напомнихте, че вашите заповеди се изпълняват безпрекословно. На второто обръщение ми отговорихте, че самолетите били забавени от бурята и си пробивали път през нея. Моето невежество в планетографията на Ян-Ях ме накара да ви повярвам, но Ген Атал и Тор Лик са изследвали атмосферата, отгатнали са лъжата и успяха да ни предупредят, преди да загинат.
   Родис млъкна. Лицето на Чойо Чагас се разкриви. Той извика с фалцет така, че залата екна;
   — Ген Ши!
   — Слушам, велики председателю!
   — Да се изясни кой е пилотирал самолетите, кой е съобщил за бурята и кой е командувал операцията. Всички да бъдат доведени тук! Аз лично ще проведа разследването!
   — Моля ви, председателю на Съвета! — Фай Родис долепи длани и приведе глава. — Не са нужни повече жертви — те и без това са много. Вашите стражи избиха много хора в град Кин-Нан-Те, а ние — Родис за пръв път трепна — загубихме нашите близки.
   — Вие не разбирате — злобно и? възрази Чойо Чагас, — че виновниците безчестят мен, Съвета и всички нас, представяйки ни като лъжци и лицемери.
   — Но какво ще се промени, ако те бъдат наказани?
   — Всичко! Нарушителите на заповедта ще получат заслуженото, вие ще се убедите в искреността на нашите намерения и в правдивостта на нашето лице.
   Фай Родис гледаше замислено Чойо Чагас.
   Немият упрек на Фай Родис стана непоносим за властелина на Торманс. Той се отпусна на креслото, приведе се от неудобство и разпусна Съвета с махване на ръка.
   Фай Родис се изкачи по стълбата до «земното» крило на двореца, готвейки се за мъчителен разговор с Гриф Рифт. Командирът настояваше това да стане на четири очи. Родис разбираше, че тази молба е предизвикана единствено от неговото желание да съсредоточи волята си само върху нея.
   Те се озоваха лице срещу лице, както ако Родис влезеше в пилотската кабина и седнеше между стената и пулта. Невидимата граница на контакта на фронталните страни на стереопрожекциите побираше в себе си цялото разделящо ги разстояние. Рифт и Родис, както и всички земляни с развита и тренирана психика, се разбираха почти без думи — думите служеха само за потвърждаване на чувствата.
   И когато срещна погледа на Гриф Рифт, съзерцаващ с упрек «сигналите на живота» — зелените светлинки, които бяха вече само четири, Фай Родис каза твърдо:
   — Това е невъзможно, Рифт. Бягството, отстъплението, наричайте го както искате, е невъзможно. Невъзможно е, след като ние посяхме надежда, след като от тази надежда започна да покълва вяра!…